Джорджия Боковън
Нежни мигове (6)

V

Телефонът иззвъня, точно когато Елизабет тръгваше на работа. Вече закъсняваше и се поколеба дали да отговори, но все пак пусна куфарчето и дамската си чанта на дивана и вдигна слушалката. Беше Амадо.

— Опасявах се, че вече съм те изтървал.

Никога не й се беше обаждал вкъщи. За миг се зачуди откъде имаше номера й, но веднага се сети, че той често правеше невероятни на пръв поглед неща. Бе осведомен по-добре от всеки репортер.

— Още малко и нямаше да ме намериш.

— Оказва се, че днес трябва да бъда в града и се чудех… Помислих си, че можем да вечеряме заедно, ако, разбира се, нямаш други планове.

Поканата я изненада.

— Да нямаме среща, за която съм забравила?

Той побърза да я успокои.

— Не, не, имам уговорка с друг човек. Ако си свободна, можем да прегледаме документите, които ти изпратих миналата седмица.

„Документите“ бяха всъщност описания на проби от вина, които Майкъл Лоугън бе пращал до университета в Дейвис за анализ. Ако Амадо не беше приложил обяснително писмо към тях, тя нямаше да разбере нищичко от това. Материалът беше интересен, но едва ли щеше да е от полза за кампанията. Беше си отбелязала да го попита при следващата им среща защо й бе изпратил тези описания.

Елизабет погледна часовника си. За двадесет минути — трябваше да стигне до офиса, а след петнадесет имаше среща.

— По кое време ще се видим?

— Седем става ли?

— Чудесно. Тогава до седем.

Тъкмо когато се канеше да затвори, тя се сети нещо Амадо?

— Да?

— Не знаеш къде живея.

Той се засмя.

— Да, как можах да пропусна такава важна подробност! — След като й повтори адреса, тя затвори и се втурна навън.

В шест и половина вечерта Елизабет стоеше на края на огромното легло в миниатюрната си спалня и преглеждаше гардероба си. Чудеше се какво да облече за вечерята. Имаше вечерни рокли, официални костюми и колекция от дънки „Ливайс“, останали й от студентските години. Рано или късно трябваше да направи някои покупки. Тя извади плетена зелена рокля, огледа я и веднага я върна, когато се сети, че вече два пъти я бе обличала при посещения във винарната. По дяволите! Не обичаше да си губи времето с глупости. Взе роклята и я нахлузи през главата. Амадо не се интересуваше с какво бе облечена. Може би въобще даже нямаше да я забележи.

Точно в седем звънецът на входа иззвъня. След като му се обади да се качи, Елизабет хвърли прахоуловителя в кухненския шкаф, приглади бързо възглавниците на дивана и се огледа в стъклото на прозореца. Стресна се от жената, която видя там. Импулсивно бе решила тази вечер да бъде със спусната коса, вместо с обичайния строг френски кок. Така съвсем не изглеждаше небрежно, както бе искала да бъде.

Елизабет отвори вратата.

— Елизабет… Колко различно изглеждаш! — Като че ли бе поразен от промяната във вида й. Стана й смешно.

— Моля, влез. Ако ме почакаш минутка, ще оправя косата си и тръгваме.

Тогава забеляза розата, която Амадо държеше отстрани. Имаше нещо смущаващо интимно около това цвете. Щеше да се чувства по-сигурна, ако й бе донесъл дузина.

— Моля те, не променяй прическата си заради мен. На мен ми харесва така, както е. Много ми харесва.

— Благодаря.

Елизабет свенливо прибра зад ухото си един кичур.

— Как мина срещата?

Въпросът го учуди.

— Каза, че идваш в града заради някаква среща. Помислих си, че става дума за работа.

— А, да.

Тук ставаше нещо странно. Преди никога не им бе трудно да разговарят. Дори тази сутрин беше общувала по-лесно с германския клиент чрез преводач. Опита отново.

— Имаше ли проблеми с резервацията на места в ресторанта?

Амадо се усмихна.

— Такива неща не са проблем за човек, който има късмета да носи името на известна винарна.

В този момент той като че ли си спомни за цветето и протегна към нея ръка.

— Видях това й то ми напомни за теб.

Тя потърка червените кадифени листчета в нослето си и го погледна закачливо, докато вдъхваше аромата им.

— Но тя няма бодли!

— Ти така ли се възприемаш?

— Сигурно ще намериш един-двама в „Смит и Ноубъл“, които също ме възприемат по този начин.

— Така е, защото завиждат на таланта ти и се боят от твоята амбициозност.

Елизабет се засмя. Чувстваше се добре.

— Все едно, че си говорил с баба ми.

— Някой ден трябва да ми разкажеш за нея.

За пръв път, откакто бе напуснала Канзас, Елизабет попадаше на човек, с когото спокойно можеше да говори за жената, отгледала я като родна майка. Взе от кухненската ниша една ваза и потопи в нея розата. Все още обърната с гръб към Амадо, тя заговори:

— Когато бях в шести клас, учителката ни постави за задача да напишем есе за това, какво искаме да постигнем в живота си. Написах едно, което нямаше нищо общо с моите мечти и със самата мен, но знаех, че за него ще получа добра бележка. Баба прочете написаното, похвали ме и каза, че сигурно ще ми пишат желаната шестица. И после ме накара да напиша ново есе, което да отговаря на истината. Реших да предам на учителката второто.

— Сигурно за него получи отличен?

Елизабет донесе вазата във всекидневната и я сложи на масичката за кафе.

— Дори много добър не ми писаха. Учителката каза, че ако не сваля летвата на моите очаквания, животът ми ще се вгорчи.

— Такива хора не бива дори да припарват до деца.

— Тя имаше право. Кажи ми, колко жени президенти сме имали в цялата си история?

— Мисля, че толкова, колкото малки момиченца са били възпитавани с вярата, че са способни да вършат тази работа.

— Сега вече наистина говориш като баба ми. Тя се вбеси, прочитайки забележката на учителката под моето есе. Когато след две седмици се прибрах от училище, видях творението си да виси в рамка редом с медалите на дядо от Втората световна война.

— Би било прекрасно всеки да има такава баба.

— Тя наистина бе рядка птица в града — мечтателка, заобиколена от прагматици.

— И сам щях да се досетя за това.

— Как?

— Виждам нейните мечти в твоите очи. — Той замълча. — Нещо ми подсказва, че много си преживяла, за да станеш това, което си днес.

Разговорът бе станал прекалено личен и това я смути.

— Току-що осъзнах колко съм гладна.

Амадо като че ли остана разочарован от внезапния обрат, но продължи в същия дух:

— Надявам се, че обичаш китайската кухня. Направих резервация в „Донг Лай Шун“.

Това бе един от най-скъпите и най-добри ресторанти в града.

— Когато подписвах договора със „Смит и Ноубъл“, Джеръми ме предупреди, че е цяло престъпление да живееш в Сан Франциско и да не обичаш китайска храна.

— Е, ако не е така, то би трябвало да стане.

Амадо взе палтото и й помогна да го облече. Тя плъзна ръце в ръкавите и за миг й се стори, че ръцете му се задържаха на раменете й малко повече от необходимото, но после си каза, че това е чисто въображение.

Елизабет сложи пръчките в чинията и се облегна в плюшеното сепаре.

— Преядох — каза тя.

— Не съм изненадан — засмя се Амадо.

— Засрами се! Ти не бива да забелязваш такива неща.

— Аз забелязвам всичко, свързано с теб.

Работеха от два месеца и разговорите им много рядко бяха навлизали в лични теми. Тази вечер говореха само за това. Като че ли двамата бяха увлечени в някакъв чувствен танц и всеки се опитваше да улови такта на музиката. Тя се окопити и прие делови вид.

— Искаш ли да ти разкажа за хода на кампанията?

— Да, много, но нали точно ти настояваше да изчакам представянето?

— Промених решението си.

Елизабет знаеше, че на Амадо ще му бъде трудно да свикне с нейната идея, а ако въобще я отхвърляше, тя трябваше да го узнае възможно най-скоро.

Той направи знак на келнера да разчисти масата и да донесе още чай.

— Аз съм по-любопитен, отколкото можеш да си представиш — каза той и наля от кехлибарената течност в чашата й. — Опитах се да отгатна какво целиш с въпросите, които ми зададе, но за пореден път се уверих, че ми липсва въображение за такива неща.

— Само ако четеше мисли, Амадо, щеше да разбереш моя план.

Тя отпи от чая си и се замисли как да го спечели.

— От самото начало знаех, че искам да заредя кампанията с твоя ентусиазъм и любов към винопроизводството. В същото време тайната и магията на самия процес трябва да си останат непокътнати, защото са част от това, което кара купувача да си дава парите. И тук вече става опасно. Не трябва да оставяме у него чувството, че го баламосваме с приказки, понеже той не разбира как всъщност се прави хубаво вино.

— И ти мислиш, че си открила начин да постигнеш всичко това?

— Да, или поне си мисля така. Изключително важно е да имаме човек, на когото хората да повярват. Той ще е като консултант, който избира и предлага вино за всеки купувач, от най-луксозните до най-обикновените трапезни вина. С една дума, искам лично ти да влезеш в ролята на говорител за „Монтоя Уайнс“.

Елизабет си пое дълбоко въздух. Много добре съзнаваше колко малка бе вероятността да го убеди и отново взе думата, преди той да й е отказал.

— Разбирам, че на пръв поглед тази стратегия не изненадва с нещо ново. Всъщност идеята да се използва директор на компания за говорител е стара колкото рекламния бизнес. По дяволите, хората над четиридесетте все още говорят за човека на „Швепс“. Това е част от проблема с използването на нещо, правено преди. Идеята е толкова позната, че първата ти реакция е да я отхвърлиш. Трябва да призная, че и аз не подскочих от радост, когато за пръв път ми мина през ума. А, да, освен това съм запозната с някои посредствени рекламни кампании за вино, които са използвали същия прийом. Повярвай ми, опитах се да забравя тази идея, но в съзнанието ми все по-ясно изпъкваше ти като лицето на „Монтоя Уайнс“. Всички други находки в сравнение с тази ясна представа бледнееха.

Елизабет сключи ръцете си и ги положи в скута, за да не би в своя ентусиазъм случайно да посегне към него.

— Този път ще се получи, Амадо, повярвай ми. Никой и нищо не може да продаде вината „Монтоя“ по-добре от теб.

Дълго време той не помръдна. После скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад.

— Предполагам, че избра да ми кажеш всичко това тази вечер, за да си осигуриш подкрепата ми и оттук нататък да развиваш идеята си.

— Да, донякъде е така. Не исках обаче това да стане пред толкова много хора. Ролята може да се повери на някой актьор — това се прави постоянно. Но колкото и да е талантлив, той не би могъл да представи „Монтоя Уайнс“, както би го сторил ти. Никой не е в състояние да улови и да пресъздаде твоите съкровени вълнения.

— Лесно е да споделяш с друг човек, но ще се чувствам глупаво да говоря пред камера.

— Ще направя така, че въобще да забравиш за нея.

— И за какво ще трябва да говоря? Нима наистина вярваш, че някой се интересува от това как лятното слънце влияе върху захарното съдържание на гроздето?

— Не — честно отговори тя. — Но те искат да знаят, че могат да ти вярват, когато казваш, че това вино е произведено от висококачествено грозде. Искат някой да ги научи какви вина се сервират на изискана вечеря и на пикник; кое вино върви с пуйката в Деня на благодарността, кое със спагети и кое с неделния обяд у роднините; как да подбират хубаво трапезно вино; какво омайно питие да сервират на годеника си, когато са го поканили на интимна вечеря на свещи.

— Това са прости неща — каза Амадо.

Елизабет се наклони към него. Така се бе въодушевила, че вече не владееше жестовете си.

— Не и за такива като мен. Повечето хора в тази страна знаят, че има бяло и червено вино, и дотук горе-долу свършва всичко. Искам да ги въведеш вътре в нещата. Ако кампанията успее, както се и надявам, хората спокойно и уверено ще избират своето вино така, както купуват бирата си.

— И как смяташ да го направя?

— Нашите текстови и телевизионни реклами ще отговарят на сезона. През лятото ще покажем пикник, сватба или дори градинско барбекю. През зимата ще изберем Коледа или може би вечеря. От време на време ще показваме винарната по време на прибирането на реколтата или полетата през пролетта, когато земята е покрита със синап. Ще ги убедим, че полагате еднакви грижи както за луксозните, така и за обикновените трапезни вина.

— Няма да има изхвърляния. Просто ще показваме хора, които се наслаждават един на друг й на мига. Когато вдигнат чаши за тост, ти ще се появиш в рамката, без да влизаш в действие, и с възможно най-малко думи ще кажеш на зрителя или читателя какво вино си избрал за случая и защо. Така ще те представя, че потенциалният купувач ще повярва, че по-скоро би препоръчал марка на конкурентна компания, отколкото да ги накараш да сгрешат в избора си.

Амадо отдавна я гледаше.

— Знаеш ли какво най-много харесвам?

Тя все още не можеше да се отпусне напълно, защото той не беше казал „да“.

— Не, но мога да се досетя.

— Нека аз ти кажа.

— Добре тогава.

— Не зная как да се изразя. Мисълта е толкова нова, че все още се оформя в съзнанието ми. — Той спря за миг. — Току-що осъзнах, че част от това, което ме спираше и ме караше да си задавам въпроса какво правя, бе страхът, че ако дам „Монтоя Уайнс“ на толкова много хора, те ще си помислят, че искам да увелича богатството си, като ги подтиквам да пиянстват.

Амадо поклати глава.

— Не се изразявам много добре.

— Напротив — каза тя.

Бе го видяла в нова светлина и много го хареса такъв.

— Има още нещо, Елизабет. Аз съм затворен човек. Разбирам защо искаш точно аз да разкажа на хората за вината си, но не мога да си се представя в тази роля.

Елизабет знаеше, че битката ще бъде тежка. Не очакваше обаче, че самата тя няма да иска да го въвлича в нея. Животът му щеше да се промени, когато излезеше от своята анонимност. Ако кампанията пожънеше дори само половината от успеха, който тя предвиждаше, за Амадо вече никъде нямаше да има покой.

— Поне ще си помислиш ли?

— Какво ще кажеш за Майкъл Лоугън?

Елизабет се намръщи.

— Какво за него?

— Той е вътре в нещата и освен това по възраст е по-близо до хората, които са целта на рекламната атака.

— И освен това е красив, представителен и има дар слово. Но не е Амадо. Какво ще стане, ако някой конкурент му направи по-примамливо предложение? Доверието към нас ще изчезне.

— Това никога няма да се случи, но разбирам какво имаш предвид. Какво ще кажеш за някой актьор?

— Когото могат да арестуват за шофиране в пияно състояние?

Той посегна към кожената папка със сметката и пъхна в нея кредитна карта.

— Мога само да обещая, че пак ще си помисля.

— Амадо, за мен е важно да знаеш едно: никога нямаше да ти предложа такава стратегия, ако не бях сигурна, че именно чрез нея ти ще постигнеш целите, които си набелязал, решавайки „Монтоя Уайнс“ да атакува агресивно пазара.

Елизабет казваше истината, но трябваше да му остави правото на избор.

— Има и други начини за провеждане на кампанията — призна неохотно тя. — Можем да поговорим за тях довечера, но не мисля, че те са пътят към успеха.

— Кога искаш да ти отговоря?

Ако отговорът бе отрицателен, вече бе твърде късно.

— Не искам да те притеснявам, но представянето е запланувано след две седмици.

— Ще се обидиш ли, ако не се реша?

— Разбира се, че не. В края на краищата в рекламния бизнес постоянно се отхвърляха идеи. Никой не можеше да бъде винаги на ниво. Но не и ако си една от четирите жени — рекламни директори в компанията и половината от колегите ти мъже подозират, че си пробила в професията като любовница на шефа, а другата половина направо са сигурни в това.

— Не ти вярвам!

Тя му се усмихна благодарно и докосна ръката му.

— Знам, че искам нещо, което не е в природата ти, но не приемай само от кавалерско чувство. Това е бизнес. — Той хвана ръката й и Елизабет мигновено усети неговата топлина. — Не, това е дори нещо повече. Не мога повече да те лъжа. Ако всичко върви по моя план, животът ти ще се промени изцяло.

Амадо галантно целуна ръката й.

— Както винаги, очарован съм от твоята честност.

Докато пътуваха в таксито към апартамента й, никой не пророни дума. Амадо полагаше огромни усилия, за да не я гледа. Не беше сигурен дали зелената рокля правеше очите й толкова притегателни, или нейният ентусиазъм около кампанията. Всъщност нямаше никакво значение защо тя му изглеждаше така красива. Важното бе, че внимаваше да не се издаде.

Той знаеше какво става с него. От години не бе изпитвал такова нетърпение да се срещне с някого, както сега с Елизабет. Мислите му за нея често го смущаваха. Докато Майкъл му говореше за киселинното съдържание на вината в новите бъчви, Амадо си представяше как блести косата й на слънцето. Обикаляше къщата и мислеше колко пуста е тя без нея.

Но тази жена, която го бе омагьосала, можеше да му бъде дъщеря. Дори собствените му деца бяха по-възрастни от нея. Въпреки всичко той не можеше да я забрави дори за миг.

Колата спря пред дома й и Елизабет се обърна към Амадо.

— Недей да слизаш! Ще се справя сама.

— Моля те, нека те изпратя до вратата. Така ще съм по-спокоен.

Тя се усмихна.

— Трябваше да се досетя за това, нали?

Той стъпи на тротоара и й подаде ръка.

— Идвам след минутка — каза на шофьора.

Когато стигнаха до нейната врата, тя го изненада, като му връчи ключа и отстъпи назад. Усмихна му се с благодарност, когато й го върна.

— Уча се — засмя се Елизабет. — Сред познатите ми мъже няма друг, който ще ми отвори вратата.

Амадо се намръщи.

— Не разбирам.

— Ще говорим за това друг път. Прекалено сложно е. — Тя влезе, обърна се към него и с ръка, все още на дръжката, каза: — Ако имаш въпроси или просто искаш да поговорим за кампанията, ще бъда тук през целия уикенд.

— Благодаря.

Той понечи да си тръгва.

— Елизабет?

— Да?

— До днес винаги сме си казвали истината. — Стори му се, че ще се задави от признанието, но искаше да й го каже. — Не дойдох по бизнес в града. Дойдох заради теб, за да те видя.

Тя ахна.

— Не знам какво да кажа.

От учудения й поглед разбра, че не се е досетила.

— Не казвай нищо. Просто не исках да оставаш с грешно впечатление.

Амадо тръгна по стълбите, без да чака за отговор.