Джорджия Боковън
Нежни мигове (7)

VI

Елизабет завъртя стола си и се загледа през прозореца. Погледът й се плъзна от островчето Алкатраз до моста „Златната врата“. Едната половина на града се губеше в настъпващата гъста мъгла, а другата все още бе обляна от слънцето. Дали хората там се чувстваха по-щастливи от тези в мъглата?

За кои мигове в живота си струваше да воюваш, да пропуснеш самолетния си полет, да рискуваш своята сигурност? Животът на повечето хора бе по-скоро тъжен, отколкото радостен, но не трябваше ли да се изправиш здраво на краката си и да протегнеш ръце към мъничкото щастийце, когато то долети при теб?

Какво, за бога, й ставаше? Днес не бе най-подходящият ден за безплодни съзерцания. Само след около пет часа щеше да се състои официалното представяне на „Монтоя Уайнс“, а Амадо със сигурност щеше да подрани.

Елизабет взе една папка от бюрото и се облегна назад. Откакто пое кампанията, в нея събираше случайни записки, графики и фотографии. Повечето от тези неща нямаше да й послужат, но от време на време тя ги разглеждаше и отсяваше по нещо ценно. Днес търсеше потвърждение, че е избрала правилния път.

Въпреки убеждението си, че с тази кампания Амадо ще спечели онова, за което бе дошъл в „Смит и Ноубъл“, Елизабет все още изпитваше угризения заради предстоящата рязка промяна в живота му. Откакто вечеряха заедно, той й се бе обадил само два пъти и то по работа. И в двата случая тонът му красноречиво говореше, че няма намерение да обсъжда личните им отношения. Тя не можа да си обясни промяната в него и не беше сигурна в своите чувства. Очевидно трудно се бе решил да стане говорител на „Монтоя Уайнс“. Ако я обвиняваше, че го поставя в това положение, то поне не го показваше.

За да му помогне в решението, Елизабет цитира безброй психологически изследвания върху важността на имиджа. Начинът, по който продуктът се възприемаше от хората, бе далеч по-важен от самия продукт.

Кампанията, която беше замислила, щеше да превърне вината му в мечта за всеки американец. Важното в случая бе, че те бяха по джоба на повечето хора, които посещаваха магазините за спиртни напитки. Тя постигна идеалната комбинация — снобизъм и достъпност.

Вътрешният телефон иззвъня. Елизабет се пресегна и натисна бутона.

— Да.

— Търси ви господин Ноубъл на първа линия.

— Благодаря. — Тя вдигна слушалката. — С какво мога да ти бъда полезна, Джеръми?

— Трябва да поговорим.

— Сега ли? Имам куп работи…

— Важно е. Няма да те задържам много.

— Добре. Идвам веднага.

През цялото време Елизабет бе държала Джеръми в течение на работата си, както бе обещала: изпращаше му систематизирани отчети всяка седмица и играеше ролята на буфер между него и хората от отдела за текстова реклама. Мислеше си, че ще й се меси, но през тези три месеца той бе стоял почти настрана.

Секретарката на Джеръми беше в почивка. Елизабет надникна в кабинета му и го видя надвесен над куп документи, разхвърляни по бюрото.

— Готвиш се за следобеда, а? — пошегува се тя. Опита се да си придаде безразличен вид като него, но едва успя да скрие вълнението и трепетното очакване, което чувстваше. Дори пред себе си не искаше да признае с какво нетърпение очакваше следобеда.

Джеръми вдигна глава. Изглеждаше много сериозен.

— Влез и затвори вратата след себе си!

— Случило ли се е нещо?

Той й направи знак да седне срещу него. Когато изчака достатъчно дълго и не получи отговор, Елизабет нервно повтори:

— Случило ли се е нещо, Джеръми?

— Преглеждах нещата по представянето…

Гърлото й пресъхна от равния му тон.

— И?

— Боя се, че няма да се получи, Елизабет.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да се получи“? — предпазливо попита тя.

Той хвърли писалката си на бюрото и тежко се отпусна назад.

— Този фамилиарен стил, който си избрала за кампанията, отдавна вече не е печеливш, защото на всички им е дотегнал. Хората искат да се чувстват изискани, докато държат чаша вино, дори тя да е пластмасова и да е пълна с евтина помия. Те вече не се трогват от сантименталности. Ако одобрим твоята кампания, ще станем за посмешище на рекламния бранш, а заедно с нас загиват и вината на Монтоя. Освен това, ти никога няма да успееш да го убедиш да влезе в ролята на говорител.

Джеръми я хвана напълно неподготвена. Тя не знаеше как да се брани.

— Защо едва сега ми казваш всичко това? Не е ли малко късничко?

Той явно се чувстваше неловко.

— Мислех си, че няма да се стигне дотук, понеже сама ще разбереш, че си на грешен път.

Умът й трескаво работеше. Опитваше се да открие здрав смисъл във всичко това. Накрая парченцата си дойдоха по местата. Каквото и да беше измислила, Джеръми пак щеше да го отхвърли, защото от самото начало бе решил така.

— Монтоя знае ли, че си анулирал днешната среща?

Той промени позата си и се втренчи в документите пред себе си.

— Не се наложи да го правя, защото, за щастие, имаме резервен план.

Подозренията й се потвърдиха, но от това болката не намаля.

— О, така ли?! И какъв е той?

— Когато ти се зае с проекта, реших, че е по-разумно първоначалният екип да продължи работата си по него, в случай, че не се справиш. Все пак Монтоя ти тръсна огромна отговорност, а ти никога не си…

— Копеле такова! Не трябваше да действаш зад гърба ми! Можеше да ми кажеш всичко това.

Мълчаливият заговор срещу нея и недоверието силно я жегнаха.

— Не е станало кой знае какво, Елизабет. Ако беше предложила нещо интересно, може би…

— Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава. През цялото време съм работила за този, дето духа. Как можа да ме избудалкаш така? Направи ме за посмешище на цялата агенция.

— Никой не ти се присмива. Всички ти съчувстват.

— Ах, да!

Елизабет се изправи.

— Защо ме накара да повярвам, че тази работа е моя, Джеръми?

Той неспокойно се размърда на стола си.

— Монтоя трябваше да повярва, че става по неговата. Ако ти бяхме казали истината, можеше да се изтървеш. Не можехме да поемем този риск, защото агенцията има нужда от такъв важен клиент.

Елизабет едва се сдържа да не се разсмее.

— Та значи по план той трябва да повярва, че кампанията, която ще представите следобед, е всъщност мое дело?

— Затова и те повиках. Имаш четири часа, за да се подготвиш.

Тя погледна материалите на бюрото му. От пръв поглед нищо не я грабна в естетическото оформление, нито пък самите реклами я впечатлиха с оригиналност. Всъщност те носеха характерния почерк на агенцията. Джеръми и екипът му не бяха рискували и кампанията им щеше да се приеме от всички, но абсолютно сигурно бе, че няма да развълнува никого.

— И ти очакваш, че ще пробутам това творение за мое?

Джеръми се опита да я сплаши с един от прословутите си погледи.

— Искаш да кажеш, че ще ти трябва още време?

— Не. Искам да кажа, че няма да го направя.

Гласът му премина в заплашителен шепот.

— Не си въобразявай, че си незаменима, Елизабет!

— Ти вече недвусмислено показа, че не съм. До довечера ще си събера нещата и напускам.

— Ще съжаляваш, да знаеш. Ще се постарая всички агенции в града да научат за това.

Тя бавно се усмихна.

— Само внимавай да не сбъркаш името ми!

 

 

Следобед Елизабет си прибираше последните лични вещи в кабинета, когато на вратата се почука. След като половината й колеги я обсипаха с въпроси, тя помоли Джойс да не пуска никого поне двадесет минути, за да си разчисти изцяло бюрото. Бяха минали едва десет и все още се чудеше дали да отвори, когато някой влезе.

Беше Амадо. Той затвори и се облегна на вратата.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Тя не можа да отгатне изражението му.

— Различия в мненията по твоя случай.

Елизабет хвърли в кутията резервния чифт чорапогащи, които пазеше за непредвидени случаи. Ако не беше нищо друго, то поне бе винаги подготвена. Опазил я Бог да се появи на някоя среща с бримка на чорапа или още по-лошо — с боси крака.

— Но ти вече си се сетил сам, нали?

— В кой момент Джеръми реши, че не харесва твоята стратегия?

— Опитваш се да разбереш откога знам за намеренията му?

— В общи линии.

— Защо?

— Защото имам чувството, че както теб, така и мен са използвали и измамили.

— Съжалявам, Амадо. Ако знаех, че така ще стане, никога нямаше да…

Той я спря с ръка.

— Какво ще правиш сега?

Тя седна на ръба на бюрото си.

— След скандала с Джеръми тази сутрин реших да се обадя тук-там и сега трябва само да си избера една от офертите.

— Щастлив съм да науча, че в този бизнес има и по-разумни от Джеръми Ноубъл. Сигурно е много освежаващо да работиш с хора, които уважават таланта ти.

— Няма значение защо ме назначават — каза тя. — Нуждая се от промяна. В Ню Йорк съм ходила само два пъти, но мисля, че там ще ми хареса.

Амадо я погледна така, сякаш му беше зашлевила шамар.

— Ще напуснеш Сан Франциско?!

— Тук нищо не ме задържа. В града дойдох заради работата си в „Смит и Ноубъл“ и така й се посветих, че не успях да завържа истински приятелства извън нея. Следващия месец изтича и договорът ми за апартамента, така че… — Елизабет сви рамене. — Ако се замислиш, ще видиш, че всичко се нарежда като по поръчка. Съжалявам само, че ти си изпати от цялата работа.

— Няма за какво да се извиняваш.

Тя стана и отново се зае с опаковането на вещите си.

— Какво смяташ да правиш?

Амадо изглеждаше развълнуван и смутен.

— С кое?

— С рекламната кампания.

— Не знам. Трябва да си помисля.

— Не ти харесва представянето, а?

Очите му гневно заблестяха.

— Само от любезност ще кажа, че бе посредствено.

— Може би защото вече си бил настроен…

— Видя ли това, което ми показаха?

— Съвсем бегло.

— Ако на мястото на „Монтоя Уайнс“ в рекламата бяха сложили името на друга винарна, нямаше да има никаква разлика. Липсваше оригиналност и находчивост. Още в началото обясних на Джеръми, че не ми харесва тактиката на грубия натиск и все пак той… — Амадо прокара ръка през косата си. — Извинявай. Разпрата ми е с него, а не с теб.

— Вероятно би могъл…

— Не искам да говоря повече за това, Елизабет. — Той посегна към бравата. — Трябва да тръгвам вече. Налага се да помисля върху някои неща.

Тя кимна.

— Ще остана в града още една-две седмици. Обади се, ако ти потрябвам.

— Толкова скоро ли си тръгваш?

— От агенциите, с които установих връзка, ми казаха, че ако не искам да пътувам всеки ден, ще ми трябва повечко време, за да си намеря апартамент.

Амадо отвори вратата, но мигновено я затвори. Погледът му, вперен в нея, бе непроницаем. След малко той прекоси стаята и й подаде ръка.

— Хубаво ми беше с теб.

Пръстите му стиснаха нейните и за миг тя се почувства така, сякаш с това едничко докосване си казваха много премълчани думи.

— Благодаря ти — каза Елизабет. — Ще си мисля за теб всеки път, когато пия вино.

— Да се надяваме, че то винаги ще бъде „Монтоя“ — усмихна се той.

— А нима съществува друго?! — върна му усмивката Елизабет.

Когато остана сама, тя се учуди, че само преди минути се бе вълнувала от перспективата да започне нова работа и, нов живот. Сега чувстваше, че бе загубила повече, отколкото се надяваше да спечели.

 

 

Елизабет се прибра в апартамента си, изпълнена с добри намерения. Докато пътуваше с таксито, тя си направи подробен план за действие. Веднага щом навлечеше джинсите, щеше да прегледа всички шкафове и чекмеджета, за да отдели нужните й вещи. Останалите неща щеше да подари на милосърдната служба. Но още щом затвори вратата след себе си, добрите намерения и усърдието й се изпариха. Взе някаква полуготова храна от хладилника и, без да я погледне, я сложи във фурната.

Беше изтощена — умствено, физически и емоционално. С годините личността, която упорито се опитваше да забрави, сякаш напук ставаше все по-важна за нея. За добро или лошо, тя все още бе Дженифър Кевъноу, а не Елизабет Престън, въпреки престижното си образование и произход.

На моменти жадуваше за това самотно малко момиченце. Тогава протягаше ръце да я прегърне и копнееше да й каже, че не е забравена. Но Елизабет не можеше да върне миналото. Двете с Джени бяха здраво оплетени в паяжина от лъжи и всеки опит да се освободят само стягаше още повече копринените нишки около тях.

Страхът, че ще я открият и осъдят, й даваше постоянно сили в колежа, за да не издаде истинската си самоличност. Но тя добре знаеше, че е измамница и училището щеше да заведе дело срещу нея — най-малкото, за да не спрат в бъдеще даренията за стипендии.

Още когато прекрачи прага на колежа, нямаше друг избор, освен да остане. Ако напуснеше, щяха веднага да известят гимназията. Разследването неизбежно щеше да стигне до Джордж Бенсън и неговата работа, репутацията и въобще животът му във Фармингъм щяха да приключат. Единствената й възможност да се отърве от личността на Елизабет Престън бе след завършването на колежа. Но това означаваше да се откаже от дипломата, извоювана с много труд, а и да обезсмисли жертвите, които бе правила баба й, за да я издържа, и рисковете, поети от господин Бенсън. Освен това „Смит и Ноубъл“ я назначиха, защото бе първата по успех в курса. Трябваше й добре платена работа, за да помага на Алис.

Елизабет извади бутилка вино от шкафа — последната от касата, която Амадо й даде, когато оглави кампанията. Захвърли обувките си и седна на дивана в дневната. С бутилката в едната ръка и кристална чаша в другата тя започна да пие.