Джорджия Боковън
Нежни мигове (11)

X

Елизабет отпъди досадната муха и прелисти книгата за австралийската винена индустрия, която в момента четеше. Ускорената й подготовка за медения месец с Амадо едва ли щеше да заблуди някого, че тя притежава нещо повече от повърхностни познания, но поне можеше да запълни малките паузи в разговорите. Амадо дълго се колеба, преди да й предложи да съчетаят удоволствието с работата. Боеше се, че съпругата му ще се почувства обидена и пренебрегната. Елизабет прие тази първа крачка в съвместния им живот с чувство за хумор. Харесваше й това, че Амадо бе достатъчно прагматичен и нямаше да се чувства изоставен, ако тя не бе в състояние да го придружава в честите му пътувания поради голямата си заетост във винарната.

Тя погледна към Алис, която дремеше на един шезлонг, а вятърът си играеше с листите на списанието в скута й. След усилените приготовления за сватбата, до която оставаха два дни, Елизабет настоя баба й да си почине този следобед. Тя се съгласи при условие, че същото стори и внучката й. След като се наобядваха, двете се настаниха под сянката на един дъб.

Младата жена никога не бе и предполагала колко много подробности има около организацията на една сватба. Без спокойното и вещо ръководство на Консуела и Алис, тя нямаше да се справи, особено след започването на снимките за рекламите, които щяха да се излъчат през есента.

Алис и Амадо се сприятелиха веднага, също както гроздето бързо узрява под горещото августовско слънце. Дори и да изпитваше съмнения или тревоги относно избора на внучката си, Алис ги запази за себе си, а пред нея изрази радостта си, че ще я види омъжена за човек, който толкова много я обича.

Елизабет вдигна поглед от книгата си, когато чу как някаква кола спря на алеята пред къщата. Надникна между храстите и видя червеното БМВ на Елана. Чу я как затръшна вратата, а после стъпките й заскърцаха по чакъла. Вместо да се отдалечи в посока към къщата, шумът приближаваше, като че ли Елана ги бе забелязала под дъба и сега идваше да ги поздрави.

Опитвайки се да подготви Елизабет за неизбежната среща с дъщерите си, Амадо я бе предупредил, че и двете не са особено ентусиазирани от сватбата. Тя го попита дали ги притесняват възрастта или социалните различия, но той само каза, че ще променят мнението си веднага, щом се запознаят с нея и видят колко щастлив е баща им.

С тази надежда един ден Елизабет покани Елана на закуска в Сан Франциско, където бе отишла по работа. Срещата им бе кратка и по-скоро официална, отколкото дружеска, но младата жена остана с чувството, че Елана поне е склонна да й даде шанс.

Фелиция обаче беше непристъпна. Сутринта пристигна със самолет и веднага след като Елана и мъжът й Едгар я докараха от летището, отиде на гости у някакви приятели. С Елизабет само се поздравиха.

Елизабет затвори книгата и вече се готвеше да става, когато дочу Елана да казва:

— … все още вкъщи. Кълна се, че Консуела чува и през стените… тя казва всичко на татко.

— Престани да се тревожиш, Елана… не можем да осуетим сватбата… този брак няма да продължи дълго. На всички е ясно, че тя иска само…

След малко Елизабет вече чуваше всяка дума.

— Повръща ми се от това. Господи, как може така да се излага! С какво въобще го е впечатлила?

Елана се засмя.

— Според Едгар, когато един мъж е бил дълго време без жена, като татко, всяка, която се изпречи на пътя му, изглежда добра.

— Това е ужасно. А и откъде си сигурна, че татко не е имал някоя?

— Да си виждала случайно жена тук?

— Откъде да знам? — отвърна Фелиция. — Цялата настръхвам при мисълта, че може да го направи с някоя. Ако питат мен, той няма право на щастие. Не заслужава дори тази двулична Елизабет. Не и след всичко, което причини.

Стъпките на двете сестри приближаваха все повече. Елизабет се притаи на шезлонга си, надявайки се да остане незабелязана. Подслушването за нея бе като малка кражба, но в случая приличаше по-скоро на самозащита. Те спряха почти зад гърба й. Достатъчно бе само да се огледат, и щяха да видят двете жени на моравата от другата страна на оградата.

— Казах ти, че закусвахме заедно — каза Елана. — Каква нелепост само! Можех да преглътна обичайните глупости от рода на „Амадо и аз се обичаме и искаме ти да си част от нашия живот“, ако бе отговорила на въпросите ми за подписването на брачен договор, на мама.

След малко Фелиция попита:

— Коя е тази жена, която видях да се шляе из къщата?

— Някоя си Алис. Не зная точно каква се пада на Елизабет. Татко ми каза, но аз не обърнах внимание.

— Ясно е, че не е от нашата черга. Но съм сигурна, че ако надникнеш зад външната фасада, ще видиш, че и за Елизабет важи същото.

— Какво повече можеш да очакваш? Ако татко имаше капчица разум, щеше ли да избере Майкъл за кум? За бога, как може да се осланя на наемните работници за такива неща?! Чудя се как не е помолил Тони да му стане шафер. — Двете сестри се разсмяха. Чу се как още една кола спря на алеята. — По дяволите! Ето го и татко. Всеки път, когато се чуваме по телефона, се опитвам да повдигна въпроса, но той се дразни от моята настойчивост.

— Не можем все да мълчим — рече Фелиция. — Залогът е твърде голям.

— Говорих с адвоката на Едгар и той ми каза, че ако няма брачен договор и тя надживее татко, големият пай ще се падне на нея.

— Въобще не ми пука за парите — каза Фелиция.

Двете продължиха по пътеката. Отначало Елизабет не разбра накъде поеха, но после реши, че са тръгнали към къщата.

— Аз искам…

Тракването на автомобилна врата заглуши думите й.

— О, Фелиция, той ще умре, ако те чуе да говориш така.

— Ако знаеш как ми се иска само!

Елизабет стоеше като вцепенена. Бе повече огорчена, отколкото изненадана от чутото.

— Ама че двойка! — обади се Алис и се надигна от шезлонга. — Иди после и разправяй, че само малките градове създават дребни души.

Елизабет остави на земята книгата, която четеше, и закри лицето си с ръце, като че ли можеше да изтрие пошлостта от дочутото.

— Мислех, че спиш.

— Де този късмет!

— Как съм могла да бъда толкова наивна! Мислех си, че ще се радват за баща си, който след толкова години самота най-после е обикнал някого.

— Преди бе по-предпазлива, Джени… О, дявол да го вземе… Елизабет.

— Но понякога обичах да си мечтая.

Алис се изправи.

— Мисля, че без много усилия ще спечелиш Елана, но виж, Фелиция е друго нещо. Какво искаше да каже с това: след всичко, което Амадо е причинил на майка им?

— София се е самоубила. Тогава Фелиция й е била на гости. Амадо казва, че е оставила бележка, в която по доста объркан начин го обвинявала за своето нещастие. Фелиция никога не му е простила.

— Ужасно е да причиниш това на детето си.

— Фелиция никога не е показвала на баща си въпросната бележка, но от време на време го атакува с някое от обвиненията на София, като, разбира се, не му позволява да се защити.

Алис потренира.

— Доколкото разбирам, единственото хубаво нещо на Фелиция е това, че живее на три хиляди мили оттук. Как само говорят за баща си! Би трябвало да се срамуват от себе си.

— Ако Амадо научи, ще рухне.

— Откъде си сигурна, че той не знае? Може и да храни някакви мечти за тези двете, но едва ли е сляп.

Елизабет се наведе, за да извади един буков лист от сандала си.

— Сигурна съм, че щеше да ми каже нещичко.

— Какво например? „Внимавай с дъщерите ми, защото тези малки вещици ще ти отровят живота при първа възможност“? Амадо те обича, Елизабет, но Елана и Фелиция са негови деца. А според мен за човек като него децата са всичко.

Алис се готвеше да стане.

— Ако ти му родиш дете, нещата ще се променят — каза тя. — Особено ако е син.

Елизабет потрепери при мисълта да използва по този начин едно дете.

— Не искам син. Искам да имам поне пет дъщери. Един ден тази голяма глуха къща на хълма ще ехти от детски гласчета.

 

 

С пулсиращи слепоочия Елизабет чакаше в преддверието на винарната „Сватбения марш“.

— Ако продължаваш така, скоро ще припаднеш — каза Алис. — Помисли си само колко забавно ще бъде да те влача по пътеката.

— Не мога да повярвам, че съм толкова нервна — призна Елизабет.

— Имаш право да си, въпреки че не виждам причина.

— Консуела е цяло чудо, нали? Не зная какво бих правила без нея. — Алис се засмя. — Това пък какво беше?

— Просто си помислих как щяха да се шокират родителите ти, ако те видеха сега.

— Имаш предвид дребнобуржоазния начин на живот, към който дъщеря им толкова лесно се е приспособила?

Само минути я деляха от мечтаната сигурност, а у нея отново оживя страхът какво ще си помислят хората, когато научат за родителите й. Ще решат ли приятелите на Амадо, че тя е недостойна за него? Ще се усъмнят ли в мотивите й за този брак? Щеше ли някога да се освободи от своя налудничав страх?

— Казах ли ти, че приятелите на Амадо ме приеха като своя? — запита тя Алис.

— Да — нежно отговори старата жена.

Консуела отвори вратата и направи знак на булката да се приближи.

— Като принцеса си — прошепна тя. — Амадо е истински късметлия.

Елизабет се почувства така, като че ли й бяха направили подарък.

— Благодаря ти, Консуела, че си толкова добра към мен.

— Винаги ще съм до теб, Елизабет.

Прозвучаха началните акорди на „Сватбения марш“. Елизабет хвана ръката на Алис.

— Обичам те, бабо.

— Не се разкисвай точно сега! — Алис се опитваше да скрие сълзите в очите си. — Току-виж съм решила да не те дам все пак.