Джорджия Боковън
Нежни мигове (30)

XXIX

Елизабет направи остър завой с колата, която бе наела в Милано и се отправи към сърцевината на Пиемонт — винарската област на Италия. Оставаха й още няколко мили до къщата на Майкъл.

Имаше предостатъчно време, за да обърне колата и да се върне в дома си в Калифорния. Бързо и без много шум щеше да продаде акциите си на „Хикс и Броуди“ и да се запилее нанякъде, за да избяга от евентуалните разкрития за миналото й. Налудничаво бе да рискува всичко заради един заем. Само две поредни лоши години можеха да съсипят всичко, дори и технолог да бе самият Майкъл.

Дори и хората, които работеха за нея, не вярваха, че винарната ще преуспее под нейно ръководство. Те тайно се страхуваха да не загубят сегашната си работа, а също и възможността собственик на предприятието да станат „Хикс и Броуди“. Само Тони Рейнолдс загатваше за страховете си, вмъквайки уж случайно в разговорите си с Елизабет истории за фермери и мними винари, които се изсипали в долината в началото на седемдесетте и сега вече били съвсем оредели.

Пътят, по който пътуваше през последния половин час рязко се стесни и Елизабет намали скоростта. След малко наоколо щеше да се стъмни и тя можеше да се загуби. По-разумно бе да пренощува в Милано и да тръгне сутринта, но тогава сигурно щеше да се размине с Майкъл и трябваше или да го търси, или да го чака да се върне от работа, а това означаваше да прекара още един ден, измъчвана от съмнението, че е сгрешила, идвайки тук. Не можеше да се отърси от чувството, че пропиляваше малкото й останало време в преследването на един мираж.

Майкъл имаше вече друг живот. Детективът бе открил, че е прекарал повече от година в морето и после се е установил в Италия. Нима щеше да се върне с нея в Калифорния, където го дебнеха толкова много болезнени спомени? Преди тя си мислеше, че го познава, но сега въобще не беше сигурна в това.

Крехката надежда, която й даваше сили по време на дългото пътуване, рухна. С неочаквана яснота Елизабет осъзна, че колкото и примамливо да бе предложението й то нямаше да изкуши Майкъл и да го накара да се върне у дома.

 

 

Майкъл влезе в старата тухлена къща.

— Анжелина, върнах се.

Свали палтото си и с наслада вдъхна приятния аромат, който се носеше от кухнята.

В стаята се появи грациозна жена, зачервена от топлината на печката. Тя бършеше ръцете си в някаква кърпа и му се усмихна лъчезарно.

— Как мина дегустацията?

— Страхотно. Мисля, че успях да склоня Гуидо да направи промяната. — Майкъл се огледа наоколо. — А къде е Антонио? Тук има нещо за него.

Жената го погледна с укор и зацъка с език.

— Колко пъти съм ти казвала, че ще го разглезиш с тези подаръци?

Той безпомощно вдигна ръце.

— За последен път е. Обещавам!

— Аха! По-скоро бих повярвала, че слънцето ще угасне завинаги.

Тригодишното момченце на Анжелина озаряваше с присъствието си сивия делник на Майкъл.

— Та къде е Антонио?

— Сега го глези баба му. Тази сутрин имаше треска. Сигурно се е заразил от баща си.

— Тогава трябваше да останеш при него. Знаеш, че не бих възразил.

Тя се разсмя и развърза престилката си.

— Трябва ти жена и свое собствено дете, което да глезиш.

Той бръкна в джоба на палтото си и извади холограма на Голямата Птица, която бе донесъл за Антонио от Милано.

— Това никога няма да стане — каза Майкъл и й подаде подаръка си.

— Ти само се съгласи да те представя на братовчедка ми Констанция! Сигурна съм, че тогава ще започнеш да мислиш другояче.

Анжелина си бе въобразила, че Констанция и Майкъл са родени един за друг. Той не успя да отговори на поредната й атака, понеже на вратата се почука. Отиде да отвори, като си мислеше, че Либорио, мъжът на Анжелина, е дошъл за нея.

Усмивката му изчезна, когато видя, че в полумрака на входа стои Елизабет. Стреснат от неочакваното видение, Майкъл отстъпи назад. В същото време го обзе лудо желание да повярва, че този образ е само игра на въображението му, и да затръшне вратата пред него. Но вече бе твърде късно. Последната им среща бе преди две и половина години, ала мъчителните спомени не бяха пребулели.

Елизабет потръпна от неговата реакция.

— Извинявай, трябваше да те предупредя по телефона. Но мисля, че ако знаеше за моето идване, нямаше да те заваря вкъщи.

Той бързо прецени обстановката. Елизабет бе сама. После погледът му бавно се плъзна по нея, макар и да знаеше, че това беше чиста лудост.

Тя бе променила външния си вид. Най-напред в очи се набиваше новата й прическа — къса и разрошена от вятъра. Майкъл едва се сдържа да не махне от лицето й една паднала къдрица. Спомняше си много добре колко мека бе косата й.

— Защо си дошла?

Елизабет потрепери от нощния хлад или може би от несъзнателната му грубост. Но, дявол да го вземе, той бе положил нечовешки усилия, за да я забрави! А тя се появяваше изневиделица и за миг правеше всичко на пух и прах.

— Нуждая се от помощта ти — каза тя. — Знам, че нямам право да искам…

Гласът й замлъкна и погледът й застина някъде зад гърба му. Майкъл се обърна да види какво бе привлякло вниманието й.

Анжелина застана до него и леко го смушка.

— Какво ти стана? — прошепна му тя. — Къде ти остана възпитанието? Покани приятелката си вътре, че ще умре от студ!

Бе изминал хиляди мили, за да избяга от Елизабет Монтоя. Тя нямаше право да му причини това. Не я искаше в къщата си. Не искаше да си я представя там, когато вече нямаше да я има. Не искаше после да си въобразява, че усеща парфюма й, или че чува нейния смях.

Анжелина отново го смъмри като по-голяма сестра.

— Засрами се, Майкъл! Що за държание имаш!

— Ако съм прекъснала вечерята ви, бих могла да дойда по-късно — каза Елизабет.

Майкъл се отмести от вратата. Когато светлината от коридора освети лицето й, той прочете страх в очите й и изпита необяснимо тържество. Значи на нея й е било също толкова трудно да дойде, както на него — да я приеме.

— Майкъл ще вечеря чак след час — отговори Анжелина.

Някаква кола спря зад гърба на Елизабет. Анжелина грабна един тежък шал и го метна на раменете си.

— Може би утре пак ще се видим и тогава нашият Майкъл ще ни запознае — каза тя на Елизабет.

Той се престори, че не я е чул. Утре тя сигурно щеше да му трие сол на главата.

— Прегърни Антонио от мен. Дано се е пооправил!

Анжелина погледна Елизабет и понечи да каже нещо, но се отказа, щом видя изражението на Майкъл. Тя изтича до колата и когато Либорио потегли, се показа на прозореца и започна да маха с ръка.

— Ти имаш икономка? — попита Елизабет. Това бе колкото въпрос, толкова и твърдение.

— За каква я помисли?

— Мина много време… Никога не си оставал без женска компания.

— Времената се менят. Хората също.

Първоначалният му смут от неочакваната среща попремина и го замъчи любопитство. Какво я бе довело чак тук и защо точно сега?

— Сгреших, като дойдох тази вечер — каза тя. — Трябваше да помисля повече, преди да тръгна.

— Искаш да кажеш, че по-добре щеше да бъде да дойдеш сутринта, или че въобще не трябваше да идваш?

— Трябваше да се сетя, че ще бъдеш погълнат от своя нов живот.

Елизабет махна падналата на лицето си коса.

— Представях си те по много начини, Майкъл, но не допусках, че ще си останеш все същият. — Тя безпомощно вдигна рамене. — Съжалявам, не исках да прозвучи така.

— И на какво се надяваше?

Тя не знаеше как бе страдал той, но какво от това. Вече нищо нямаше значение.

— Моля те, Майкъл. Ти не знаеш много неща. — Приглушеният й глас прескочи невидимата бариера, която той бе издигнал, за да се защити.

— Навън е студено. Защо не влезеш?

Когато влязоха в дневната, Майкъл се обърна към нея.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Нещо топло, ако може.

— Кафе?

— Да, благодаря.

Елизабет свали палтото си и отиде до камината. Майкъл донесе кафето, наля го и й подаде чашата.

— Каза, че има нещо, което не знам.

Тя поднесе към устните си горещата течност и отпи. Често си бе повтаряла думите, с които щеше да му каже за Амадо, но сега не помнеше нито една.

— През нощта, когато ти замина, Амадо ми каза, че умира.

Майкъл я гледаше с присвити очи.

— Какво каза?

— Конгестивен сърдечен синкоп — продължи безмилостно тя. — Смъртта настъпва бавно, но неизбежно.

— Ти каза, че Амадо умира! Какво означава това?

Тя обхвана чашата си с ръце и се втренчи в нея, за да не види болката в очите на Майкъл. Но в последния момент го погледна, безсилна да се защити.

— Амадо умря миналата пролет.

Лицето му пребледня.

— Никой не ми съобщи. Господи, как не съм узнал досега?

Погледна я с укор и тя видя в очите му сълзи, гняв и безсилие.

— Защо ти не ми…

— Не знаех къде си.

— Но днес ме намери.

— Наех детектив.

— И той ме е търсил през всичкото това време?

— Наех го само преди седмица. Дотогава си мислех, че ти нарочно стоиш настрана.

Елизабет сложи чашата си на подноса и посегна да докосне ръката му.

— Едва когато детективът ми каза, че цяла година си бил в морето, разбрах, че не би могъл да знаеш за случилото се с Амадо.

— През цялото това време… той е бил мъртъв. Винаги съм си го представял здрав, на работа, вие двамата…

Майкъл разтърси глава, за да прогони видението.

— Как съм могъл да не разбера?

— Когато ти си тръгна, той още се държеше. Единственият признак, че нещо не е наред…

Тя спря, но вече бе твърде късно.

— Какво?

Можеше да го залъже с някакъв задоволителен отговор, но в досегашния й живот се бяха натрупали доста тайни и полуистини. Майкъл заслужаваше повече от нея, а и тя самата заслужаваше повече от себе си.

Елизабет отиде до камината и протегна ръце към огъня. С гръб към Майкъл тя започна да разказва бавно, но решително. Първо му разкри причината за импотентността на Амадо, която нямаше нищо общо с нея и никога не бе влияла на чувствата му към нея. Нищо от истината не спести, независимо колко болезнено, неловко или смущаващо бе то. Припомни му с нови подробности дори нощта, когато бе отишла в къщата му, за да нахрани котетата. Разказа му и за тайното желание на Амадо да ги сближи, за двуличието на Фелиция и неочаквания кавалерски жест на Едгар.

Майкъл мълчаливо слушаше. В края на своята изповед Елизабет се обърна и го погледна.

— Последното нещо, което Амадо каза, бе да ти предам, че съжалява за случилото се.

Сякаш цяла вечност Майкъл седя безмълвно с поглед, вперен в огъня.

— Не му написах нищо за сбогом. Исках, но не можах да намеря верните думи.

Времето бе притъпило болката на Елизабет от загубата на Амадо. Майкъл тепърва щеше да я изживява.

— Амадо разбра това.

Майкъл погледна към нея.

— Ти пропусна да ми кажеш нещо.

— Не знам за какво говориш — озадачи се тя.

— Защо дойде при мен?

Елизабет взе чашата си, но веднага я остави, понеже кафето бе вече изстинало.

— Банката няма да ми помогне, освен ако на кормилото до мен не застане някой, който наистина разбира от вино.

— И защо избра точно мен? Има много други…

— Джон Сордело смята, че надзорният съвет ще бъде по-благоразположен, ако ти отново станеш главен технолог.

— Значи на Джон му е хрумнала идеята да ме използвате като гаранция, а не на теб?

Елизабет преглътна.

— Какво очакваш да ти кажа?

Погледът му бе суров.

— Само истината.

— Негова бе идеята да постъпим по най-добрия начин.

— Разбирам.

— Но аз реших да наема детектив, който да те открие.

— Значи ми заявяваш, че си била целия този път дотук, за да ми предложиш работа? И аз трябва да подскоча от радост?

Гневът му я притесни.

— Толкова ли е лошо това, че някой има добро мнение за теб?

— Не, по дяволите! Затова дишам.

Мисълта да му разкрие, че истинската причина за нейното идване бяха неизстиналите й чувства към него, я ужаси. Ами ако той я отблъснеше? Тогава гордостта й щеше да бъде стъпкана и нямаше да й остане абсолютно нищо.

— Загазила съм, Майкъл.

— Да, виждам. Сигурно е страшно да знаеш, че ако не получиш онова, което искаш, ще станеш една от онези богати безделници.

— Знаеш, че не ме е грижа за парите.

— Как бих могъл да знам?

— Защото съм тук.

Майкъл се усмихна иронично и бавно поклати глава.

— Амадо е знаел какво прави, когато се ожени за теб. Той пропиля половината от живота си, за да посее в сърцата на дъщерите си някаква семейна гордост, но уви! После се появяваш ти и само след две години си готова на всичко, за да спасиш „Монтоя Уайнс“ от домогванията на „Хикс и Броуди“. Готова си да пожертваш себе си.

— Не правя нищо повече от онова, което ти би направил на мое място — отвърна рязко тя.

— Излиза, че двамата сме от един дол дренки.

— И какво ще правим тогава?

— Не зная.

— Ще ме изслушаш ли поне?

— Разбира се, защо не?

Изведнъж Елизабет помръкна. Ако Майкъл се върнеше, то щеше да го направи, защото обичаше тази работа, а не защото тя му беше предложила нещо изключително. Изведнъж някакво драскане по прозореца привлече вниманието му и я спаси от незабавен отговор. Той стана и отиде до прозореца. След малко в стаята нахлу студен въздух и се чу някакво тупване на пода.

Елизабет затаи дъх, когато един голям черен котарак се отърка в краката на Майкъл и направи няколко обиколки наоколо, преди да я погледне.

— Хауърд?!

Хауърд наостри уши при споменаването на името му. Последния път, когато го видя, бе съвсем малко коте и сега едва ли я помнеше. Но тя не беше забравила, че благодарение на него двамата с Майкъл преживяха неповторими мигове.

— Казах ти, че ще стане красива котка — каза Елизабет.

Майкъл усети страстния копнеж в гласа й и отново стана оня отзивчив приятел, който я изслушваше и й съчувстваше, преди отношенията им да се задълбочат.

— Той е себелюбив мъжкар и предпочита да се обръщат към него в мъжки род.

Без да откъсва очи от Елизабет, Хауърд направи още едно кръгче и отново се отърка в краката на Майкъл.

— Страхувах се, че ще го дадеш на някого.

Той се усмихна.

— За около десетина секунди и аз си го мислех, но после се осъзнах. Та кой нормален човек ще си вземе такава беля на главата?!

Хауърд гордо вирна опашка и се отдръпна от Майкъл. След като се поколеба известно време, скочи на дивана до Елизабет и подуши протегнатата й ръка.

— Не те съветвам да го галиш — предупреди я Майкъл. — Все още не обича да го докосват непознати.

Заболя я от тази дума, макар че той имаше право. Вдигна очи и улови странния му поглед.

— Мислех да си взема котка след смъртта на Амадо. Но… не го направих.

Хауърд плахо се приближи към нея. Майкъл застана зад него, готов да предотврати всяка проява на враждебност. Елизабет се зарадва на промяната, настъпила след появяването на котарака. Защитната черупка на Майкъл вече бе започнала да се пропуква.

Сякаш озарен от внезапен спомен, Хауърд скочи в скута на Елизабет, изправи се на задните си лапи, потри носле в нейното и после силно измърка.

— Проклет да бъда! — възкликна Майкъл.

Елизабет го погледна. Прониза я мъчителен копнеж.

— Поне единият от вас се радва, че съм тук.

Времето сякаш спря.

— Какво искаш от мен, Елизабет?

Тя погали котарака по гърба и най-после призна пред себе си истинската причина за идването си, която нямаше нищо общо с тайната за нейното минало или пък със спасяването на винарната. Бе дошла, защото обичаше Майкъл както в деня, когато той си бе отишъл. Нито времето, нито пространството бяха в състояние да излекуват осиротялата й душа от копнежа, с който бе свикнала като със собствения си образ.

— Боя се, че искам повече, отколкото си готов да дадеш.

— Откъде си толкова сигурна?

Хауърд се намести по-удобно в скута й. Тя плъзна ръка по гърба му и почувства познатата подутина.

— Ти увърташ — каза Майкъл.

Елизабет го погледна в очите. Каква страхливка бе само! Защо просто не му кажеше, че го обича? Вместо това тя рече:

— Дойдох, за да ти предложа двадесет процента от винарната или петстотин акра земя, ако останеш при мен четири години.

Майкъл одобрително подсвирна.

— Сигурна ли си, че заслужавам това?

— Без теб няма да получа заема.

— Ами ако ти намеря човек, когото банката ще одобри?

Никога не й бе хрумвала такава възможност.

— Да разбирам ли, че не искаш тази работа?

— Не и при такива условия.

Все пак отговорът му не беше отрицателен.

— И какви са твоите условия?

Той приклекна и я погледна право в очите.

— Сега и преди съм искал само едно: теб.

Отговорът бе на върха на езика й, но изведнъж тя си спомни предупреждението на Амадо. За нищо на света не биваше да кара Майкъл да се чувства втора ръка човек. На пръсти се брояха житейските мигове, в които казаното или стореното бяха наистина от значение. Пропуснеше ли ги от невнимание или малодушие, щеше да съжалява после цял живот. Никога вече Елизабет нямаше да позволи да се случи подобно нещо. Отсега нататък щеше да изживява всеки миг като безценен дар.

— Добре, но при едно условие.

— А то е?

— Да се ожениш за мен!

От усмивката му й стана ясно, че той разбира какво прави тя.

— Страхотна сделка ми предлагаш!

Сърцето й заби лудо.

— Или си съгласен, или не, Майкъл. И никакви уговорки повече!

Той взе ръката й и нежно я целуна. Хауърд недоволно измяука, когато го принудиха да скочи на пода.

— Искаш ли да се оженим през декември?

Майкъл молеше за време, за да уважи паметта на Амадо.

— Обичам декември — отговори Елизабет.

Тя затвори очи, за да запечата в паметта си този момент и да го съхрани като талисман срещу евентуални трудности и разочарования. Когато отново отвори очи, Майкъл я гледаше.

— Не е необходимо да го правиш — каза той. — Всичко е истина.

После я привлече към себе си. Устните им жадно се намериха и главата му забуча от една-единствена мисъл: най-после Елизабет бе негова.

— И освен това е завинаги! — прошепна й той и отново я целуна.