Джорджия Боковън
Неуморен прилив (12)

Дванадесета глава

Утрото дойде в пълен унисон на чувствата им. Небето беше тъмносиво, а над земята се стелеше тежка, почти непрогледна мъгла. Периодично от езерото подухваше вятър, завърташе я и тя мокреше всичко, върху което се разпростреше, сякаш бе валяло дъжд. Без да обръща внимание на студа, Карла облече халата си и излезе на верандата. Натежалите от влага върхове на боровете мълчаливо се поклащаха срещу намръщеното небе. Времето бе типично за това време на годината, но за хората, които обичаха топлината и слънчевите лъчи, бе ужасно потискащо. Карла дълго време остана навън, загледана в малките вълнички, образувани от насрещния вятър. Не знаеше колко време е стояла така, но чу изведнъж зад себе си стъпките на Рик, а после ръцете му обгърнаха раменете й.

— Както виждаш, и времето не ти дава много поводи да останеш тук — опита се да се пошегува тя, но осъзнавайки, че това е последната им сутрин заедно, думите заседнаха на гърлото й.

Беше стояла будна през цялата нощ, борейки се с непреодолимото желание да падне на колене и да го моли да остане. Би могла да го направи, още повече, когато знаеше, че е бременна. Но струваше ли си всичко това?

След толкова месеци на отричане и криене на истината, не можеше да не признае, че Рик се променя. Тя не му беше достатъчна. Той желаеше предишния си живот, нуждаеше се от състезанията, както от въздух и храна. Беше издържал това лято, само за да й докаже любовта си. Карла затвори очи, представяйки си болката, която бе изживял. „Вечерта с Майкъл Уитейкър, туристите в галерията, случката от вчера — всичко това са рани, получени заради мен. Той е страдал достатъчно, не мога да го моля за повече, нека си тръгне, когато поиска — това ще е по-добре и за двама ни…“

Но ако бе напълно откровена със себе си, Карла знаеше как ще свърши всичко още в самото начало. Тя умишлено не каза на Рик, че цикълът й е закъснял, че е ходила на лекар. Знаейки желанието му да имат дете, може би Рик щеше да остане. „Или се страхувам да му кажа, защото може и да си тръгне, въпреки детето? Искам ли да остане по тази причина? Или трябва да е с мен, единствено ако ме обича?“ Карла се обърна и притисна лице към меката вълна на пуловера му. „Защото не съм малко по-смела, за да му кажа? Тогава ще разбера и истината.“

Очите им се срещнаха. Големите му тъмни зеници бяха изпълнени с болка и страдание. „Не, няма да му кажа. Не защото се страхувам от отговора, а защото го обичам толкова, че ще му позволя да си тръгне. Само така той отново ще се превърне в предишния Рик…“

— Кога мислиш да тръгваш?

— Днес.

Тази единствена дума се стовари върху нея като плесница. Затвори бързо очи, за да спре прииждащите си сълзи.

— Защо толкова бързаш?

— Ако изчакам, раздялата ни по-малко болезнена ли ще е?

— Не…

„Господи, дните ми отново ще станат кошмарни, ще минават толкова бавно, а идва и зима. В галерията скоро никой няма да влиза.“ Допряла бузата си до гърдите му, Карла усети познатите очертания на венчалния си пръстен. Пръстен, който, уви, сигурно никога нямаше да носи отново.

— Искаш ли да ти помогна с багажа?

— О, Карла, Карла, обичам те толкова много… Обичам те завинаги, никога няма да има друга. Моля те… умолявам те, ела с мен?

Самотна сълза избяга от дългите й мигли.

— Не мога, Рик… Просто не мога.

— А какво ще правя без теб?

„А аз без теб, Рик?“

Думите дълго ехтяха в съзнанието й.

 

 

Скоро Карла разбра, че не е в състояние да помогне на Рик с опаковането и багажа. Напоследък толкова често бе използвала силата на волята си, че сега нищо не бе й останало в резерв. Сърцето й се късаше, само като гледаше как дрехите му от скрина отиват в големия му куфар. Каза на Рик, че не може повече да издържи, че и ще отиде да се поразходи, докато той свърши.

Грабна якето си и тръгна към хълма зад къщата. След около час Рик, който вече се беше сбогувал с Маги и Джеф, я откри на мястото, откъдето обикновено наблюдаваха залезите в Пюджит Саунд.

— Реших да остана за вечерния ферибот.

Карла учудено вдигна очи.

— Ще бъде по-добре, ако си тръгна след партито на „оставащите“. Така никой няма да ти задава излишни въпроси.

Тя кимна с глава. Както винаги, Рик беше прав.

Рик Флеминг бе станал любимец на местните хора, всички го познаваха и веднага щяха да забележат отсъствието му, особено ако отидеше сама на партито. Дори и изобщо да не отидеше, телефонът щеше да прегрее от звънене.

Рик седна до нея и отпусна бузата си на косата й.

— Използваш шампоан и парфюм като сигурно стотици жени, но винаги миришеш на нещо много специфично. Аромат, който кара…

— Рик, моля те, престани! Не издържам повече, защо ми казваш всичко това, след като имам толкова много спомени да ме преследват.

— Карла, аз ще говоря вечно за теб и за нашата любов. Мислех си, че може да има някакъв микроскопичен шанс, да размислиш и да дойдеш с мен.

— Рик, вместо да ми се обясняваш в любов, защо не го докажеш. Ето тук, веднага! Да се любим за последен път.

— Сигурна ли си?

Карла се усмихна тъжно.

— Не ти ли омръзна да ме питаш едно и също нещо през тези седем години?

Ръцете й се плъзнаха под якето му и го свалиха. Карла легна на леглото от борови иглички и започна да съблича пуловера си.

— Карла, не искаш ли да се върнем в къщата?

— Не! Омръзна ми тази къща, искам да се любим тук, на това място.

Ръцете му докоснаха нежно лицето й. После го повдигнаха. Докосването на устните му бе едва доловимо, сякаш го правеха за първи път. Удоволствието и страстта този път бяха премесени с тъга. И двамата усещаха, че всяка секунда трябва да бъде запазена като спомен, за да минат следващите години на самота малко по-безболезнено.

Рик бързо изхлузи пуловера над главата й и го захвърли при якето си. С нетърпеливи пръсти разкопча сутиена й.

— Никога няма да се уморя да те гледам, Карла. Виждаш ли това? — Той посочи малко петънце на лявата й гръд. — Наблюдавам го още от преди седем години. Дори и малко да се беше променило, веднага щях да те изпратя на лекар. Сега ще трябва сама да го наглеждаш. Обещаваш ли ми?

Той сведе глава и целуна петънцето.

Карла зарови пръсти в гъстата му черна коса и го притегли към себе си. Тя потрепери от горчивото сега на вкус удоволствие, когато Рик съблече останалите й дрехи. От тях бързо направи постеля и също свали своите.

Ръцете му тръгнаха по добре познатите пътища на любовната игра, галейки, докосвайки, измъчвайки всяка частица от тялото й. Карла се притисна плътно към слабините му и обви с крака кръста му, изчаквайки търпеливо самоконтролът му да отслабне.

Студеното и неудобно „легло“ беше вече забравено. Двамата плуваха в огненото море на страстта, на изпепеляваща нужда един от друг. Рик проникна в нея и Карла извика името му. Тази едничка дума изразяваше и любовта, и мъката й, които бушуваха в душата й.

Дълго след това телата им останаха слети, докато Карла започна да зъзне. Дори топлото тяло на Рик не можеше да я предпази от пронизващия студ. Очевидно беше, че трябва да станат и да се облекат.

— Карла, твърде малко време през деня ще бъдем сами…

Карла обличаше студените си и пропити с влага дрехи и зъбите й тракаха.

— Това какво означава, че сега трябва да се сбогуваме?

Тя потрепери от неприятния допир на мократа вълна до кожата й. Трябваше да премигва бързо, за да спре прииждащите си сълзи. „Не, не трябва да плача! Не и пред него!“

— Рик, мислиш ли, че ще променя решението си и ще дойда с теб? Затова ли остана за последния ферибот?

— Може да звучи глупаво, но това е последната ми надежда.

— Изглежда, че нищо не си разбрал. Нещата не опират до „промяна на мнението“. Това, което мисля и чувствам, е нещо постоянно — както твоето желание да се върнеш на пистата. Нещо, което знаеш, че може да те убие. Това, което никога няма да разбера, е какво, по дяволите, те тласка към самоубийство? Единственото, което знам със сигурност е, че не мога да те наблюдавам.

— Един път ми беше казала, че не вярваш на тази глупост за самоубийствената фиксидея. Какво те накара да промениш мнението си?

Карла знаеше, че разговорът им е безсмислен. Нищо повече не можеше да се случи. Това бе само празна размяна на думи.

— Не можеш ли да се досетиш? Един месец стоях до болничното ти легло и се молех за чудо. И после какво, оздравя и бързаш да седнеш зад волана. Не можеш винаги да оцеляваш, Рик. Не ми се обаждай, да те гледам как умираш. Нямам сили повече за това.

Карла му обърна гръб.

— Това е нещо, което не мога да ти обещая, Карла. Може да умра още утре, а може и след сто години. Каквото и да се случи, с последния си дъх ще изрека името ти.

Ръцете му обвиха раменете й.

— Защото си сигурен, че ще дойда при теб?

— Да, но искам да го направиш сега.

— Не, не ме карай отново. Не искам да страдам повече. Защо се опитваш да ме промениш, след като не можа да го направиш със себе си? Господи, Рик, защо си мислиш, че играя на някаква игра, че само упоритостта ми ме задържа на този остров?

— Не, Карла, не мисля така, успокой се. Само не искам да се разделям с теб.

— Тогава остани! — импулсивно извика тя, макар и да четеше отговора в очите му.

— Не мога… видя, че опитах. Не мога да остана.

— Знам, Рик, разбирам те.

Изчистиха якетата си от полепналите листа и напуснаха любимото място на Карла. Рик я прегърна толкова силно, че всеки случайно срещнал ги, би си помислил, че никога няма да се разделят.

Спускаха се надолу по хълма, без никой да пророни и дума. Когато влязоха в къщата и Карла видя готовите куфари на Рик, сърцето и замря. Облегна се на стената с разтреперани крака. Рик влезе в дневната и запали камината. Тя внимателно гледаше всяко негово движение, опитвайки се да го съхрани в паметта си за нощите, когато щеше да стои сама в същата тази стая. „Стига! Престани да мислиш, имаш достатъчно време!“

— Рик, искаш ли малко кафе?

— Да, с удоволствие.

Карла отиде в кухнята, сложи водата да се затопли и влезе в спалнята, за да се преоблече. Погледът й се спря на жълтия юрган, който си беше купила от Сиатъл. Понякога леглото й се струваше много студено, но сега щеше да е дори и по-лошо, защото бе свикнала с топлината на Рик. Сега студът щеше да прониква не само в сатенените чаршафи, но и в празното й сърце. Къщата, която преди й беше убежище, сега с всичко й напомняше за него. Просто нямаше стая, в която двамата да не бяха споделяли любовта си.

След като сложи мокрите дрехи в банята, Карла импулсивно отвори скрина от черешово дърво, за да вземе нов пуловер за Рик. Празнината, която зейна отвътре, я накара да седне на леглото и да покрие лицето си с длани.

Рик надникна в стаята, видя отворения скрин и разбра какво се беше случило. Влезе и й подаде ръка да стане.

— Ела, ще взема нещо от куфара си.

Прекараха остатъка от следобеда пред камината. Казаха си съвсем малко, но въздухът беше зареден с тяхната любов, страхове и копнежи. Часовникът удари четири пъти, Рик с въздишка се надигна и затвори стъклените врати на камината.

— Време е…

Карла кимна мълчаливо и тръгна към верандата, опитвайки се да мисли, че това е само едно от обичайните им пътувания до града.

— Какво да направя с мокрите ти дрехи? Ако искаш, ще ти ги изпратя?

— Вече съм ги взел. Ще ги изпера във Финикс.

— Имаш много хубав килим в апартамента. Оставили сме всичко, както си беше. Със Стив почистихме, изхвърлихме храната, изключихме хладилника. Не успяхме…

— Карла, моля те, недей…

Тя сбърчи чело, опитвайки се да спре сълзите си.

— Както винаги си прав, трябва да внимавам какво мисля и казвам. Нашата раздяла не бива да изглежда толкова черна. Все пак трябва да можем да се усмихнем, когато се сбогуваме.

Рик пренесе куфарите си в пикапа, а после и чувала, пълен с хляб, намазан с масло и чесън. Това беше техният принос за партито вечерта. Тръгнаха към града и той остави багажа си на пристанището. Не искаше никой да му задава излишни въпроси, къде мисли да заминава. След като провериха, дали галерията е заключена, те се присъединиха към празненството.

Малкият плаж на градчето вече беше озарен от огромни огньове. Миризмата на печени миди, пържена сьомга и солен бриз се сливаше в незабравим, есенен аромат. Радостни викове посрещнаха тяхното пристигане и, когато оставиха хляба в импровизираната кухня, всеки, който ги познаваше, дойде лично да ги поздрави. След великолепния туристически сезон, който бе донесъл и сериозни приходи, двамата бяха станали „звездите“ на Куилър айлънд. „Жалко само, че Маги и Джеф все още не се чувстват добре, те определено ще липсват на това празненство“ — помисли си Карла и разсеяно отметна косата от лицето си. Нямаше да й е лесно да се срещне със семейство Бимсън, след като Рик си заминеше. Все още не го беше питала, какво им е казал на сбогуване. Нямаше сили да го направи.

Рик размени няколко думи с Даниел Олсен, който както винаги, ръководеше готвенето. После той се приближи, хвана я за ръката, разгъна едно одеяло на пясъка и с жест я подкани да седне.

— Рик, остави ме, не мога повече! Не мога да се държа нормално, след като светът се събаря около мен.

— Искаш ли да си тръгнем?

„Не!“ — искаше й се да му изкрещи. Ако можеше, би върнала стрелките на часовника назад, за да преживеят още една сутрин заедно. Всичко, което се беше случило, бе свършило толкова бързо — една падаща звезда, която бе изгоряла ослепително, но щеше да свети в душата й завинаги.

Поклати отрицателно глава. Моментът на паника вече бе отминал. Рик я прегърна и за всички наоколо те бяха една щастлива влюбена двойка. Може би и затова никой не се приближи към тях, страхувайки се да не им попречи.

Останаха така на тяхното одеяло остров, загубени в мислите си и, гледайки огъня, докато ги извикаха за вечеря. На опашката за храна завързаха разговор с хората около тях. Карла забеляза ново лице в тълпата — красивата млада брюнетка, която бе станала причината, Даниел да изглежда още по-жизнен.

Усмихна се, спомняйки си случката, когато Рик беше направо бесен при първата си среща с Даниел Олсен. „Кой би могъл да предположи, че ще станат толкова добри приятели? Ще се видят ли те някога отново? Ще се запази ли приятелството им?“ Ужасяваща мисъл премина през съзнанието й. Рик можеше да дойде в града и да отидат за риба с Даниел, без дори да й се обади. За него щеше да бъде по-лесно да отседне при приятеля си, отколкото да идва при нея. Карла знаеше, че не може да види никога Рик случайно или само на приятелска основа. Може би и затова беше дошла на Куилър айлънд — за да не се пресичат пътищата им никога повече. Но сега всичко беше различно. Как щеше да живее отново? Как щеше да понесе болката? Нейният остров, дом, приятели — всичко бе свързано с Рик. Тя докосна леко корема си. Детето, което предстоеше да се роди, също щеше ежедневно да й напомня за него, но щеше да й донесе много радост, да прогони самотата й.

Карла и Рик взеха храната си и се върнаха обратно на одеялото. След всяка хапка Карла все по-трудно и по-трудно преглъщаше, докато най-накрая остави пълната си чиния до недокоснатата порция на Рик. Той се готвеше да каже нещо, но Карла побърза да сложи пръстите си на устните му.

— Моля те, не казвай нищо. Остани така още минута.

Искаше да запомни как изглежда с оранжевите светлини от огъня, отразяващи се в очите му, и с яркочервените отблясъци в косата му. Дъхът й спираше от неговата красота. Пресегна се и докосна бузата му.

— Няма да идвам на пристанището. Нямам сили да те гледам как заминаваш. Задръж пикапа, а аз ще помоля Даниел да ме откара. Все пак той ще разбере, че си заминал. По-добре е да му кажа тази вечер.

Рик погали устните й с треперещи пръсти.

— Карла, не вярвам, че всичко между нас е свършило…

Изправи се и с бавни крачки изчезна в тъмнината.

Карла изчака около петнадесет минути, за да бъде сигурна, че фериботът е тръгнал. Сгъна одеялото си и се приготви да тръгва. Нарочно беше съчинила историята с Даниел, защото знаеше, че в противен случай Рик никога не би взел пикапа. Тази вечер тя нямаше сили да отговаря на никакви въпроси, а утре щеше сигурно да й бъде още по-трудно. Успя да се измъкне от плажа, без никой да я забележи. Пътят беше пуст, а къщите, покрай които преминаваше, бяха със спуснати щори на прозорците. Тишината не се нарушаваше, дори и от кучешки лай. Когато се изкачи достатъчно, за да може да вижда целия град, обърна глава назад. Това, което видя, я накара да се вцепени. Фериботът все още беше в пристанището. Всичко, което бе искала, беше само да не гледа как Рик си заминава. Не искаше последният й спомен за него да бъде такъв. Но очите й не се откъсваха от кораба, който вече бе включил двигателите си. Сълзите, които си беше обещала да не проронва, сега свободно се стичаха по бузите й. Фериботът се откъсна от кея, без дори да надуе обичайната си за тръгване сирена. Карла беше сигурна, че е единственият човек от Мартинс коув, който плачеше, само защото фериботът бе закъснял…