Джорджия Боковън
Нежни мигове (3)

II

Елизабет си взе една седмица почивка около Коледа и пое с колата нагоре по брега към границата с Орегон. По пътя отсядаше в мотели и спираше, за да се поразходи из горички или по пусти плажове.

Обичаше северния калифорнийски бряг. Фармингъм бе на много мили оттук, но все пак това място й напомняше за единствения истински дом, който някога бе имала, и за хубавите години, прекарани там с баба й Алис. Времето и разстоянието я научиха да си спомня доброто преди злото. Елизабет можеше да се концентрира върху любовта, с която баба й бе замесила и опекла шоколадови бисквити, а не върху жестокостта на децата, които отказваха да ги изядат заедно с нея.

Тя и баба й имаха коренно различни мнения за Фармингъм. Като човек, родил се и живял постоянно там, Алис познаваше предимствата на малкия град, докато Елизабет бе видяла само лошото в него. Всички застанаха до Алис, когато загуби мъжа си, а после и фермата. Внучката й беше пришълка, дете на хора, чиито разбирания и идеали бяха чужди и опасни за малкото общество. Това момиче трябваше да бъде под постоянно наблюдение, особено когато бе в компанията на други деца. Та нали младите и неопитни души лесно се поддават на лоши влияния. На външен вид Дженифър Кевъноу бе най-милото дете, което Господ някога е благословил, но все пак никой не знаеше как бе живяла до десетата си година, какви хора и неща беше виждала. Това неминуемо щеше да има последици, но кога и как — никой не можеше да каже. Така че по-добре беше да се предпазят сега, отколкото после да съжаляват.

На следващата сутрин Елизабет отново зарови детските си спомени, за да се съсредоточи върху опасните завои по крайбрежното шосе. Когато достигна една права отсечка и вече можеше да се поотпусне, тя реши да намине към „Обществото за защита на животните“ и да разгледа котетата. Никога нямаше да намери друга котка като Хауърд, но това нямаше значение. Поне щеше да се разнообрази. Тя се засмя с глас. Кой човек с всичкия си ще иска котка като Хауърд?

В понеделник Елизабет се почувства щастлива, че отново се връща на работа. Когато излизаше от асансьора, налетя на Джеръми Ноубъл.

— Добро утро — поздрави тя. — Надявам се, че и ти като мен си прекарал добре уикенда.

Той се запъти към стълбите в дъното на коридора. Джойс Бродерик се приближи към нея и с тревога рече:

— Джеръми се побърка да те чака.

— Знаеш ли защо?

— Говори се, че Монтоя ще създава проблеми.

— А аз какво общо имам с това?

Секретарката й предаде списъка на обадилите се по телефона сутринта и добави:

— Господин Ноубъл каза…

— Чух — прекъсна я Елизабет.

Тя прегледа списъка и реши, че всичките тези хора могат да почакат. Джойс взе палтото й и го закачи в гардероба.

— Как мина екскурзията?

— Чудесно. Чакам се нетърпение следващата.

— Когато отново решиш да отлетиш оттук, моля те да ме предупредиш, за да си взема и аз отпуск. Тук е истински ад без теб.

Елизабет взе писмата си и веднага ги хвърли обратно на бюрото.

— Добре. Ако някой ме търси, в кабинета на Джеръми съм. Но не ме викай, ако не е спешно.

— Сигурна ли си?

Елизабет се усмихна благодарно.

— Не ме изкушавай!

Когато пристигна в кабинета на шефа си, секретарката му я погледна страдалчески.

— Влезте, госпожице Престън. Той ви очаква.

Елизабет почука леко и влезе.

— Викал си ме.

Джеръми седеше зад масивното си махагоново бюро. Погледна я над очилата си и след кратко неловко мълчание, през което втренчено я изучаваше, каза:

— Влез и затвори вратата след себе си.

Когато започна да работи в „Смит и Ноубъл“, резките промени в настроението и стила му на управление не я извадиха от релси. Научи се първо да изслушва тирадите му, а после да взема мерки срещу кризата, която ги бе причинила. Елизабет прекоси стаята и седна. Той хвърли очилата си на масата и гневно я изгледа.

— Какво, по дяволите, каза на Амадо Монтоя?

Тя се сепна от неочаквания въпрос.

— Нищо. Обичайните приказки при такива случаи.

— Не ме будалкай, Елизабет!

— Защо просто не ми кажеш какво е станало?

— Изглежда той иска ти да ръководиш рекламната кампания на „Монтоя Уайнс“. Казах не просто да участваш в нея, а да я ръководиш!

— Не разбирам за какво става дума.

— Стига си се правила на невинна, Елизабет. Какво толкова каза, че така дяволски го впечатли?

Тя се опита да си припомни подробности от разговора им преди две седмици.

— Говорихме си за семейства.

Джеръми се наклони напред.

— Какви семейства?

— Неговото… моето… за семействата изобщо. Какво значение има това?

— И докато си говорехте, предполагам, че успя да подчертаеш някоя от прелестите си, за да го спечелиш изцяло.

Тя скочи от стола и удари с юмрук по бюрото.

— Внимавай, Джеръми! Дяволски добре знаеш, че това не е моят стил. Освен това, ако толкова исках да бъда част от тази кампания, щях да кажа още в самото начало. Защо ми е да си променям решението сега?

— Защото Монтоя би бил силен коз в ръцете ти, ако напуснеш компанията.

— Виж какво, Джеръми. И двамата знаем, че няма рекламна агенция тук или в Ню Йорк, която не би ме наела само с едно позвъняване по телефона. Името на Монтоя ми трябва толкова, колкото и препоръчително писмо от теб. Сега готов ли си да ми се извиниш, или да…

— Сигурно си пада по тялото ти — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Друго нищо не мога да измисля. Невъзможно е да е впечатлен от твоята работа, защото всеки знае, че досега не си направила нещо съществено.

Елизабет кипна.

— Стига толкова, Джеръми! Аз изчезвам оттук.

— Още не сме свършили.

— Как по-просто да се изразя, за да ме разбереш дори ти? Напускам работа!

— Не можеш!

— Гледай само!

Той стана и заобиколи бюрото.

— Виж, ако те обидих с някоя дума…

— Писна ми от твоите дребнави обвинения. — Тя тръгна към вратата.

— Не е честно. Ти никога преди не си се оплаквала.

Извратената му логика я стресна. Тя сложи ръка на челото си.

— Господи, това е почти вярно.

— Ако някой прави нещо, което те притеснява — продължи той, — трябва да му кажеш. Как иначе той ще знае?

Елизабет седна. Нима толкова лесно се предаваше? Къде изчезна справедливото възмущение, което й запали кръвта само преди секунда?

— Помисли малко и ще видиш, че е съвсем разумно да те подозирам. Отдавна си в играта и знаеш правилата й.

— А ти отдавна ме познаваш и би трябвало да внимаваш с такива обвинения.

— Откъде се взе изведнъж тази чувствителност у теб? За бога, Елизабет, аз съм те напътствал в професията. Защо да не се лаская от мисълта, че си възприела някои мои черти?

Бе загубила твърде много, за да продължава двубоя. Освен това, тя всъщност не искаше да напуска. Просто бе реагирала импулсивно също като Джеръми.

— Дай да приключим с това, а? Чака ме работа.

Той се върна на бюрото и взе папката, която четеше преди тя да влезе.

— Сега е твоя, но се надявам да ме осведомяваш и за най-малкото нещо.

— Казах ти вече, че не искам да се занимавам с проекта на Монтоя.

— И аз не искам това. Знай, че те чака убийствена работа и ако нещо се обърка, вината ще е само твоя! Никой няма да ти помогне! — той взе очилата си и започна нервно да ги мачка в ръцете си. — Но не аз, а Монтоя дърпа конците.

Тя взе папката и го изгледа замислено.

— Кажи ми, Джеръми, наистина ли си толкова увлечен в работата?

— Да, тя е моят живот. По-скоро бих зарязал семейството си, отколкото агенцията.

— Жена ти и децата знаят ли това?

— Ако не знаят, то поне се досещат.

— Надявам се, че аз никога…

— Не ме съди строго, Елизабет. Ние с теб сме замесени от едно тесто, колкото, и да не ти харесва това.

Тези думи я върнаха в настоящето.

— Ще се заема с папката възможно най-скоро.

Канеше се да се връща долу, когато той подхвърли:

— И следващия път, когато се чувстваш обидена, помисли и ще видиш, че опитваш ли се да предизвикаш вълнение, лодката ти неминуемо се обръща и ти се удавяш.

— Затова ли, преди да ме вземеш на работа, провери дали мога да плувам?

Джеръми се усмихна с крайчеца на устните си.

— Кога най-после ще си го набиеш в главата, че аз като шеф имам решаващата дума?

Тя отвори вратата и косо го изгледа.

— Когато ме направиш вицепрезидент.

 

 

Елизабет отложи посещението си в „Обществото за защита на животните“ и прекара обедната почивка в кабинета си, като се опита да обработи насъбралата се документация от сутринта. Въпреки обстоятелствата и един определен страх, тя все по-силно се вълнуваше от перспективата да работи за своя първи голям клиент. Най-после получи възможност да докаже на какво е способна. Какво от това, че щеше да го стори по възможно най-познатия път? Нали това бе искала цял живот? Когато бе споделила с баба си идеята на господин Бенсън, Джени да стане Елизабет, тя й бе казала:

— Време е, моето момиче, да направиш своя избор или излез на сцената, или си стой незабелязана в публиката!

След един изнурителен час в отдела за текстова реклама и след още един с художествения директор, Елизабет разбра, че няма да успее да свърши работата си за деня. Обади се на секретарката по вътрешния телефон.

— Провери, моля те, дали Амадо Монтоя е в офиса си! Номерът му е в папката, която ти оставих.

След няколко минути се обади Амадо.

— Колко се радвам да ви чуя, Елизабет!

Тя мина направо на въпроса.

— Джеръми каза, че сте поискал да участвам в кампанията.

— Искам повече от това. Мисля, че му го казах просто и ясно: искам да я ръководите.

— Не знаете ли, че моето включване в този момент може да забави кампанията със седмици или дори месеци?

— Да смятам ли, че не възнамерявате да използвате направеното досега?

— Не зная. Честно казано, все още не съм прегледала всичко. Но мога да ви кажа, че за мен всяка работа трябва да носи подписа на автора си. При нормални обстоятелства аз не бих използвала нечия друга идея, както и един известен художник не би дръзнал да завърши платно на Ван Гок.

— Радваме се да чуя това, въпреки че според мен мислите повече като дипломат, отколкото като художник.

Явно направеното досега не го удовлетворяваше. Всичко вече си идваше на мястото. Сега тя разбра защо Джеръми се бе съгласил с молбата на Амадо, вместо просто да му каже, че тя не може да поеме отговорността за толкова голям проект. Все пак Елизабет реши да опита за последен път да промени мнението му.

— Сигурен ли сте, че решението ви е окончателно? Откажете ли се от направеното досега, рискувате да си навредите сам.

— Не ме интересува.

— Благодаря ви за доверието. Ще се посветя на проекта, веднага щом приключа със сегашните си ангажименти.

Рискуваше, като го караше да чака, но нека разбере, че е лоялна към своите клиенти, независимо от тяхното положение.

— И кога ще стане това?

— Към средата на месеца. — Елизабет безумно вярваше в шанса си.

— Но това са само две седмици, а аз си мислех, че ще ви трябва повече време, за да изпълните задачите си.

Накрая можеше и да го хареса!

— О, задачи винаги има — кога повече, кога още повече.

— Тогава май е по-добре да се договорим за първата ни среща.

Тя прелисти календара си.

— Какво ще кажете за деветнайсети?

— Чудесно. По кое време ще дойдете?

— Боя се, че не ме разбрахте. Мислех вие да дойдете тук.

— Тогава грешката е моя. Просто смятах, че ще искате да видите винарната, преди да започнете работа.

— Да, бих искала, но по-нататък.

— А защо не сега?

Можеше да му посочи поне сто причини за отказа си и на първо място тази, че не можеше да си позволи да загуби четири часа в път до Сейнт Хелена и обратно. Срещата с него във винарната щеше да й отнеме цял ден. Елизабет отново прегледа календара си.

— Не мога да дойда по-рано от двадесет и пети.

— Имам по-добра идея. Защо не дойдете през уикенда? В събота организирам малко тържество. Ще имате възможността да се запознаете с други производители и може би да възприемете някои нови идеи.

— Аз…

Елизабет млъкна. Амадо беше прав за идеите и за другите неща, които тя рано или късно трябваше да направи. Колкото повече знаеше за клиента и предлагания от него продукт, толкова по-успешна щеше да е рекламата. Обикновено вдъхновението не я заливаше изведнъж, а идваше бавно и методично с безусловното й отдаване на работата.

— Благодаря ви — каза тя. — Тържеството ми изглежда чудесно начало за моето обучение. С удоволствие ще дойда.

— Не се безпокойте за това къде ще отседнете. Там имам една къща за гости, която ще бъде на ваше разположение всеки път, когато идвате по работа.

— Това наистина не е необходимо.

— Зная, но е най-практично така. Живея на няколко мили от Сейнт Хелена, на един тесен, лъкатушещ планински път. Така че, ако отседнете в града, половината от времето ви ще мине в път.

Тя не можеше да оспорва доводите му, нито пък го винеше за неговата настъпателност. След дългогодишна борба за място в елитния кръг на винопроизводителите сигурно му е било трудно да се реши да предложи „Монтоя Уайнс“ на масовия пазар. Докато ухажваше масите, много лесно можеше да загуби трудно завоюваните си позиции. Тя бе тази, която трябваше да се погрижи това да не стане. Въобще не му повярва, че не се безпокои за това кога ще започне.

— Радвам се, че ще се видим толкова скоро.

Когато затвори, Елизабет се усмихваше. За човек, прекарал целия си живот в Калифорния, Амадо бе много старомоден. Несъмнено той беше от типа мъже, които се смущават, когато една жена сама си отваря вратата, и се чувстват лично засегнати, когато тя каже: „По дяволите“.

Трябваше да внимава с него. И така, намерението й през уикенда да си намери ново котенце пропадаше. Може би ако не следващата, то по следващата седмица щеше да отдели време и за това.