Джорджия Боковън
Нежни мигове (24)

XXIII

— Просто не е честно и за двама ви — каза Алис. — Вие току-що започнахте.

— Ако седна да мисля за несправедливостта на това, което става, значи да изпадна в безизходица.

Елизабет премести телефонната слушалка на другото си ухо и се облегна в креслото. Когато видя купчината писма, които още не беше отваряла, тя погледна към стената.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда? Мога да се приготвя набързо и да хвана автобус.

— Предпочитам да те пазя за по-късно, бабо.

— Елизабет, не съм толкова изнежена, та да не мога…

— Ако дойдеш сега, той няма да може да се преструва, че не е болен, дори и когато наистина е добре.

— Разбира се. Трябваше и сама да се сетя за това. Просто се чувствам безпомощна.

Елизабет започна небрежно да върти между пръстите си телефонния шнур.

— И аз.

— Кога смята да каже на Фелиция и Елана?

— Сега те са при него. Наложи се почти да заплаши Фелиция, за да я докара тук.

— Как мислиш, че ще го приемат?

— Наистина не знам.

— Няма ли да е прекрасно, ако за времето, което остава на Амадо, те истински се сближат със своя баща? Дано от всичко това излезе нещо хубаво!

— Не съм сигурна, че е възможно дори ако Фелиция и Елана се променят, как би могъл да повярва Амадо в тяхната искреност, като се има предвид миналото?

— Той ще вярва на онова, което иска. А нима някой ще каже, че то не е най-доброто?

Елизабет не можеше да оспори това. Много често въображението й я бе спасявало от ударите на действителността.

— Обещай, че ще ми се обадиш, когато нещата се влошат — каза Алис. — И не забравяй, че всяко зло е за добро! Трудно е да живееш, знаейки, че умираш, но така поне имаш възможност да оправиш нещата около себе си, да ги подредиш. Погледни на това като на подарък, Елизабет!

— Обичам те, бабо.

Говориха още няколко минути и накрая си обещаха да се чуят отново в най-скоро време. Очите на Елизабет плувнаха в сълзи, когато остави слушалката. Никога не знаеше откъде ще я връхлети мъката. Понякога, когато се потапяше в работата си, часове наред беше спокойна. И изведнъж някоя влудяваща мисъл стоварваше с пълна сила тежестта на бъдещето върху нея.

От окото й се отрони сълза. Елизабет мислено проследи хода й. Един вътрешен глас се издигна над болката и нежно я предупреди, че занапред щеше да пролее много сълзи като тази.

Напускаше я още един обичан човек. Можеше да крещи до забрава срещу тази несправедливост, да ругае и богохулства, да работи до пълно изтощение, но нищо нямаше да й помогне. Амадо вече бе пътник и частица от нея щеше да умре заедно с него.

— Колко ти остава да живееш? — попита Фелиция.

Амадо се намести по-удобно на стола си. Сега дишаше по-лесно. Вместо да се обиди от грубостта на голямата си дъщеря, той й бе благодарен, задето не се опитваше да го залъже с престорена загриженост.

— Месеци, може и година или дори повече. Има различни случаи.

Елана неспокойно погледна към сестра си и каза заеквайки:

— Сега… сега добре ли си? Искам да кажа: можем ли с нещо да ти помогнем?

— Не. Всичко, което можеше да се направи, е сторено.

Фелиция отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа навън. Все още с гръб към баща си тя попита:

— Тогава защо ни повика тук? Можеше да ни кажеш за това и по телефона.

— Фелиция! — извика Елана. — Как можеш да говориш така?!

Сестра й рязко се обърна и я погледна свирепо.

— Поне веднъж в живота си бъди честна и си признай, че и ти мислиш така. Откога започнахме да се събираме на семейни съвети?

— Сега е различно — рече Елана.

— Защо? Защото татенцето умира и има нужда от нас? А къде беше той, когато мама имаше нужда от него? Впрочем, къде бе и ти?

— Фелиция, не постъпвай така със сестра си! — Амадо умолително протегна ръка. — Трябва да се примириш, че майка ти я няма вече. Това, което направи тя…

— Да не си посмял да говориш за майка ми! — изкрещя тя. — Нямаш право!

— Защо не го изслушаш, Фелиция? Не виждаш ли, че той умира? Та това е последната ни възможност да бъдем семейство.

Фелиция отметна глава назад, сякаш Елана я бе ударила. После присви очи и замислено погледна към двамата.

— Аз… съжалявам. Не знам какво ми стана. Просто новината за твоята болест ме шокира… тате.

Амадо бе очаквал всичко друго от срещата с дъщерите си, но не и това. Фелиция се усмихваше със съжаление като данъчен служител, който се кани да направи някому удръжка. А ужасеният поглед на Елана бе повече следствие на неприятното усещане, че някой до нея умира, отколкото на факта, че губи собствения си баща.

— Не искам между нас да останат премълчани неща — каза им той. — Сигурно искате да ме питате например за детските си години тук, преди да отидете с майка си в Испания. Когато аз умра, няма да има кой да ви отговори на тези въпроси.

— А откъде знаеш какви деца сме били? — сопна му се Фелиция. — Та ти никога не се свърташе у дома при нас.

Амадо бавно кимна с глава. Дори и тогава, когато бе в нейна вреда, голямата му дъщеря си оставаше зла.

— Работех много, за да отгледам най-хубавото грозде и да направя най-добрите вина. Баща ми очакваше това от мен, както и неговият баща навремето бе очаквал това от него. Не знаех, че работата ще ми коства семейството. Просто тогава животът бе такъв.

— Нима искаш да кажеш, че си се променил? — попита Фелиция.

— Да, и ще направя всичко по силите си, за да ви спечеля със сестра ти.

Той очакваше да я впечатли поне малко с отговора си, но тя отново впери поглед навън, студена и непристъпна.

— А мама? — попита след малко и войнствено скръсти ръце на гърдите си.

— Казах, че ще направя всичко по силите си — повтори Амадо.

Фелиция се обърна към него.

— Означава ли това, че се разкайваш за отношението си към нея?

— Повече, отколкото думите могат да кажат.

Той остави на нея да разтълкува смисъла на казаното.

— И как смяташ да станем отново семейство? — Тонът й бе помирителен, а езикът на тялото — скован и премерен.

Преди да пристигнат дъщерите му тази сутрин, Амадо си беше казал, че не трябва да очаква много от тях. Той усети безпокойството на Елизабет от начина, по който го гледаше на закуска, а после му предложи да не ходи на работа този ден и да остане с него. Нито той обаче, нито тя можеха да предотвратят разочарованието, което изпита: дори и сега, когато умираше, не успя да се приближи поне малко до Фелиция. А без нея почти нямаше шанс с Елана.

— Надявах се да прекараме известно време заедно, за да се опознаем отново.

Фелиция стрелна с поглед сестра си.

— Смятам, че отсега нататък можем редовно да се събираме, нали, Елана?

— Разбира се. С удоволствие ще идвам. — Тя не очакваше такъв внезапен обрат в отношението й.

Вместо радост, Амадо почувства празнота.

 

 

Лодката, която отнасяше Майкъл през Тихия океан, изведнъж се наклони и той се улови за въжетата, крепящи платното. Погледна бързо към Хауърд, който се чистеше на палубата. Котаракът на свой ред му хвърли един самодоволен високомерен поглед и продължи да ближе лапата си.

Пътуваха вече три седмици, а Майкъл все още не бе свикнал с морето. Капитанът Джеръми Андрюз, който бе склонил да го откара до Австралия, му каза, че с времето ще привикне към моряшкия живот. А Майкъл имаше време в изобилие. Малцина можеха да кажат, че никъде никой не ги очаква. Никога преди това той не беше вкусвал истинската свобода. Ако се постараеше повечко, някой ден тя можеше и да му хареса.

Хауърд стана, протегна се и тръгна по палубата. Сложи предните си лапи върху крака на Майкъл и гальовно измяука. Той го вдигна на рамото си и притисна бузата си в меката му черна козина.

— Стой мирно, Хауърд! Нищо не е вечно.

Последните думи бяха по-скоро за него, отколкото за котарака.

През онази нощ, когато Майкъл за последен път подкара пикапа си през долината Напа, той нямаше ни най-малка представа къде отива. Знаеше само, че трябва да се махне оттам. В началото се отправи на изток, воден от детската си мечта да види парка Йелоустоун. В Уинемука, Невада, изведнъж реши да свърне на север, а после, в Айдахо, продължи отново на запад, докато накрая се озова в Сиатъл. Цял ден обикаля доковете, готов да запретне ръкави и да помогне в товаренето на най-красивия платноход, който някога бе виждал. По едно време случайно се включи в разговор за дебели филета от сьомга и всичко това едва не го отведе на Хавайските острови.

Знаеше, че няма да намери лек за своята болка, но въпреки това напусна Калифорния. Може би скитането по света не бе най-правилното решение, но във всеки случай бе за предпочитане пред бездействието. Майкъл не можеше да се отърси от чувството, че ако спре дори само за миг, всичко онова, което бе оставил зад себе си и от което бягаше, щеше да го застигне. А все още не беше готов за такава среща. Нямаше да спре, докато не се научеше да живее без онова, което загуби. Дори и цял живот да бродеше… какво от това!