Джорджия Боковън
Нежни мигове (23)

XXII

След новогодишната нощ Елизабет отиде с Амадо до Сан Франциско, за да изпратят Фелиция на летището. Надяваше се по пътя на връщане да намери подходящ момент, за да започне болезнения разговор. Но когато излязоха на магистралата, Амадо неочаквано й предложи да останат вечерта в града и да отидат на театър. Отначало си мислеше да му откаже, но после реши, че не може да го лиши от това последно удоволствие. Все още вярваше, че ще намери начин да бъде с Майкъл, без да накърни гордостта на Амадо.

Късно в петък вечерта двамата се прибраха вкъщи. На следващата сутрин Елизабет срещна Майкъл във винарната. Той имаше измъчен вид.

— Не мога да чакам повече.

Каза го не като заплаха, а просто като факт.

— Трябва ми само още малко време — отговори тя.

— Защо? Какво ще промени то?

— Не зная.

Майкъл сведе поглед.

— Напразно чакаш да стане чудо, Елизабет.

Късно вечерта Елизабет и Амадо гледаха новините, когато Консуела влезе и им пожела лека нощ. Елизабет я изчака да потегли с колата си и каза:

— Искам да поговорим, Амадо.

Съпругът й се обърна към нея. По лицето му премина сянка от болка и той разсеяно прокара ръка по гърдите си.

— Искаш ли да изгася телевизора? — Движенията му привлякоха вниманието й.

— Добре ли си?

Той направи пренебрежителна гримаса.

— Или остарявам и организмът ми отслабва, или пък Консуела прекалява с подправките.

— Утре ще поговоря с нея.

Елизабет начаса осъзна, че обещанието й се обезсмисля, щом щеше да му казва, че го напуска. Тя се смути и забрави встъпителните думи, които си беше приготвила. Никак не й беше лесно да заговори за развод, след като току-що си бяха приказвали за пикантна храна.

— Извини ме за момент — Амадо стана. — Май трябва да взема нещо за стомах, за да мога спокойно да спя.

— Откога те мъчи стомахът?

Кога щеше да престане да мисли за себе си като за негова жена? Изведнъж ли щеше да стане това, или бавно и болезнено?

— Ходи ли на лекар?

— Казаха ми, че това е част от процеса на остаряване. — Амадо се усмихна бързо и саркастично с крайчеца на устните си. — Досега не са открили ефикасно средство срещу него.

Когато остана сама, Елизабет се опита да се концентрира върху прогнозата за времето. Някак си бе в реда на нещата да вали, защото не можеше да си представи, че ще напусне Амадо в ясен слънчев ден.

След прогнозата за времето дойде ред на спорта, а после показаха някакъв мъж, който си строеше къща от алуминиеви кутии, напълнени с бетон. Амадо още го нямаше. Разтревожена, Елизабет тръгна да го търси и го намери в леглото му, подпрян на няколко възглавници.

— Амадо?! Добре ли си?

Амадо отвори очи и се опита да стане, но усилието само го изтощи и той отново полегна. Тя се приближи до него. Мъжът й изглеждаше стар. По челото и над горната му устна бе избила пот. На Елизабет й прилоша от страх.

— Какво има? Какво става с теб?

— Нищо.

— Нали виждам?

— Ще ми мине, както винаги досега. — Амадо посегна към ръката й, за да я успокои.

— Какво, по дяволите, означава това? — Тя се заслуша в хрипливото му дишане и страхът й премина в паника.

— Понякога лекарствата действат по-бавно.

— Откога вземаш лекарства?

Изведнъж с болезнена яснота тя си спомни кутията, където бе намерила капкомера. Тогава не си бе дала сметка, че това са твърде много лекарства за някакви си алергии само.

— Тази болест на сърцето ми…

— Болест ли?!

— Съжалявам. Не исках да разбереш по този начин.

Сякаш неочаквано загадката бе решена. Сега Елизабет си обясни толкова много неща: задъхването му, което той се опитваше да оправдае с липсата на физически упражнения, болките в гърдите, допълнителните възглавници, на които спеше, и дори отчаяните му опити да се сближи с дъщерите си.

— Откога знаеш? — попита тя.

— Узнах го няколко месеца след нашата сватба. — Той пусна ръката й и й направи знак да приседне до него. — Искам да ти кажа, че ако знаех, никога нямаше да ти причиня това.

Тъй като се боеше да не го притесни, тя придърпа един стол и седна до него. После отново сложи ръката си в неговата. Душата й бе страшно смутена и тя потърси сигурност във фактите.

— Какво казват лекарите?

— Знаеш ги какви са. Тяхно право е…

— Не постъпвай така с мен, Амадо! Не ме дръж повече в неведение! Мое право е да зная какво става с теб. — В гърлото й заседна буца. — Та ти си мой съпруг, дявол да го вземе!

— Медицинските термини няма да ти помогнат, Елизабет. Те са само думи, зад които лекарите скриват простата истина, че умираш. Стига ни единствено да знаем, че сърцето ми е на път да спре и никой с нищо не може да предотврати близкия край.

— Не биваше да изтърпяваш всичко това сам.

— Аз ти обещах, че като моя жена ще имаш всичко, което ти душа поиска и само за по-малко от година се провалих!

— Ти не си знаел.

Елизабет се опитваше да подреди мислите си, но чувствата й бясно препускаха през тях. Амадо на смъртно легло? Как е възможно? Та той бе толкова силен и жизнен! Тя се наклони и сложи ръката му на бузата си.

— Ти поддържаш живеца в мен, Елизабет. Без теб нямаше да има смисъл да продължавам.

Елизабет почувства, че се задушава.

— Прекалено си щедър към мен. Ти имаш дъщери, внучки и…

— И Майкъл, и Консуела, и толкова много приятели, за които съм сигурен, че ще скърбят, когато мен вече няма да ме има. Но никой от тях не може да те замести.

Амадо изви гърба си, сякаш се опитваше да си поеме повече въздух. След малко отново се отпусна.

— Живях добре, Елизабет. Съжалявам единствено за това, че с теб имахме много малко време. Най-трудно ще ми бъде да се разделя с теб.

— Не говори така!

Тя негодуваше, че се е примирил с нещо толкова немислимо.

— Трябваше да ти кажа и какво ми причини лекарството — продължи той. — Вместо това те оставих да си мислиш, че ти си виновна за моето преместване от спалнята ни.

— Лекарството ли? Какво общо има то с твоето преместване?

— Заради него не можех да те любя. При някои мъже това е един от страничните му ефекти и аз се оказах сред тези нещастници. Не ти казах, защото се надявах, че ще премина на друго лекарство или че организмът ми ще се нагоди към това.

Призля й. Само ако й беше казал, тогава всичко щеше да бъде толкова различно.

— Трябваше да ми се довериш.

— Мълчанието ми нямаше нищо общо с доверието. Мислих много за това и накрая осъзнах, че се страхувам да не те загубя. Вярвах, че докато има надежда, ти няма да си отидеш.

— Амадо, омъжих се за теб, за да бъдем заедно и в добро, и в зло.

С тези думи Елизабет нежно, но решително затвори вратата пред Майкъл и мечтания живот с него. Обзе я странно спокойствие.

— Но щастието беше толкова кратко!

— Сигурен ли си, че нищо повече не може да се направи? Ходил ли си при специалист?

Амадо се усмихна.

— Бил съм при всички възможни специалисти. Не си мисли, че ще се отървеш от мен толкова лесно!

Елизабет се замисли за това колко пъти не бе успявала да се добере до него в Модесто и за следобедите във винарната, когато никой не знаеше къде е той и тя решаваше, че си говори някъде с някой фермер за реколтата му.

— И какво казваха те?

Амадо се поколеба.

— Че единствената ми надежда е в трансплантацията.

Елизабет изтръпна. Знаеше, че през последното десетилетие успехът при тези операции чувствително бе нараснал, но все пак гаранция нямаше.

— Кога ще стане това?

— Казах им, че не искам.

— Не те разбирам. Щом това е единственият ти…

— Аз съм на шейсет години, Елизабет. Ако бях здрав, щях да изживея още хубави и спорни години, но не само сърцето ми се задъхва. Болестта е поразила и бъбреците, и дробовете ми. Как бих могъл със спокойна съвест да приема сърце, когато толкова много хора се нуждаят от него?

— Защо смяташ, че те са по-достойни от теб? А и не би ли помогнало едно сърце, което работи добре, на бъбреците и дробовете ти?

Амадо уморено затвори очи. Когато отново ги отвори, погледът му бе прикован в тавана.

— Един ден, когато отидох в клиниката за изследвания, срещнах млада жена, която беше там по същата причина. Имаше три дъщери и ми разказа как ги подготвя да живеят без нея, в случай че умре, преди да й присадят сърце. Когато й казах, че може би ненужно плаши децата си, тя ми разправи за едно осемнайсетгодишно момче, с което се запознала предишната година. Той умрял, докато чакал да му присадят новото сърце. Това са само два примера, но има безброй подобни съдби.

Амадо впи поглед в жена си.

— Сега вече разбираш ли ме?

Тя осъзна, че с нищо не би могла да промени решението му.

— Редно е да те разбирам, защото една от причините да се влюбя в теб бе твоята жертвоготовност.

— В такъв случай решаваме, че повече няма да повдигаме тази тема.

— Щом така искаш.

Амадо се отпусна назад и затвори очи. След малко той нежно каза:

— Имаш ли нещо против да довършим разговора си утре сутринта?

— Добре ли си?

Елизабет си мислеше колко често Амадо изчезваше напоследък под предлог, че има някаква среща или уговорен късен обяд с колеги лозари. Тогава той сигурно си бе почивал някъде, събирайки сили, за да си дава вид после пред нея, че всичко е наред.

— Просто съм малко уморен. Денят беше дълъг.

— Искаш ли да ти донеса нещо, преди да тръгна?

— Не, имам си всичко необходимо.

Елизабет се изправи. Сълзите й заплашително напираха, но тя знаеше, че Амадо не иска да я вижда разплакана.

— Съжалявам, Амадо.

— Недей! Дори и в това Бог е бил милостив към мен. Преди да ми открие, че умирам, той ми даде теб.

За нищо на света тя нямаше да свали ореола, с който Амадо я бе увенчал. Това поне можеше да направи за него. Тя се наведе и го целуна по челото.

— Преди да си легна, ще мина да те видя.

— Обичам те, Елизабет!

— И аз те обичам, Амадо!

Какво от това, че любовта към съпруга й не бе като онази, която възпяваха поетите? Поне пред нея вече не стоеше дилема. Съдбата беше решила нейната участ.

В полунощ Елизабет кръстосваше стаята си и се мъчеше да намери подходящите думи, с които да каже на Майкъл. Страхливката в нея настояваше, че не бива тя да бъде тази, която ще му съобщи за Амадо. Но въпреки неоспоримите й доводи, Елизабет не можеше да се съгласи, че е редно да пази състоянието на мъжа си в тайна. Амадо се нуждаеше от обичта на Майкъл така, както разчиташе и на професионализма му.

Колкото и да умуваше, тя все стигаше до един и същи извод: нямаше по-добър начин да каже на Майкъл за Амадо, както не бе имало и когато се канеше да каже на мъжа си, че го напуска.

Елизабет тихо излезе от къщата. Мъглата се беше спуснала от хълма и сега се стелеше плътно наоколо. Когато стъпи на верандата, един вътрешен глас я спря. Стори й се, че ако остави Майкъл да поспи спокойно още една нощ, ще му направи чудесен подарък. Тя се обърна и безшумно се върна отново в къщата. Преди да се прибере в стаята си, тя се спря пред вратата на Амадо и се вслуша в дишането му.

Когато в шест и половина на следващата сутрин отиде да вземе вестника, Елизабет мина покрай къщата на Майкъл и видя, че пикапа му вече го нямаше. Стори й се странно, че е тръгнал за работа толкова рано, но това не я разтревожи в момента, защото повече я занимаваше мисълта какво щеше да каже на Амадо, когато след малко се видят на закуска. Ако имаше избор, и тя щеше да избяга в залисията на делника. А вместо това Елизабет трябваше да намери начин да гледа съпруга си без съжаление, да му говори без тъга и да живее без чувството, че всеки пореден ден е техният последен ден заедно.

Когато наближи къщата, Амадо й отвори вратата.

— Не виждам причина ти да вземаш пощата — смъмри я той.

— Станах рано и си помислих…

— Че ще ми спестиш усилието?

Тя се приближи на пръсти и го целуна по бузата.

— Нещо такова.

— Ето защо мълчах толкова време, Елизабет. Не исках да започнеш да се отнасяш с мен като с болен.

В гласа му се долавяха гневни нотки.

— И това време скоро ще дойде. Но дотогава искам да живея така, както винаги съм живял. Направи ми тая услуга.

Елизабет се отдръпна от него.

— Извинявай. Исках само…

— Зная. — Гласът му омекна. — Аз месеци наред се мъчех да свикна с това положение, а ти трябваше да го приемеш за няколко часа.

Амадо я прегърна през раменете.

— Хайде да влизаме! Искам да ти покажа нещо.

Отидоха в кабинета му, където той мълчаливо извади една папка от бюрото си. Когато Елизабет видя, че вътре са мострите за новите етикети, тя едновременно се изненада и си отдъхна. Отначало си помисли, че е нещо свързано със здравословното му състояние. Благодарна бе, че той се опитваше да поддържа нормална атмосфера, колкото и изкуствена да беше тя. Трябваше й време, за да се окопити и да приеме действителността, преди да й се наложи да взема решения.

Най-напред трябваше по някакъв начин да каже на Майкъл и после да скъса сърдечната си връзка с него. А той щеше да има нужда от нея в своята скръб, така както Амадо се нуждаеше от нея сега, когато умираше.

По-късно Елизабет отиде на работа и се огледа за пикапа на Майкъл, ала не го видя. Прониза я тревога, но в следващия миг си каза, че това е чиста параноя и че Майкъл спокойно би могъл да бъде поне на сто места. В десет се обади Амадо. Беше решил да си вземе почивен ден, за да се погрижи за някакви лични дела и за да си почине за партито у семейство Робъртсън тази вечер. Елизабет си помисли дали да не го попита за Майкъл, но реши да не се издава, че го търси.

Когато Майкъл не се прибра за обяд, нито пък се обади на Кристин, за да съобщи къде е, тя остави всичко и тръгна да го търси. Никой във винарната и лозята не го беше виждал. Обади се в Модесто, но и там не знаеха нищо за него. Най-накрая Елизабет се отправи към дома му. Когато се приближи, забеляза, че на външната врата е прикрепена някаква хартия. С нарастваща тревога тя стъпи на верандата. Видя, че върху плика бе изписано нейното име, отвори го бързо и зачете:

„Съжалявам, Елизабет! Наистина опитах, но повече не бих могъл да остана. От самото начало и двамата знаехме, че колкото и да изчакваме, нищо няма да се промени. Обикнах те и така погазих клетвата си никога повече да не изпадам в положението на втори. Ако трябва да има виновен, то нека това да бъда аз.

Във винарната оставих писмо за Амадо, с което се надявам правдоподобно да обясня заминаването си. Исках да му го кажа лично, но после осъзнах, че няма да мога. Това е единственият начин, колкото и жесток да е.

Майкъл.

P. S. Хауърд е с мен. Май не му се тръгва много, но и с мен е същото. Ще бъдем страхотен екип, не мислиш ли?“.

Елизабет се облегна на студеното стъкло, затвори очи и се отдаде на болката. Тя я обгърна като стар приятел, намерил сигурен пристан. Ужасно несправедливо бе да загуби и Майкъл, и Амадо.

— Елизабет?

Това беше гласът на Амадо. Той идваше срещу нея, Елизабет си пое дълбоко въздух, примижа и пъхна писмото в джоба си.

— Струва ми се, че Майкъл още не се е прибрал — каза той, когато тя го пресрещна на алеята. — Поне не съм го виждал.

Елизабет не можеше да се съсредоточи. Не знаеше какво да каже. Толкова много болки и скърби не й даваха покой: тези, които бе получила и онези, които й предстоеше да причини.

— Няма го, Амадо.

— Да, зная.

Той бавно изрече думите, като че ли говореше на чужд език.

— Провери ли във винарната?

— И там го няма.

Тя се опита да се усмихне, но устните й не се подчиниха.

— Напуснал ни е.

Ласкавият поглед изчезна от очите на Амадо.

— Какво говориш?

Елизабет искаше да изчезне: да избяга, да се скрие, да бяга, докато падне от изтощение.

— Решил, че е време да отвори нова страница в живота си.

Той се сви под силния напор на вятъра.

— Май ще трябва да си потърсим нов технолог. Като си помисля колко трудно намерихме такъв за Модесто, по-добре е… — Амадо я сграбчи, сякаш се страхуваше, че може да падне. — Добре ли си?

— Разбира се. Защо да не съм добре?

Той се поколеба. Лицето му доби измъчен вид. Най-накрая въздъхна и я притисна към себе си.

— Не бива да се преструваш повече пред мен. Вината е моя. Знаех, че това ще се случи. По дяволите, мисля даже, че аз го планирах да стане.

Отначало тя не схвана мисълта му.

— Какво искаш да кажеш с това, че си знаел какво ще стане? Че си го планирал?

— Хайде да влезем! Трябва да ти кажа много неща.

Елизабет се отдръпна от него.

— Не, Амадо. По-добре ми ги кажи сега.

Той неспокойно се размърда.

— Трябва да знаеш, че много ми е трудно.

— Знаел си какво става между мен и Майкъл, нали? — Не искаше това да бе истина, но умът й трескаво работеше. — Господи, ето защо бяха тези пътувания до Модесто! Искал си да останем с Майкъл сами.

Амадо я погледна умолително.

— Не исках да те оставям сама на този свят, след като мен вече няма да ме има.

Обзе я грозно подозрение и тя почувства, че й се гади.

— За мен ли се тревожеше, Амадо, или за скъпата си винарна?

— Никога не съм искал да страдаш. Знаеш, че винаги съм гледал на Майкъл като на…

Елизабет извади писмото на Майкъл и го хвърли на мъжа си.

— Знаеш ли какво ни причини с твоите постановки?

— Откъде можех да знам, че ще се обикнете толкова бързо?

— Ако ме беше посветил в плана си от самото начало, сигурно щях да мога да отложа за по-късно събитието.

— Ти преувеличаваш моята намеса. Признавам, че търсих начини да ви събера с Майкъл, и че се надявах накрая да се влюбите един в друг.

Амадо се наведе и взе хартийката, която му беше хвърлила. Когато я прочете, целият пребледня.

— Господи, как можах да забравя?!

— Какво има, Амадо? — Той изглеждаше толкова отчаян и самотен, че гневът й се превърна в страх. — Какво си забравил?

Амадо вдигна глава и я погледна.

— Че той ще се почувства втори. Елизабет, моля те, повярвай ми, че никога нямаше… Как можах да забравя! — изпъшка той.

— Не разбирам за какво говориш.

Амадо се обърна към долината.

— Никога ли не си чувала за Сюзън и брат му?

За пръв път в живота си Елизабет се почувства толкова самотна. Някой ден щеше да поиска да научи тази история, но точно сега собствената й болка я изпълваше докрай и нямаше сили да носи и чуждото страдание.

Заради любов, вярност, дълг или нещо друго, Елизабет щеше да остане с Амадо, докато смъртта ги раздели. Тя хвана ръката му и с искрена загриженост каза:

— Не бива да излизаш без връхна дреха. Хайде да се прибираме на топло!

Той стисна ръката й.

— Не само за земята и винарната се безпокоях, Елизабет. Мислех и за твоето щастие.

Обзе я печал. По-лесно щеше да й бъде, ако не му вярваше. Ала тя му вярваше.

— Знам, Амадо.