Джорджия Боковън
Нежни мигове (5)

IV

Майкъл Лоугън проверяваше по навик корковите чепове на бъчвите в старата хладна и сумрачна изба. Вече се готвеха да бистрят червените вина, отстранявайки твърдите отлагания. Правеха се проби за определяне оптималната доза на почистващия фактор. Самата операция щеше да отнеме от няколко дни до няколко седмици. В това специално хранилище отлежаваха най-добрите от първокласните вина, тези, които щяха да спечелят сините панделки и златните медали за „Монтоя Уайнс“. Майкъл зорко следеше всичко, което ставаше тук.

Белите вина се съхраняваха в друго помещение, намиращо се нагоре по склона. После щеше да нагледа и тях, загрижен за изветрелия мирис, който се носеше около няколко бъчви с шардоне.

След един последен поглед той заизкачва стълбите, вземайки по две наведнъж. Напоследък се чувстваше като постоянно навита пружина. Сутрин започна да бяга с една миля повече: мислеше си, че умората в началото на деня ще надделее над безпокойството, което го обземаше при ежедневните обиколки из винарната. Но само когато работеше в лабораторията върху проблем, изискващ цялото му внимание, Майкъл не изпитваше мъчителното чувство за неудовлетвореност.

Отвън той за миг спря, за да нагоди очите си към светлината. Към него се приближи Тони, агрономът.

— Виждал ли си Амадо тази сутрин? — попита Тони. — Трябва да поговоря с него за новия търговец на трактори, който е пратил при мен.

Майкъл се почеса по наболата брада и веднага си спомни, че така и не разбра кога се бе басирал с Амадо да не се бръсне един месец, ако „Форти Найнърс“ не достигнат до плейофите.

— Той е на закуска с онази жена от рекламната агенция. Казал на Консуела да ги очаква към единадесет.

Тони пъхна ръце в джобовете си и сви зиморничаво рамене.

— Роза каза, че май те е видяла на хълма вчера сутринта, когато отивала на работа. Казах й, че не си бил ти, понеже тогава ти бе в Петалума, но тя настоя да те питам все пак.

— Аз бях наистина. Върнах се по обиколния път. — Не му се говореше за това.

— По дяволите! Хич и не трябваше да те питам. Тази жена има очи и на гърба си.

Тони тръгна по пътеката и Майкъл закрачи до него.

— Тя ми каза, че най-накрая са продали имота на стария Тейлър. Но ако си бил там, ти сигурно вече знаеш това.

Майкъл кимна. Все още не можеше да си обясни защо се разочарова, когато видя на входа табелата „Продадено“. Тогава ясно осъзна колко силно бе вярвал във възможността самият той да купи мястото. Някой ден щеше да разбере защо оценяваше по достойнство нещата, едва след като му ги отнемеха. Ужасен бе животът на човека, който не познава истинските си чувства.

Тони се наведе, за да вземе от земята една хартийка от бонбон, и после разсеяно я пусна в джоба си.

— Както купува напоследък земя, няма да се учудя ако самият Амадо…

Майкъл вече не го слушаше. Това си го беше помислил и той. По дяволите! Не можа да мигне цяла нощ. Първоначалното чувство на безсилие бе прераснало в яд, колкото логичен, толкова е неоправдан. Амадо по никакъв начин не би могъл да знае, че Майкъл отдавна мечтаеше да притежава тази земя, или пък че от лозята там ще иска да произвежда не вино „Монтоя“, а свое собствено.

Тони тръгна към северното поле, където трябваше да инструктира наетите за подрязването хора. Майкъл за миг остана на място, загледан в кръжащия над главата му ястреб. Беше един от онези студени ясни дни, в които нещата се виждат по-отчетливо, като през очила.

Жалко, че не можеше да сложи в ред чувствата си. Майкъл вече негодуваше срещу лоялността си към Амадо, понеже тя изтикваше на заден план личните му амбиции, но това негодувание му бе създало силно чувство за вина, което му пречеше да признае открито своето емоционално състояние и да намери лек за него. Той обаче не можеше да отрече, че всичко, което бе, и което се надяваше да бъде дължеше на Амадо. Без насърчението и финансовата помощ на стареца младежът никога нямаше да достигне сегашното си положение.

Когато лекарите поставиха на Харолд Лоугън диагнозата — рак на белите дробове, болничните сметки изядоха парите, които той бе заделил за образованието на Майкъл. Харолд надживя парите с няколко месеца и до края се измъчваше, че е развалил сделката с втория си син: образование в замяна на неговите грижи за стопанството. През цялото време Майкъл знаеше, че Пол, големият му брат, щеше да наследи имота.

През есента Майкъл не замина да учи, а започна да си търси работа. Амадо разбра това и му предложи да плати учебната такса при условие, че като завърши, ще дойде да работи в „Монтоя Уайнс“. Той завърши Калифорнийския университет в Дейвис с магистърска степен по екология и за по-малко от година след завръщането му в Сейнт Хелена Монтоя му предаде управлението, доверявайки се по този начин на един неопитен двадесет и пет годишен младеж.

Колко по-лесно щеше да бъде, ако обстоятелствата не се бяха стекли така, че нуждата да го направи зависим. Вече девет години работеше за „Монтоя Уайнс“ и я чувстваше като своя рожба. Самият Амадо изтъкваше, че всяка награда, която бяха спечелили през последните пет години, бе пряк резултат от агресивния стил на управление, наложен от Майкъл. Само дето винарната не беше в действителност негова и никога нямаше да бъде.

Амадо се нуждаеше от младия мъж така, както и той от него. Обичта на Майкъл към земята и бизнеса се равняваше на тази на стареца. Майкъл работеше за Амадо, към него се отнасяха като към негов син и дори той виждаше тъгата в очите на възрастния мъж, че не бе такъв наистина. Но всички тези неща не бяха от значение. В края на краищата важно бе семейството: Фелиция и Елана. Какво от това, че и двете не даваха пукната пара ни за баща си, нито за винарната.

Веднъж, в началото на съвместната им работа, когато Майкъл все още хранеше надежда един ден да работи за себе си, той наивно попита Амадо за възможността да откупи „Монтоя Уайнс“. Никой не вярваше, че Фелиция или Елана ще поемат винарната. Младежът си мислеше как ще се зарадва Амадо, че има човек, който обича имота и е готов да го съхрани от чужди домогвания, поне докато е жив. Но Монтоя бе отговорил отрицателно и смутено, и това бе единственият път, когато и двамата се почувстваха неловко. Въпреки че оттогава Амадо на няколко пъти като че ли го насърчаваше да попита отново, Майкъл никога не обели дума за това.

Един от високоговорителите разтърси тишината:

— Майкъл Лоугън! Моля, обадете се на централата!

Обзе го желание да не приема обаждането. Върна се в сградата, която току-що бе напуснал, и в тъмното напипа телефона до вратата. Натисна няколко бутона и каза:

— Кристин, Лоугън е. Какво има?

— Имаш личен разговор на четвърта линия. Знам, че би искал аз да приема съобщението, но гласът й прозвуча толкова… не зная, стори ми се нервна… И нямах сърце да я карам да чака.

— Много си лесна, Кристин. Няма да изкараш и един ден в Белия дом.

Тя се засмя.

— Там дори няма да ме пуснат да прекрача прага. — Кристин затвори, без да му даде възможност да отговори.

— На телефона е Майкъл Лоугън — каза той, когато връзката беше установена.

— Здрасти, Майк — отговори му напорист, писклив глас. — Тук е Даян Амбърдийн.

Той не позна нито, гласа, нито името.

— Запознахме се на партито у Линда миналия уикенд. Бях облечена в син пуловер с пайети. Ти ми каза, че цветът ти напомня за един поток, в който си ловял риба като дете.

В ума му изплува смътно възпоменание.

— О, да, разбира се. Косата ти е дълга и руса.

— Да.

По гласа й личеше, че бе изключително доволна.

— Извинявай, че ти се обаждам на работа, но домашният ти телефон не е в указателя и…

— Няма нищо. Какво мога да направя за теб?

— Знам, че е малко късничко, но се питах дали си зает тази вечер. Не, това не е начинът… — Тя спря и си пое дълбоко въздух. — Исках да кажа, че от няколко седмици се каня да гледам един филм и ако не отида скоро, ще го пропусна. Та, чудех се дали ще дойдеш с мен на кино довечера.

Първата му реакция беше да откаже учтиво. Но твърде много пъти бе попадал в такава ситуация и знаеше, че и от най-невинния отказ боли.

— Звучи ми като страхотна идея. Кога да мина да те взема… и откъде?

Последва дълго мълчание, като че ли тя бе загубила ума и дума от отговора му.

— Ъ-ъ… шест и половина? Не, не, какво ще кажеш за пет и половина? Ще приготвя нещо да хапнем.

— Не си прави труда! Можем да спрем някъде по пътя. Отдавна мислех да посетя новата пицария в Монтвил.

Майкъл обичаше домашно приготвеното ядене, но много пъти бе ставал жертва на кулинарни експерименти и затова не обичаше да приема случайни покани. Освен това, една вечеря у Даян задълбочаваше нещата, а той в никакъв случай не искаше да оставя у нея впечатление, че е готов или пък търси сериозна връзка.

— Значи всичко е решено.

— Само не ми каза откъде да те взема.

— О, да. — Тя му каза адреса си. — Значи в пет и половина?

— Ще бъда там.

Мина му през ума, че ако сбъркаше вратата и му отвореше мила и подкупваща блондинка, той щеше да излезе с нея. Едва устоя на желанието си да я попита с какво ще бъде облечена.

Час по-късно, на път за лабораторията, Майкъл забеляза колата на Амадо, която спираше на паркинга. Той тръгна натам, за да сподели хубавата вест за бъчвите с шардоне, с пробите, на които току-що бе приключил, и тогава видя как от колата слезе жена. Тя заобиколи и спря до Амадо. Стори му се смущаващо позната, но не можа да си обясни защо. Можеше да е всякаква — от нов дистрибутор, който правеше неофициално посещение през уикенда, до някоя, която Амадо бе срещнал по време на ежегодните си пътувания до Европа. И в двата случая Майкъл не искаше да се намесва. Нямаше време за губене в разни запознанства, а новината му можеше да почака няколко часа.

Когато се обърна и тръгна към лабораторията, той чу, че Амадо го вика. Обърна се и от махването с ръка, което възрастният мъж му отправи, разбра, че нямаше начин за бягство. Нагласи една усмивчица и се спусна по хълма. Колкото повече ги приближаваше, толкова по-неспокоен ставаше и скоро разбра причината. Тази жена удивително приличаше на Сюзън: не сегашната Сюзън — жената на брат му и изхабената майка на четири малчугана, а предишната, момичето, което бе обикнал в гимназията, с което се бяха любили в спалния чувал на задната седалка на пикапа и което гордо бе нахлузило на пръста си подарения от него, но случай завършването, пръстен с мъничък диамант обявявайки пред целия свят, че двамата с Майкъл са официално сгодени.

Широко усмихнат, Амадо тръгна към него.

— Не те очаквах толкова скоро.

— Работата ми отне по-малко време от предвиденото.

Като постави ръка на рамото му, Амадо го поведе към колата.

— Искам да се запознаеш с един човек.

Отначало Майкъл избягваше да я гледа, но после изпита перверзно желание да я огледа хубаво от горе до долу. Веднага откри разликите и си отдъхна. Тази жена бе по-висока и по-слаба от Сюзън, а гърдите и бедрата й не бяха толкова закръглени. Гъстата коса, която обрамчваше слабото и лице, бе по-тъмна, а широката й естествена усмивка по нищо не напомняше леката кокетна усмивчица, с която Сюзън очароваше непознатите. Жената забеляза попиващия му поглед и очите й го стрелнаха въпросително.

— Елизабет Престън — каза Амадо. — Майкъл Лоугън.

Майкъл пое протегнатата й ръка. Опита се бързо да се освободи от нея, но тя стегна хватката си: просто не обичаше да я претупват.

— Елизабет работи за „Смит и Ноубъл“ — продължи Амадо. — Дойде за уикенда, за да се запознае с нашата работа.

Майкъл едва не се изсмя. Тръпки го побиваха от Елизабет Престън заради необичайната й прилика със Сюзън, но това не му пречеше да види, че печалбата от откриването на нова сметка бе страхотна.

— Не знаех, че рекламата е дейност, която изисква толкова много енергия.

— Невинаги е такава — отвърна Елизабет.

— Ще вечеряш ли с нас довечера? — попита Амадо. — Сигурен съм, че в твое лице госпожица Престън ще открие ценен събеседник.

Майкъл се постара да изглежда разочарован:

— Съжалявам, но имам други планове за вечерта.

— Може би ще поговорим следващия път, когато дойда тук.

— Имате ли представа кога ще стане това?

— Боя се, че ще е съвсем непредвидено посещение.

Той не отговори.