Джорджия Боковън
Нежни мигове (9)

VIII

Амадо стоеше до Майкъл Лоугън, докато той проверяваше резултатите от проведения експеримент за промяна на температурата на виното по време на ферментация.

— Какво мислиш? — попита го той, когато Майкъл приключи.

— Абсолютно съм убеден. Всички са съгласни, че плесените подобряват вкуса на вината.

— Тогава на работа!

Майкъл се ухили.

— Знаех, че си за промяната, и вече задвижих нещата. — Той се протегна и разтърка уморените си очи.

— Беше напрегната сутрин. Ако няма друга работа за мен, мисля да почивам следобед.

— Разполагай спокойно с остатъка от него.

За Майкъл бе нещо естествено да се задълбочи в някаква работа и да забрави за всичко останало, включително и за времето.

— Но ще те помоля да не се отдалечаваш много, защото довечера си канен на парти. Ще дойдат няколко приятели и Елизабет.

— Не каза ли, че онази работа с агенцията ще приключи с представянето на проекта им тази седмица?

— До известна степен така и стана.

Майкъл го изгледа учудено.

— Боже мили! Само не ми казвай, че си отхвърлил идеята й. Не и след всичкото това време.

— Много ми допадна стратегията на Елизабет, но в плановете има малка промяна. Ще обясня всичко на вечерята. Ще дойдеш ли?

Младият мъж се засмя.

— Познаваш ме много добре. Заради едно домашно приготвено ядене на Консуела зарязвам дори близнаците Робинсън.

 

 

Вечерта Елизабет и Амадо стояха на терасата зад къщата и се наслаждаваха на спокойствието преди събирането. Тя с благодарност му се усмихна, когато той й подаде бисквита със сирене „Бри“. Огромен дъб хвърляше сянка върху голяма част от къщата. Лек ветрец повдигна роклята й и тя благоразумно я прибра с ръце.

— Особено красива си тази вечер! — каза Амадо.

— Благодаря.

За щастие беше се сетила да вземе нещо повече от панталони. Елизабет отметна косата си от раменете и съжали, че не я бе прибрала в обичайния кок. Имаше навика да си играе с кичур от нея, когато бе неспокойна, и това неизбежно я издаваше в очите на всеки по-внимателен наблюдател.

— Сигурно Майкъл ще бъде най-изненадан от всички, когато чуе новината тази вечер.

— Тревожи ли те това, което може да си помисли?

— Съвсем не.

Тя не му повярва. От оскъдните си наблюдения бе усетила, че отношенията между двамата не бяха като тези между работодател и служител.

— Разкажи ми за него! Как стана така, че той дойде да работи за теб?

Амадо остави чашата си на парапета и погледна към хоризонта.

— От много поколения Лоугънови и Монтоя са били съседи. Виж! Тяхното лозе е недалеч оттук.

Елизабет застана до него. И най-малка представа си нямаше кои от тези хиляди лози принадлежаха на Лоугънови, но това не бе от значение. Амадо не й задаваше гатанки, а споделяше с нея още една частица от себе си.

— За щастие или за нещастие — зависи от гледната точка — това поколение Лоугънови има двама сина. И двамата се интересуват от земеделие. Сама можеш да видиш, че това парче земя едва ли е в състояние да издържа едно семейство. По традиция лозето се падна на по-големия син — Пол.

Амадо спря.

— Никога не съм казвал това на друг, но дълбоко в сърцето си хранех надежда, че поне едно от момчетата на Харолд и някоя от дъщерите ми ще се намерят един за друг. Но не било писано.

— И Майкъл остана с празни ръце?

— Ако аз бях на мястото на баща му, едва ли щях да взема по-добро решение. По някакъв начин Харолд бе успял да спести пари за образованието на Майкъл, въпреки че семейството му едва свързваше двата края.

— Значи Пол получи земята, а Майкъл отиде в колеж.

Някой друг бе платил цената и тя бе по-висока от нормалната. Елизабет се учуди колко много си приличаха по това с Майкъл.

— Всъщност обстоятелствата се оказаха по-различни, но Майкъл в края на краищата отиде да учи. Изборът му бе отличен. — Калифорнийският университет в Дейвис. Най-добрите специалисти по виното в света излизат оттам. Натрупаните знания и вроденото му умение направиха от Майкъл един от първите майстори на вино в Калифорния. Няма да е пресилено ако кажа, че той е сърцето на „Монтоя Уайнс“

Елизабет сложи ръката си върху неговата.

— Ако Майкъл е сърцето, то ти си душата, Амадо. — Едва ли в гласа му щеше да звучи такава гордост, ако Майкъл бе негов собствен син. На Елизабет не й убягна фактът, че докато Амадо специално покани Майкъл на вечерята, той не помоли дъщеря си Елана да дойде с колата от Сан Франциско.

— Откога работи за теб?

— От десет години. В деня на дипломирането си започна при мен.

Жената, която бяха наели да помага на Консуела за вечерята, се появи на вратата.

— Господин Монтоя, извинете за безпокойството, но Консуела ви вика в кухнята.

— Кажи й, че идвам веднага. — Амадо се обърна към Елизабет. — Искаш ли да ти донеса нещо, преди да отида?

— Амадо, престани да ми прислужваш! Аз наистина мога да се грижа за себе си.

— Разбира се, че можеш. Но тогава ще ме лишиш от това удоволствие.

Той леко я целуна по бузата. Тя го проследи с поглед, докато се скри в къщата. Това ли беше любовта? Нима всяка твоя мисъл и действие се въртяха около другия? Елизабет завиждаше на Амадо. Искаше да чувства като него всичко. Но ако хората бяха прави, че щом харесваш някого, неминуемо ще го обикнеш, тя бе само на крачка от това.

Елизабет седна на един плетен стол и забеляза Майкъл Лоугън в дневната. Той я гледаше. Амадо й бе казал, че двамата с него посещават едни и същи събирания и се движат в едни и същи обществени кръгове, но едва за втори път тя го виждаше без обичайните му джинси и риза. Спомни си един израз на баба си Алис: изтупал се от главата до петите. Елизабет реши, че кроткото достойнство, с което се движеше, прибавено към красивата външност, създаваха впечатление, че всичко, което той носеше, е посвоему уникално.

— Амадо не е ли с вас?

— Ще се върне всеки момент.

Той излезе на терасата, отиде до масата и си взе бисквита със сирене.

— Малко съм изненадан да ви видя тук. Бях останал с впечатлението, че няма да работите толкова активно по кампанията, щом проектът е вече готов.

Тя усети особена нотка в думите му. Изкушаваше се да се поддаде на впечатлението, че Майкъл не я харесва, но ако го направеше, чувствата й към него щяха да бъдат предубедени. Вместо това младата жена отдаде неговата скованост на затруднението му да намери тема за разговор с човек, когото едва познаваше.

— Трябва да се погрижа за някои подробности, преди да започнем истинската работа.

— Знам, че Амадо харесва идеите ви.

— Радвам се да го чуя.

Особено след като бе платил прилична сумичка на Джеръми, за да не се изкуши да присвои нейните идеи по проекта, докато работеше в агенцията.

— И кога мислите да започнете?

Ако му кажеше, че сама ще започне кампанията, той щеше да я атакува с въпроси за напускането й на „Смит и Ноубъл“, а те неминуемо щяха да доведат до причината за партито тази вечер. Изненадата на Амадо се проваляше. Това означаваше, че трябва или да излъже, или да шикалкави.

— До есента искам да имам нещо готово, за да се възползвам от празниците.

— Нямах представа, че това отнема толкова време.

— Ангажирани са много хора. Когато започнем, ще съгласуваме телевизията, радиото и печата.

— И смятате, че ако нещата потръгнат, ще постигнете всичко, към което Амадо се стреми?

От начина, по който й зададе въпроса, Елизабет усети, че Майкъл изпитва съмнения.

— Естествено, няма никаква гаранция, но никога досега не съм била толкова сигурна в успеха.

— Да кажем, че сте права и ние бързо сполучим. Ами ако търсенето надвиши предлагането?

— Тогава хората или ще спрат да купуват, или пък ще купуват, независимо от високите цени, които търговците произволно ще си слагат. Не мога да кажа със сигурност какво точно ще стане.

— Възможно ли е кампанията да не започне от следващата година?

— Какво искате да кажете, Майкъл?

— Нищо.

— Мислех, че имате договори с други винарни те да произвеждат трапезни вина „Монтоя“, ако търсенето е прекалено голямо.

— Дори и да прибегнем до тях, пак няма да можем да се справим с това, което ще ни причините.

Какво щеше да им причини? Елизабет настръхна от обвинението. Майкъл говореше така, сякаш тя се бе натиснала за тази кампания, тя диктуваше сега разширението, тя…

На вратата се появи Амадо:

— Ако се наложи, братята Ивански ще поемат допълнителните поръчки.

— И така ще рискуваме и количеството, и качеството — рече Майкъл.

Елизабет погледна единия, после другия мъж. Явно не за първи път спореха за това. Но защо намесваха и нея? Какъвто бе нападателен, Майкъл сигурно я смяташе за съюзница на Амадо.

— Не можем да се страхуваме от успеха.

— Много добре знаеш, че не от успеха се боя, а от загубата на контрол.

Чу се входният звънец. Амадо пое дълбоко въздух и приглади вратовръзката си.

— Това сигурно са нашите гости, Елизабет.

Тя пребледня от това „нашите“. Скоро щеше да направи първата си крачка в новия живот. Когато ставаше от стола, видя, че Майкъл я гледа с присвити учудени очи.

Амадо й подаде ръката си. По лицето му се разля усмивка.

— Готова ли си?

Съзнанието й изкрещя „не“, но тя не продума. Пое ръката му и също се усмихна. Най-добре бе още сега да разбере какво мислят приятелите на Амадо за брака му.

Въпреки че му се искаше да разнесе новината из цяла Сейнт Хелена, Амадо бе поканил малко гости, за да не притесни Елизабет при първата й поява като негова бъдеща жена. Около масата седяха собствениците на другите три винарни в долината. Те бяха част от голямото семейство на винарите и лични приятели на Амадо. От дълги години бяха до него в добри и лоши дни. Сред присъстващите бе и Майкъл.

Когато дойде ред на десерта, домакинът реши, че е време да вдигне тост, с който да сподели своето вълнение и щастие. Той стана и лично напълни всички чаши с „Каберне Совиньон“, което наскоро бе доказало своите предимства пред най-доброто бургундско вино на Франция. Виното на Монтоя още не беше отлежало и така чудесно отразяваше чувствата и настроението му.

След като се върна на мястото си, той започна:

— Свикнали сме да се събираме, когато има повод за празнуване. — Погледът му обходи всички гости и накрая се спря на Елизабет, която седеше от дясната му страна. — Тази вечер обаче е по-специална. Както знаете, досега вярвах, че съм обречен да прекарам остатъка от дните си сам. Но днес вие сте тук, за да чуете, че това вече е минало. — Амадо извади малка кадифена кутийка от джоба си, отвори я и взе от нея пръстен. — Ние с Елизабет ще се женим през август.

Всички ахнаха при тази новина. Слисани, те поднесоха поздравленията си. Чу се звън на кристал, след което Амадо сложи трикаратовия диамант на пръста на Елизабет.

— Амадо, той е… Толкова е голям! — Тя бе видимо изненадана.

С крайчеца на окото си той следеше Майкъл. Видът на младия мъж изразяваше недоверие, но в очите му пламна гняв, когато погледна Елизабет. Амадо горещо си пожела тя да не забележи това, но когато я видя, че потреперва, си помисли, че винаги бе много наблюдателна.

Тишината, която последва задължителната наздравица, заплашваше да стане неловка, когато заговори Кони Робъртсън:

— Елизабет, нека аз първа те посрещна в нашето понякога изумително семейство. — Тя се засмя щастливо. — Новината ще слиса всички. Надявам се, че си готова да празнуваш сутрин, обед и вечер. Никой в тази долина няма да намери покой, докато не те види със собствените си очи.

— Амадо ме предупреди, че приятелите му вероятно ще реагират малко скептично.

— Най-меко казано — обади се Майкъл.

Той сложи салфетката си на масата, като че ли се готвеше да тръгва.

— Отдавна в долината не е имало толкова добре пазена тайна — каза Дейвид Робъртсън. — Откога се познавате двамата?

— Запознахме се на коледното тържество на „Смит и Ноубъл“.

— Миналата Коледа ли? — попита жената срещу Елизабет.

Елизабет можеше да прочете мислите й: „Я, но това означава, че се познават само… ах, от четири месеца!“.

— Когато Амадо реши нещо, няма връщане назад — каза Майкъл и стана.

— Естествено, когато става дума за Елизабет.

След слисаното мълчание в началото, сега двойките около масата се впуснаха в оживен разговор. Майкъл се приближи към Амадо.

— Съжалявам, че си тръгвам толкова скоро след новината, но обещах на Тони да се отбия след вечеря. Има проблеми с един от курсовете във вечерното училище.

Като мъгла, която изведнъж помрачава летен ден, Амадо усети как си отива радостта, изпълваща го целия малко преди това.

— Ще те изпратя.

Майкъл го спря с ръка.

— Не е необходимо. — Обърна се към Елизабет и леко се поклони. — Всичко най-хубаво.

— Благодаря — отвърна тя.

Когато младият мъж си отиде, Амадо и Елизабет си размениха погледи. Той не можеше да отговори на въпроса, който прочете в очите й. За него бе непонятно как двама души, които толкова обичаше, дори нямаше да се харесат. Оставаше му надеждата, че постепенно Майкъл ще разбере какъв ангел е Елизабет и ще престане да вижда в нея разделителна сила.