Джорджия Боковън
Нежни мигове (27)

XXVI

Елизабет сложи телефонната слушалка на рамото си и се пресегна за календара.

— Кога смятате, че можете да приключите? — попита тя.

Жената, с която разговаряше, бе адвокатка от Лос Анжелис и представляваше нашумял рок певец. Той желаеше да вложи голяма част от новоизлюпеното си богатство в покупката на винарна и — за негово щастие — Елизабет се оказа насреща. Тя имаше нужда от всеки цент и затова бе решила да продаде имота, без да прибягва до услугите на агенция по недвижими имоти. Беше си дала срок от четири седмици и й оставаха само три дни до изтичането му, когато се обади рок звездата и я помоли лично да го разведе.

— Веднага щом се договорим за условията, ще оформя окончателно документите — отговори жената. — Миналата седмица ви казах, че условията са поставени. Обадете ми се, когато сте готови да подпишете, а дотогава имотът се продава.

— Уверявам ви, че моят клиент няма да се отметне. Той е категоричен, че това ще бъде добро капиталовложение за него.

— Всичко това е чудесно, но аз не бих могла да сваля имота от продажба, докато…

— Ще ви успокоят ли десет хиляди долара?

— Прибавете още една нула към тях, пригответе ги възможно най-скоро и сделката е сключена!

— Ще трябва допълнително да ви се обадя за това.

— Ако трябва да бъда честна, следобед очаквам друго предложение и при положение, че са готови… Вижте, никога не съм крила, че бързам с продажбата.

Елизабет се страхуваше, че номерът й няма да мине. Тази жена не бе специалист по недвижима собственост, но със сигурност не беше глупава. Едва ли декември бе най-подходящото време за прехвърляне на имот.

— Сигурно не очаквате от мен да… — Жената замълча.

— Е, добре. — Тя силно въздъхна. — Днес следобед ще изпратя на адвоката ви подписаните документи. Веднага щом ги одобрите, чекът ще бъде депозиран при трето лице.

Елизабет едва се стърпя да не извика от радост.

— За мен бе удоволствие!

Тя затвори телефона, облегна се на стола и се усмихна. Целта постепенно се приближаваше. Следващата стъпка бе провеждане на търг за колекциите на Амадо от цигарени табакери и бронзови скулптури от Фредерик Ремингтън. За съдебни разноски и непредвидени случаи Елизабет бе предвидила частна разпродажба на бижутата си в края на седмицата. След месец-два тя щеше да знае точно колко трябва ваше да вземе на заем, за да закръгли сумата.

И после Елизабет Монтоя щеше да бъде единствен собственик на „Монтоя Уайнс“. Най-после, след повече от тридесет години, нейната личност нямаше да бъде обвързана или зависима от никого.

 

 

Наближаваше девет вечерта, когато Елизабет се прибра у дома. С изненада откри, че Консуела все още не си бе тръгнала. Влезе в къщата и се провикна.

— Консуела?

— Тук съм — обади се женски глас.

Елизабет отиде в дневната. Консуела тъкмо се канеше да увенчае едно прекрасно коледно дърво с блестящо украшение. Детето в Елизабет искаше да заподскача от радост, а жената, която бе успяла да опита съвсем малко от този семеен празник, се подразни.

Консуела сякаш разбра какво чувстваше тя.

— Алис се обади и каза, че ще пристигне по-рано за Коледа. Знаех, че няма да ти е приятно, ако тя завари… Е, просто си помислих, че така ще е по-лесно.

Отначало Елизабет понечи да се оправдае, че е била прекалено заета, за да намери и украси коледно дърво. Консуела щеше да приеме извинението, защото уважаваше нейната независимост, въпреки че и тя като нея знаеше истината. Вместо това младата жена въздъхна и искрено рече:

— Много е красиво. Аз никога нямаше да го направя за себе си. Благодаря ти.

— Хубаво е, че намери сили да се съвземеш, но не бива да се топлиш само със спомените за това, което е било. Да почиташ паметта на мъртвите не значи да забравиш за себе си.

Консуела не знаеше, че така й осигуряваше извинение, за каквото не се беше сещала.

— Просто ми се струва безсмислено да си правя труда, щом няма кой да го оцени.

— А ти въздух ли си?

— Знаеш за кого говоря.

Консуела започна да събира празните кутии.

— Много жалко, че Майкъл не е тук.

Думите отекнаха в съзнанието на Елизабет.

— Откъде се сети за него?

— Той обичаше Коледата. Приличаше на малко момче, когато ме караше да позная какво е сложил под елхата за мен. Ако беше тук сега, щеше да те убеди да започнеш отново.

Споменът предизвика у нея отчаян копнеж. Елизабет отиде до дървото и започна да разглежда всяко от украшенията. Едва сега забеляза какви красиви произведения на човешките ръце бяха те. Взе едно ангелче и го залюля пред очите си.

— Откъде е това?

— Амадо ги носеше за София, Елана и Фелиция от пътуванията си. Дори и след като София си замина за Испания, той продължи да закача на дървото нови украшения за нея. Мисля, че никога не престана да се надява.

— Щом са били подаръци…

— Защо са още тук ли? — Консуела вдигна рамене.

— Не зная защо София отказа да вземе своите в Испания. При Фелиция всичко се обяснява с желанието й да обижда постоянно баща си. Виждала съм как Елана всяка година жадно поглъща с очи своите украшения, но се страхува да не си навлече гнева на Фелиция.

„Когато развалим коледното дърво тази година, ще изпратя украшенията на Елана, а пък нека тя прави с тях каквото си иска. Следващата година ще послушам Консуела и ще започна да събирам своя собствена украса“ — тази мисъл зарадва Елизабет.

— Преди не съм си купувала дори гирлянд — каза тя.

— На тавана има колкото искаш. Майкъл обичаше да ги кичи навсякъде.

Майкъл, Майкъл, Майкъл… Никога ли нямаше да намери покой?

Някой позвъни на входната врата. Елизабет погледна часовника си.

— Кой мислиш, че е?

Консуела широко се усмихна и леко я смушка.

— Ако не отвориш, няма да разбереш.

— Ти знаеш кой звъни, нали?

— Няма да ти кажа.

За миг Елизабет с разтуптяно сърце си помисли, че Майкъл се връща у дома за празниците и едва не хукна към вратата.

На прага обаче стоеше Алис.

— Бабо! Каква страхотна изненада! Консуела ми каза, че ще идваш, но не те очаквах още тази вечер.

Изненадата наистина бе чудесна, макар ле тя се надяваше на нещо по-различно. Алис пристъпи и прегърна внучката си по-силно от обикновено.

— Знам колко си заета и не исках да се натрапвам, но където и да идех през тази година все свиреха „Малкия барабанчик“. Вече не издържах далеч от теб.

Когато за първи път празнуваха Коледа заедно, Елизабет толкова много бе пускала тази песен, че Алис накрая скри магнетофонния запис. Този път без капка разочарование младата жена прегърна силно баба си.

— Ако знаех, че така ще те накарам да дойдеш тук, щях да ти изпратя един запис за Хелоуин.

— Значи не възразяваш, че съм дошла рано?

— Това е най-хубавият подарък, който мога да си представя.

С крайчеца на окото си Елизабет видя Тони, който носеше багажа на Алис. Консуела се стягаше да си върви.

— Алис, изглеждаш чудесно — каза тя. Гостенката сърдечно й се усмихна.

— Беше много отдавна.

— Къде да сложа тези неща? — попита Тони.

— Остави ги в коридора — каза му Елизабет. — Аз ще се погрижа за тях по-късно.

Течението ускори сбогуването. Консуела обеща да погостува на Алис през следващия ден, а Тони каза на шефката си, че ще се видят заранта. Най-после Елизабет и баба й останаха сами.

— Защо не ме предупреди, че ще идваш? Щях да те посрещна.

— Знаех колко много си заета, а пък Консуела каза, че Тони няма да има нищо против.

Алис криеше нещо от нея.

— Хайде да идем в дневната. Ще пийнем ябълково вино, но първо ще го стопля, защото е в хладилника.

Когато се настаниха на дивана, Елизабет погледна баба си в очите.

— Така. А сега ще ми кажеш ли истинската причина за ранното ти идване, или ще се наложи да я изтръгвам насила от теб?

Алис плахо се усмихна и обгърна с ръце чашата пред себе си.

— Казах й на Консуела, че номерът ни няма да мине.

— И така?

Когато баба й не отговори, Елизабет отново се наежи.

— Само не ми казвай, че Консуела те е повикала, за да ме накараш да намаля темпото на работа.

— Де да беше това! — Алис отпи от виното и остави чашата на подноса. — Не зная как да го кажа.

— Никога не сме шикалкавили за нещо една пред друга.

— Просто се чувствам като някоя, която си пъха носа в чужди работи.

— Няма нещо, което… Става въпрос за Майкъл.

Елизабет се стъписа и предпазливо попита:

— Какво за Майкъл?

— Консуела смята, че между вас двамата е имало нещо, преди той да замине.

— Кое я кара да мисли така?

— Причините не са важни. Вярно ли е?

— Да, но не ми се говори за това. А и вече няма значение.

Алис бе видимо смутена.

— Добре. Тогава защо не ми разкажеш как вървят нещата с Фелиция и Елана.

— Оня ден Джим ми каза, че повече не може да отлага заседанието на съда и по всичко изглежда, че то ще се състои през януари. Той е уверен, че съдията ще ни отпусне шестте месеца, за които молим.

— Успя ли да говориш с Фелиция за това?

— Опитах, но тя не отговаряше на обажданията ми.

— Още не мога да разбера защо иска да ти причини това.

— Тази продажба няма нищо общо с мен. Тя е продължение на двубоя между нея и Амадо. Какъв по-добър начин да му върне за София?

— Сигурно е побесняла, когато ти не се смути и не продаде своята половина.

— Сто на сто си е мислила, че милионите ще ме съблазнят.

— Никога не съм те питала, но винаги съм се чудила защо не се възползва наистина? — Алис се поколеба, преди да продължи. — Заради Майкъл ли, чийто дом е тук, и ти искаш той винаги да има…

— Ако Майкъл възнамеряваше да се върне, щеше да уважи погребението.

Елизабет вдигна чашата си и я залюля напред-назад. Знаеше, че ще й олекне, ако разкаже на баба си за Майкъл, но изгарящият я срам й пречеше да признае каквото и да било.

— В началото си казах, че ще запазя винарната, защото обещах на Амадо. Но, бабо, открих, че ми харесва това, което правя. За пръв път в живота си съм удовлетворена от себе си. Чувството е невероятно и няма да позволя да ми го отнемат току-така.

— Разбирам. Но можеш ли да победиш? — Въпросът бе уместен и Елизабет знаеше защо Алис го задава. Ако не успееше, какво щеше да стане с нея? Къде ще отиде? И още по-лошо: коя щеше да бъде без винарната, която й даваше самоличност?

— Мисля, че Фелиция не би излязла срещу мен, ако знаеше колко много в действителност държа на винарната.

— Не я подценявай, Елизабет. Ти си решена на всичко, но тя е най-пресметливият и хитър човек, когото съм срещала.

— В известен смисъл сега действа честно. Амадо винаги постигаше целите си. Колкото повече го опознавах, толкова по-ясно ми ставаше, че той никога не е правил нещо случайно или под въздействие на моментен порив. Когато се оженихме, Амадо премести своята колекция от цигарени табакери и картините от изложбената зала на винарната в къщата. Недоумявах защо го направи, а също и защо настоя винарната в Модесто да е на мое име. Разбрах причината, едва когато Фелиция направи първия си ход. Оказа се, че Амадо е предчувствал какво може да се случи още преди да разбере за болестта си. Искал е да ми внуши чувството за семейна традиция, а после ми даде средствата, за да откупя дела на дъщерите му.

Много мисли Елизабет след смъртта на мъжа си. Неведнъж анализираше тяхната случайна среща и шеметната им любовна история. Амадо бе открил в нея нещо по-дълбоко и далеч по-сложно от чара на една хубава, интелигентна жена. Той бе усетил нуждата й от родови корени и упорството, с което бе готова да защитава някаква кауза. През последните месеци от живота си често й напомняше колко е важно за него наследството на Монтоя да остане непокътнато. Амадо чувстваше, че неговата мечта и житейско призвание бяха станали и нейни и че Елизабет щеше да направи всичко възможно, за да просъществува родовата традиция поне още едно поколение.

— Забрави да споменеш бижутата — каза Алис. — Амадо не приличаше на човек, който подарява такива големи претенциозни дрънкулки.

— Колкото и странно да е, на него наистина му доставяше удоволствие. Нещо ми подсказва, че разпродажбата ще бъде пълен провал.

— Какво ще правиш, ако не ти излязат сметките?

— Ще мисля за това, когато му дойде времето.

— Бих могла да продам моята къща. Няма да получа кой знае колко за нея, но ти можеш да разполагаш с всичко, което имам.

Елизабет се наведе и взе ръката на баба си в своята. Алис нямаше да мигне цяла седмица, ако знаеше колко пари бяха нужни още на внучката й.

— Когато се захванах с това, си казах, че няма да закачам твоята къща и порцелана на прабаба — тя се изправи. — Аз май ще си сипя още една чаша вино. Ти искаш ли?

Смяташе така да приключи разговора за своите финанси. Когато се върна, подаде на Алис чашата й и с решителен вид запита:

— Как е господин Бенсън?

— Както ти го описах в последното си писмо. А сега да се върнем към…

— Хайде да не разискваме повече моите проблеми. От месеци не сме се виждали и сигурно можем да си говорим за нещо по-интересно.

— Дори не е необходимо да говорим — каза Алис. — Можем просто да си седим и да се любуваме на това красиво дърво.

Тя поднесе чашата към устните си и духна леко горещата течност. Изведнъж Елизабет се почувства страшно слаба и самотна.

— Мисля, че бих искала да ти кажа за мен и Майкъл. Става ли?

— Разбира се.

После с добре познатия й глас от детството, с който я приласкаваше, когато се връщаше от училище разплакана от поредната обида, Алис добави:

— Моята обич към теб няма да намалее, независимо от това какво би направила или казала.

Елизабет се сви в единия ъгъл на дивана. В следващия половин час тя разказа на пресекулки това, как в началото двамата с Майкъл са били врагове и после постепенно са се обикнали с мълчаливата намеса на Амадо.

— Разбра ли какво се е случило между брата на Майкъл и тази Сюзън? — попита Алис, когато Елизабет свърши.

— Научих след няколко месеца. Дотогава не можех да се реша да попитам Амадо, а и той не спомена вече нищо за това. Един ден закусвахме на верандата и Амадо подметна, че срещнал Пол в града. Бил чул, че Майкъл е заминал и попитал има ли някой вест от него.

— И има ли? — попита Алис.

— Доколкото знам, няма ни вест, ни кост от него. Аз поне не съм чула нищо.

— Значи Амадо започна за срещата с Пол и после ти разказа за Сюзън?

— Като че ли у него бе изригнал вулкан. Не можеше да спре да говори за Майкъл. Мисля, че най-после бе осъзнал какво е загубил и се опитваше да го преглътне някак си.

В своя план Амадо бе пропуснал най-важната подробност: Майкъл бе много чувствителен и мисълта, че е предал най-добрия си приятел, щеше да го смаже. Амадо знаеше що за човек е той. Ако за миг бе престанал да мисли за евентуалните последици от своите машинации, щеше да види, че заминаването бе най-достойният изход за младия мъж.

— Представям си как сте страдали и двамата с Амадо за Майкъл.

Елизабет се опита да загърби съживените чувства.

— Както и да е. А сега да ти кажа за Сюзън. В гимназията двамата с Майкъл били гаджета и в деня на завършването се сгодили…

С натежало сърце тя заразказва историята му.

— Но фермата щял да наследи Пол — въздъхна Алис. — Здрави, хубави семейства се разпадат заради парче земя. Това е стара песен.

— Според Амадо семейството на Сюзън едва смогвало да се прехранва. Тя искала да избяга от тази среда и когато обстоятелствата се стекли така, че станало много вероятно Майкъл да зареже училище и да се хване на работа, Сюзън обезумяла. Знаела, че Пол я харесва и…

— Сменила братята.

— По един или друг начин Майкъл цял живот се е чувствал втори.

Елизабет помълча известно време. Когато отново заговори, гласът й бе нежен като шепот.

— Той не можа да го преживее отново. Дори и за мен.

— Ако още го обичаш… Знам, че е ужасно да говоря за това толкова скоро след смъртта на Амадо, но наистина не виждам причина… Е, знаеш какво искам да кажа. Мислила ли си да се свържеш с него?

— С такива мисли заспивам всяка нощ.

— Тогава не разбирам какво те задържа тук.

— Не знам къде да търся. А и да знаех, не съм сигурна, че бих предприела нещо. Обичам да се грижа за винарната, бабо. С работата си тук аз не бягам от никого и от нищо. Тук съм заради чувството на удовлетворение, което ме изпълва в края на всеки ден.

— Но нямаше ли да е по-добре, ако тези преживявания са споделени с някой друг. От какво се боиш, Елизабет?

— Страхувам се, че ще загубя единственото останало ми от Майкъл нещо.

— И какво е то?

— Надеждата.

— Учудваш ме.

— Защо?

— Никога не си била страхлива.

Елизабет вдигна краката си на дивана и притисна коленете си към гърдите.

— Никога не съм имала да губя толкова много.

— Толкова много ли означава Майкъл за теб?

— Повече от всичко на света.