Джорджия Боковън
Нежни мигове (28)

XXVII

Елизабет паркира колата си пред винарната. Искаше да започне първия работен ден от новата година с бодър дух, въпреки че миналата седмица бе претърпяла няколко несполуки. Колекцията на Амадо от цигарени табакери не донесе очакваните приходи, а за бижутата си не получи и половината от набелязаната сума. Най-лошата новина обаче се оказа решението на съда да й се отпуснат само три месеца за събиране на парите, вместо исканите от Джим Уебстър шест. Сандърс Мичъл — адвокатът на Фелиция и Елана — бе възразил, че ще бъде прекалено Елизабет да получи още шест месеца при положение, че заседанието на съда е било отлагано вече три месеца. За ужас на Джим съдията се бе съгласил с противниковите доводи.

Още щом влезе в кабинета си, телефонът звънна.

— Елизабет Монтоя е на телефона.

— Обадих се у вас, но Консуела ми каза, че вече си тръгнала — рече Алис.

— Бабо?! Случило ли се е нещо?

Елизабет погледна часовника си. Въпреки часовата разлика, в Канзас бе все още ранна утрин.

— Не зная. Преди малко ми се обади Джордж Бенсън. Каза ми, че вчера в училището е идвал някакъв мъж и е питал за Елизабет Престън.

Елизабет изстина.

— С кого е говорил?

— Искаш да кажеш с кого другиго, освен с Джордж, нали?

— Да.

Всъщност всеки в града можеше да му разкаже за ужасното произшествие със семейство Престън. Споменът за смъртта на най-знатните граждани все още бе жив, въпреки че оттогава бяха минали петнайсет години.

— Не знам. Джордж се страхува, че този мъж може да надуши нещо, ако го разпита по-подробно.

— А знае ли господин Бенсън кой е той?

— Някакъв частен детектив от Канзас сити.

— Случайно да е казал за кого работи?

— Джордж го попитал, но оня не му казал.

Елизабет преглътна заседналата буца в гърлото си.

— Какви въпроси е задавал?

— Доста общи, преди да разбере за катастрофата.

— И после?

— Поискал да види дневника на твоя випуск от годината на завършването. Джордж му казал, че обикновено не ги пазят толкова дълго, но че ще проверят в хранилището и това ще отнеме седмица, а може и повече. Детективът отговорил, че отново ще дойде.

— Толкова отдавна беше… Не съм и допускала… — Елизабет се наведе и покри очите си с ръка. Трябваше й време, за да помисли спокойно и да разбере какво в действителност ставаше. Времето бе нейният най-верен съюзник.

— Джордж каза да не се безпокоиш за него, защото е знаел какво прави, когато ти помогна тогава, и никога не е съжалявал за това.

— Ще говоря с Джим Уебстър да видя може ли той да направи нещо.

— Обади ми се, ако научиш нещо.

— И ти също.

Елизабет затвори и взе бележника си с телефонните номера. Почти бе набрала телефона на Джим Уебстър, когато се сети, че по това време повечето хора ставаха от сън.

— По дяволите! — извика тя. — Защо точно сега? Погледна книжата на бюрото си. Сега не би могла да се съсредоточи в изчисляването на добиви или в извозването на продукцията, но щеше да полудее, ако не се заемеше с нещо до пристигането на Джим. По-добре беше да върши някаква работа, отколкото да чака със скръстени ръце.

След пет минути Елизабет бе вече на път към дома на своя адвокат. Манди — жената на Джим — искрено се изненада, когато я видя на прага.

— Елизабет, каква чудесна…

— Манди, извинявай за безпокойството, но трябва да говоря с Джим. Случайно да е още тук?

— Остава му повече от час, докато тръгне за работа, а ти няма защо да се извиняваш. Винаги си добре дошла. Тъкмо се канехме да закусим. Ще ни правиш ли компания?

Елизабет влезе.

— Благодаря, но вече хапнах.

— Тогава може би ще пиеш едно кафе.

— С удоволствие.

Манди взе палтото й и го закачи в шкафа.

— Ще кажа на Маргарет да ви сервира в солариума. Сутрин там е много красиво.

Манди или не забелязваше тревогата й, или се опитваше да я успокои със светски баналности. И в двата случая това само я затрудняваше.

— Манди, не искам да бъда невъзпитана, но това не е посещение от учтивост.

— Разбира се, че не е. Трябваше да се сетя, че не би дошла в такъв час, за да си побъбрим. Ей сега ще повикам Джим. Ще го почакаш ли в кабинета му?

— Но закуската ви… — Елизабет се усмихна извинително.

— И без това Джим не обича да закусва рано. Винаги е предпочитал да слива закуската с обяда.

Манди я упъти по коридора.

— Третата врата вдясно. Ще се погрижа никой да не ви безпокои.

— Благодаря.

Стаята, в която Елизабет влезе, бе същата като кабинета на Джим в Напа. Тя мина покрай разхвърляния бял диван и седна на стола срещу бюрото. След няколко минути влезе Джим с поднос в ръце. В две тежки чаши наля гъсто кафе и я погледна въпросително.

— Без захар и с малко сметана, нали?

Откакто се познаваха, само веднъж бяха пили кафе заедно, и то преди месеци.

— Ти си страхотен.

— Просто съм наблюдателен. — Той седна срещу нея.

— Е, добре. Май не ми харесва това, което виждам. Какво те води насам в този ранен час, Елизабет?

— Имам да ти разказвам много и не знам откъде да започна.

Джим взе чашата си и се настани удобно на стола.

— Знам, че ще ти прозвучи банално, но всяко нещо си има начало.

Със запъване Елизабет започна да разказва историята на своя живот, като току избързваше с някоя случка, а после се връщаше към нещо забравено. След известно време тя се успокои и заговори с равен глас, сякаш ставаше дума за друг човек. Джим усещаше кога се опитва да претупа нещо неудобно за нея и я прекъсваше с остри въпроси. Иначе през останалото време мълчаливо я слушаше и пазеше коментара си за после.

Когато Елизабет стигна до разговора с Алис тази сутрин, Джим вече се бе подпрял на бюрото със сключени под брадичката си ръце. Той внимателно я наблюдаваше, докато тя се кълнеше, че ще защити Джордж Бенсън и баба си на всяка цена, дори и зад разследването да стои Фелиция, и единственият начин да я спре, е продажбата на винарната.

— Мислиш ли, че това е истинската цел на Фелиция? — попита Джим.

— Не зная. Все си повтарям, че си внушавам за нея, че може би тя дори не е замесена. Но ако не е тя, кой тогава се рови в миналото ми? И още по-важно: защо?

— А не мислиш ли, че тази Елизабет Престън, която е търсил детективът, не си изобщо ти, а друга жена със същото име?

— Не вярвам в съвпадения.

— Нито пък аз. — Той тежко въздъхна.

— Лошото е, че колкото по-дълго таиш нещо в себе си, толкова по-важно става то. Твоята тайна е много стара. Да забравим за миг оная работа с колежа! Когато родителите ти са умрели, ти си била младо момиче. Нима си могла да имаш някакво влияние върху тях? Без влияние или надзор, как може да има вина?

— Почти всичко, което знам за залавянето, съдебния процеси опита за бягство на родителите ми, съм го прочела в стари вестници и списания в библиотеката на колежа. Навремето баба ми забрани да гледам телевизия и да чета списания по случай.

— Доколкото си спомням, планът за бягство не е бил изпипан добре и приятелите им ги изоставили още при първата опасност.

— Алис се опита да ме защити от репортерите. Но те знаеха кога оставам сама и тогава се нахвърляха върху мен.

Елизабет изпитваше нужда да сподели преживяванията си от онези дни.

— Помня как една жена ме попита какво съм почувствала, когато съм разбрала, че главата на майка ми е станала на пихтия от многото куршуми и трябвало да я идентифицират по отпечатъците на пръстите й.

Елизабет напразно се бе старала да не си представя как е изглеждала майка й в смъртния си час. Един ден обаче тя неволно се сблъска с жестоката истина. Снимката, която видя в едно старо списание в колежа, се запечата в паметта й с болезнена яснота.

— Нашето първо дете бе блъснато от една кола, докато пресичаше улицата пред дома ни в Сан Франциско — рече замислено Джим. — Оттогава разбрах, че не бива цял живот да се измъчваме за загубите и причините, които са ги предизвикали. Открих дори, че и в най-големите трагедии има нещо хубаво. След инцидента със сина ми аз преосмислих живота си, и ако не беше той, сигурен съм, че все още щях да се побърквам от работа в онази адвокатска кантора, в която бях навремето. Манди смята, че ако тогава не се бях променил, бракът ни е щял да рухне. А тогава нямаше да се родят и двете ни малки момчета. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Че трябва да оставя миналото на мира.

— Забрави го, освен ако нямаш полза от него, за която не си ми казала.

— Джим, но то ме следва на всяка крачка.

— Каза ли на Амадо за родителите си?

— Не.

„Само на Майкъл“ — помисли си Елизабет.

— А за стипендията?

Тя поклати глава.

— Знае ли някой за това?

— Ти.

— Защо само аз?

Въпросът бе много уместен, отговорът се подразбираше, но в първия момент тя не знаеше какво да каже. Най-после рече:

— С мълчание откупих свободата си от миналото.

— Грешиш, Елизабет. Ти си станала пленница на мълчанието.

— Според един от основните принципи в рекламата имиджът, външният образ е по-важен от съдържанието. Това е факт, Джим. Важно е как те възприемат, а не какъв си в действителност. Така се получава, че сегашният ми образ наистина отговаря на истинската ми същност. Ако само разберат за миналото ми, хората ще започнат да гледат на мен като на дете на убийци, което съвсем естествено е станало крадла и лъжкиня.

— Нима наистина смяташ, че някой в долината го е грижа кои са твоите родители? Напуснала си Фармингъм преди петнадесет години, Елизабет. Любопитните погледи и клюките не ще изтраят и една седмица.

— Може би, ако това бе всичко. Но не мисля, че тукашните хора ще ми простят толкова бързо онова, за което имам вина лично аз.

— Какво имаш предвид? — смръщи вежди Джим.

— Няма смисъл да омаловажавам стореното. Аз откраднах стипендията на Елизабет Престън. Тъжното е, че ако не намеря начин да спра това тайнствено разследване, животът на двама невинни ще се обърка като моя.

— Джордж Бенсън май не е много невинен.

— Той само предложи идеята и пое риска да ми помогне. Аз бях тази, която спечели.

— Много хора биха ти се възхитили за стореното. И с право, ако говорим специално за мен.

— И много също така ще поискат да ме заклеймят като измамница. Аз не си правя илюзии, Джим. Дори и да намеря начин да предпазя баба си и господин Бенсън, не бива да забравям и винарната. Ако миналото ми излезе наяве, репутацията ми отива по дяволите, а с нея и всичко останало.

— За бога, Елизабет, та ти си била още дете и при това отчаяно дете.

— Не мисля, че ще се отърва с такива оправдания, може и да съм била дете, но аз знаех какво върша.

Елизабет остави чашата си на подноса.

— Виж какво се получи! Аз започнах да говоря като адвокат, а ти като мой клиент.

— Извинявай, Елизабет. Ти дойде при мен, за да ти помогна, а не да ти чета лекции. Кажи ми какво да направя за теб?

— Разбери защо ме проучват.

— Мисля, че отговорът ще изплува, когато разберем кой е в дъното на това.