Джорджия Боковън
Нежни мигове (14)

XIII

Едва след седмица Елизабет намери подходящ момент, за да съобщи на Амадо; че няма да си имат свое дете. Той мълчаливо я изслуша и после я държа в прегръдките си, докато се успокои. Тя не знаеше със сигурност как се чувства той, но повече не отвориха дума за това. Като че ли този епизод бе само едно малко сътресение в техния съвместен живот и после нещата — поне външно — си тръгнаха постарому. Единствено Елизабет знаеше колко често се усмихва насила и как я боли от думи като плодородие, прераждане, детство, с които другите свободно си служеха в ежедневните разговори, за да опишат пролетния сезон в лозята.

Младата жена започна да наблюдава двойка гнездящи щиглеци и с нетърпение очакваше да снесат яйца, а от тях да се излюпят малки. Един ден Майкъл я видя седнала на стъпалата пред резиденцията за гости.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

Елизабет му подаде бинокъла и посочи накъде да погледне.

— Вчера се излюпиха — усмихна се тя. — Грознички са, нали?

— Не са толкова лоши. — Майкъл седна до нея.

— Виждала ли си някога малко на орел?

— На живо не. — Той я погледна въпросително и тя добави: — Обожавам да гледам предаванията за природата.

— Някой ден най-после ще си купя телевизор. Всички говорят за тези страхотни програми, а аз ги пропускам.

— Значи ти с очите си видя малкото на орела, а?

— Когато бях дете, работих няколко месеца в консервните заводи на Аляска.

Елизабет косо го погледна. Това ли беше истинският Майкъл Лоугън? Нима наистина водеха нормален разговор?

— Учудваш ме. Мислех, че си от типа хора, които бързат да се махнат от училище, за да работят.

Той се засмя.

— Бягството ми в Аляска беше моят опит за младежки бунт.

Искаше й се още да го разпитва, но се сети, че Амадо бе свързан с колежанските години на Майкъл и замълча. Ами ако бунтът му беше насочен срещу Амадо? Наистина ли отношенията им бяха толкова гладки, колкото изглеждаха?

Майкъл рязко стана и каза, че трябва да тръгва. Той като че ли отгатна мислите й. Елизабет го изпрати с поглед, докато потегли с камиона. Радваше се, че бяха направили още една малка стъпка към приятелството.

След седмица той се отби в офиса й и застана на вратата.

— Заета ли си?

— Свършвам след секунда.

Тя довърши изречението, което пишеше на компютъра, и го погледна.

— Какво мога да направя за теб?

— Амадо каза, че сигурно ще ти е интересно да дойдеш с мен.

— Наистина ли?

По-нелеп сценарий не беше си представяла.

— И къде ще ходиш?

— В Дейвис. Ще се срещам с Чарлз Пинкли за резултатите от един експеримент, свързан с ферментацията.

— Сигурно Амадо е пропуснал да ти спомене защо смята, че това ще ме интересува.

В колежа едва бе издържала изпита по химия и после веднага забрави наученото.

— Нали искаш да усвоиш всички тънкости на занаята? — Амадо се появи зад Майкъл. — Виждам, че вече си казал на Елизабет за срещата. Надявах се аз сам да я подготвя — усмихна се виновно той.

— Прощавайте, но смятах да тръгна по-рано, за да купя нещо за рождения ден на Пати — оправда се Майкъл.

— Коя е тази Пати? — попита Амадо. — Преди седмица не се ли срещаше с жена на име Фейт?

— Пати е дъщеря на Фейт. С Фейт не сме гаджета, а стари приятели от гимназията.

Възрастният мъж насочи вниманието си към Елизабет.

— Ще поръчам на Консуела да те чака с вечерята.

На върха на езика й бе да му каже, че няма да отиде с Майкъл, понеже трябваше да прегледа цял куп писма. Но от вида му лъхаше такава непоколебимост, че Елизабет реши да не влиза в излишен спор. Колкото обичаше да се заравя в канцеларска работа, толкова й беше скучна и практическата страна на винопроизводството.

— Не прави това — каза тя. — Ако съм гладна, сама ще си приготвя нещо, когато се върна.

Майкъл съвсем явно погледна часовника си.

— Ако искаме да пътуваме по-спокойно, трябва вече да тръгваме.

Елизабет сложи чантата си на рамо и хвана Амадо подръка.

— Ще ме изпратиш ли до колата?

Той нежно се освободи от ръката й.

— Не мога. Очаквам да ми се обадят всеки момент.

Неочакваният му отказ я прониза. Тя го погледна с питащи очи, но мъжът й или не я разбра, или се престори, че е така.

— Много поздрави на Чарлз! — заръча Амадо на Майкъл. — И му кажи, че с нетърпение го очаквам да дойде другия месец!

След това целуна Елизабет по бузата, като че ли едва тогава се сети.

След по-малко от час Майкъл паркира пред „Ореха“ — комплекс, включващ ресторант и магазин за подаръци, източно от Феърфилд. Това бе любимото му място за престой, когато пътуваше по този маршрут. Имаше слабост към специалитетите на заведението — сладки с джинджифил, особено когато бяха прясно изпечени. Само на това място умееха да ги правят почти като майка му.

— Ще се отлъча за няколко минути — каза той на Елизабет.

Зад главния магазин за подаръци имаше един специално за деца.

— Искаш ли да ми помогнеш в избора? — попита Майкъл, когато изгаси двигателя.

— Не, не искам.

— Ами ако те подкупя с един бананов шейк?

— Откъде знаеш, че обичам бананов шейк? А дори и да обичам, приличам ли ти на жена, която може да бъде купена с един шейк? Няма значение. Вече знам какво ще ми отговориш.

Той внимателно я погледна.

— Толкова ли съм прозрачен?

— За някои неща — да.

— Хайде, помогни ми де! Въобще не ми е ясно какво харесват тригодишните момиченца.

Елизабет настръхна.

— А откъде си сигурен, че на мене ми е ясно?

— Защото и ти някога си била на три години.

— Ама че логика! Чак сега разбирам защо Амадо те смята за толкова умен.

— Ето я най-после тази Елизабет, която познавам! — усмихна се той. — Вече бях започнал да си мисля, че са те отвлекли и на твоето място са поставили някакъв плах и мил клоун.

Майкъл слезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Аз наистина не искам да ходя в магазин за играчки.

Той усети, че е време да се оттегли.

— Добре. Защо не вземеш по един шейк, докато аз избера нещо съвсем неподходящо?

— Предполагам, че аз черпя.

Майкъл трябваше да признае, че външно тя с нищо не издаваше тревогите си, независимо какви бяха те. Той извади от портфейла си два долара.

— Няма да стигнат — възрази Елизабет.

— Плащам само моя шейк. Ти не спомена да платя и твоя.

Когато тя се засмя, той осъзна колко отдавна не бе чувал смеха й. Как така изведнъж изчезна нещо толкова естествено за нея? Какво, за бога, ставаше между Елизабет и Амадо?

 

 

Вече се бе стъмнило, когато потеглиха обратно за Сейнт Хелена. В началото и двамата мълчаха и Майкъл си помисли, че Елизабет най-после е изчерпала въпросите си, породени от срещата с Чарлз. Но не би!

— Чух те да казваш на Чарлз, че се опитваш да убедиш Амадо да засади и други сортове. Защо?

— Мисля, че грешим, като наблягаме предимно на „Зинфандел“, „Шардоне“ и „Каберне Совиньон“. Вкусовете се променят. Ние трябва да изпреварваме пазара, а не сляпо да го следваме.

— Говориш като един мой професор в колежа. Той бе от онези редки преподаватели, които променят живота ти. Преди да започнем изучаването на неговия предмет, мислех, че реклама е мръсна дума.

— В кой колеж си учила?

— „Сафорд Хил“.

— Някои от приятелите ми са завършили там.

Елизабет го погледна.

— Приятели от женски пол, нали?

— Явно даваш ухо на клюките.

Понякога силно преувеличената му слава на донжуан го разсмиваше. Когато обаче заставаше на пътя на обещаващо приятелство, тя го дразнеше.

— Амадо разправя, че можеш да имаш всяка мома в долината, а също и немалко омъжени жени.

— Не закачам омъжени!

— Всички тези жени, с които ходиш… От какво всъщност бягаш?

Погледът му я стрелна с неприязън.

— Хайде сега! В днешния свят или трябва да се правиш на глупак, или да се самоунищожиш, стремейки се да вършиш онова, което хората смятат, че вършиш. — Майкъл отново насочи вниманието си към пътя. — Защо на хората им е толкова трудно да приемат, че един мъж и една жена могат да бъдат просто приятели? А и откъде ти хрумна, че бягам от нещо?

Елизабет прекара ръка през косата си и се облегна назад.

— Въпросът ми беше тъп. Забрави го!

— Първо ме караш да се чувствам като куку, а после ми казваш да го забравя. — Той дръпна ръката си от кормилото и щракна с пръсти. — Просто ей така!

Мразеше психоаналитиците почти колкото хората, които преценяваха човека по дебелината на банковата му сметка.

— Денят беше толкова хубав. Нека не го разваляме накрая с кавга.

Майкъл кипеше от яд. Защо изведнъж взе присърце мнението й за него? Нека си мисли каквото си иска.

— Попитах те, само защото откривам много свои черти в теб — проговори отново тя след известно време. — Винаги съм се пазила да не се ангажирам лично.

— Така си мислиш ти.

— Да. Нямах никакво право да…

— От какво се страхуваш?

— От сближаване, от това някой да не разкрие истинската ми същност, от раздялата. Има много причини.

В главата на Майкъл светна предупредителен сигнал. Той не разбираше.

— Аз не съм такъв човек.

— Значи съм сгрешила. Очевидно ти просто не си срещнал още подходящата жена. Когато това стане, ще се умириш.

— Значи ще я позная, когато я видя?

— Да, сигурна съм в това.

— Но как така?

Тя се усмихна.

— При теб сигурно ще зазвънят звънчета. Не мога да си представя нещо по-незначително.

— При теб така ли беше, когато срещна Амадо?

Елизабет поклати глава.

— За мен това бе по-скоро въпрос на благоприятни обстоятелства и време.

— Не ми звучи много романтично.

— Романтиката дойде после, когато осъзнах колко много го обичам. — Тя разхлаби предпазния колан. — На моменти съм като онова пословично муле, което трябвало да удрят с пръчка по главата, за да привлекат вниманието му.

Майкъл зави по шосе 12 — тесен път с две платна, който щеше да ги отведе на шосе 29, а оттам у дома.

— Откакто те срещна, Амадо се промени към хубаво — призна неохотно той. — Никога не съм го виждал толкова щастлив.

— Това е голямо признание.

— Понеже аз го казвам?

— Да смятам ли, че си променил мнението си за мен?

— Може да съм упорит, дори инат, когато поискам, но не съм глупак. Амадо е луд по теб, а ти…

— Да?

— Ами, вижда се, че и ти си луда по него.

— Благодаря, че си го забелязал.

— А теб бракът промени ли те?

— Не зная. Не съм мислила за това.

Сякаш по неведоми пътища бариерата, която бе стояла между двамата, рухна.

— Защо не дойде с мен в магазина за играчки?

Беше се зарекъл да не повдига отново този въпрос. Ако тогава тя искаше да му каже, щеше сама да го направи. Но някакъв вътрешен глас го подтикваше към това не защото отговорът й го интересуваше, а понеже усещаше, че това, което я измъчваше, трябва да бъде споделено. Майкъл искаше да й помогне.

Елизабет се загледа през страничния прозорец, въпреки че навън бе тъмно като в рог. След известно време тя отговори:

— Наскоро разбрах, че не мога да имам деца. Предполагам, че все още съм чувствителна на тази тема.

Почувствал болката й, Майкъл загуби желание да я разпитва. Времето лекуваше някои рани. Други просто ставаха част от теб.

— Не знаех, че ти и Амадо сте имали намерение да…

Тя се извърна и го погледна.

— Не биваше да ти казвам това.

— Защо?

— Защото е лично и не те засяга.

Елизабет го знаеше още преди да го изрече, но въпреки това сподели с него. Затова и Майкъл не се трогна от думите й.

— Няма да кажа на никого. Всичко ще си остане между нас.

— Обикновено съм по-предпазлива.

— Всеки от време на време се нуждае от приятел, с когото да сподели.

Елизабет сигурно бе научила тъжната вест малко преди нощта, когато той я завари в офиса. Сега си обясни странното й поведение тогава — сълзите, печалните очи, рязкото държание на Амадо. Да има син от Елизабет — какъв по-добър ход срещу неблагодарността на Фелиция и Елана? Амадо сигурно бе съкрушен.

— Нали няма да кажеш никому нито дума?

— Обещавам.

Майкъл импулсивно посегна към ръката й. Тя стисна неговата. За миг се почувстваха като отколешни приятели, докато допирът не стана смущаващо интимен. Елизабет първа отдръпна ръката си.

— Кога ще си бъдем у дома?

— След около половин час. Зависи от движението през Напа.

— Май огладнях.

— На задната седалка има ябълки. Обслужвай се. Ако искаш, можем да спрем някъде и да хапнем.

Той бе доволен от обрата в разговора. Сякаш техните отношения представляваха монета, която изведнъж се бе обърнала. Обикновено не грешеше в първата си преценка за хората, но Елизабет бе изключение и Майкъл все още нямаше категорично мнение за нея.

— Чудесно е, че има ябълки. — Тя откопча колана си, изправи се на колене и се протегна зад него. — Искаш ли една?

— Предпочитам я обелена и нарязана.

— О, колко сме претенциозни!

— Въпрос на необходимост, а не на избор. Жертвах предните си зъби веднъж, когато противниковата защита ми попречи да вкарам гол.

— Но спечелихте мача, нали?

— Да, дявол да го вземе!

— Е, моите зъби пък ги погуби суетата, но аз не се пазя толкова.

Тя отхапа голямо парче от ябълката и му я подаде. Жестът й бе естествен и спонтанен, и той усети същото чувство за съпричастност, както когато спечелиха футболния мач.

— А гроздето белиш ли? — запита Майкъл.

— В моя роден край имаме поговорка за такива като теб.

— Нещо ми подсказва, че ще бъде по-добре да не я чувам.

— Страхувай се повече от сития, а не от гладния.

Майкъл гръмко се разсмя и едва не се задави с ябълката.

— Ама че си лесен! — каза тя.

През останалия път всеки се опитваше да разкаже по-гаден виц от другия. Елизабет надделя.

 

 

Сигурно Амадо ги беше чул да приближават, защото ги чакаше на стъпалата пред къщата. След като набързо го уведоми за резултатите от срещата и обеща по-подробен разказ на следващия ден, Майкъл потегли за къщата на Пати.

— Добре ли прекара? — попита Амадо жена си, когато се прибраха.

— В интерес на истината — да.

— Изглеждаш учудена.

— Щастлива съм да доложа, че планът ти да ни събереш с Майкъл, докато станем приятели или се избием взаимно, най-после проработи.

— Какъв план? Аз нямах никакъв план.

— Стига си се правил на невинен.

Тя пусна чантата си на масичката в антрето и обви ръце около врата му.

— Аз не съм дете. Знам даже и преди теб какво ще скрои мозъкът ти.

Той я целуна по челото.

— В такъв случай, скъпа ми Елизабет, ще ми кажеш ли за какво мисля точно сега?

— Че ме желаеш.

— Удивително! Отсега нататък трябва да внимавам какво мисля.

— Това няма да ти помогне — каза Елизабет и се притисна по-силно към него. — Имам вълшебна смес, която може да стопи дори оловен щит.

— Твоето вълшебство няма нищо общо със смеси.

— Много говориш. — Тя хвана ръката му и го поведе към спалнята. — Време е за действие!

След половин час двамата лежаха голи един до друг, небрежно завити с чаршаф. В стаята бе толкова тихо, че се чуваше тиктакането на часовника.

— Съжалявам — каза Амадо.

— Моля те, недей! — Елизабет се сгуши на гърдите му. — И аз понякога нямам настроение за това. Не е станало кой знае какво.

— Ти искаше да се любим.

— Аз исках да те почувствам и го направих.

— Не е същото.

— За мъжете може би не е. Но за жената най-важна е нежността, нежното докосване.

— Обещавам, че това никога няма да се повтори.

— Не можеш да обещаваш такива неща. Ти не си робот, който изпълнява команди.

— Може би причината е в…

Елизабет се повдигна и го погледна.

— В какво?

— Нищо.

— Не ме отрязвай точно сега!

Амадо обърна главата си на другата страна.

— Тази пролет имам толкова работа, че на моменти си пожелавам да бъда с още две ръце.

Той лъжеше и тя не знаеше как да постъпи. Помисли си, че сигурно го притеснява така, като виси над главата му като инквизитор, и легна отново.

— Ще ти стане ли по-добре, ако ти кажа, че много те обичам?

Той я целуна по косата.

— Живея само за тези думи.

— Тогава ще ги повтарям постоянно.

— Ще ми бъде приятно — каза Амадо. — Но смятам, че достатъчно говорихме за това. Сега бих искал да ми разкажеш за Чарлз, моя стар приятел. Как ти се стори той?

Елизабет почувства, че нещо й се изплъзва, но не знаеше какво точно.

— Видя ми се нисък, плешив и невероятно късоглед.

— За Чарлз Пинкли ли говориш? — Амадо се разсмя и я прегърна. — Какво ли бих правил без теб!

— Е, аз нямам намерение да си ходя.

Той я целуна.

— А сега ще ми кажеш ли за Чарлз?

Тя се поотпусна, казвайки си, че ще преживеят това.

— Той е удивително висок. А тези бакенбарди…