Джорджия Боковън
Нежни мигове (26)

XXV

Във винарната кипеше оживление, понеже всички бързаха за откриването на гроздобера. Възбудата им бе примесена с радостта, че запазиха работните си места и след прехвърлянето на собствеността. Елизабет знаеше, че много хора вътре и извън винарната се обзалагаха дали „Монтоя Уайнс“ ще остане частна собственост до гроздобера и сега изпитваше перверзна гордост от факта, че повечето гласове бяха против нея.

Тя устоя с цената на много труд. През последните шест месеца вложи всичките си мисли, енергия и стръв в бизнеса, и често работеше по четиринадесет-петнадесет часа на ден, при това през цялата седмица. Ако не работеше, четеше и препрочиташе за технологията на винопроизводството. Отсяваше подробности, които Амадо бе пропуснал да й каже, изучаваше внимателно всичко, което й попаднеше, докато накрая започна свободно да борави със специфичната лексика така, както преди време безпогрешно си служеше с рекламните термини.

Много нощи Елизабет заспиваше на дивана в стария офис на Майкъл, докато четеше за плесените, гнилостните процеси или за проблемите на ферментацията. Рано на следващата сутрин си отиваше вкъщи, за да вземе душ и хапне нещо, а после се отправяше към офиса, за да бъде там преди другите.

Консуела се тревожеше, че тя много се товари и щом Алис се обадеше, все успяваше да завърти разговора около това, че „в живота има и по-важни неща от работата“. Дори Тони Рейнолдс, който тихо и незабележимо работеше около нея, нежно я упрекваше и току подхвърляше, че многото работа и малкото удоволствия убиват духа. Елизабет търпеливо изслушваше добронамерените съвети, съгласяваше се с тях, благодареше на всеки за неговата загриженост и продължаваше със същото бясно темпо.

Тя разбираше, че приятелите й имат право, но нейното упорство бе плод на изгарящото я желание да бъде вече там, където само работата можеше да я отведе. Сега Елизабет изграждаше своя нов живот — многообразен и пълноценен, в който нямаше да има нужда от нищо и от никого.

Един месец след смъртта на мъжа си младата жена започна да прослушва кандидатите за поста главен технолог, който Амадо упорито бе отказвал да попълни след заминаването на Майкъл. Интервюира повече от десет мъже и жени, но не ги одобри. Дейвид Робъртсън, който й бе изпратил неколцина висококвалифицирани специалисти, безпомощно вдигна ръце и заяви, че губи времето на всички, понеже иска невъзможното — да намери втори Майкъл. Обвинението му почти улучи в целта и Елизабет си обеща да бъде по-снизходителна към следващия кандидат.

Вече половин година тя ръководеше винарната. Рано сутринта в един ясен септемврийски ден на вратата на офиса й се почука.

— Влизай. Отворено е.

Тони Рейнолдс мушна глава през отвора и се усмихна.

— Трябва да дойдеш и да видиш резултатите от теста на Брикс върху онова „Гаме Божоле“, което току-що донесоха.

— Добро е, нали?

— Джак каза да не те викам, но нали трябва да го видиш със собствените си очи.

Елизабет радостно кимна. Когато официално пое винарната в свои ръце, тя не получи наготово усещането за принадлежност към едно голямо задружно семейство, което Амадо винаги бе поощрявал. Явно и не толкова явно подчинените й дадоха да се разбере, че сама трябва да заслужи тяхната лоялност и уважение.

Тъкмо когато излизаше иззад бюрото, частният й телефон звънна. Тя посегна към слушалката с думите:

— Ей сега ще го разкарам, който и да е той.

— Ще почакам отвън — рече Тони.

Тя признателно му махна и заговори в слушалката:

— Тук е Елизабет Монтоя.

— Елизабет, Джим се обажда.

— Джим! Какво мога да направя за теб?

След смъртта на Амадо двамата с Джим Уебстър се бяха сприятелили.

— Изглежда си в добро настроение.

— За разлика от теб. Какво има?

— Боя се, че имам лоши новини. Можеш ли да дойдеш в офиса ми днес следобед?

— Ще ми се да можех. Хубаво би било да се махна оттук. Не можем ли да го уредим по телефона?

— Предпочитам да ти го кажа на четири очи. Какво ще кажеш аз да дойда при теб?

— По кое време?

— За обяд става ли?

Елизабет си мислеше да работи без обедна почивка.

— Ще кажа на Консуела да приготви нещо. Обичаш ли сандвичи?

— Обичам всичко, ако е придружено с бутилка от онова чудесно „Шардоне“, което ми изпрати миналия месец.

Безгрижният му тон не можа да я заблуди. Нетърпелива бе да узнае за какво искаше да говори Джим с нея.

— Ще видя какво ще намеря в избата.

Адвокатът пристигна в единадесет и половина. Елизабет беше в двора и наблюдаваше как изсипват гроздето в мелницата. Щом го видя, тя му махна с ръка и се извини на мъжете, с които говореше. После отиде при него и се здрависа.

— Ако си искал да ми изкараш акъла от страх, смятай, че успя.

— Извинявай, Елизабет, но не исках да ти казвам нищо, преди да дойда и двамата да обсъдим положението.

— Ако не престанеш да гледаш като обречен на смърт, някой може да си помисли нещо, а клюките тук растат по-бързо от гроздето.

Джим си замълча. Когато влязоха в офиса й, Елизабет му посочи един стол, а тя седна на края на бюрото и го погледна в очакване.

— Е, добре, слушам те.

Той си пое дълбоко въздух.

— Фелиция и Елана са получили предложение да продадат своите четиридесет и девет процента от „Монтоя Уайнс“.

Ако някой й бе казал да седне и да напише проблемите, с които мисли, че ще се сблъска през първата година от своето управление, дори нямаше и през ум да й мине да включи в списъка нещо такова. Елизабет бе като зашеметена и й трябваше малко време, за да се окопити.

— От кого?

— „Хикс и Броуди“.

— Тютюневата компания? Защо им е пък на тях винарна?

— Обадих се на една позната — Джоан Уокър, брокер, и я помолих да провери това-онова. Разбрала е, че те отдавна търсели начин да влязат в този бранш.

— Но откъде им е хрумнало, че „Монтоя Уайнс“ се продава?

— Всъщност от малкото, което успях да разбера, става ясно, че Фелиция и Елана са се обърнали към тях или поне адвокатът им е осъществил контакта по тяхно нареждане.

Гневът й бе изместен от страх.

— Могат ли да…

— Опасявам се, че да.

— И аз не мога да ги спра, така ли?

— Според условията на завещанието ти първа имаш право да приемеш или отхвърлиш нечие предложение.

— За каква сума става въпрос?

Джим направи гримаса.

— Боя се, че надвишава с няколко милиона тази, която имаш в наличност.

Елизабет слезе от бюрото и закрачи насам-натам.

— С колко време разполагам, за да осигуря останалите?

— Амадо сигурно е предчувствал нещо такова, защото поиска от мен да не уточнявам нормалните деветдесет дни в клаузата.

— Тоест?

— Тоест съдът ще определи кое е „разумното“ време. Като се имат предвид обстоятелствата, вероятно ще ни дадат сто и двайсетте дни.

— Един месец в повече — каква утеха!

Джим й се усмихна почти заплашително и Елизабет бе доволна, че той бе на нейна страна.

— Всичко се свежда до това, доколко може да се забави съдебното решение.

— Значи времето няма обратна сила, така ли?

— Точно така.

— За бога, Джим! Представяш ли си какво би станало, ако допусна компанията „Хикс и Боруди“ да се намеси със своите производствени схеми и управленски екипи? Дори и да държа контролния пакет акции, ще си загубя времето в пререкания с тях.

— Имаш и друга възможност, Елизабет. Въобще не е нужно да воюваш с „Хикс и Броуди“. Те биха предпочели да изкупят всички акции. Знам, че не искат да се пазарят с теб, както и ти нямаш намерение да се пазариш с тях. Адвокатът им ме упълномощи да ти кажа, че са склонни да ти направят същото предложение като на Фелиция и Елана, и да прибавят тлъста премия за твоите допълнителни два процента. Ще станеш неимоверно богата.

— Сигурно се шегуваш. Как бих могла да постъпя така с Амадо?

— Разбирам твоята лоялност, но вече е време да се примириш с факта, че Амадо го няма.

— Но аз му обещах никога да не продавам…

— Виж, съжалявам, но някой трябва да ти го каже и изглежда съдбата е избрала мен за това. И двамата добре знаем, че тази работа е голям залък за твоята уста. Предложението на „Хикс и Броуди“ е законен начин да се измъкнеш, преди да си затънала. Няма да ти позволя да провалиш златния си шанс заради някаква криворазбрана лоялност.

Когато тя понечи да му отговори, Джим я спря с ръка.

— Има една стара поговорка и тя не е толкова абсурдна, колкото изглежда: единственият сигурен начин да натрупаш малко състояние във винения бизнес, е да започнеш с голям капитал. Това, че „Монтоя Уайнс“ съществува от пет поколения, не означава, че е непобедима. Само една-две лоши години могат да я унищожат. И какво ще правиш, ако това се случи?

— Ще се върна в рекламата. Виж, благодаря ти за всичко, което се опитваш да направиш за мен, но само си губиш времето. За нищо на света няма да променя решението си.

— Бих могъл да ги склоня да направят отстъпки — продължи Джим, като че ли не беше я чул. — Къщите би могла да задържиш. Ако се безпокоиш за работниците, мога да го включа като клауза в договора: поне през първата година да няма съкращения. Така всеки ще има достатъчно време, за да си намери…

— Джим, чуй ме! Предпочитам да затворя винарната, отколкото да я продам на такива като „Хикс и Броуди“.

— Ти си като сърдито дете, на което са казали, че няма да стане по неговата, колкото и да се тръшка.

След като помисли няколко секунди, той решително стана.

— Ако искаме да победим, ти трябва да блеснеш като директор, да станеш желязна.

Елизабет се намръщи, понеже не знаеше как да изтълкува думите му.

— Значи ли това, че ще ми помогнеш?

— В интерес на истината — нямам търпение! Отдавна не съм влизал в истинска схватка. Имам чувството, че с тази не просто ще наваксам „сухия период“.

Джим се отправи към вратата и тя го последва.

— Защо тогава ме придумваше да продавам?

— Защото ми плащаш, за да ти давам най-добрите съвети. А това, което се каним да направим, не е най-доброто.

Елизабет се усмихна с облекчение.

— Не исках да те загубя.

Той се засмя.

— Но ако не бях приел твоите условия, ти щеше да ме уволниш.

— Незабавно!

Дяволита усмивка повдигна крайчетата на прецизно оформените му мустаци.

— Ето затова се навъртам край теб. Една упорита и смела жена е в състояние да събуди боеца в мен. Сигурно съм бил генерал или нещо такова в армията на Жана д’Арк. Какво ще предприемем срещу Фелиция и Елана?

— Елана е пионка. Фелиция е тази, от която трябва да се боим.

— Остави я на мен. Ти ще трябва да събереш парите.

— Колко ми трябват?

— Още десет милиона, освен всичко, което притежаваш в налични авоари.

Елизабет онемя. Сумата бе три пъти по-голяма от предполагаемата. Как можеше да е толкова неориентирана в пазара?

— Сигурно се шегуваш.

— Радвай се, че имаш свободата да отхвърлиш предложението на „Хикс и Броуди“ и не се налага да се състезаваме с тях в наддаване.

— Ами ако решат да вдигнат цената?

— Няма.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото не те са инициаторите на цялата тази работа. Може и да имат апетити към „Монтоя Уайнс“, но не са чак толкова заслепени. Ако сделката се провали, те са готови да се насочат към друга цел.

— Явно вече си мислил върху конкретен план за действие.

— Знаех, че няма да продаваш.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Много си инат. — Джим отвори вратата.

— Мислех, че ще останеш за обяд.

— Не мога. Имам доста работа. Но ще взема обещаната бутилка „Шардоне“ все пак.

Елизабет отиде за виното, а после изпрати Джим до колата му. Когато се върна в офиса си, тя остана известно време до вратата, вперила поглед в бюрото и книжата, които я чакаха там.

Откъде щеше да намери още десет милиона долара? Направо й се завиваше свят от тази невероятна сума. Ако се бе вглеждала по-внимателно в счетоводните книги, сега нямаше да се чувства като в небрано лозе. Тя, естествено, плащаше данъци по унаследяването на винарната, но откъде можеше да знае нещо такова?

Явно още не бе онази печена делова жена, за която се мислеше.