Джорджия Боковън
Неуморен прилив (10)

Десета глава

Понеделник беше почивният ден на Карла и денят, в който трябваше да пристигнат Стив и Майкъл Уитейкър. Карла и Рик постигнаха негласно споразумение, да не споменават за техния спор. Никой от тях не искаше да поеме отговорността, страхувайки се, че излишните думи само ще разтворят раната, вместо да я излекуват. Те отново прекарваха времето си заедно, но вече това не беше безметежно щастие. В бронята на тяхната любов се бе появила пукнатина, държаща ги под напрежение.

Прекараха сутринта, разглобявайки двете детски легла и слагайки им нови табли. Агентът, от когото Карла беше купила къщата, й бе казал, че тя е била обитавана от семейство с близнаци. Досега Карла бе използвала задната спалня, за да съхранява ненужни дрехи и предмети. Дори не си спомняше кога за последен път бе влизала вътре.

Когато свършиха с почистването, Карла застана в средата на стаята и неодобрително поклати глава. Три от стените все още бяха покрити със снимки, картини и лепенки на коне, лъвове, каубои и индианци. Леглата имаха различни одеяла и възглавници. Едното беше застлано с виолетова покривка, а другото с тъмнозелена.

— Рик, трябва да внимаваме, някой от гостите ни да не си легне с пълен стомах. Сигурна съм, че ще му прилошее, влизайки тук.

— О, не изглежда толкова лошо. Като дете винаги съм си мечтал за такива тапети. Те ми харесват дори и сега.

— Глупости, не говориш сериозно?

— Мисля, че не разбра, какво исках да кажа.

— Е, и какво беше то?

— Дете.

Рик бавно се приближи и сложи ръце на кръста й.

— Никога не сме говорили сериозно, дали да имаме деца. Може би е дошло време да го направим.

Карла потрепери от докосването му. Наистина бяха говорили рядко по тази тема, макар че тя често се въртеше в съзнанието й. Когато се ожениха и работата и на двама им отнемаше толкова много време, никой не обсъждаше възможността да станат трима. Но когато се разделиха и самотата я обвиваше като тежка пелена, Карла искрено съжаляваше, че не е родила. Искаше й се да има някой, който да бъде част от нея, но и със своя собствена индивидуалност. Дете, на което може да се радва, да гледа как израства, дете, което да обича.

Притисна лицето на Рик и го целуна нежно.

— Какво искаш? Момче или момиче?

Той се засмя щастливо.

— Толкова ли са се променили вече нещата? Мислех, че само се любим и всичко е като щастлива рулетка. Чакаш девет месеца и, каквото ти се падне.

Карла не можа да сдържи усмивката си.

— Питах те, какво предпочиташ, не съм те молила за уроци по хазарт.

Устните им останаха слети, но по лицето на Рик се виждаше, че сериозно мисли, какво да отговори.

— Когато си представям нашето дете, затварям очи и виждам най-красивото момиченце. То върви до мен, държи ме за ръка. Нейната е толкова малка, че се губи в моята. Поглежда нагоре към мен и може да казва само една дума „тате“ чувствам се така, сякаш че няколко хилядолетия съм бил замразен в ледник, а тя го разтопява. Но понякога… понякога виждам едно малко момченце с къдрава златиста коса, точно като твоята.

Рик взе една нейна къдрица и я нави на пръста си.

— То седи на коленете ми, гледа към небето и сериозно ми обяснява, кое е луна, кое е звезди. После го целувам и го прегръщам толкова силно, че то започва да хленчи.

„Колко ли пъти Рик е стоял в прегръдката на баща си?“ Доколкото Карла познаваше родителите му, това едва ли е било често, но от него щеше да излезе чудесен и любещ баща.

Пръстите й се преместиха на шията му. Тя направи едно кръгче с езика си на ухото му и тихо прошепна:

— Искаш ли да обсъдим въпроса за момиче или момче по-сериозно?

Рик плъзна ръцете си под пуловера й.

— На вашите заповеди, госпожо. Водете ме, аз ви следвам.

 

 

Вечерта, когато Карла изготвяше списъка си за пазаруване, Рик се подаде на вратата на кухнята и каза, че е време да посрещнат Стив и Майкъл.

Когато пристигнаха в града и Карла направи забележка, че са много подранили, той й предложи да отскочат до галерията и да поканят Маги и Джеф на вечеря. Не знаеше откъде му хрумна странната идея, да поканят и семейство Бимсън, но Карла мълчаливо го последва, правейки си наум сметка, че ще й бъде необходима храна още за двама души.

Разбира се, Джеф и Маги се съгласиха, но имайки предвид неумението й да готви, предложиха да отидат в ресторанта „Синият кит“.

— Карла, спомняш ли си, че собственикът взе една скулптура още преди три седмици и, ако няма намерение да я плати, то поне ще вечеряме безплатно.

— Джеф, това не е решение на проблема. Трябваше да ми кажеш, че е закъснял с чека. Нали все пак аз управлявам тази галерия!

Джеф замислено погледна първо нея, после Рик.

— Какво става с теб, много си нервна напоследък?

Карла усети, че към лицето й тръгва гореща вълна. Със сигурност знаеше, че бузите й са червени, затова сведе очи надолу към гънките на памучната си блуза и се опита да смени темата.

— Вижте ме само как изглеждам, предполагах, че ще отида само до супермаркета. Не съм облечена подходящо за ресторант…

— Изглеждаш чудесно — в хор й отвърнаха Маги и Джеф.

— Мисля, че гладът ви кара да смятате така, а не истината.

Карла се готвеше да предложи, да изтича до вкъщи, за да се преоблече, докато те чакат Стив и Майкъл. Но в този момент се чу дълго изсвирване на сирена. Фериботът вече акостираше на пристанището. Рик и Карла веднага тръгнаха натам, а Бимсън останаха да затворят галерията.

Огромният, сто и двадесет метров бяло-зелен кораб маневрираше между другите плавателни съдове с лекотата на малък катер. Само минута, след като закачиха въжетата на кея, пасажерите бързаха надолу по дървения мостик. От търбуха на ферибота една след друга започнаха да излизат коли.

Карла първа успя да забележи Стив. Беше облечен вместо в обичайните си дънки, в приятен кафеникав спортен костюм и носеше бейзболна шапка. Промяната толкова я учуди, че не свали дълго очите си от него. Стив също я видя и двамата се затичаха един към друг. Карла се хвърли на врата му и успя да прошепне:

— Изглеждаш фантастично! Почакай само тукашните жени да те зърнат, ще трябва да си вземеш телохранител.

Стив грейна от удоволствие и почти не обърна внимание на Рик.

— Хей, вие двамата какво заговорничите там?

Рик протегна ръце и сграбчи своя приятел в мечешката си прегръдка, но след малко забеляза, че зад него стои и друг мъж.

— Майк, ела тук мошенико!

Двамата се прегърнаха и си размениха поздрави. Карла се приближи.

— Рик, не искам да ви развалям удоволствието, но има доста хора, които биха желали да слязат от ферибота.

Рик се обърна и се извини на тълпата, която търпеливо ги изчакваше, после сложи ръката си на рамото на Карла.

— Майкъл, тази съобразителна жена е моята съпруга Карла — най-красивото момиче на света и любовта на моя живот.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Карла. Стив ми е разказвал много за теб и имам чувството, че сме стари познати. Едно не знам само, дали Рик се е същият или си успяла да го промениш?

— Същият си е — отговори Рик вместо нея. — Само с десет години по-стар.

Карла се вгледа в Майкъл Уитейкър, който сега вървеше пред нея. Беше по-нисък и по-слаб от Рик. На върха на носа му имаше очила със стоманени рамки. Те бяха много ниско и той периодично надзърташе над тях, сякаш се съмняваше в нещо и искаше потвърждение. Карла го определи на около четиридесетгодишен. В тази възраст мъжете вече почти не се променяха и й се струваше, че би могла и да греши. Усмивката му бе младежка, но очите му изглеждаха тъмни и изморени.

Вървейки към галерията, Рик разказа на новодошлите за плановете им, да вечерят на ресторант, и за риболовната лодка, която вече бяха наели. След поредните запознанства между семейство Бимсън и Стив и Майкъл, всички се качиха в микробуса и тръгнаха към ресторанта.

„Синият кит“ в миналото бил дом на едър местен земевладелец, но сега имението беше превърнато от наследниците му в едно от най-елитните заведения за морски специалитети в околността. Благодарение на грижливото си планиране, сградата беше успяла прекрасно да съхрани викторианския си чар и стил. Стаите бяха почти сходни с оригиналното разположение, дори в някои от тях бяха запазени и същите елегантни тапети. Въпреки че Мартинс коув беше туристически град, тук често идваха сенатори, кметове и дори филмови звезди. Ресторантът „Синият кит“ бе престижното място и всички идваха официално облечени.

Карла не успя да убеди останалите, да минат покрай нейното бунгало, за да се преоблече.

— Спокойно, Карла, ако не те допуснат, ще ги принудя да изпразнят касата си и да ми платят скулптурата.

Карла не се съмняваше в заплахите на Джеф. Кампанията на мисис Лонгачер бе обтегнала и неговите нерви.

Когато пристигнаха пред внушителната сграда, Рик не успя да сдържи възхищението си.

— Е, това е вече нещо специално! — подсвирна той, докато помагаше на Карла да слезе от микробуса.

— И може да стане истинска машина за пари, ако има способно управление — тихо въздъхна Маги. — Доколкото знам, тук заплатите закъсняват с месеци и само главният готвач си получава чека навреме, защото се страхуват да не го загубят.

Джеф се приближи до бронзовата скулптура на кит и прокара ръка по нея, сякаш припомняйки си как я е сътворил. Творбата му изглеждаше впечатляващо на фона на неоновия надпис „Синият кит“. Рик застана зад него и огледа скулптурата от всички страни.

— Прекрасна е!

Джеф се изчерви от удоволствие.

— Благодаря ти, Рик.

Всички тръгнаха по стълбите нагоре и когато портиерът ги посрещна и се окашля, Карла беше готова да се закълне, че ще каже: „Съжалявам, господа, но в ресторанта няма места“. В следващия миг той забеляза Рик и изражението му се промени. С тежък английски акцент той се обърна само към него:

— Какво мога да направя за вас, мистър Флеминг?

Карла и Маги се спогледаха учудено и едва сдържаха усмивката си. Портиерът на ресторанта беше известен като непревземаем, разчувстваше го единствено банкнота от сто долара. Карла бутна лекичко Маги по гърба и й прошепна:

— Бях почти забравила това, но е време отново да свикна.

Младежът ги преведе през няколко зали и на всички им стана ясно, че се готви да ги настани на централната маса — там, където всички можеха да ги наблюдават. Рик се обърна към него:

— Извинете ме, млади господине, но може ли да получим маса, където да имаме повече спокойствие. Съпругата ми смята, че не е подходящо облечена и не иска да привлича излишно внимание.

За първи път портиерът огледа цялата компания. Английският му аристократичен акцент изчезна, а бузите му бързо почервеняха.

— О, здравей, Карла… аз такова не знаех…

— Здравей Юджийн — отвърна Карла с вдигнати от раздразнение вежди. Чувстваше се ужасно неудобно, защото вече бяха привлекли погледите на всички гости.

Младежът успя да възвърне самочувствието си и ги отведе в една от по-малките стаи.

— Желая ви приятна вечер.

След като получиха коктейлите си, Майкъл се обърна към Рик.

— Знаеш ли, много ми се иска да вярвам, че ми се обади да дойда, само защото не можеш да дишаш без моята компания, но това едва ли е така. Познавам те толкова отдавна, че си ми прозрачен като дамски бикини.

Рик се засмя и се облегна назад в стола си.

— Няма да ти казвам колко ми е липсвал галантният ти начин на изразяване.

— Това ме запазва винаги във форма. Не забравяй, че говорейки така, съм пленил сърцата на четири съпруги.

— Но си и получил четири развода — намеси се Стив и избухна в смях.

За Карла беше очевидно, че тримата мъже се познават много добре, дори се учудваше, че по-рано не е срещала Майкъл.

Рик разсеяно правеше топчета от салфетката си и се целеше в Стив.

— Е, добре, смятах да ти кажа по-късно, но и сега става. Майк, първо мислех да те запозная с фактите, но не виждам причина, защо това да не стане по време на вечеря.

Рик се обърна към Маги и Джеф.

— Искам да ви кажа, че Майк е репортер на „Сиатъл таймс“. Сметнах, че той може да помогне в борбата ви отново да посещавате училищата със Сър Галахад. Така че, защо не му разкажете вие цялата история.

Той погледна към Майк, който вече беше наострил сетивата си.

— Сгреших, като казах репортер, трябваше да кажа един от най-добрите.

— О, стига глупости, най ме бива да описвам състезания, които ти си спечелил.

— Значи е време, да напишеш и нещо по-разумно.

Нещо проблесна в съзнанието на Карла — откъси от отдавна проведени разговори между Рик и Стив за техен общ приятел, спечелил наградата „Пулицър“ за журналистика. Мъж, който беше разплел мрежата на религиозен култ, привличащ малки деца, насърчаващ ги да извършат престъпления. Лидерите на тази група получиха много години затвор, а стотици деца се прибраха по домовете си, благодарение на неговите вестникарски публикации. По това време Майк се бе превърнал в национален герой за родителите, чиито деца се увличаха по религиозни секти и култове. Сърцето на Карла радостно заби. Рик бе извикал на помощ тежката си артилерия, за да се включи на страната на Маги и Джеф в борбата им срещу мисис Лонгачер.

Майкъл измъкна от джоба си малко кожено тефтерче и започна да записва най-важните подробности от разговора си с нейните приятели. Тримата напълно се изолираха и оживената им дискусия продължи и по време на вечерята. Макар Маги и Джеф външно да изглеждаха спокойни, Карла знаеше, че са силно развълнувани. Събитията не се развиваха в тяхна полза. Мисис Лонгачер добре си беше свършила работата и вратите на много учреждения се затръшваха под носа им при опитите им за среща. Карла никога не бе виждала приятелите си толкова депресирани, както напоследък. Погледна към Рик, който внимателно следеше разговора им. Бавно протегна крака си и го провря между бедрата му, карайки го да подскочи от изненада.

— Благодаря ти, скъпи!

Той се усмихна.

— Не е нищо особено.

Рик докосна с крайчеца на пръстите си горната й устна. После го притисна в краткотрайна целувка. Изведнъж и двамата разбраха, че разговорът около тях е замрял. Карла се огледа и установи, че почти всички гости на ресторанта се бяха обърнали към тях.

Майк поклати учудено глава.

— Ако някой ми беше казал, нямаше да го повярвам. Добре, че го видях със собствените си очи, Рик. Какво си оставил да прави тази жена с теб?

Рик се засмя, притегли ръката на Карла към устните си и нежно целуна дланта й.

— Нищо, което не съм я окуражавал да прави, с цялото си сърце.

Карла погледна към Маги, мислено молейки й се, да смени темата. Лицето й изглеждаше грейнало от надеждата, която й бе дал Майкъл. Тя се усмихна съчувствено и, вдигайки празната си чаша, поиска още малко вино. Сервитьорът веднага се отзова на молбата им и сне всеобщото внимание към Рик. След като се осведоми, дали са доволни от вечерята, той безшумно се оттегли към кухнята.

— Надявам се, че можеш да сготвиш нещо такова, Карла.

Стив посочи останките на печеното си филе от сьомга.

— Утре ще хвана една голяма, голяма риба.

— Мога да готвя абсолютно всичко, Стив.

Маги се засмя, очите на Джеф се разшириха, а Рик едва не се задави.

— Защо се учудвате, казах само, че ще я сготвя, но не, че ще я сготвя добре.

— Стив, ако хванеш нещо, аз ще го приготвя — обеща Маги.

Карла я погледна с благодарност.

 

 

На следващата сутрин Стив наистина хвана рибата, която бе обещал. Вечерта си направиха барбекю с печена сьомга, след което всеки се оплакваше от преяждане.

Сър Галахад се беше заел със задачата да омагьоса Майк и го следваше навсякъде по петите. Най-накрая той не издържа тъжния му поглед и коленичи, за да го погали.

Карла също се присъедини към тях. Тя взе муцуната му в ръце и вдигна главата му, за да го погледне в очите.

— Нямаш ли гордост, Сър Галахад? Къде ти е вълчият нрав? Покажи ни вълчите си, остри зъби или страшния си вой?

Сър Галахад й отговори с близване по носа.

— Карла, можеш ли да го накараш винаги да прави това?

— Той не е като кучетата, Майк. Не се подчинява толкова на команди, а така поздравява хората, които още не са припаднали, като видят зъбите му толкова отблизо.

— Значи това го прави винаги, когато те види?

— Да, но когато сме навън в гората, си имаме друга игра.

— А ще можеш ли да го направиш пред фоторепортери?

— Ами да, разбира се.

Сега на всички им стана ясно какво имаше предвид Майкъл. Джеф беше прегърнал Маги и двамата за пръв път от седмица отново се усмихваха. Вече можеха да заспят по-спокойно, когато пресата бе на тяхна страна.

— Не знаем как да ти благодарим, Майк. За нас Сър Галахад е нещо много важно и скъпо.

— Не бързайте да се радвате, може и нищо да не излезе. Не всяко добро дело получава разбиране и подкрепа. Какво ще кажете, ако завършим днешното интервю така, че утре да мога да си тръгна?

— Какво говориш, ти дойде едва вчера. Платил съм лодката за цяла седмица — обади се Рик.

— Не ми говори за лодки, още ми е лошо от тази сутрин. — Майкъл се ухили и се обърна към Стив и Карла. — Но ако вие двамата със Стив отидете за риба, а аз ще остана с…

— Ох, много ще ни липсваш Майк — побърза да го прекъсне Рик. — Обаждай се по телефона по-често.

Майк и Стив дружно се засмяха на тази проява на ревност.

Карла се приближи до Рик и сложи ръце на колана на дънките му.

— Не им се оставяй, скъпи. Не намирам Майк за изключително привлекателен. Впечатляващият му талант и остър ум не ми допадат. Колкото до падащите кичури руса коса по голямото му чело — е добре, с малко повече усилия ще успея да се контролирам и няма да ги докосвам.

Рик я притегли към себе си и я дари със звучна целувка.

— Внимавай, Карла, струва ти се, че не е нищо особено, но той е от този тип мъже, които са много опасни.

Джеф премести още два стола на верандата и всички се събраха да гледат запаленото от залеза небе. Беше изминал един прекрасен ден, изпълнен със слънчева светлина и много смях. Ден, прекаран сред приятели, ден на любов и бавно възвръщащо се доверие между Рик и Карла. Животът им заедно изглеждаше след всеки изминал час все по-реален и по-сигурен.

По далечните върхове все още се виждаха снежни шапки. Небето около тях потъмняваше и придобиваше охров оттенък. Горящият факел на залеза накара цялата компания да затаи дъх.

— Знаеш ли, Рик — обади се Майк, — исках да ти кажа, че изглеждаш много добре. След тази тъпа катастрофа просто не знаех какво да очаквам.

Карла пребледня, но на лунната светлина никой не забеляза неудобството й.

— Е, не мина и без последствия, но можеше и да е много по-лошо. Останаха ми само белези на корема и ето тук, на бедрото, но нищо повече.

На Карла й се искаше да изпищи от лекомислено изречените му лъжи. Белегът на крака му беше дълъг около двадесет сантиметра. А коремът му, който бе опериран в бързината, изглеждаше като, че е прерязан с трион. А нейните белези… Макар и невидими, те бяха също толкова големи и дълбоки.

Беше нещо съвсем естествено, разговорът да се отклони към минали състезания, любопитни истории и анекдоти за известни пилоти. Джеф слушаше всичко с голям интерес, блеснали очи и може би само Маги чувстваше, какво е в душата на Карла. След няколко часа, които се сториха на Карла безкрайни и мъчителни, Майкъл съвсем неочаквано зададе въпроса, от който тя цяла вечер се беше страхувала.

— Рик, кога мислиш отново да седнеш зад волана? Момчетата от екипа ми казаха, че все още имаш шанс да си първи в европейския шампионат.

Настъпи ужасна тишина и на Карла й се струваше, че всички чуват бясното биене на сърцето й.

— Аз няма да се върна.

— Как, няма да завършиш сезона? И то след толкова победи?

— Няма да завърша нито този, нито следващия. Отказвам се от състезанията.

Мълчанието отново увисна като нож на гилотина над тях.

— Шегуваш се, нали?

— Не, истина е.

— Но защо?

— Просто е време.

— Глупости! — извика Майк и скочи от стола толкова рязко, че едва не го събори на пода. — Не ме занасяй, прекалено добре те познавам, за да се хвана на това. Каква е истинската причина?!

Очите на Рик проблеснаха от яд.

— Това е единствената причина, която ти или някой друг ще чуе.

Майк тръгна към другия край на верандата, мърморейки си нещо под носа. Като стигна до перилата, той рязко се обърна.

— Знаеш много добре какво ще си помислят всички. Как е възможно да прекъснеш такава бляскава кариера? По дяволите, Рик, искам да ми кажеш истинската причина!

Карла чувстваше, че й прилошава. Искаше й се да каже на Майк, че е време да престане с досадните си въпроси, но знаеше, че Рик няма да одобри нейната намеса. Очакваше подобен въпрос някога към него, но не и като завършек на този прекрасен ден. „Какво право има той да го пита? Какво го кара да се съмнява в решението му?“ Имаше усещането, че трябва да се бори за живота си, но без да изрече и една дума.

Рик се изправи и започна да събира чашите.

— Всичко е свършило, Майк, забрави го.

Карла погледна към Стив. Той беше останал мълчалив през целия разговор, но сега лицето му беше леко пребледняло. Рик и на него не беше казал. Той също не можеше да приеме това за истина. Напрежението във въздуха бе достигнало краен предел. Най-накрая Майк прекоси отново верандата и сложи ръката си на рамото на Рик.

— Извинявай, нямаше смисъл да избухвам така, но от думите си няма да се откажа, защото те са истина.

Той се обърна, поклони се грациозно, благодари за гостоприемството на семейство Бимсън и, последван от Стив, тръгна към другата страна на хълма.

За първи път, откакто се бяха запознала с тях, Карла не знаеше какво да каже на Маги и Джеф. Успя да измърмори някакво извинение, което просто бе длъжна да направи, защото прекрасната вечер бе безвъзвратно провалена. След като им пожелаха лека нощ, двамата с Рик си тръгнаха. Никой от тях не проговори и дума, всеки бе мълчаливо заключен в мислите си. Карла можеше само да си представи колко кошмарни са тези на Рик.

На следващата сутрин, когато се събуди разбра, че е сама в къщата. В кухнята намери бележка, която обясняваше отсъствието на всички:

„Майк беше нетърпелив да започне работа по историята на Сър Галахад. Аз и Стив ще го закараме до ферибота. Спеше толкова сладко, че не исках да те събуждам. Чао, ще се видим тази вечер.

Обичам те, Рик“.

В други случаи при вида на подобни съобщения Карла щеше да се усмихне и скоро да забрави, но днес думите й звучаха фалшиво и неестествено. Смачка парчето хартия на малка топка и я запрати силно към кошчето. Такава ли ще бъде реакцията на всички приятели на Рик, както на Майкъл Уитейкър?! Знаейки отговора на този въпрос, тя ядосано затръшна кухненската врата и се върна в дневната. „По дяволите! Какво право имат да му говорят така! Рик не е обществена собственост и не трябва поведението му да се гласува на референдум. Той не принадлежи нито на своите приятели, нито пък на феновете си.“

Някакъв друг глас отекваше в съзнанието й, казвайки й, че Рик не принадлежи и на нея, че си е самостоятелна личност. Но дълбоко в себе си Карла се надяваше, че решението му е свързано единствено с нея, защото е започнал да я обича по-силно. Не искаше да повярва на „сега е дошло времето“, както беше казал на Майк.

Още по-ядосана от своите мисли, Карла излезе на верандата. „Защо никой не се интересува от личния му живот? Сега той ще живее, ще има деца, а може би и внуци. Рик нищо не дължи на хората, а по-скоро те му дължат. Раздал е таланта си единствено за тяхно удоволствие. Побеждавал е там, където всички са го отписвали. Рик заслужава да се пенсионира жив.“

Горещи сълзи от яд и безпомощност замъглиха очите на Карла и тя ги избърса с опакото на ръката си. Изтича към пътечката, водеща към плажа, и потърси с поглед яхтата, която бяха наели. След като не можа да я открие, единствената й надежда остана в молбите на сърцето й. „Не ги слушай, Рик! Моля те, не ги слушай!“