Джорджия Боковън
Нежни мигове (4)

III

Амадо Монтоя стоеше на склона и гледаше лозите, които наподобяваха възлести стволове с разперени клони. Сръчни резачи сваляха от тях великолепните летни одежди това бяха хора, които се вслушваха в гласа на всяка лоза и не се бояха от орлите, кръжащи в ясното зимно небе нито от мъглите, чиято ледена влажност проникваше и през най-топлите дрехи. Там, където клоните бяха по-дебели от палец и се влачеха десет и повече фута по земята, лозата шепнеше, че тази година трябва да й оставят повече пъпки. Когато клоните бяха тънки, лозата подсказваше, че миналата година са били оставени твърде много пъпки и сега ножицата щеше да играе безмилостно. Стъблата на сянка бяха плоски, а тези, израсли под слънчевите лъчи — кръгли.

Амадо обгърна с поглед долината, в която някои лозя бяха все още стегнати от мъгла. Такива неща допринасяха за създаването на микроклимати, с които районът се бе прочул. За разлика от европейците, лозарите от Калифорния смятаха, че не почвата, а климатът е решаващ за качеството на гроздето. Амадо го знаеше от собствен опит. Засадеше ли на различни места от един сорт, част от полученото грозде бе достойно за отличие, а другото бе средна хубост.

Човек просто трябваше да се вслушва. Амадо го запомни от баща си Доминго, който вярваше на старата испанска поговорка, че ръцете на стопанина са най-доброто наторяване за всяко растение. Доминго беше от четвъртото поколение на фамилията Монтоя. Също като предците си той отгледа грозде по тия места и когато щастието му се усмихна, започна да прави вино от него.

Сухият режим, а после и депресията едва не погубиха най-ценното наследство на Монтоя. Доминго издържа, като продаваше част от гроздето на италиански семейства за производство на определените им двеста галона вино годишно, друга част отиваше за сок и трета за светено вино. В най-тежкия момент три от лозята бяха превърнати в овощни градини. Сърцето на Доминго се късаше, когато изкореняваше лозите той знаеше, че така спасява земята. Неговият баща му бе завещал нея, а не лозята. Докато беше жив, той щеше да я обработва, да я обича и пази. След това тя щеше да мине в ръцете на неговия син.

Амадо бе прекъснал веригата. Бог не го благослови със син, а дари него и жена му София с две дъщери — Фелиция и Елана. Те бяха красиви и умни, и за известно време обичаха да придружават баща си из лозята. Ако бяха останали при него, поне едната можеше да заеме мястото на желания син.

Амадо срещна София в Испания. Тази жизнерадостна жена помръкна, когато се ожениха и отидоха да живеят в Калифорния. Той не успя да я спаси от дълбоката депресия, която постоянно застрашаваше живота й. Един ден носталгията по родината я тласна към приспивателните таблетки и тогава той окончателно реши да я пусне да си върви. Изплаши се много и бе готов на всичко, дори й даде дъщерите си, за да я предпази от самата нея. В този момент не знаеше, че момичетата, които бе отгледал с толкова обич, ще си отидат завинаги.

Никой не спомена за развод или за раздяла по взаимно съгласие. София замина с Фелиция и Елана за Испания, а близките и познатите им останаха с впечатлението, че това е временно положение. Всяко лято момичетата гостуваха в Калифорния, но тъкмо когато свикнеха с баща си и родния дом, наставаше време отново да се връщат при майка си. Сякаш едва пристигнали, те започваха да стягат багажа си за обратния път. Амадо така и не намери време да ги приобщи към тяхното най-голямо наследство — земята.

Веднъж, докато опитваше сладостта на гроздовете и си мислеше как щеше да предаде това умение на момичетата, той се опита да си спомни колко годишен е бил, когато баща му го е учил на тези неща. Всичко, което знаеше за гроздето и виното, Амадо не бе научил по задължение. Учеше се всеки ден и час на нещо, като наблюдаваше, слушаше, миришеше и пипаше. Радваше се, когато гледаше как пъпките на бъдещите гроздове се разтварят от топлия полъх на пролетта и страдаше, когато те изгаряха от закъсняла слана. Познаваше тези чувства, защото виждаше и усещаше нещата, а не защото му бяха разказвали за тях.

Амадо с болка осъзна, че не може да предаде на дъщерите си целия този жизнен опит само за едно лято. Всички сезони бяха важни. Но вече бе твърде късно да научи момичетата да обичат земята като него и като предците им.

Когато пораснаха, и двете пожелаха да посещават колеж в Калифорния. За момент Амадо повярва, че му се дава втора възможност. Но още с пристигането им стана ясно, че те просто бягат от суровото католическо възпитание на София. Веднъж усетили вкуса на свободата, момичетата забравиха своята майка. По ирония на съдбата тя обвини Амадо, че й ги е отнел. Тъгата я обсеби изцяло. На четиридесет години София изглеждаше като старица, а на четиридесет и пет вече бе сломена от незнайни болести. Заради състоянието си не можа да отиде в Америка и да види внуците си, а когато те пораснаха, я посещаваха рядко и за малко. После, точно преди петдесетия си рожден ден, тя отново прекали с хапчетата и този път нямаше кой да й помогне. По това време Фелиция бе на забава съвсем наблизо, но не се прибра в обещания час. Когато пристигна, вече бе твърде късно.

Според божите закони сега Амадо бе свободен. Но смъртта на София всъщност не промени живота му. Той продължи да живее все така сам. Обичаше децата си, но и за миг не се самозалъгваше що за жени са те. Ако не успееше да заеме челни позиции на пазара с трапезните вина на Монтоя, след смъртта му земята и винарната щяха да бъдат продадени на най-изгодна цена. Ако в следващите десет или двадесет години, които си даваше, съумееше да превърне притежанието на винарната не само във финансово, но и в социално благо, имаше шанс да спечели Елана. Тя би направила всичко по силите си, за да заеме по-високо място в обществото на Сан Франциско, и се тревожеше, че няма да се сдобие с желаната власт и богатство като съпруга на пресметливия Едгар Съливан. Амадо смяташе, че ако й предложи да поеме винарната, за да осъществи личните си цели, тя никога нямаше да продаде имота. Нито пък от небрежност да погуби това, което в края на краищата щеше да принадлежи на децата й. Със сигурност ако Елана поемеше ръководството на винарната и надзора над лозята, накрая щеше да обикне земята и да разбере колко безценна е тя. Само тази надежда му даваше сили да продължава да работи. Амадо залагаше на нея.

Той не можеше да спечели Фелиция толкова лесно. Тя бе просмукана от тъгата на майка си. След като завърши „Станфорд“ веднага започна работа в „Чеиз Манхатън Банк“ и за по-малко от година стана по-голяма нюйоркчанка от кореняците, които Амадо познаваше от своите пътувания. Сега вече Фелиция смяташе всичко калифорнийско за втора ръка, включително и виното. През последните пет години се бе появила за няколко национални и семейни празници, но тези посещения бяха болезнени за всички, особено след смъртта на София.

Погледът на Амадо отмина хоризонта и се съсредоточи върху парчето земя, собственост на семейство Лоугън. Три поколения Монтоя бяха мечтали да притежават и се опитваха да купят тези безценни акри. Те почти успяха по времето на депресията, когато Лоугънови обедняха като никога преди. Харолд Лоугън спаси стопанството си, като продаде правото за закупуване на бъдещите двадесет реколти на един предприемач от Сан Франциско, който искаше да навлезе във винарския бизнес. С лозята на Лоугън новата винарна най-после стана една от най-добрите в долината.

През последните десет години реколтата от лозята на Лоугън отиваше в избите на „Монтоя Уайнс“. Но по-важен бе човекът, който преработваше гроздето във вино. Амадо смяташе Майкъл Лоугън за най-големия майстор винар в Калифорния и го обичаше като свой син.

В далечината гракна врана и отлетя. Някакво куче започна да вие. После Амадо чу глас откъм хълма. Засенчи очите си с ръка и видя силуета на човек, който крачеше към него. Стройното тяло и грациозната походка подсказваха, че това бе жена.

— Подраних — каза Елизабет, когато се приближи. — Дано не ви преча.

Така се бе захласнал в спомените си, че забрави за уговорката им.

— Извинете ме, че не ви посрещнах. Сигурно някой ви е упътил до къщата.

— Една жена във винарната ми нарисува карта. Мислех, че натовареното движение извън Сан Франциско ще ме забави, но за мое щастие нямаше коли. — Тя отиде до него, изтегли скъпата си кожена ръкавица и му подаде ръка. — И ето ме тук!

Амадо се изненада от променения й външен вид. Ако се бяха разминали по оживена улица, едва ли щеше да я познае. Нямаше я онази елегантна жена, която като че ли бе родена да носи рокли уникати и да краси с присъствието си модните салони. Жената пред него бе облечена в изтъркани джинси и развлечен пуловер, и като че ли досега бе живяла само в такова затънтено градче като Санта Роса.

— Радвам се да ви видя отново!

Здравото й ръкостискане го изненада, както и когато се запознаха. Тя се огледа наоколо.

— Мисля, че това е най-подходящото място, където може да се прави нектарът на боговете.

Когато отново го погледна, в очите й играеше палаво пламъче.

— След убийствената работна седмица, която имах, бях направо изкушена, прочитайки обявата отвън.

— Каква обява?

— Обява за резачи. Едва ли има по-красиво и по-спокойно място за работа от това. — Елизабет въздъхна. — Но вие сигурно търсите опитни работници. Аз имам само един гол ентусиазъм.

— Тази обява не е наша.

Амадо бе още натъжен от предишните си мисли и неволно се почувства засегнат от безобидната й закачка. Елизабет Престън му бе направила впечатление със своята всеотдайност в работата. От доверени източници знаеше, че тази жена е готова на всичко, за да успее в заобикалящия я мъжки свят. Нейната грация и професионализъм не се променяха с дрехите й.

— Винарната оттатък пътя търси резачи. Не мисля обаче, че им трябва ентусиазъм. Прецизната работа изисква голямо умение.

Той видя, че тя го слуша внимателно. Е, поне не беше тъпа.

— Винаги ли сте такава… как да кажа… лъчезарна сутрин?

В отговор на студенината му Елизабет осезаемо се затвори в себе си. Усмихна се автоматично.

— Извинявам се. Склонна съм да се забравям, когато започвам нов проект. Особено ако той е толкова предизвикателен и вълнуващ, колкото обещава да е този.

Като че ли мъглата отново скри слънцето. Амадо почувства загубата като физическа болка. Бе смутен и ядосан. Защо, за бога, й се озъби така? Какво лошо имаше във въодушевлението? Нима то изключваше професионализма?

— Не, аз се извинявам. За съжаление, склонен съм да се отнасям подозрително и недружелюбно с всеки, който не се държи така с мен. Моля да ми простите моята…

— Вижте какво! Вместо да се надпреварваме кой първи може да се извини най-удачно, защо не започнем работа?

Всичко би дал да види отново как блестят очите й.

— Добре — съгласи се той. — Отстъпвам пред вашия ентусиазъм. Можете да започнете от лозите до пътя. В плевнята има резервни ножици.

Когато чу учудения й смях, заля го неочаквана и силна вълна на удоволствие.

— Изкушавам се да опитам, но тъй като времето е малко, защо не започнем с истинската причина за идването ми тук.

— Няма ли да останете за уикенда?

— И десет съботи и недели няма да стигнат за това, което трябва да направя. Но засега, преди дори да започна да мисля за кампанията, бих искала да науча от вас възможно най-много за виното и винарския бизнес.

— Това е тежка задача, госпожице Престън.

Този път той здравата се помъчи да скрие раздразнението си. Някои мъже посвещаваха целия си живот на това, което тя искаше да проумее за десет уикенда, но по-добре щеше да бъде да не разисква въпроса.

— Ще направя каквото мога — каза вместо това той. — Мога да ви дам и много книги.

— Благодаря, но това, което искам да науча от вас, едва ли ще го прочета в книгите. Тук съм, за да разбера какво ви отличава от другите винарни в долината Напа, но и кое е общото между вас. Трябва да разбера какво всъщност целите с кампанията и имате ли нюх към пазара. Ако нямате, май ще се наложи да ви стана учител.

Амадо леко й се поклони.

— Какво ще кажете да отидем до къщата и да започваме. Консуела ще ни направи кафе.

— Ако не възразявате, бих предпочела да пропуснем кафето и да ми позволите да ви следвам, докато вършите ежедневните си задължения. Все едно, че ме няма.

Тя се огледа наоколо.

— Какво правехте, преди да дойда?

Как ли щеше да реагира, ако й кажеше, че се чувства жив само утрините, когато обикаляше лозята? Там чувстваше здравата връзка на рода Монтоя с тази земя. На Елизабет даде само най-достъпната частица от истината:

— Дойдох, за да проверя как се справя един резач, когото взех на работа миналата седмица.

— И?

— Има добър слух.

— Искате да кажете, че първо се вслушва в лозата и след това кастри.

Той не отговори веднага.

— Виждам, че вече си пишете домашното.

— Отделът за проучвания на „Смит и Ноубъл“ е най-добрият в страната. Аз им помагам и те ми помагат. По-нататък?

— Винарната. Вчера получихме пратка дъбови бъчви от нов доставчик и искам да ги видя, преди да бъдат напълнени.

Амадо посочи към къщата.

— Ще вземем камиона.

Той я изчака да тръгнат заедно нагоре по хълма, но тя не се помръдна.

— Какво става?

— Май съм залепнала.

— Трябваше да ви предупредя за това. След пороен дъжд почвата заприличва на подвижен пясък.

В усилията си да се освободи, Елизабет загуби равновесие и се вкопчи в един възлест ствол.

— Защо точно на мен трябваше да се случи?

— Аз зная къде да стъпвам.

Той се наведе и внимателно измъкна краката й от калта.

— Номерът е да вървиш, без да спираш.

— Това го мога и аз.

Тя закрачи бързо нагоре по хълма. Амадо неволно се захласна по гъвкавата й походка. Лицето му се озари от усмивка. Отдавна не си бе позволявал простото удоволствие да съзерцава красива жена.

В полунощ двамата се разделиха. След тържеството той я изпрати до къщата, пожела й лека нощ и каза нещо от рода на това, че ще се видят сутринта. Тя затвори богато резбованата врата след себе си и горещо благодари, че най-после щеше да си почине след дългия ден. Усети остра болка в ходилата си и побърза да свали високите черни обувки.

Амадо Монтоя преливаше от енергия като събудила се от зимен сън мечка. Когато през изминалия ден тя спираше, за да запише нещо, малко след това го виждаше вече готов да й показва нещо друго. Вътрешната уредба на винарната беше много по-сложна, отколкото си мислеше, и до вечерта Елизабет се чувстваше изтощена от дългото обикаляне.

Изложбената зала бе най-притегателното място. Преди две години Амадо я бе разширил и модернизирал, като в същото време се постара да запази чара и уюта на стара испанска къща. Даже и в най-голямата зима тук се тълпяха хора, за да я разгледат с помощта на водач.

След като беше представена на безброй служители, Елизабет бързо пресметна, че ведомостта на Амадо е може би по-голяма от тази на „Смит и Ноубъл“.

На малкото тържество тази вечер, организирано в нейна чест, той изостави деловия тон и отново се превърна в онзи изискан и спокоен мъж, с когото се бе запознала на коледното тържество. Тя се запита кой от двамата — бизнесменът или този човек — щеше да оценява нейната работа. Една и съща кампания не би допаднала и на двамата.

Още когато видя Амадо в полята, в главата й нахлуха идеи и някои от тях така я запалиха, че трябваше да се застави да следи по-внимателно това, което ставаше край нея.

Мисълта й трескаво работеше. Сега, когато преливаше от идеи, Елизабет бе в стихията си. С малко повече късмет жаравата на творческия огън щеше да я топли през дългите месеци на тежка работа, които й предстояха.

Тя погледна часовника си, докато стъпваше по дебелия персийски килим в дневната. Не беше спала от двадесет часа и въпреки умората, реши да поседи пред хубавия огън, която някой бе стъкнал в нейно отсъствие. Пламъците заливаха стаята, подредена във викториански стил, с меки отблясъци и тя седна до огнището, където топлината уютно я обгърна.

„Къщичката“, както я бе нарекъл Амадо, в действителност беше къща с три спални, в която той бе прекарал детството си. Сега я поддържаха постоянно и я използваха изключително за гости — една екстравагантност, която Елизабет не проумяваше. Когато каза на Амадо, че е постъпил добре, като не е съборил старата къща, той се засмя и отвърна, че това е семейна традиция. В рамките на имота имаше трета къща, в която бяха живели неговите прадеди. Сега там живееше главният технолог — човекът, към когото Амадо се отнасяше повече като към приятел, отколкото като към служител.

Елизабет познаваше богаташи, но никой от тях не приличаше на Амадо Монтоя. Той се държеше естествено и дружелюбно както с гостите, които бе поканил на тържеството тази вечер, така и с чистачката.

Без да откъсва поглед от огъня, тя свали обиците си и леко разтри ушите си. Трябваше й само топла вана, легло и няколко глави от книгата, за да се успокои от възбудата на всичко, което видя и чу през деня. Понякога това помагаше. Тя стана от стола и се затътри към стълбите.

След половин час отново седна пред камината с книга в ръка. На вратата леко се почука и Елизабет благодари на Бога, че в момента не четеше По. Чукането не се повтори и тя спокойно можеше да не отваря, но въпреки това го стори.

Беше Амадо. От официалното му облекло липсваше само връзката.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Видях, че свети и си помислих, че още работите. Но виждам, че съм сбъркал и затова ще ви кажа лека нощ и ще оставя разговорите за утре.

— Предпочитам да работя по хавлия, защото така е по-удобно. — Излъга, защото искаше да се отпусне, а не защото не искаше той да си тръгне. — Какво искахте да ми кажете?

— Утре съм организирал среща…

— Моля, влезте! — Загърна се по-плътно в робата. — От този студ може да ти замръзне ъ-ъ… няма значение.

Той влезе, но остана до вратата.

— Та за каква среща споменахте?

— Всъщност това е закуска. Аз нямаше да отида, но Консуела ми подсказа, че може да е от полза за вас. Обикновено ходи Майкъл, но сега не е тук.

— Майкъл?

— О, съжалявам. Майкъл Лоугън е главният технолог. Хората си мислят, че това, което е „Монтоя Уайнс“ днес, е моя заслуга, но всъщност славата принадлежи на Майкъл. Ако не беше зает с други неща, щяхте да се запознаете с него по-рано.

Елизабет усети гордостта в гласа му.

— В колко часа да бъда готова?

— В седем и тридесет. Ще пътуваме половин час с кола до там.

Той понечи да си тръгва, но тя импулсивно го спря.

— Откакто ми казаха, че сте пожелал аз да поема кампанията, искам да ви питам нещо. Имам чувството, че отговорът ви ще определи насоката на моята работа.

— Събудихте моето любопитство. Но всъщност това правите през целия ден.

Амадо пъхна ръце в джобовете си.

— Искате ли чаша кафе? Ще се обадя някой да ви донесе.

— Това не е необходимо. Вярно е, че не умея да приготвям някои неща, но с кафето се справям.

Той я последва в кухнята и приготви чаши, захар и сметана, докато тя отмери вода и кафе, и включи кафе машината. После двамата седнаха на масата.

— Май щяхте да ме питате нещо.

Можеше да подхване въпроса по различни начини и тя избра най-прекия.

— Защо точно аз?

Амадо се облегна назад и смокингът му се разтвори. Беше слаб, с тънък кръст и плосък корем.

— Тъкмо се чудех кога ще ме попитате.

— И?

— Чудех се и как да ви отговоря. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Трудно ми е да изразявам чувствата си с думи. Когато се запознахме на коледното парти, усетих, че точно вие ще разберете какво искам да направя с „Монтоя Уайнс“ и защо. Това бе важно за мен.

— Достатъчно важно, за да рискувате с рекламовед, който не е работил с такива важни клиенти?

— Отдавна е трябвало да ви поверят по-отговорна работа. Била сте най-добрият автор на текстова реклама, който „Смит и Ноубъл“ някога са имали.

Елизабет стана да налее кафе.

— Ако вярвате на всичко, което ви казва моята асистентка…

— Моля ви, недейте така! Скромността е надценявана добродетел, която поглъща и много време.

— Е, добре. Научил сте урока си за мен. Това обаче не е отговор на моя въпрос.

Тя се отпусна в стола си и го погледна над ръба на чашата.

— „Монтоя Уайнс“ се разширява и това няма нищо общо със стремежа към печалби или място на пазара, а е свързано само с традицията и приемствеността. На тази земя от пет поколения живеят Монтоя и не бих искал аз да съм последният от рода.

Амадо бе от хората, които не споделят току-така съкровените си мисли.

— Да разбирам ли, че дъщерите ви не желаят да поемат управлението на винарната?

— Те имат свой живот. Бизнесът и земята не значат нищо за тях. Не успях да ги приобщя, но се надявам, че с малко повече усилия ще ги върна.

Елизабет се замисли как ли се чувства човек, който принадлежи към старо семейство с традиции. Баба й олицетворяваше семейството за нея. Тя дори не познаваше родителите на баща си и не знаеше има ли той сестри или братя, както и къде е отрасъл и защо никога не бе говорил за детството си. Знаеше само, че явно никой не го беше обичал, щом никой не се погрижи за мъртвото му тяло. Алис все се надяваше, че някой роднина ще заплати транспортирането до Канзас на труповете на дъщеря й и зет й. Накрая тя реши да не ги разделя в смъртта и с неохота се съгласи дъщеря й да бъде погребана далеко, където нямаше да види свежо цвете и нежни грижи.

— Но да се върнем на въпроса!

Елизабет се отърси от мислите си и го погледна. Амадо се втренчи в чашата пред себе си.

— Джеръми искаше да се посвети на вашата кампания с целия си ум.

Той вдигна очи и срещна погледа й.

— Аз знаех, че вие ще й се отдадете с душа.