Джорджия Боковън
Нежни мигове (29)

XXVIII

Две седмици след тази среща детективът, когото Джим нае, все още не бе попаднал на следа. Джордж Бенсън се обади на Елизабет, за да й съобщи, че някой е изискал характеристиката на гимназистката Елизабет Престън и секретарката я е изпратила с обратна поща до някаква пощенска кутия в Чикаго. За съжаление не се сетила да си запише номера.

Чакането изнервяше Елизабет. Сърцето й подскачаше при всяко позвъняване на телефона, а ръцете й трепереха винаги, когато преглеждаше получените писма. Успокояваше се само след края на работния ден, когато се затваряше в кабинета си и се потапяше в своята работа.

Елизабет преглеждаше една справка, изпратена от лабораторията в Дейвис, когато забеляза, че липсваха обещаните от Чарлз Пинкли графики. Започна да ги търси из бюрото и тогава видя сандвича, който Тони й бе донесъл от деликатесния магазин, преди да си тръгне. Разтвори опаковката му и направи гримаса при вида на пастърмата. Не си падаше особено по такива сандвичи, но бе толкова гладна, че това сега изобщо нямаше значение. Взе малко дребни пари от чекмеджето и се отправи към машината за сода в работническата столова.

На връщане към кабинета си Елизабет забеляза някакви светлини и след малко чу как на паркинга за посетители спря кола. Отиде до прозореца и видя, че от нея слезе Едгар и веднага се насочи към нейния офис. Тя вдигна резето и отвори вратата, за да не му достави удоволствието да я привика, почуквайки.

— Едгар?! — изразът на лицето му я смути. — Предполагам, че не идваш току-така.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Двамата не се бяха виждали от месеци.

— Та на какво дължа тази висока чест?

— Имам нещо за теб.

— Така ли?!

Едва тогава Елизабет забеляза големия кафяв плик под мишницата му.

— Да идем в кабинета ти!

— Добре — каза тя с нарастващо любопитство.

Той я изчака да седне и тогава хвърли плика на бюрото пред нея.

— С това сме вече квит.

Тя го погледна, но нищо не разбра от израза в очите му.

— Не знам за какво говориш.

Едгар седна.

— Мисля, че знаеш, но сигурно и аз щях да се държа така, ако бях на твое място. Хайде, отвори го!

Елизабет извади съдържанието на плика. Най-отгоре видя брой от „Фармингъм Дейли Нюз“, чиято заглавна страница бе заета от впечатляващо заглавие, което съобщаваше за страшната катастрофа, отнела живота на семейство Престън. Значи Едгар бе в дъното на това разследване. Елизабет се облегна назад, без да прояви интерес към останалите материали.

— И сега какво? — попита тя.

— Както казах, вече сме квит.

В този момент младата жена се сети, че той намекваше за случайната им среща в апартамента.

— Никога не съм смятала, че си ми длъжник.

— Можеше да кажеш на Елана за случилото се, но ти не го направи. Не искам да знам причините за мълчанието ти. Просто си спомних, че и аз ти дължа услуга.

Елизабет не вярваше на ушите си. Едгар бе последният човек, когото би заподозряла в почтеност.

— Не знам какво да кажа.

— Бих искал да вярвам, че като ти давам този документ, ти си вече вън от опасност. Познавам обаче Фелиция. Тя няма да се успокои, докато не намери някаква улика срещу теб.

— Значи тя е поръчала разследването?

— Че кой друг?

— Тя ще си получи парите по един или друг начин. Защо междувременно иска да ме смачка?

— Причината не е в теб. Баща й е нейната истинска мишена. Тя няма да намери покой, докато не унищожи всичко, което е построил, и чийто символ е той. Ти си просто пречка по пътя към целта й.

— Защо го мрази толкова ожесточено?

— Амадо не ти ли е казвал?

Елизабет поклати глава. След смъртта му тя разбра, че той бе крил много неща от нея.

— Фелиция го обвинява за самоубийството на майка си.

— Това е налудничаво. Та нали Амадо и София са се разделили години, преди тя да…

— Тук няма логика. София отрано е настроила Фелиция срещу Амадо. Мисля, че той нямаше никакви шансове да заличи спомена й за това как е намерила майка си и честно казано, смятам, че София е искала да стане точно така. Фелиция се заклела, че ще го уязви дълбоко, за да отмъсти за мъките на майка си. Ако успее да продаде „Монтоя Уайнс“ на „Хикс и Броуди“, тя ще изпълни заканата си.

— Но Амадо е мъртъв.

— За нея това не е от значение. Фелиция иска да унищожи и спомена за него.

— И целта оправдава средствата.

— Ето защо тя ми нареди да те проуча.

— Искаш да кажеш, че Фелиция не знае какво има в тази папка?

— Тя мисли, че детективът не е открил нищо, но няма да се учудя, ако реши лично да отиде при него. Затова и дойдох тази вечер, за да видиш събраните материали по случая. Бих те посъветвал да се отървеш от Фелиция при първа възможност. Ако тя се добере до това, веднага ще го използва по най-добрия начин. Предполагам ще каже, че си подмамила Амадо да се ожени за теб, така както си заблудила и хората в „Сафорд Хил“, че ти си Елизабет Престън. Може и да се опита да анулира завещанието.

— Ако успее, половината от парите, които сега са мои, ще се паднат на Елана…

И Едгар също щеше да спечели.

— Чудиш се защо давам сведенията на теб, а не на Фелиция?

— Не вярвам, че не си се изкушил поне малко.

— Винаги съм се задоволявал с малкото, което имам, и това е едно от нещата, заради които Елана беснее — ухили се той.

Елизабет взе документите.

— „Благодаря“ изглежда малко неподходящо, като се има предвид какво би станало, ако това излезе на бял свят.

— Не съм сигурен, че тази вечер щях да съм тук, ако ти не беше върнала парите от стипендията.

— Как разбра за това?

Тя беше правила вноските анонимно. Едгар се усмихна.

— Робърт Сидни е най-добрият адвокат в бранша. Не ми е докладвал от кой магазин пазаруваш, но само защото не съм го питал за това.

Елизабет се почувства странно при мисълта, че са я проучили толкова обстойно.

Едгар се плесна по коленете и стана.

— Ако е рекъл Господ, няма да се видим вече. — Той тръгна да излиза. — Ако все пак Фелиция разбере за това, ще направя всичко възможно, за да те предупредя.

— Грижи се за себе си, Едгар.

— Сега да не вземеш да се разнежиш и да промениш мнението си за мен. Аз съм си все същото безпътно копеле. Ти просто извади късмет, защото случайно обичам да си връщам дълговете.

 

 

На следващата сутрин Елизабет отиде рано в банката. Още щом Едгар си тръгна предишната вечер, тя се обади в дома на управителя Джон Сордело и си уговори среща. Повече от двадесет години Джон бе работил с „Монтоя Уайнс“ и заради близките му отношения с винарната Елизабет си позволи да прескочи официалностите и да мине направо на въпроса.

Джон внимателно я изслуша, докато тя му обясни колко пари й трябваха, защо й бяха нужни и как възнамеряваше да ги върне. Беше се отказала от първоначалната си идея да му каже, че не се е обърнала по-рано към банката, защото е знаела за риска, който крие вземането на банков заем.

Джон Сордело не й отговори веднага. Елизабет едва се сдържаше да не наруши мълчанието с доводи за това, че банката би трябвало да я посрещне с отворени обятия. Най-накрая той се наведе към нея и рече с добронамерен тон:

— Нека първо ти се извиня за онова, което сега ще те попитам, но смятам, че трябва да започна с него. Не е ли най-изгодно за теб да приемеш предложението на „Хикс и Броуди“? То е много щедро, като вземем предвид цените на пазара сега.

Преди тя да отговори, Джон добави:

— Амадо ми каза, че си му обещала да продължиш вместо него и ме помоли да ти помагам, с каквото мога. Тогава ми се стори абсурдно ти да поемеш управлението сама и до ден-днешен не съм видял или чул нещо, заради което да си променя мнението. Всяка винарна от типа на „Монтоя Уайнс“ си има най-малко двама технолози, а вие — никакъв.

Елизабет не можеше да отрича очевидното и не му се сърдеше за това, че се съмняваше в способностите й. Шансът не беше на нейна страна. Всяка година фалираха винарни, управляваният мъже с дългогодишен опит, а тя вярваше, че може да успее, и то сама.

— Готова съм да ипотекирам всичко.

— Забравяш, че Фелиция и Елана държат четиридесет и девет процента.

Елизабет така бе свикнала да мисли за „Монтоя Уайнс“ като за своя собственост, че въобще не се сети за двете сестри.

— Не може ли да се уреди…

— Преди няколко години можехме да измислим нещо, но днес вече всяка наша стъпка внимателно се следи, особено когато става дума за даване на заеми. Съжалявам, Елизабет, наистина бих искал да ти помогна.

Тя нямаше да отстъпи толкова лесно.

— Ами ако използвам оборотния капитал, за да си набавя необходимата сума и да откупя техните дялове? Тогава ще ми отпуснеш ли заем срещу ипотека?

Джон се замисли.

— Съзнаваш ли какъв риск поемаш?

— Има ли значение дали винарната ще бъде продадена на „Хикс и Броуди“, или ще фалира? И в двата случая това ще е краят.

— Сигурно се шегуваш. Ако я продадеш, ще си уредиш живота.

— Аз не искам това. Ако имам нужда от покрив над главата си, винаги мога да се върна в рекламата. Слушай, знам, че ще ти прозвучи тъпо, но предпочитам да падна в бой. Не мога да си представя нещо по-лошо от богата скучаеща вдовица.

— Много неща би могла да…

Елизабет напразно се опитваше да го убеди.

— Джон, кажи ми направо: ще ми дадеш ли заем?

Той замислено се почеса по брадата.

— Само такъв, който се равнява на оборотния капитал за две години. И освен това…

— Да?

— Преди да го внеса за гласуване в надзорния съвет, искам с чиста съвест да им кажа, че имате добър технолог.

Джон стана и заобиколи бюрото.

— Знам, че ставам банален, но искам да знаеш едно: най-трудно ми е когато се налага да обявим просрочена ипотека, особено ако потърпевшият е приятел.

Елизабет се постара да не губи присъствие на духа.

— Утре сутринта ще ти представя списък на кандидатите.

— Толкова много ли искаш да получиш този заем?

— Тоест?

— Гарантирам, че съветът ще одобри всяко мое предложение, ако им кажа, че технологът е Майкъл Лоугън. Амадо винаги се кълнеше, че той е най-добрият.

Когато излезе от банката, Елизабет се спря и се загледа в отсрещната бакалница, опитвайки се да си спомни дали там имаше телефон. Не се обади по телефона на Джон, защото разговорът щеше да бъде поверителен.

Ако искаше да открие Майкъл навреме, за да изпревари Фелиция, тя имаше нужда от професионалист. Спомни си, че Робърт Сидни бе истински ас в бранша и се усмихна. Каква красива ирония би се получила, ако накрая се окажеше, че Елизабет е използвала интригите на Фелиция, за да намери Майкъл и да спаси „Монтоя Уайнс“.

Амадо би бил доволен.