Джорджия Боковън
Нежни мигове (17)

XVI

Елизабет паркира мерцедеса в алеята под дъба, който хвърляше сянка върху къщата, и свали прозорците. С малко късмет и попътен ветрец колата нямаше да заприлича на пещ по обратния път към винарната. В противен случай душът, които бе дошла да вземе, щеше да се окаже загуба на време.

Слезе от колата и погледна часовника си. След седем часа двамата с Амадо даваха банкет на голямата морава във винарната за триста дистрибутори, търговци на едро и гостите им. По това време палатките вече бяха опънати столовете и масите — подредени, а ангажираният за случая персонал действаше в подвижната кухня. Поне така трябваше да бъде по план.

Дано да нямаше проблеми, защото тя за пръв път виждаше Амадо да се притеснява толкова за парти. Чу го поне десетина пъти да казва на Консуела, че всичко трябвало да бъде идеално.

Елизабет бързо взе душ и се облече. Чувстваше, че ще изкара деня, без да се вкисва. Когато се запъти към входната врата, стомахът й шумно се разбунтува и тя се сети, че не бе закусвала. Отиде в кабинета и се опита да се обади на Амадо, за да го предупреди, че малко ще закъснее, но никой не отговори. Запасвайки блузата си в памучната си пола Елизабет влезе в кухнята и налетя на Майкъл. Той тършуваше в чекмеджето, където Консуела държеше какви ли не боклуци.

— Какво правиш тук? — попита тя спонтанно.

Трудно бе да се каже кой от двамата се стараеше повече да не остава насаме с другия през изминалите три месеца от случайната им среща в Модесто. Елизабет вярваше поне на думи, че с времето ще преодолее своята скованост. Въпреки че се бе зарекла да завърже запознанства, когато се премести в Сейнт Хелена, досега се бе сприятелила истински само с Майкъл. Амадо ставаше все по-недостъпен и младата жена копнееше да си поговори с някого. Много често посягаше към телефона, за да се обади на Алис, но винаги я спираше някакво чувство за вина. Не искаше баба й да научи точно от нея, че принцът и принцесата от въображаемата приказка вече не живееха щастливо.

— Позвъних, но никой не отвори.

— Не това имах предвид. Защо не си във винарната. Останах с впечатлението, че на всеки е поверена някаква работа.

— Това е дълга история. — Майкъл се върна до чекмеджето. — Знаеш ли дали тук има капкомер? Забравих да взема.

— Защо ти е капкомер?

— В моята къща има пет котета, които скимтят от глад и не искат да пият от бутилката, която ветеринарят ми даде.

— А майка им?

— Един трактор я блъсна тази сутрин.

Майкъл с яд затвори чекмеджето. На Елизабет и мина гладът.

— На колко са?

— Никой не може да ми каже със сигурност. Тони каза, че майката се появила в плевнята преди седмица. Изглеждала гладна и момчетата започнали да я хранят с остатъците от храната си.

Той отвори друго чекмедже и когато видя, че е пълно с кухненски кърпи, го затвори.

— Според доктора котетата са на две, две и половина седмици. Той не смята, че ще живеят, но ми даде специално мляко, за да ги храня, ако искам.

— Очичките им отворени ли са?

— Мъничко.

Елизабет се опита да си спомни къде беше виждала капкомер и се сети, че Амадо го използваше за своите алергии.

— Защо не се върнеш и отново не опиташ с бутилката? Ако не намеря нещо тук, ще отида до магазина.

Стана и смешно, когато влезе в спалнята на Амадо. За трети път влизаше там, откакто той се премести. Първите два пъти бе идвала посред нощ, когато се чувстваше страшно самотна в своето легло. Ставаше и бродеше из къщата и накрая все стигаше до неговата стая. Влизаше на пръсти като крадец и лягаше близо до него, за да чува дишането му, но внимаваше да не го докосва. На сутринта вече я нямаше.

Елизабет провери шкафчето в банята, но не намери нито капките за очи, нито хапчетата, които Амадо вземаше за своите алергии. После надникна в дрешника и в нощното шкафче, и когато вече се канеше да се откаже, тя забеляза една кутия. Вътре имаше няколко шишета с лекарства и чисто нов капкомер. Елизабет знаеше, че Амадо старателно прибира всички опасни за внучките му неща, но този път май се бе увлякъл. Особено що се отнасяше до децата на Елана, които живееха на не по-малко от сто мили и ако идваха два пъти в годината дядо им беше на върха на щастието си.

Елизабет пъхна капкомера в джоба си и върна кутията на мястото й, като си каза, че трябва да предупреди Амадо за тази акция в стаята му.

Почука на външната врата на Майкъл. Когато той не отвори тя предположи, че е зает с котетата и влезе. За първи път бе в неговата къща. Усмихна се, когато видя непретенциозната дневна с по мъжки тежки мебели и отрупани с книги рафтове. Значи любовта към книгите го държеше буден през нощта — още едно общо нещо между тях. Хареса и това, че беше спретнат, без да е маниак на тема ред. Възглавничките на дивана не бяха умишлено подредени. Те просто бяха сложени така, че да са по-удобни за този, които обича да лежи с книга в ръка. Имаше най-различни лампи. Камината явно не беше за украса, а картините на стените бяха оригинални. Повечето представляваха морски сцени, рисувани с водни бои.

— Намерих един — извика Елизабет, за да извести за присъствието си, а и за да разбере къде е Майкъл.

— Тук съм — отговори той.

Пред себе си младата жена видя три врати и отново извика:

— Къде по-точно си?

След малко Майкъл излезе от вратата срещу стълбите. От ръцете му, събрани отпред, се носеше настоятелно мяукане.

— Колко се радвам, че дойде. — Той забеляза опаковката на капкомера. — Вече бях решил да отрежа пръст от някоя ръкавица.

— Това се прави за теленцата, Майкъл — разсмя се тя. — Ако не те познавах, щях да си помисля, че си градско момче.

Той й подаде котето и взе капкомера.

— Баща ми бе земеделец, а не скотовъдец. Той нямаше слабост към домашните животни.

Елизабет гушна неспокойното рижаво телце.

— Как може да нямаш слабост към домашните животни.

— Той казваше, че се трепе за прехраната на семейството си, а не на животните.

Котенцето се притисна към ухото на Елизабет и се опита да го засмуче.

— Къде е млякото?

— В спалнята. Исках да ги накарам да лижат от пръста ми.

— Още са малки за това.

Отчаяно, че не може да засуче, котенцето отново заскимтя. Елизабет го сложи под брадичката си и тръгна към спалнята.

— Спокойно — заговори му нежно тя. — Почакай още мъничко… Знам, че си гладно… тихичко.

— Сякаш си го правила и преди. — В гласа на Майкъл се долавяше надежда.

— Баба ми бе специалистът. Когато дядо ми бил жив и все още живеели във фермата, всички в окръга й носели осиротелите си животинки. Когато аз се появих, тя вече живееше в града и се грижеше само за котки и кучета.

Елизабет влезе в спалнята на Майкъл и забеляза една кутия насред леглото му. Вътре останалите котенца изтощени от глад, се бяха сгушили едно върху друго и спяха.

— За да нахраним по-бързо и петте, по-добре ще е да действаме двамата. След това ще отида да купя още капкомери от аптеката.

Тя седна на края на леглото и хвана главата на котето. Сложи върха в устата му и леко стисни гумената част. Котенцето лакомо засмука.

— Ей да му се не види! — възкликна Майкъл.

Той бе толкова доволен от себе си, че Елизабет се усмихна.

— По-бавно!

— Много по-лесно е, отколкото си мислех.

— Защо?

— Когато се нахранят, трябва да ги погалиш малко.

— Според баба, когато майката ги лиже, тя не само ги чисти, но и помага на храносмилането им. Лично аз смятам, че малките на ласкави майки стават гальовни котки, когато пораснат.

Пълниха няколко пъти капкомера, докато заситят първия им подопечен и после се заеха със следващите. Майкъл погледна Елизабет.

— На колко години беше, когато родителите ти се споминаха?

— Заживях с Алис, когато бях на десет.

При възможност тя заобикаляше въпросите вместо направо да излъже, особено когато човекът отсреща й допадаше. Това несъмнено бе от значение само за нея, но за момента не можеше да предложи нещо повече.

— Само една катастрофа ли беше?

— Какво?

— Катастрофата.

— О, да. Случи се късно през нощта.

Когато отиде в колежа, Джордж Бенсън и баба й се събраха и решиха, че в интерес на сигурността й, тя трябва да приеме като своя и биографията на Елизабет Престън.

— Сигурно животът ти се е преобърнал, след като си загубила родителите си, а после и приятелите, когато си се преместила при Алис.

Това, което той знаеше за нея бе твърде фрагментарно и несвързано, за да се придържа стриктно към една история. Разумът й подсказваше да му разкаже за Елизабет, а сърцето — колкото се може повече за Джени.

— Когато бях малка, доста пътувахме, така че нямах истински приятели. После заживях с баба и отново бях сама. Като че ли цял живот съм била сама.

— Като котенце, което не са галили достатъчно?

Елизабет не искаше Майкъл да разбере коя е не защото се опасяваше, че ще я издаде, а понеже между тях щеше да възникне особена връзка, ако той научеше историята й. Не можеше да рискува, особено с Майкъл, колкото и голямо да бе изкушението да има до себе си близък човек, с когото свободно да разговаря.

— Може и така да се каже.

— Но не е само това, нали?

— Не, не е — призна тя.

Елизабет затаи дъх. Дълбоко в себе си тя очакваше нещо да се случи, но уви! Нямаше светкавици, гръмотевици, нито пък Майкъл я погледна осъдително, когато чу откровението.

— Но ти не искаш да ми разкажеш за това.

С края на полата си тя избърса млякото от устата на сивото коте, после го върна в кутията и взе друг сивушко, който бе с по-дълга козина. Действията й говореха вместо нея.

— Ти си се отчуждила от семейството на баща си, нали?

Елизабет се разсмя и, въпреки решението си, отговори на въпроса му. Изплаши я само готовността, с която се поддаде.

— Отчуждила — каква странна дума!

— Не исках да прозвучи така. Просто не мога да повярвам, че можеш да се омъжиш, без да поканиш други роднини, освен Алис. Все трябва да има някой, с когото да поддържаш връзка.

— Семейството на баща ми се е отрекло от него още преди да се родя аз. Когато бях в гимназията, Алис си постави за цел да ги издири. Когато най-накрая се свърза с тях, те й казали, че не искат и да знаят за мен.

Поне в общи линии това бе истина. Майкъл престана да храни котето.

— Това наистина е гадно. Не трябваше да те разпитвам. Извинявай.

— Ти не можеше да знаеш.

— Но трябваше да се досетя. Почувствах се объркан, когато ми каза, че не можеш да имаш деца, и се държа така, сякаш е настъпил краят на света. Мислех, че искаш дете заради Амадо, но това не е така, нали?

— Когато собствените ти родители те изоставят израстваш с мисълта, че ще бъдеш идеален родител за своите деца. Мечтите умират последни.

— Никога не съм мислил за това преди, но предполагам, че за детето смъртта е равносилна на изоставяне.

Трябваше елегантно да се измъкне от този разговор, преди да му разкаже други неща и после да съжалява.

— Когато си дете, мислиш, че светът се върти около теб — махна с ръка Елизабет.

Майкъл продължи в същия дух.

— Като малка сигурно си носила много панделки и дантели. Направо си те представям с къдрици до кръста и големи сини очи, с които заковаваш палавите малки момчета като мен.

— Не позна.

Преди да успее да каже нещо, Елизабет чу гласа на Амадо.

— Елизабет? Майкъл? Тук ли сте?

Майкъл се изправи.

— В спалнята сме.

След малко Амадо се появи на вратата. Усмихна се на Елизабет и погледна Майкъл.

— Чуках, но сигурно не сте ме чули. Когато Тони ми каза за котенцата, помислих, че ще ви открия тук.

— Опитах се да ти се обадя, за да те предупредя, че ще закъснея малко — каза Елизабет. — Но после така се залисах с котетата, че забравих да опитам отново.

— Разбирам. Тръгнах да ви търся, защото се притеснявах да не сте заседнали някъде.

Той закачливо й се усмихна.

— Ако все пак се съгласиш да сложа телефон в колата ти…

Елизабет упорито бе отказвала да приеме, че е толкова важна особа, та всеки, дори Амадо, трябваше да има денонощен достъп до нея.

— Остава ни да нахраним само още едно коте.

— Как са те?

— Ела и виж сам.

Амадо вдигна ръка.

— Дори оттук усещам…

Сърцето й се сви.

— И към котките ли си алергичен?

— Към тях най-много.

— Съжалявам, Амадо — каза Майкъл. — Ти никога не си споменавал за това преди.

— Нямам нищо против да останат тук при теб. Но най-добре ще е вие отново да се заемете с тях, а аз да си гледам моята работа.

— Къде да те намеря, когато приключа тук? — попита Елизабет.

Той не знаеше какво да й отговори.

— Не е необходимо да ме търсиш. Побързах да приключа с приготовленията тази сутрин, защото следобед имам среща в Санта Роса.

— Искаш ли да свърша нещо, докато те няма?

Тя предварително знаеше отговора, но се почувства длъжна да попита. За десет години Консуела се бе специализирала в организирането на партита и Елизабет с радост й отстъпваше тази работа.

— Консуела каза, че всичко е готово. Ако обаче ти остане време, ще ти бъда благодарен да провериш приготвена ли е резиденцията за гости.

— Мислех, че всички ще си спят по домовете.

— Елана и Едгар ми съобщиха, че въпреки всичко ще дойдат.

Елизабет не ги беше виждала откакто засече Едгар в апартамента.

— Ще се погрижа за това веднага щом свърша тук.

— Тогава доскоро — кимна Амадо.

Майкъл го изпрати, а Елизабет стана, за да размени котенцата. Четирите вътре в кутията отново се бяха сгушили в ъгъла. След като ги разбута, за да види кое още не е яло, тя вдигна най-малкото и тутакси ахна от изненада.

— Хауърд!

Огледа муцунката му. Като се надяваше, че подозрението й няма да се потвърди, тя прокара пръсти надолу към опашката, за да провери има ли подутина накрая. Да, имаше. Елизабет затвори очи и го гушна към лицето си.

— Дошъл си да ме тормозиш, нали? — Погали го с крайчеца на пръстите си. — Не искам да те засягам, Хауърд, но този път оплеска нещата. Не мога да те взема у дома.

Майкъл отново се появи, седна до нея и взе капкомера.

— Готови?

— Както и очакваше, прероденият Хауърд не яде лакомо и се оттегли след два капкомера, пълни с мляко.

— Дали пък не е болен? — попита Майкъл.

— Сигурно просто е изтощен от плач. — Не смяташе да му обяснява, че Хауърд винаги бе ял по толкова.

Майкъл погали с пръст котето.

— Неприятно ми е да го казвам, особено в негово присъствие, но мисля, че нищо повече не можем да направим за него. — Гласът му премина в шепот. — Това коте е невероятно грозно. Прилича на мършава мишка. Едва ли ще му намерим стопанин.

— Той ще заякне.

За първи път откакто се върна в стаята, Майкъл погледна Елизабет.

— Да не си разстроена за нещо?

— Разбира се, че не. Защо да съм разстроена?

— Не зная. — Той се вгледа по-внимателно в нея.

— Заради котето е. Напомня ми за един котарак, който някога имах. Всъщност по-правилно е да кажа котарак, който притежаваше мен.

— Искаш ли да си поговорим за това?

Елизабет изпъшка.

— Трябва да видиш дали Чарлз Шулц ще позволи двамата с Луси да започнете съвместен бизнес.

— Няма да стане. Срещу петаче тя дава съвет на всеки срещнат, а аз съм по-придирчив към хората.

Душата й затрептя, когато се вгледа в очите на Майкъл. Спомни си как я прегръщаха ръцете му. Отдръпна се от него, като си даде вид, че така ще й бъде по-удобно.

— Ще ти покажа какво да правиш с Хауърд, а после можеш да се погрижиш и за останалите, докато аз се върна от аптеката.

— Значи твоят котарак се е казвал Хауърд?

— Така му виках, но той никога не реагираше на името си.

Когато свършиха с масажа на Хауърд, Майкъл го върна в кутията и изпрати Елизабет до вратата.

— Сигурен ли си, че довечера ще се справиш сам? — попита тя.

— В какво се съмняваш — в моите способности или майчински инстинкт?

— Просто си помислих, че няма да се наспиш добре, щом ще ставаш през два часа, за да ги храниш.

Майкъл направи физиономия.

— Ветеринарят не ми спомена нищо за това.

— Така си и мислех. Щях да ти предложа да ги взема аз тази вечер, но няма къде да ги приютя заради алергиите на Амадо и Елана и Едгар, които ще спят в резиденцията за гости. Щом мине този банкет, можем да се редуваме за нощите. Дотогава…

— Ще се справим. Та нима тези създания могат да създават някому проблеми?

— Ще говорим за това утре сутринта — усмихна се лукаво тя.

Амадо се прибра по-рано следобед. Оставаше им половин час до тръгване и той отиде в спалнята на Елизабет. Усмихна се, когато я видя.

— Зашеметяваща, както винаги!

— Благодаря.

За тази вечер бе избрала оригинална рокля на Боб Маки — жълта на цвят, дълга до коленете, семпла, но ефектна. Чувстваше я като част от себе си, когато бе облечена с нея.

— Алис ми помогна в избора. Сигурна бе, че цветът ще ти хареса.

— Права е била. — Амадо критично я огледа.

— Но май нещо липсва — добави загадъчно той. — Почакай тук! Ей сега се връщам.

След малко се появи с едно пакетче, обвито в златист станиол и с панделка, в която бе забодена жива орхидея.

— Честита годишнина! — каза Амадо и й го подаде.

Елизабет пребледня. Мили боже, нима бе забравила датата?

— Не е ли малко рано?!

— Знаех, че единственият начин да те изненадам, е да я отбележим предварително.

— Партито довечера, да не би да е заради годишнината?

Той изглеждаше страшно доволен от себе си.

— Виждам, че си изненадана.

— Ти си направо невероятен.

— Отвори подаръка си!

Елизабет внимателно свали обвивката и видя кутийка за скъпоценности. Предчувствието за онова, което бе вътре, я направи неспокойна. Не можеше да носи обиците от Амадо за Коледа или гривната, която й беше изпратил в кутия с рози на Свети Валентин, или пък коктейлния пръстен, които бе скрил в тортата на рождения й ден, без да се чувства като жив манекен на „Биърз“.

— Амадо, не биваше. Щях да се радвам и на…

Той се усмихваше в очакване.

— Преди да кажеш още нещо, погледни вътре, Елизабет.

Тя неохотно отвори кутийката. Това, което видя вътре надхвърляше всичките й очаквания. Опита се да изрази чувствата си, докато гледаше камъка в средата. Годишните бюджети на някои страни от Третия свят сигурно бледнееха пред състоянието, което Амадо бе пръснал за огърлицата от голям смарагд и диаманти.

— Нямам думи — отрони тя. Това поне бе истина.

— Позволи ми да ти я сложа.

— Моля! Аз едва ли бих могла.

Когато Амадо плъзна огърлицата около врата й тя усети студенината и тежестта на камъните.

— Я сега да те видя — той я обърна към себе си. Ръката и посегна към смарагда. Такова нещо носеха филмовите звезди, а не дъщерята на Бил и Ан Кевъноу После се сети за забележката на Елана по повод обиците, които Амадо й подари на Коледа. Точно когато Елизабет минаваше край заварената си дъщеря, тя високо подметна на Едгар:

— Стереотипно, но боя се, че е истинско. Мъжете и момчетата се различават само по цената на играчките си. Много жалко, че татко не е избрал нещо, което всички да използваме, като например яхта или самолет.

Елизабет се усмихна при мисълта за реакцията на Елана към най-новия подарък на баща й.

— Е, как е? — погледна предизвикателно тя Амадо. Той поклати глава, като че ли бе разочарован, но очите му игриво блестяха.

— Ти си по-красива от това бижу. То бледнее в сравнение с теб. Май ще е по-добре да го върнем.

В този миг тя с болка си спомни мъжа, за когото се омъжи само преди година. С радост щеше да се раздели с всеки диамант от огърлицата, само ако можеше да го има една-едничка нощ. Елизабет отговори на неговата закачка с предизвикателен поглед.

— Само се опитай да ми я вземеш. Зная законите за собствеността.

Той се приближи към нея и за миг й се стори, че ще я вземе в обятията си и ще започне да я целува. За един прекрасен миг сърцето й спря — и тя повярва, че кошмарът от изминалите три месеца свършва. Но Елизабет се оказа права само донякъде. Амадо наистина я целуна, но по бузата, а не по жадните за целувка устни. Тя се помъчи да скрие огорчението си и възпитано каза:

— Благодаря ти, Амадо. Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала.

— За мен е удоволствие.

Преди да се извърне, тя видя в очите му тъга, голяма колкото нейната. Понечи да го разпита, но когато отново се обърна с лице към нея, защитната му маска бе вече спусната. Елизабет разбра, че няма шансове.

— Ще тръгваме ли? — попита той.

— Трябва да поговорим за нас двамата.

Знаеше, че моментът не е подходящ, но не можа да се въздържи.

— Добре — съгласи се той. — Но не тази вечер.

— Наистина ли ще поговорим?

Амадо дълго я гледа, после изведнъж се наведе и я целуна. Маската падна. Този път устните им се сляха. Нямаше връщане назад. И двамата се желаеха. Кръвта й кипна. Тя силно се притисна до него и устните й се впиха още по-отчаяно в неговите. Изведнъж всичко свърши.

— Няма да липсваме никому, ако закъснеем малко — каза тя.

Той се усмихна и силно я прегърна.

— Някога и някъде трябва да съм извършил нещо чудесно, за да те заслужа. Твоето търпение и разбиране са моята опора.

Това бе благодарност за нещо напълно различно от това, което тя искаше от него.

— Липсваш ми, Амадо.

— Винаги ще бъда до теб. Докато ме искаш.

— Тогава ще бъдеш с мен вечно.

Той я целуна по челото.

— От твоята уста в божите уши, скъпа!