Джорджия Боковън
Нежни мигове (18)

XVII

Без луна й беше трудно да види хоризонта, а оттам да определи къде свършват звездите и откъде започват светлините в долината. Елизабет запретна ръкавите на пуловера си и с готовност се замисли за това, за да избяга от измъчващите я въпроси. Сети се, че една разходка би й помогнала да заспи, но си спомни за „гостите“. Часът бе два и половина след полунощ, и те несъмнено спяха, но все пак не искаше да рискува Елана или Едгар случайно да я видят как се разхожда наоколо нощем. Затова седна на верандата и се заслуша в щурците. После вдигна краката си на стола и сложи глава на коленете си.

Всички бяха на мнение, че това е най-хубавото парти през този сезон. Амадо щедро бе развързал кесията си — черен хайвер, сьомга от Аляска, пържоли, майстор сладкар от „Станфорд Корт“ и струнен квартет от симфоничния оркестър на Сан Франциско. Елизабет настръхна като си помисли за разноските по всеки гост и после ги умножи по триста.

Но не цената я безпокоеше толкова, а страшното разхищение. В техния свят социалният престиж се измерваше с пищността на пировете, които даваха. Както обикновено и тази вечер изхвърлиха повече храна, отколкото изядоха. Всяка нощ половината от човечеството заспиваше гладно, а останалата половина се кахъреше къде да изхвърля отпадъците си.

И за какво беше всичко това? Ако Амадо бе замислил банкета с едничката цел да й достави удоволствие, тя щеше да бъде далеч по-щастлива от една интимна вечеря на свещи. Много повече щеше да я развълнува поканата да прекарат нощта заедно, отколкото обещанието му да я заведе в Париж за две седмици. Цяла вечер Амадо неуморно я ухажваше и я гледаше страстно, а когато се прибраха вкъщи, той я изпрати до стаята й, целуна я бащински и й пожела лека нощ. Тя се опита да го задържи и му напомни за обещания разговор. Но той се извини, че сутринта му предстои важна среща и трябва да поспи, за да е във форма. Това я смути и наскърби, и само изключителното самообладание й помогна да не му направи сцена. Освен това се побоя, че едно избухване от нейна страна ще го отдалечи още повече от нея.

Сега обаче Елизабет не чувстваше никакъв страх. У нея заговори гордостта. Ами ако каже на Амадо как се чувства в действителност? Ако отиде по-далече и го помоли да правят любов? Ами ако той, какъвто бе състрадателен, склони и отново се провали в леглото? Това щеше да бъде краят на илюзията, че с времето те ще изгладят отношенията си.

Елизабет стана и отиде до парапета. Тялото й бе напрегнато като струна. Вместо да съзерцава долината, тя се обърна и се втренчи в къщата.

Къде точно се бе скъсала връзката? Сигурно причината не беше само в невъзможността да имат деца. Тя се бе постарала да се нагоди към неговия свят и към ритъма на неговия живот. Казваше, че я обича и на моменти се държеше наистина като влюбен. Но Амадо не можеше или не искаше да я люби. Интимните мигове й липсваха безмерно. Чувстваше се толкова самотна.

 

 

Майкъл бавно осъзна, че някой го бута по брадичката. Той изпъшка и обърна глава на другата страна. Котето не се отказа.

— Току-що те нахраних — промърмори той. — Хайде да спим.

— То не търси храна — каза Елизабет.

Майкъл отвори очи. Хауърд се беше настанил върху лицето му и той го премести на възглавницата, след което премигна и се опита да фокусира погледа си.

— Елизабет?!

— Тук съм.

И тогава той я видя. Стоеше до вратата, облечена в стар възголям екип и под мишницата си стискаше кутията с котенцата.

— Какво правиш тук?

Елизабет вдигна рамене.

— Бях будна и видях, че при теб свети. Помислих си, че е време за хранене и че мога да ти бъда от полза. Когато почуках и ти не отвори, реших, че си зает с някое от котетата. Ако питаш мен, трябва ти един външен звънец.

Тя сложи кутията в ъгъла, почака да се увери, че движението не е събудило, никой вътре и отново се обърна към Майкъл.

— Съжалявам, че нахълтах така.

Той се прозя и премигна няколко пъти, след което разтърка очи. Сигурно сънуваше, защото му се стори невероятно Елизабет да се намира в неговата спалня посред нощ.

— Откога си тук?

— Не знам точно. Може би от половин час. Ти така дълбоко спеше, че реших да взема кутията в другата стая и да ги нахраня вместо теб. Щях да оставя бележка.

Хауърд отново се покатери върху Майкъл, зарови после в окосмените му гърди и измяука жално.

— Това няма да ти помогне.

— Да го взема ли?

Той хвана котето, изправи се и се облегна на таблата като внимаваше да не се отвие от кръста надолу.

— Така му е добре. Не му е за пръв път — отвърна Майкъл.

После сложи Хауърд на рамото си и той тутакси се намести, като пъхна главата си под брадичката му. Елизабет се усмихна.

— Наистина му е добре.

— Какво всъщност правиш тук?

Усмивката й угасна.

— Вече ти казах. Видях, че свети и…

— Да, да, зная. Помислила си, че можеш да помогнеш.

— Виж, ако не искаш да идвам тук, просто ми кажи. — Зад предизвикателния й тон Майкъл усети особена уязвимост. Тук нещо стаеше, но какво? На върха на езика му бе да я попита, но изведнъж се сети, че ако продължава в този дух тя ще си тръгне и повече никога няма да се върна.

— Просто ме изненада — това е! Не мога да си представя, че има хора, които доброволно стават посред нощ, освен ако не им се налага.

Изглежда Елизабет се задоволи с обяснението му.

— Не можех да заспя.

— Защото бе твърде развълнувана?

Той й помагаше да излезе от положението. Благодарният й поглед му подсказа, че тя оценява жеста. Елизабет се облегна на вратата.

— Партито бе невероятно, нали?

— Най-доброто от години насам!

— Искаш ли, преди да тръгна, да нахраня Хауърд вместо теб?

— Аз ще се погрижа за него.

Когато тя пристъпи да излезе, Майкъл добави:

— Удивително е колко бързо всички привикнаха към капкомера. Щом само всмукнат и пощуряват. — Луд беше, че се опитваше да я задържи, но той не можеше да спре. — Вече не е необходимо да ги държа, докато ги храня. Сега трябва да ги пазя да не тръгнат след капкомера, когато се налага да го пълня от купата с мляко.

Когато след известно време Елизабет заговори, погледът й беше страшно далечен.

— Сега си припомних нещо, за което не бях мислила отдавна — каза с благоговение тя. — Когато бях малка, намерих в една къща, където бяхме отседнали, коте.

Гласът й бе по детски учуден.

— Беше на черни и оранжеви петна, а лапите му бяха бели. Баща ми каза, че не мога да го задържа, но аз не го послушах. Тайно му носехме храна. Една нощ беше много студено и се уплаших, че ще измръзне навън. Когато всички заспаха, прибрах котето вътре и го сложих да спи при мен. — Елизабет се сви зиморничаво. — Беше само за една нощ. Никога повече нямаше да го направя.

Майкъл се зачуди дали да каже нещо, но реши да не разваля магията. Но тя сякаш бе потънала в спомена и той й подсказа:

— И какво стана после?

Тя няколко пъти разтърси главата си, като че ли искаше да се отърве от нещо.

— Котето започна да хленчи. Опитах се да го успокоя, но то сигурно е било гладно. Баща ми влезе и ни хвана на място.

След малко тя продължи с равен и глух глас.

— Той се развика, че аз ще бъда виновна, ако лошите хора ни намерят и убият всичките ни приятели.

Лоши хора, които убиват приятелите им ли? Кой баща би казал такова нещо на детето си? Майкъл погледна Елизабет, като че ли отново бе станала дете.

— Накара ли те да го изхвърлиш?

Вместо да отговори, тя започна да увива около пръста си кичур коса. Изведнъж бавно се свлече на пода, сякаш краката и вече не я държаха. Седеше неподвижно с присвити до тялото колене. Майкъл имаше чувството, че не желае да чуе продължението. След малко Елизабет заговори шепнешком.

— Той каза, че трябва да науча един много важен урок. Трябвало да знам, че правилата се спазват, или в противен случаи стават страшни неща. После ме накара да сложа възглавницата върху котето и да я държа, докато престане да хленчи. Каза ми, че така ще го приспя. Сигурно не съм му повярвала, щом той натискаше ръцете ми върху възглавницата.

Майкъл остана потресен от тази жестокост.

— На колко години беше, когато се случи това?

— Не зная. Сигурно на четири или пет. Май тогава живеехме в Бостън.

Елизабет не помръдваше и гледаше втренчено в отсрещната стена.

— Може би сме били и в Ню Йорк. Толкова години минаха. Как съм могла да забравя такова нещо?

Тя витаеше в недостъпен за него свят.

— Четох някъде, че децата имат вродена защита срещу злото.

— Господи, какво ли още съм забравила?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита нежно той.

— Май че не.

— Баща ти наред ли беше?

Никога не му беше минавало през ума, че е имала такова детство.

— Да… Искаш да кажеш, че е постъпил така, понеже не е бил с всичкия си?

— Това би обяснило поведението му.

— Двамата с майка ми бяха наркомани, но такива бяха и всички около нас. Невъзможно е всички да са били луди.

Сега вече Майкъл бе страшно смутен. Това, което тя му разказваше, съвсем не пасваше на жената, която Амадо му бе описал.

— Значи доста си пътувала?

— През няколко месеца сменяхме поредния си адрес. Спомням си, че веднъж за една седмица сменихме седем квартири.

Той усещаше, че ако не внимава с въпросите си, тя ще престане да говори. Всъщност го интересуваше от какво или от кого е бягал баща й, но вместо това попита:

— Дори и когато тръгна на училище ли се местеше от град на град?

— Аз тръгнах на училище едва когато заживях при баба.

— А как…

— Майка ми или някоя от жените, с които живеехме, ме учеше.

— Баща ти търговски пътник ли беше?

Малко му остана да изпъшка заради недискретния и тъп въпрос. Тя безизразно го погледна.

— Търговски пътник ли?

— Просто се питах защо сте се местили толкова често.

Елизабет потърка челото си.

— Защо правя това?! Аз никога не говоря за семейството си. Не зная защо ти казах тези неща.

— Приятелите си разказват за себе си — подхвърли той.

— Ти не ме слушаш, Майкъл. — В гласа й звучеше отчаяние. — Щом казвам никога, значи никога!

— Може би котетата са причината.

Тя се обгърна с ръце и се сви още повече.

— Дали постъпих правилно?

— За кое?

— За това, че ти казах. Боже, колко съм объркана! Какво става с мен?

— От какво се страхуваш, Елизабет?

Тя се поколеба, като че ли вътре в нея се водеше жестока битка.

— Да ти кажа ли от какво наистина се страхувам?

— Разбира се.

— Ако разбереш коя всъщност съм аз, нашето приятелство ще свърши.

— Ти не си добре.

— Знам какво говоря. Винаги е ставало така.

Майкъл върна Хауърд на възглавницата, навлече джинсите си и седна при нея на пода. Отначало не смееше да я докосне, изплашен от силните си чувства към нея. Но щом я погледна, забрави своите желания и нужди и я прегърна.

— Каквото и да ми кажеш, аз няма да престана да те харесвам — увери я той.

— Ами ако ти доверя, че съм била масов убиец?

— Наистина ли си била?

— Не.

— Цяла нощ бихме могли да си говорим така. Но едва когато ми повярваш напълно и ми разкриеш тайната си, всеки от нас ще може да защити своето мнение. Вероятно обаче се страхуваш, че мога да те издам? — каза шепнешком Майкъл.

Тя не отговори.

— Ти си на ход, Елизабет. Няма да те принуждавам да правиш нещо насила.

— Загубата ми ще бъде голяма, а печалбата — нищожна — каза тя повече на себе си, отколкото на него.

— Тогава не ми казвай нищо. Ще забравим за тази вечер и всичко ще бъде постарому.

— Би ли могъл наистина?

Изплаши се при мисълта, че е готов на всичко за нея.

— Да — отговори твърдо той. Настъпи мълчание. По едно време тя попита:

— Чувал ли си за Ан и Бил Кевъноу?

Имената му звучаха познати, но не знаеше откъде.

— Май че да.

— През седемдесетте те участваха в екстремистка групировка, която взривяваше военни бази и правеше обири на банки.

— Да, сега си спомням. Май имаше един случай, при който една от бомбите им бе избухнала преждевременно и няколко човека бяха убити.

Елизабет кимна.

— Да не би да искаш да кажеш, че Ан и Бил Кевъноу са твои родители?

— Биологични родители. Оставиха ме при баба, когато бях на десет години. Няколко месеца след рождения си ден получих поздравителна картичка и това беше всичко. Едва когато ги хванаха, разбрах, че са били в Калифорния.

Майкъл притисна лицето си в косата й и затвори очи.

— Сигурно родителите ти са били най-голямото събитие, което някога е преживял Фармингъм.

— Не бяха само жителите на града. След като се разчу, че съществува местна връзка, там се стекоха журналисти от целия щат. Следваха ме по петите, а когато най-после си заминаха и градските клюкари си намериха друга жертва, родителите ми бяха застреляни при опит за бягство и всичко започна отначало.

— Сега разбирам защо си сменила името си.

— Не само него смених.

— Каквото било — било. Сега вече няма значение. Ако бяхме отговорни за онова, което вършим като деца, всички трябваше да сме зад решетките.

В този момент Майкъл се сети за версията на Амадо относно произхода на Елизабет.

— Амадо знае ли за това? Дали пък…

— Никога нищо не съм му казвала. Обещай ми, че и ти няма да го направиш, Майкъл.

— Обещавам.

Тя се размърда да става.

— Щом Едгар и Елана си отидат, аз ще се преместя в къщата за гости и ще можем да се редуваме в нощните дежурства. Напоследък и без това не мога да спя.

Те отново се върнаха на предишната тема, сякаш нищо не се беше случило преди половин час.

— И искаш Амадо да ме гледа на кръв, понеже съм му отнел жената? Не, благодаря. Сам ще се оправя някак си.

— Амадо дори няма да разбере, че ме няма.

Трябваше му малко време, за да осмисли думите й. После се почувства като смазан.

— Още ли не спите заедно? Дори тази вечер?!

— Майкъл, не искам да говорим за това. Не е честно спрямо Амадо.

— Но той не откъсваше поглед от теб през цялата вечер. Исусе Христе, какво прави той, когато се приберете? Целува те за лека нощ и се прибира в стаята си?

Тя понечи да се изправи, но той й попречи. Опита се да го заобиколи, но Майкъл я хвана за ръцете. Елизабет начаса избухна:

— Какво те засягат отношенията ни с Амадо? Защо си се загрижил толкова?

Ето какво било. Той можеше да я успокои с някоя блудкава историйка за добрите приятели и тя щеше да му повярва, само защото така й изнасяше. Елизабет доверчиво сподели с него трудни истини, а нима той не можеше?

— Хайде, Елизабет. Ти си умна жена и сама можеш да си отговориш на въпроса.

Майкъл бе на самия ръб на пропастта. Земята предупредително се ронеше под него. Ако паднеше, нямаше спасение и връщане назад.

— Мисля, че… Не, сигурен съм, че те обичам.

Тя пламна и се извърна, сякаш да се предпази от удар.

— Не, не трябва. Няма да ти позволя.

— Свършено е. Ти не можеш да направиш абсолютно нищо и аз също не мога.

— Но ти не разбираш…

И в този момент сякаш го удари гръм.

— Кога разбра?

— Сега. Ако знаех преди, нямаше да дойда тук тази нощ.

Той я пусна и бавно се облегна на стената. Цял живот бе чакал да чуе от любимата жена, че го обича. Това трябваше да бъде най-прекрасният миг, а в действителност се оказа най-печалният. Майкъл обичаше жената на най-добрия си приятел. В ада сигурно имаше специално място за такива грешници като него.