Джорджия Боковън
Нежни мигове (22)

XXI

Елизабет си играеше с перлената огърлица, която Амадо й бе връчил тази сутрин като коледен подарък. Прие я с изненадата и радостта, с която винаги реагираше на неговите изтънчени дарове.

Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че днешния ден ще й спори повече от вчерашния, че чувството за вина и тъгата й ще се поуталожат и душата й малко ще живне. Успокояваше я постоянната бдителност пред Амадо, който не биваше да знае за нейната дълбока вътрешна криза. На моменти, когато случаят изискваше от нея да се усмихне, направо й се плачеше. Но най-много я тормозеше призрачният вид на Майкъл. Когато крачеше из винарната, той вече не си подсвиркваше, нито си тананикаше, а вглъбено мълчеше. Въпреки че не избягваше Амадо, в общуването им се долавяше чувствителна разлика. Амадо бе разтревожен от странното му държание и когато с Елизабет останаха насаме, той сподели опасенията си, че Майкъл страда по някоя жена. Елизабет не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Когато й подари перлената огърлица, бе изпитала същото чувство. Амадо й обясни, че дава подаръка си по-рано, понеже перлите щели да подхождат повече от смарагда на червената рокля, която смяташе да облече за партито у Хендерсонови тази вечер. Но Елизабет беше убедена, че истинската причина бе друга. Той се безпокоеше най-вече за реакцията на дъщерите си и затова й връчи подаръка предварително и насаме.

Когато за последен път се огледа критично в огледалото, тя трябваше да се съгласи, че перлите са идеалната гарнитура за червената й рокля. Елизабет изтича от стаята си, за да се похвали на Амадо, и налетя на Фелиция.

— Охо! Имаме нова огърлица?

Тя остави чашата с газирана вода, която носеше, и вдигна перлите, като че ли преценяваше тежестта им.

— Само не ми казвай, че са истински.

Вдигна ги по-високо и после ги пусна.

— Какво ли трябва да направи човек, за да заслужи такъв подарък?

Неочакваната среща с Фелиция бе добре дошла за Елизабет. Тя лениво я измери с поглед от горе до долу: от правата като клечки коса, подстригана на къса черта, до големите й крака, стегнати в тесни обувки.

— Трябва да умееш да разтриваш — ухили се Елизабет и намигна.

Тя раздвижи енергично пръстите си, като се постара Фелиция да забележи пръстена, който Амадо й бе подарил след гроздобера.

— Всичко е тук — в ръцете.

Фелиция не беше свикнала да пада в своя собствен капан.

— Ти си евтина и гадна! Да ме убият, но не разбирам какво намира баща ми в теб!

На Елизабет й беше омръзнало да брани Амадо от болката, която щеше да изпита, ако разбереше за нея и Майкъл. Тя нямаше намерение да остава длъжна на Фелиция.

Време беше някой да й покаже каква злобарка бе и колко много обиждаше своя баща с лекомислените си приказки.

— Може би Амадо е бил самотен, а аз не бях от онези жени, които той насила довлича в къщата си за някой празник.

Фелиция приглади роклята си отпред и отстрани невидима прашинка.

— Аз имам свой живот. Не мога да съм на разположение на баща си всеки път, когато го налегне носталгия.

— На разположение ли? Преди да се омъжа за баща ти, ти не си прекарала и две седмици с него за цели пет години.

Тя веднага настръхна.

— Той няма право да очаква нещо повече. Ние двамата нямаме нищо общо помежду си. А това място е толкова забутано… толкова провинциално — тя направи физиономия.

— Докато всяко нещо на Източния бряг е самото съвършенство? Дали и местните жители мислят така, или само преселниците?

Когато работеше за „Смит и Ноубъл“, Елизабет бе срещала такива жени като Фелиция. Затворени в своя свят, те дори не забелязваха, че им се подиграват.

— Хайде, Елизабет, дори ти трябва да признаеш, че тук е истинско село.

Елизабет се усмихна.

— Дори и аз? Ти май ме обиждаш. А може би ми отдаваш заслуженото за това, че съм живяла в Сан Франциско? Е, той не е Ню Йорк, но щом и Елана живее там, значи все пак не е толкова загубен град.

— Не трябваше въобще да те заговарям — каза Фелиция.

— Защо? Защото пия от виното на баща ти и смятам, че е хубаво? Или защото не обичам да ям охлюви и смятам пиенето на газирана вода за превземка? Или вероятно защото предпочитам моделиерите от Западния бряг?

— И най-добрата парижка модистка не би могла да замаскира просташкия ти манталитет. Ти си неспособна да видиш красивото в живота, камо ли да го оцениш.

— Брей, брей, брей! Откога чакам ти да ме научиш на това.

Фелиция насмешливо я изгледа.

— По-скоро ще се хвана да рина лайна.

Елизабет се разсмя.

— Браво на теб, Фелиция. Каква класа само! Може би все още не е късно за нас — простосмъртните.

Амадо влезе усмихнат.

— Радвам се, че се разбирате добре. Знаех си, че така ще стане, когато прекарате известно време заедно.

Елизабет отиде при него, хвана го подръка и го целуна по бузата. За нищо на света нямаше да му каже истината.

— Работим по въпроса, Амадо. — Тя прониза Фелиция с поглед. — Нали?

— О, да, разбира се. — Тя вдигна чашата си към баща си за поздрав. — Дори не предполагах, че Коледата в провинцията може да бъде толкова забавна.

Амадо погледна жена си.

— Тръгваме ли?

— Само да си взема чантата и палтото.

— Тъкмо през това време ще видя дали Майкъл също е готов.

Елизабет изстина.

— Не знаех, че и той ще идва.

Двамата с Майкъл рискуваха да бъдат разкрити винаги, когато бяха с Амадо. Само един поглед, неловка пауза в разговора или малък жест можеха да му отворят очите за промяната, настъпила в тях.

— Защо се изненадваш толкова? — учуди се Амадо.

— Ето на какво се възхищавам тук: липсата на класово деление! Наемните работници са рамо до рамо с господаря — подметна саркастично Фелиция.

Елизабет не й обърна внимание и погледна мъжа си.

— Просто се чудех, защото той много рядко се вижда вече на такива събирания. Обикновено е зает с нещо друго.

— Аз го помолих да дойде — рече Амадо. — Помислих, че на Фелиция ще й бъде приятна неговата компания.

Фелиция изпъшка.

— Значи ли това, че трябва да пазя Майкъл Лоугън цялата вечер? Трябваше да ме попиташ, преди да го каниш.

Баща й настръхна.

— Той може и сам да се погрижи за себе си, но това не значи, че ще търпя грубото ти отношение към него.

— Може би в края на краищата Майкъл ще предпочете да си остане вкъщи — предположи Елизабет.

— Не съм съгласен с теб — отговори Амадо. — Той сигурно вече е готов и ни чака.

— А и не бихме искали да отидат на вятъра парите му, с които е взел под наем смокинга за вечерта, нали? — обади се Фелиция.

Видимо разстроен, Амадо се извини и тръгна за Майкъл. След като го изчака да се отдалечи достатъчно, Елизабет се обърна към Фелиция.

— Трябва да ти отдам заслуженото. Никога не съм срещала толкова прям човек като теб. Човек би помислил, че смяташ баща си за твърде стар, за да има и други деца.

— Няма да ме изплашиш с това. Аз винаги ще си остана първородната и ако случайно ти е убягнало, нека ти кажа, че тези неща са от голямо значение за човек като баща ми.

— Първородна дъщеря — каза Елизабет.

Почувства се страшно доволна, защото за пръв път, откакто познаваше Фелиция, тя не знаеше какво да отговори.

 

 

Хендерсонови организираха годишното си коледно тържество в старата викторианска къща, която бяха превърнали в място за дегустация на виното и в изложбена зала за тяхната винарна. Сред гостите бяха най-видните калифорнийски винари.

Хванати подръка, Елизабет и Амадо влязоха в някогашната бална зала. Зелен гирлянд с червени кадифени панделки и златисти висулки опасваше стаята. Оркестърът свиреше смес от поп и кънтри и на дансинга постоянно имаше хора.

След като дълго време Елизабет увещава Амадо да потанцуват, той й обясни, че не бързите ритми го спират, а някаква болежка в крака. От този момент тя започна да го наблюдава, и въпреки че не забеляза мъжът й да накуцва, той й се стори необичайно уморен.

Елизабет се наведе към съпруга си и тихо попита:

— Какво ям в момента?

Той огледа месото, което тя повдигна с вилицата си.

— Прилича на бизонското, което Барбара сервира на коледното си тържество преди няколко години.

Тя направи гримаса.

— Все още не е отлежало.

Амадо се засмя.

— Не исках да кажа, че е съвсем същото месо.

— Мислех, че бизоните са защитени. Всъщност не са ли в книгата на защитените видове?

С крайчеца на окото си Елизабет видя как Майкъл пресича стаята и се насочва към тях. Тя се осмели да го погледне открито. Сърцето й лудо заби. Като че ли младият мъж цял живот бе ходил със смокинг. Той чудесно подчертаваше широките рамене и стройното му тяло.

— Прощавайте за безпокойството — обърна се Майкъл към Амадо. — Само исках да ви кажа, че няма да се връщам с вас.

Той упорито не поглеждаше към Елизабет.

— Това не ме учудва, защото видях как те гледаше Джанет Уилямс, когато дойдохме — рече Амадо.

— Не, не е това. Просто напоследък нямам настроение за банкети. Не биваше да идвам тази вечер.

— А как ще се прибереш?

— Със семейство Бикър.

След кратко неловко мълчание Амадо попита:

— Да не би Фелиция да ти е казала нещо?

Видимо смутен от въпроса, Майкъл се намръщи.

— Почти не сме говорили тази вечер.

— Сгреших, като я накарах да се върне с мен. Трябваше да се задоволя само с присъствието й за Деня на благодарността.

Най-после Майкъл погледна Елизабет. В очите му се четеше въпрос.

— Фелиция не искаше да идва тук — обясни тя. — Амадо се опасява, че си го е изкарала на теб.

— Трябва да я потърся и да видя добре ли е. Ако иска да си ходи, сигурно няма да имаш нищо против да се приберете двамата? — попита Амадо.

— Разбира се, че не.

Майкъл беше учтив, но не и ентусиазиран. Амадо се обърна към жена си.

— Ще правиш ли компания на Майкъл, докато намеря Фелиция?

— Защо да не те придружа? — предложи тя.

— Не е необходимо Елизабет да остава с мен — каза в същото време Майкъл.

— Предпочитам да е с теб, отколкото да стане жертва на някое от настроенията на дъщеря ми.

Амадо сложи ръка върху рамото на Майкъл.

— На Елизабет отдавна й се танцува. Защо не ме заместиш на дансинга?

— Не съм толкова срамежлива, че ти да ми търсиш партньори — сопна му се Елизабет. — И сама мога да се оправям.

Амадо видимо се смути.

— Моля те, Елизабет, не това исках да кажа. Просто си помислих, че Майкъл отново ще добие настроение, ако потанцува с теб.

Младият мъж я погледна и й подаде ръка.

— Кой знае, може и да е прав!

Преди да тръгне, Амадо ги изгледа с доволна усмивка. Когато той излезе от залата, Елизабет промълви:

— Не мога да го направя, Майкъл.

Той уверено я поведе към дансинга. Когато постави ръката си на рамото й, пръстите й случайно докоснаха врата му и като опарени се свиха в юмрук. Пулсът й така кънтеше в ушите й, че тя не чуваше музиката, но Майкъл умело я завъртя в ритъма на танца.

— Мечтаех отново да те почувствам.

— Не ми говори такива неща!

— Мислех, че ще ми бъде по-лесно да живея без теб, щом изпитвам вина.

— Нима наистина вярваш, че някога ще стане по-лесно?

Думите й бяха по-скоро вик за помощ, отколкото обикновен въпрос. Щом телата им се докоснеха, Елизабет цялата пламваше. Очите я смъдяха от одеколона му и когато премигна, по лицето й се търкулна сълза. Тя опря челото си на гърдите му и с мъка преглътна надигналото се в нея ридание.

Елизабет пропусна стъпка и едва не се спъна. Майкъл инстинктивно я притисна към себе си. Дъхът му я стопли като милувка. Краката вече не я слушаха и едва ли щеше да успее да довърши танца. Тя също си беше мечтала отново да почувства ръцете на Майкъл, но не тук, където имаше толкова много хора, които можеха да видят копнежа им един за друг, да разгадаят тайната им и да съжалят Амадо. Прониза я нетърпима болка.

— Майкъл, трябва да се махна оттук веднага.

Той безмълвно я поведе навън. Елизабет жадно вдиша студения въздух. Двамата стояха в мрака и мълчаха. След малко Майкъл докосна перлите, които красяха гърдите й.

— Ако продължиш да ме докосваш така, Амадо ще разбере, че между нас има нещо, още щом ме погледне.

— Просто гледах огърлицата ти. Красива е.

— И скъпа. И освен това не съм я искала.

— Но ти отива! Сякаш си родена да носиш скъпи рокли и луксозни бижута.

— Но и двамата знаем, че не е така, нали?

Като че ли цяла вечност мълчаха. Най-после Майкъл проговори тихо и решително:

— Не мога да живея повече така, Елизабет.

Студеният въздух я прониза цялата.

— Все си повтарям, че ще стане по-лесно. Може би не се стараем достатъчно…

— След това, което току-що се случи, не мога повече да се заблуждавам, че животът ни ще стане по-лесен. Всеки път, когато те погледна, ще ме изгаря копнежът по теб.

Държеше се така, като че ли изведнъж им бяха дали избор. Сякаш имаше отговори на въпросите, които никой от тях не смееше гласно да изрече.

— Всичко е постарому, Майкъл. Нищо не се е променило.

— И никога няма да се промени. Ето защо реших да замина.

— Наистина ли смяташ, че ако отидеш в Модесто, ще ни стане по-леко?

Елизабет се измъчваше, когато се виждаха, но и мисълта, че той можеше да замине, я съсипваше.

Майкъл понечи отново да я докосне, но се отказа.

— Нямах предвид Модесто.

Стана й студено, но не от нощния хлад.

— А къде?

— Някъде далече… Франция или Австралия може би. Все още не зная.

Елизабет започна да трепери.

— Не говориш сериозно! Какво ще правя аз без теб?

— Не мога да остана, Елизабет. Този живот ме убива.

Опита се да намери думи, за да го задържи, думи за обещание или дори надежда. Но не намери такива.

— Кога? — попита тя.

— Още не съм решил.

— Амадо няма да те пусне.

— Няма друг избор.

— Той те обича.

„Аз също.“ Не можеше да си представи бъдещето без него.

— Защо се опитваш да ме разубедиш? И двамата прекрасно знаем, че това е единственото решение. Ти сама каза, че не можем да продължаваме така.

Тя едва си поемаше дъх от болка.

— Бих могла да дойда с теб.

— Какво каза?

Каза го само от страх да не го загуби. Мисълта да тръгне с него, да зареже Амадо и да се примири с това, което неизбежно щеше да му причини, беше прекалено нова и неуталожена, за да я повтори толкова скоро.

— Дай ми време, Майкъл!

— За да свикнеш с мисълта за моето заминаване ли? — Болката му се беше стопила в гняв. — Елизабет, може да съм много неща, но със сигурност не съм мазохист.

— Моля те! Само още няколко седмици.

Все щеше да намери начин да каже на Амадо, без да го съсипе.