Джорджия Боковън
Нежни мигове (19)

XVIII

Елизабет дочака зората с отворени очи. Когато започна да се развиделява, тя се измъкна от леглото и взе душ! После се настани на масата за закуска и зачака Амадо.

Решена да върне старите им отношения, Елизабет стана и го поздрави с целувка. Той се опита да й подложи бузата си, но тя хвана брадичката му и го принуди да срещне устните й. Амадо бе учуден и несигурен как да отговори на тази натрапена му интимност.

Елизабет му изтегли стола, за да седне.

— Как спа?

— Като бебе. А ти?

— Лошо — призна тя.

— Случило ли се е нещо?

Удивяваше я способността му да се преструва, че нещата между тях вървяха добре.

— Цяла нощ си блъсках главата какво става с нас двамата.

Амадо хвърли поглед към кухнята, където Консуела шумно приготвяше закуската.

— Не мисля, че мястото и времето са подходящи за…

— Този път ще говоря, Амадо, защото бракът ни е много важен за мен.

Тя тръгна да сяда на отсрещния стол, но промени решението си и седна до мъжа си.

— Нека заминем този уикенд! Само двамата!

Той се свъси и посегна към вестника.

— Не мога, Елизабет. Имам…

— Недей, Амадо! Няма нищо по-важно от нас двамата.

— Съжалявам. По принцип съм съгласен с теб, но в събота очаквам едни стари приятели, с които се запознах във Франция. Ще бъде много невъзпитано от моя страна да изчезна.

— Не си ми казвал, че очакваш гости. Колко време ще останат?

— Само един ден. Идват по работа.

— Тогава да заминем следващия уикенд.

Амадо леко стисна ръката й.

— Знаеш колко много работа има през този сезон.

— Няма да приема отказ, Амадо.

Очите му я погледнаха тъжно.

— Боя се, че този път ще трябва.

— Моля те!

Елизабет ненавиждаше факта, че бе принудена да моли. Консуела влезе със закуската. Амадо пусна ръката на жена си.

— Ще говорим за това друг път — каза той.

— Както говорихме и когато се премести в другата стая?

Той я изгледа строго.

— Казах — друг път!

— Добро утро — ведро поздрави Консуела. — Както изглежда, чака ни още един горещ ден.

Тя сложи подноса на масата и започна да сервира. Елизабет избута стола си назад и стана. Призля й при мисълта за ядене.

— Благодаря, Консуела, но тази сутрин не съм гладна.

— Ама трябва да хапнете нещо.

— Може би по-късно.

— И вие ли не сте гладен? — попита тя Амадо.

Той отвори вестника и го сложи до чинията си.

— Напротив. Тази сутрин умирам от глад.

Елизабет се почувства така, сякаш й удари плесница.

 

 

След август дойде септември и Елизабет с готовност се впусна в подготовката на гроздобера, за да забрави любовта си към най-добрия и доверен приятел на мъжа си. Дните бяха изпълнени с работа. Гледаше да замине в Сан Франциско, когато Майкъл бе в Сейнт Хелена, а когато той се намираше в Модесто, тя отиваше в Сейнт Хелена. Всяка сутрин се будеше с мисълта, че както може да се влюби, така може и да разлюби. Нужно й бе само повечко време и малко помощ от страна на Амадо, за да се пребори с чувствата си към Майкъл.

Елизабет реши да повери юздите на рекламната кампания на агенция, и за целта проведе интервю, на което се явиха рекламни агенции чак от Лос Анжелис и Портланд. Накрая си избра главния конкурент на „Смит и Ноубъл“ в Северна Калифорния — „Джей Пи Хокинс и съдружници“. Преди да отстъпи кормилото, тя държеше да се увери, че всичко е наред и нещата вървят гладко. Понеже досега бе работила само с няколко специалисти, малко по-трудно се нагоди към ритъма на агенцията. Нямаше значение дали чувството за вина или интересът я подтикваше да прекарва повече време с Амадо. Тя бе решила да съживи брака им.

Двамата с Майкъл все така си поделяха отговорността за котета. Когато бяха в града, се редуваха през нощта, а щом единият липсваше, другият поемаше изцяло дежурството. Пишеха си странни бележки, когато се налагаше да си съобщят нещо. От една такава бележка Елизабет научи, че Майкъл е намерил стопани на котенцата, и че щяха да ги вземат през последната седмица на септември. Още в началото знаеше, че този ден неминуемо ще дойде и сърцето й се свиваше при мисълта за евентуалната загуба. Опита се да се предпази и си насрочи редица срещи в Сан Франциско за седмицата, когато трябваше да вземат котетата. След два дни обаче разбра, че усилията й са напразни, и потегли към дома.

Когато пристигна, Майкъл тъкмо излизаше от алеята пред къщата. След като му махна да спре, той паркира своя пикай до колата й и отвори прозореца. Тя с мъка проговори:

— Взеха ли ги вече?

— Току-що.

Той се облегна на отворения прозорец и се вгледа в някаква далечна точка.

— Имаше проблеми с Хауърд. Той ухапа жената, която искаше да го отведе.

Елизабет не се учуди, понеже знаеше колко трудно свиква Хауърд с нови хора. Те трябваше да са безкрайно търпеливи и мили.

— Как… защо…

Майкъл се засмя снизходително.

— Тя имаше наглостта да го погали.

— Той спеше ли?

Майкъл се обърна и я погледна.

— Не, Елизабет, седеше на дивана.

— Тя запази ли спокойствие?

— А ти би ли запазила?

— Няма да бъде лоша с него, нали?

— Ако не беше избягала в Сан Франциско, сега нямаше да ме разпитваш така. — Майкъл се почеса по главата и хвана волана. — Извинявай, с нищо не си заслужила това. Уверявам те, че жената няма да се отнася лошо с Хауърд.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото я убедих да не го взема. Много грижи положихме за него, Елизабет, и мисля, че неговият дом е тук.

След малко той добави:

— Казах си: какво пък, може да остане и при мен.

Елизабет се просълзи от благодарност.

— Защо го направи, Майкъл?

— Защото съм глупак. — Той сведе поглед и тежко въздъхна. После отново я погледна. — Защото знаех колко много си привързана към него.

Тя се страхуваше, че ако проговори, гласът й ще я издаде.

— Знаех също, че ще се грижиш за него, докато ме няма. Естествено, можеш да го вземаш винаги, когато пожелаеш.

Искаше й се да му каже, че след като загуби неговото приятелство, Хауърд стана всичко за нея. Знаеше, че скоро ще трябва да се раздели с него, и че отново ще страда, но не взе мерки срещу емоционалния срив. Котаракът я отвличаше от самотата, която й бе спътник през целия живот. Той бе всичко, което имаше. Но Елизабет съзнаваше, че не може да каже подобни неща на човека, когото се опитваше да забрави. Вместо това тя просто му благодари.

Той запали мотора и отвърна:

— Няма защо.

 

 

Септември се изниза и дойде октомври. Във винарната кипеше трескава работа. Щом започна подготовката за зимата, отново се възцари относително спокойствие. Тракторите подготвиха гюлетата за последното наторяване и за предстоящите дъждове. С това работата в лозята приключи. Прибраха машините и спретнаха барбекюта за работниците. Елизабет и Амадо се опитваха да поддържат впечатлението за нормален брак. На закуска и вечеря си разменяха едни и същи или приблизително едни и същи думи. Бяха безупречно любезни един към друг насаме и пред останалите, а на партитата минаваха за идеалната влюбена двойка.

Вътре във винарната виното ферментираше в стоманените цистерни. Скоро щеше да бъде налято в бъчви, които бяха направени от различни дървесни видове. Така според Майкъл виното щеше да придобие по-изтънчен вкус, който Елизабет никога нямаше да бъде в състояние да оцени, но благодарение на него „Монтоя Уайнс“ щеше и за в бъдеще да запази водещите си позиции.

Дъждовете заваляха през ноември, две седмици преди Деня на благодарността. Амадо внезапно реши да събере цялото си семейство за празника. Когато Фелиция му съобщи, че не може да дойде, той веднага замина за Ню Йорк, за да я склони. Малко след като самолетът му кацна, се изви първата за сезона снежна буря. Лимузината, която трябваше да го чака, закъсня, и едва в десет часа вечерта Амадо потропа на вратата на Фелиция. Тя го посрещна хладно.

— Какво правиш тук?

— Когато планината не идва при Мохамед… — Той премести куфара си в другата ръка. — Може ли да вляза?

— Смяташ да отседнеш при мен?!

— Само за тази нощ, Фелиция. Мислех, че така ще бъде по-удобно.

Тя неохотно се отмести от вратата.

— Ако си дошъл да ме увещаваш да идвам в твоя дом за Деня на благодарността, можеш да си спестиш думите. Казах ти, че имам други планове и толкоз.

Докато беше още с гръб към Фелиция, Амадо огледа обстановката. Тя беше типично испанска. Мебелите бяха строги и малко на брой. Над камината висеше портретът на София, нарисуван в чест на първата годишнина от сватбата им. В големия коридор имаше дълга маса, а от двете страни по стените като в олтар горяха свещи и осветяваха снимки на София.

Амадо пребледня. Знаеше, че Фелиция бе близка с майка си, но въобще не му беше минавало през ума, че е толкова привързана към нея. Нима можеше да се състезава с жената, която продължаваше да живее в сърцето на обичната си дъщеря? Ако й кажеше своята истина за нещата, които тя знаеше от майка си, щеше да уличи София в лъжа.

Той остави куфара си до вратата в дневната, отиде до камината и се вгледа в картината. Спомни си, че в онези дни двамата със София бяха щастливи или поне така си мислеха. След малко Амадо се върна до тапицирания с черна кожа диван и седна. Беше се надявал разговорът да тръгне, когато й каже за какво бе изминал целия този път дотук, но Фелиция му даде да разбере, че само ще я раздразни още повече, ако се опита да я заговори.

— Майка ти бе красива жена. В много отношения ти приличаш на нея.

Тя отиде до картината и ревниво я оправи, сякаш той я беше пипал.

— Благодарна съм на баща й, че е постъпил предвидливо, като е нарисувал портрета й, докато тя е била още в Испания. — Фелиция се обърна и го прониза с погледа си. — Иначе ние с Елана нямаше да знаем как е изглеждала мама, когато е била истински щастлива.

— Хосе няма нищо общо с тази картина — каза Амадо.

— Така ли? Кой тогава…

— Погледни фона, Фелиция! Прозорецът, картината на стената… Та това е гостната стая във винарната.

Фелиция се втренчи в картината с невярващи очи.

— Случайно съвпадение — не се предаваше тя.

— Кой ти каза, че Хосе е нарисувал това?

— Майка ми.

У Амадо припламна надежда. Може би все още имаше шанс да убеди дъщеря си, че не е онзи злодей, за който София й бе разказвала.

— Поръчах да нарисуват портрета за първата годишнина от сватбата ни и го подарих за спомен на Хосе. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш венчалния й пръстен.

— Тя ми каза, че пръстенът е семейна реликва.

— А как обясни останалото?

— Никога не съм я питала, но съм сигурна, че има логично…

— Разбира се, че има логично обяснение, и то е в истината.

Фелиция гневно присви очи.

— Не позволявам на никого да идва в къщата ми и да обижда майка ми! Особено ти.

Сърцето му се сви от злъчния й тон, но Амадо бе решил този път вече да не отстъпва.

— И какво толкова съм направил?

— След всичко, което си й причинил, ти нямаш никакви права над нея. Дори нямаш право да говориш за нея.

От години Фелиция хвърляше в лицето му едно и също обвинение.

— И какво точно съм причинил на София?

— Тя се самоуби заради теб.

Отровата в думите й го парализира за момент и Фелиция победоносно го изгледа.

— Ти си знаел, че тя няма пари, и че ако спреш издръжката, когато с Елана станем пълнолетни, тя ще мизерства. Но пет пари не даваше за това, нали?

Въпросът й бе последван от горчив смях.

— Дори не си си направил труда да й се обадиш или да й пишеш, за да разбереш как е, когато си спрял…

— Със София никога не сме се развеждали и затова никога не е имало издръжка. Всеки месец изпращах достатъчно пари, с които да се грижи за себе си и за половината си семейство. — Амадо стана и се приближи към нея. — Кой мислиш, че пое разноските по погребението?

Фелиция се отдръпна от него.

— Твоята гузна съвест.

— Не се чувствам виновен за нищо. Майка ти бе тази, която ме напусна.

— Ти си я принудил.

— И как съм го направил според теб?

— Обещал си да я обичаш и да я пазиш, а после си я завел в Калифорния и си я оставил сама. Знаел си, че тя не знае английски и ще се чувства изолирана в тази страна, но не те е било грижа. Вероятно дори ти е доставяло удоволствие. Трябвала ти е само жена, която да чисти къщата и да ти ражда деца, докато ти се грижиш за скапаната си винарна. Сигурно мама те е вбесила, когато те е напуснала, без да те ощастливи със син.

— А не ти ли е минавало през ума, че ако за мен беше толкова важно да имам син, щях отдавна да се оженя за друга? Особено ако с майка ти бяхме разведени, както ти е казала тя.

— Ти си католик и не можеш.

Фелиция имаше готов отговор за всичко. София добре я беше подготвила.

— А ако ти покажа чек, изпратен от мен, подписан от майка ти и осребрен дни преди смъртта й, поне ще ме изслушаш ли?

— Нищо не е в състояние да промени мнението ми.

— Значи няма да ти стане нищо, ако ме изслушаш.

— От години знаеш за чувствата ми към теб. Защо изведнъж реши, че трябва да сключим мир?

Амадо се беше подготвил за този въпрос.

— Когато човек прехвърли шейсетте, той престава да си въобразява, че времето му е съюзник. От всички неща, които искам да направя в оставащите си земни дни, това е най-важното за мен.

Тя захапа долната си устна.

— Добре. Ще дойда с теб, само ако и Елана е там.

Амадо прекрасно знаеше, че голямата му дъщеря се съгласява само от алчност и от нищо друго. С появата на Елизабет парчетата от баницата нямаше да бъдат толкова големи, колкото обещаваха в началото, но Фелиция беше преди всичко прагматична. Какъвто и дял да получеше от неговото богатство, той щеше да бъде за предпочитане пред нищото.