Джорджия Боковън
Нежни мигове (8)

VII

Елизабет опря лакти на масата и притисна с длани слепоочията си. Кой идиот я беше излъгал, че не може да пипне махмурлук от хубаво вино и как въобще му бе повярвала? Посегна към чашата с кафе и веднага й призля. Трябваше по някакъв начин да възвърне бистрия си ум, защото я чакаха важни решения. Все още не бе избрала една от офертите за работа, а обеща да се обади с отговор до пет часа този ден — нюйоркско време. Часовникът вече показваше единадесет и половина. Имаше два часа и половина, за да вземе съдбоносно решение, а беше като зашеметена. По дяволите!

Стана й лошо при мисълта да измие зъбите си. Потрепера, когато си представи шибащата струя на душа, но въпреки това стана и се отправи към банята. Иначе трябваше отново да се мушне в леглото, да се завие презглава и да измисли някаква оригинална и правдоподобна причина защо, след като бе обещала, не се беше обадила на агенциите. Е, това едва ли можеше да се нарече хубав старт за нов живот.

Душът й подейства невероятно. Студената вода и енергичното търкане дори й отвориха апетит за малка закуска. Ако имаше късмет, може би нямаше да я повърне. След това щеше да телефонира до Ню Йорк, после да се свърже с хазаина си, за да го уведоми, че няма да подновява договора за наем, и най-накрая трябваше да намери някакъв превоз на разумна цена за багажа си.

Тъкмо си наливаше кафе, когато чу звънеца на входа. Прекоси стаята и се обади по домофона.

— Да?

— Елизабет, Амадо съм. Може ли да се кача?

Ръката й автоматично посегна към увитата й с кърпа глава. Погледна босите си крака и хавлията.

— Амадо, аз… Качи се, разбира се!

Натисна бутона за вратата. Навлече набързо джинси и една тениска и го посрещна на входната площадка.

— Мога да дойда в по-удобно за теб време.

— Не ставай глупав! — Тя го покани вътре. — Искаш ли кафе…

Той я хвана за ръката.

— Не. Моля те, не мърдай оттук, защото ако не ти го кажа сега, едва ли ще се реша после!

— Добре.

Обхвана я странно чувство, когато видя погледа му. Като че ли невидимата бариера, която винаги бе съществувала в деловите им отношения, падна и денят, в който той бе дошъл в града с едничката цел да я заведе на вечеря, отново се повтаряше.

Амадо пусна ръката й.

— Мисля си за тази твоя нова работа в Ню Йорк. Правила ли си си планове да се преместиш един ден, или напускаш Сан Франциско заради случилото се в агенцията?

— Все някога с Джеръми щяхме да се скараме. Всичко, с което се захващах…

— Моля те, Елизабет! Просто ми отговори!

Не беше в природата му да задава лични въпроси и още повече — да настоява за отговор. Тя сама му бе разказала малкото, което той знаеше за нея.

— Някога мечтаех за Ню Йорк. Сега този град означава просто работа за мен. Би било трудно да остана тук…

Защо винаги се опитваше да замаскира истината?

— Да не кажа невъзможно. Джеръми вече се е погрижил за това.

Джойс й се бе обадила сутринта: „Джеръми направо получил удар при вестта, че Амадо ще закрива сметката си“.

— Но ако можеше, щеше да останеш тук или поне в Калифорния, нали?

— Какво искаш да ми кажеш?

Той пъхна ръце в джобовете си и се усмихна нервно.

— През целия път от Сейнт Хелена дотук си повтарях това, което искам да ти кажа. Сега ти си пред мен, чух думите, които исках да изречеш, а аз не мога да изразя мислите си.

Когато мислеше за винарната, Амадо често бе мълчалив и непристъпен, но иначе се отличаваше с рядка красноречивост.

— Виж, грешиш, ако мислиш, че ти си виновен за моето спречкване с Джеръми.

— Не, не е това. Дойдох, за да ти направя предложение… Не, това също не е правилната дума. Искам да дойдеш да работиш при мен.

Страхувайки се, че тя ще му отговори, преди да е завършил, Амадо бързо продължи:

— Твоята стратегия бе прекрасна. Признавам, че ми трябваше малко време, за да я схвана, но сега вече съм наясно. Ентусиазмът ти се предаде и на мен. Само разработената от теб кампания отговаря на моите изисквания и вкус.

Елизабет бе поласкана и малко слисана от хвалбите му.

— Щастлива съм…

— Чакай, имам още нещо.

Той се поколеба, преглътна и заговори на пресекулки.

— Освен че искам да работиш за мен, искам и да станеш моя съпруга. Не, не се изразих добре. Искам го повече от всичко на света!

Елизабет премигна. Почувства се странно. Разбираше значенията на думите, но не можеше да възприеме факта, че ги казваха на нея. Струваше й се, че зад гърба й има друга жена. Като че ли земята изведнъж се наклони и тя загуби равновесие.

— Знам, че това е неочаквано за теб и няма да ти се разсърдя, ако си помислиш, че сутринта съм попрекалил с виното.

За миг Елизабет си припомни всички явни и скрити знаци: розата, вечерята, вниманието, дори начинът, но който я докосваше, сякаш му бе особено скъпа. Мили боже, колко сляпа е била през цялото време!

— Не знам какво да кажа, Амадо.

— Зная. Моя е грешката, че не те подготвих за това. — Той посегна да хване ръката й. Вече се бе поотпуснал.

— Сигурно ще ти се стори невероятно, но аз самият съм изненадан от всичко това. Едва когато усетих, че мога да те загубя като приятел, разбрах колко много повече означаваш за мен. Страхът, че никога вече няма да те видя, отекваше в ума и сърцето ми.

Елизабет стегна кърпата на главата си.

— Имам нужда от време, за да осмисля всичко това.

— Кога трябва да се обадиш на агенцията в Ню Йорк?

Беше открила, че Амадо се изявяваше в най-добрата си форма, когато биваше изправен пред наглед неразрешими проблеми. Тогава от него се излъчваше увереност, която го правеше невероятно привлекателен.

— Днес — отвърна тя.

— Ще те разберат, като им кажеш, че ти трябват още ден-два, за да вземеш такова важно решение.

Той пусна ръката й и леко я докосна по лицето. От този жест — интимен като целувка — тялото й пламна.

— Не забравяй, че аз имам нужда от тях, а не те от мен.

— Всеки, който е готов да те вземе на работа само от едно телефонно обаждане, няма да се отметне, защото си се забавила с окончателния отговор до понеделник.

Амадо доби смелост. Пръстите му нежно се плъзнаха от брадичката й до деколтето на тениската. Щом не бе отхвърлила начаса предложението му, Елизабет сигурно щеше да каже „да“.

— Бъди този уикенд с мен, Елизабет! Нека ти разкажа какво ще работиш в „Монтоя Уайнс“! Дай ми възможност, да те убедя!

Ако приемеше работата и после се провалеше, къде щеше да отиде? И какво бе това предложение за брак? Нима той си мислеше, че само така тя ще се съгласи да работи за него?

— Имам чувството, че и двамата трябва да помислим. Ти не си човек, който действа прибързано. Ами ако се събудиш някоя сутрин и решиш, че си сбъркал? Трябва да изтрезнеем, преди да…

Погледът му потъна в очите й. Ръката му уверено се спря на тила й. Елизабет онемя. Той се приближи към нея и властно я целуна. После отново се взря в очите й.

— Само не бива да изтрезняваме, Елизабет.

Тя прехапа устни, за да потисне надигащата се вътре в нея вълна. Топлината в гърдите й се разля надолу към слабините. Отдавна не бе откликвала с такова буйно желание на мъж. Вече бе забравила колко невероятно е това усещане.

— Добре — каза Елизабет почти неволно. — Аз съм с теб, но само в бизнеса.

Вместо отговор той отново я привлече към себе си. Този път устните му търсеха взаимност и жадно се впиха в нейните. Тя се олюля към него. Ръцете й сами се вдигнаха и се обвиха около врата му. Езикът й се стрелна към неговия. Усети лек дъх на кафе, слаб мирис на одеколон и едно жилаво тяло, калено от дълъг физически труд, а сега напрегнато от желание като нейното.

— Толкова за бизнеса! — Тя се отскубна от него. — Всичко е твърде бързо за мен. Не разбирам въобще какво става тук.

Елизабет драматично разпери ръце.

— За бога, Амадо, би ли ми обяснил?

Той се засмя.

— Моя прекрасна Елизабет, за всичките си петдесет и девет години на тази земя съм научил едно нещо: някои неща не подлежат на обяснение. Те просто съществуват.

Тя се замисли за своя живот, за привидно случайните завои в него, за странните съвпадения. Може би сега й се полагаше малко радост, която не е планувана или извоювана. Просто обикновена човешка радост.

 

 

След два дни, в неделя сутринта, Елизабет гледаше лозята на Амадо и се опитваше да въведе в ред чувствата си. Полетата бяха изорани и пред погледа се чернееха прави редове, а между тях като в рамка се открояваха бледозелени нови лозички.

Предишната сутрин Амадо я бе довел тук, за да види изгрева на слънцето над планините. Каза й, че е улучила благоприятния триседмичен период, когато лозите растат най-бързо, и че ако слуша с ума и сърцето си, ще успее да ги чуе. Тази идея не я развълнува, но тя нищо не му каза. Двамата навлязоха в един от редовете и краката й мигновено потънаха в прясно изораната земя. Елизабет притвори очи. Чу щурците, враните; глух шум от коли. Чу дори собственото си дишане и какофонията от мисли в главата си. После бавно се изключи от заобикалящите я звуци и долови по-особени, като пукане, щракане и тих шепот. Помисли, че това е вятърът, който люлее младите филизи, и отвори очи, но вятър нямаше. Дори лек полъх не помръдваше листата.

От удивения й вид Амадо разбра, че най-после бе чула гласа на лозите. Усмихна се доволно, прегърна я и двамата поеха към къщата, за да закусят.

Амадо бе великолепен ухажор. Знаеше къде е най-уязвима и точно в кой момент ще започне да се отбранява. Неведнъж й бе намеквал, че няма да й е трудно да се откаже от кариерата си. В същото време подчертаваше, че без нея ще му е невъзможно да осъществи новите планове за пазара на вината.

Докосваше я нежно като приятел. Държеше я за ръката, когато вървяха из полето, или изведнъж вдигаше паднала на челото й къдрица. Понякога тя го улавяше, че я гледа с открито желание, но тогава той само се усмихваше и топло я прегръщаше.

Най-добрия си ход Амадо направи, когато й разказа за своята обич към земята, за живелите на нея поколения Монтоя и за страха си, че тяхното наследство може да загине с него. По някакъв начин той бе усетил нуждата на Елизабет от родови корени, от семейство и традиция, и това много му хареса в нея. Ако се оженеше за младата жена, Амадо и фамилията Монтоя получаваха нов шанс да запазят имота си. Така нямаше повече да е необходимо той да се държи за крехката надежда, че някой ден Елана може би ще се върне. Освен това най-после и самата Елизабет щеше да си има истинско семейство.

Амадо й предлагаше всичко, за което не би дръзнала дори да мечтае. Фактът, че той бе на петдесет и девет, а тя на двадесет и осем, означаваше само, че съвместният им живот щеше да бъде по-кратък, но не по-малко осмислен. Може би Амадо нямаше да доживее до внуци, но имаше още една възможност да предаде голямата си страст на свое собствено дете.

Елизабет ясно осъзнаваше, че въпреки своите професионални качества, с които обогатяваше връзката им, тя щеше да бъде преди всичко съпруга на влиятелен мъж, а не просто жена, успяла сама в живота. Вече на никого нямаше да му хрумне да се рови в нейното минало. Бракът с Амадо щеше да й придаде солидност, осигурявайки й онази анонимност, която някога бе потърсила в личността на Елизабет Престън.

Децата й щяха да бъдат напълно задоволени. Никога нямаше да изпаднат в изолация като нея или да изживеят горчивата самота на изоставения. Обществото нямаше да ги отхвърли като прокажени. Всички деца щяха да си играят с тях. Синовете и дъщерите на Амадо Монтоя щяха да израснат силни, самоуверени и горди с произхода си. Нямаше да им се налага да мамят, лъжат или крадат, за да реализират възможностите си. И никога нямаше да разберат коя всъщност е майка им и какво бе направила, за да избяга от миналото си.

Елизабет се сепна от посоката на разсъжденията си. Та кога бе приела за себе си предложението на Амадо? Тя се обърна и погледна към огромната испанска къща, която властно се издигаше над долината. Някаква частица от съзнанието й вече бе решила нейното бъдеще. Мъчно свързваше чувствителния и сдържан Амадо, когото бе опознала, с богатия и влиятелен мъж, притежаващ къщата на хълма. Ако всичко вървеше добре, след пет години „Монтоя Уайнс“ щеше да бъде една от най-търсените и печеливши винарни на масовия пазар.

Елизабет засенчи очите си с ръка. Обзе я спокойствие и внезапна увереност, че с годините тя и Амадо ще се обикнат и тогава първоначалните мотиви за брака им щяха да бъдат забравени. Младата жена леко се усмихна. Ако любовта наистина бе пътуване, тя гореше от нетърпение да се впусне в него.

 

 

Амадо заведе Елизабет на закуска в Сейнт Хелена. Беше необичайно топло за края на март и масите бяха подредени отвън с предчувствие за подранила пролет. Сервитьорката им донесе бутилка шампанско и наля малко на Елизабет, за да го опита, но тя отстъпи правото си на Амадо.

— Чудесно е — кимна той. — Обаче аз не съм го поръчвал.

— Аз го поръчах — рече тя.

— Имаме ли повод? — предпазливо попита Амадо.

— Мисля, че да — отвърна с усмивка Елизабет.

Без да сваля поглед от нея, той направи знак на сервитьорката да им налее.

— Кажи ми как успях да те склоня? Кои бяха вълшебните думи? Искам завинаги да ги запомня!

— Няма да е необходимо, защото решението ми е окончателно.

— За три месеца ти ме опозна по-добре, отколкото София, която разполагаше с десет години. Това е едно от нещата, които обичам в теб.

Думите му я стреснаха. Досега той не бе споменавал, че я обича. Може би си бе мислил, че ако избърза, ще я изплаши.

— Нима има и други?

Амадо вдигна чаша.

— Да ги изброя ли?

— Само се пошегувах.

— Не и аз!

Тя не знаеше как да отговори на това.

— Обичам твоя дух. Напомня ми за самия мен на младини и ми дава надежда, че благодарение на теб отново ще се почувствам млад. Обичам да те гледам. Обичам начина, по който блести косата ти от слънцето. Обичам походката, усмивката, гласа ти. Но от всичко най-много обичам твоята честност и почтеност, които са рядко срещани ценности в днешния свят.

Прониза я остра болка. Облегна се назад и задиша учестено, докато й мине. За миг си помисли да му разкаже за своето минало, за да започнат живота си начисто, без тайни. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма смисъл, защото Амадо обичаше Елизабет Престън, а не Дженифър Кевъноу.

— Ти ми върна обичта към живота, Елизабет. Думите са безсилни да изразят благодарността ми.

Можеше да не му казва всичко, но едно нещо не биваше да скрива:

— Точно сега, в този момент, не мога да ти кажа… Не мога да кажа, че те обичам.

Той посегна през масата и взе ръката й.

— Щом се съгласи да се омъжиш за мен, значи допускаш, че с времето ще ме обикнеш. Аз мога да почакам, Елизабет.

Погледна я толкова нежно, че тя повярва на думите му. Нима бе възможно да не обикне този мъж?