Джорджия Боковън
Нежни мигове (21)

XX

Дъждът спря и отново заваля, когато влекачът остави Майкъл и мерцедеса на Елизабет пред къщата. Младият мъж се запъти да й каже, че колата е вече тук, но непосредствено пред вратата се спря и се замисли дали иска да я види отново тази нощ. Отговорът му се изплъзна, когато се опита да балансира между нуждата да я види, желанието си и факта, че Амадо бе в Ню Йорк. Досегашната бариера бе паднала. Накрая все пак реши, че и за двамата щеше да е по-добре той да се прибере в своя дом и да й телефонира оттам.

Майкъл се сви под напора на брулещия вятър и шибащия дъжд. Когато влезе в градината, видя, че в дневната свети и целият изтръпна при мисълта за Елизабет, която може би го чакаше да се върне. Ами ако се лъжеше? Ако тя бе идвала само за да нахрани Хауърд и нарочно бе оставила лампите да светят, за да не се прибира той в тъмното? Тогава, дявол да го вземе, щеше да я намери. За пръв път в живота си щеше да сгреши за добро, защото му омръзна да се бори и да не спи по цели нощи от болка, че ще загуби.

Той изтръска на верандата взетия от винарната дъждобран и като видя калните си ботуши, изруга, че допълнително щяха да го забавят. Най-после пътят пред него беше чист, само дето страхът и трескавото желание да завари Елизабет в стаята сковаваха движенията му.

Тя беше там, когато отвори вратата. Беше се сгушила до огнището с Хауърд в скута си. Носеше същите възголеми дрехи, както в нощта, когато за пръв път дойде при него. Погледна го виновно и бързо сведе очи.

— Извинявай, че съм тук. Нямах намерение да се бавя. Ей сега си обличам палтото и…

— Не си отивай! Постой още малко!

Майкъл затвори вратата. Толкова пъти си бе представял как тя го чака, че сега му трябваше време, за да се окопити и да почувства мига, без да мисли за последствията и угризенията, които неминуемо щяха да го измъчват след това.

Елизабет пусна Хауърд на земята, стана и нервно отметна назад все още влажната си коса. Майкъл с мъка си пое въздух. Той прекоси стаята и спря съвсем близо до нея. После бавно вдигна ръка и докосна лицето й. Тя се дръпна назад, но след това тихо въздъхна и се люшна към него.

— Целуни ме! — промълви Елизабет. — Моля те, целуни ме поне веднъж.

Той нежно докосна устните й, но в следващия миг настървено ги пое, сякаш гонен от страшен глад. Тя отговори на целувката му със същата страст. Майкъл зацелува нежната й шия и топлината, която се излъчваше от тялото й, го обгърна с невидим чувствен облак.

После властно вдигна брадичката й и настойчиво я погледна в очите.

— Искам повече от това.

Елизабет го гледаше, без да мигне.

— И без това отидохме твърде далеч. Ако продължим, положението ще се утежни.

— Не ме интересува.

— Утре ще мислиш другояче.

— По дяволите това утре!

— Само фактът, че ме обичаш, означава, че особената връзка между теб и Амадо вече е скъсана. Какво ще стане, ако…

Той я прекъсна с почти груба целувка.

— Не и тази нощ, Елизабет. Тази нощ е наша.

Тя тихо простена.

— Обичам те — прошепна тя и го повтори няколко пъти, сякаш никога вече нямаше да има възможност да му го каже.

След трагичната за него развръзка със Сюзън, Майкъл си бе обещал никога повече да не допуска жена да стане смисъла на живота му. Ала независимо от старанието си да се предпази, Елизабет някак си бе пробила защитата му. Той не можеше да знае, че това ще се случи. Първия път, когато я видя редом с най-добрия си приятел — човека, който го обичаше като свой син — Майкъл въобще не си помисли, че ще се влюби съдбовно в тази жена.

Започна да се мята като обезумял в капана на собствените си мисли. Погледна Елизабет и разбра, че и тя мислеше за същото.

— Не можем да го направим, нали? — В гласа й имаше тъга и съжаление, но и примирение.

— Не можем и да се преструваме, че нищо не е било. Никога не ще можем да го изтрием.

— Майкъл, аз не мога да го напусна.

— Зная.

— Амадо нищо не е направил, за да…

— Помниш ли, когато се връщахме от Модесто, ти ми каза, че ще позная моята любима по звънчетата, които ще зазвънят в главата ми?

— Да.

— Досега не съм ти го казвал, но аз ги чух, когато ми подаде парчето ябълка. Ако бях намалил радиото, щях да ги позная, но тогава не исках и да знам за това.

Елизабет се замисли и с болка рече:

— Аз пък помня нещо друго, за което си говорехме, Майкъл: ти и омъжените жени.

Той я притисна по-силно и я целуна по слепоочието.

Сърцето му се бунтуваше срещу тези баналности, които принизяваха мига.

— Не сега, Елизабет.

— А кога?

В този момент Майкъл усети, че тя плаче. В усилията си да се предпази от последиците, младата жена вече загърбваше случилото се току-що между тях. Можеха още час или два да се преструват, но изход нямаше.

— С теб не мога да имам авантюра, Елизабет. С теб искам всичко.

— А нима е възможно нещо друго, освен авантюра? Не знаеше дали тя го проверява, или просто не иска да приеме очевидно.

— Би могла да оставиш Амадо.

— Да. А ти ще можеш ли?

Въпросът го изненада. Елизабет бе предвидила всичко, за разлика от него. Амадо можеше да преживее загубата на жена си или на най-добрия си приятел, но да го напуснат и двамата, и то като любовници — това вече би било непосилно за него. Нима можеха да постъпят така с човека, когото и двамата толкова обичаха?

— И през ум не ми мина, че ще можеш — каза тя.

— Трябва да намерим разрешение.

Елизабет се дръпна от него.

— Но не и такова.

Всяка частица от него викаше, че тя греши. Умът му крещеше срещу тази несправедливост, а сърцето му се късаше от болка. Той отново я взе в обятията си.

— Ако утрешният ден не ни принадлежи, то можем да имаме поне тази нощ.

— Остана ли, после спомените ще ме измъчват. Ти ще ми кажеш неща, които никога няма да забравя, а нощем няма да мога да мигна, защото пред очите ми винаги ще бъде нашата любовна нощ.

— Но ти не можеш да го предотвратиш, Елизабет. Аз съм тук. Аз съм част от твоя живот и ти трябва някак си да ме вместиш в него.

Несправедливо бе да излива своето отчаяние и страх върху нея, но в този миг той не беше на себе си. Искаше тя да му отговори на въпрос, който нямаше отговор. А без отговор животът му щеше да се обезсмисли и дори надеждата, която го крепеше, преди да срещне Елизабет, щеше да умре.

Тя изтри сълзите от лицето си.

— Обичам те, Майкъл, но по-добре да не те бях срещала.