Джорджия Боковън
Нежни мигове (16)

XV

Когато излезе от Сакраменто и се насочи към Модесто, Елизабет отвори прозорците на мерцедеса. Беше непривично топло за началото на май и миришеше на лято. Тя разпусна тежките си коси и вятърът мигновено ги разпиля.

Хубаво щеше да бъде да се видят с Джойс, но сега не съжаляваше, че не остана в Сан Франциско. Не би могла дълго да се преструва, че всичко между нея и Амадо е наред. Малко вероятно бе съпругът й да я потърси, но все пак Елизабет се обади на Консуела, че е променила плановете си и отива в Модесто. Вътрешният й глас й нашепваше, че това е бягство от проблемите, но тя отказа да го слуша, докато не й подскажеше някакъв изход. Елизабет щеше да превъзмогне кризата, каквото и да й струваше това.

Понеже Амадо не й остави избор, тя щеше да му даде нужното време. Накрая той щеше да преодолее разочарованието си и да осъзнае, че и без деца животът им може да бъде пълноценен. А ако й се усмихнеше щастието, някой ден самата тя щеше да повярва в това.

 

 

Майкъл Лоугън бе провесил крака от матрака и се взираше в ръждиво оцветеното небе на запад. Зад него планините Сиера Невада се издигаха като пурпурна грамада на фона на залязващото слънце и бележеха източния край на долината. Въздухът пареше и в тишината се чуваха само щурци и птици, а от време на време квакаха жаби.

След по-малко от час небето щеше да почернее и да натежи от мигащи звезди. Нощта щеше да приюти настървени за бой мъже и влюбени, които се задушаваха в тесните къщи и апартаменти. Влюбените щяха да се намерят и да се слеят с дива ненаситност, а войнствените мъже щяха да предизвикат сбивания заради някоя случайна дума или предизвикателен поглед.

Майкъл почувства познатия стар копнеж. Той се бе засилил през годините, но младият човек така и не успя да определи какво точно го мъчи. На моменти усещането завладяваше цялото му същество и тогава нито работата, нито приятелите бяха в състояние да го изтръгнат от празнотата, която изпитваше. После копнежът си отиваше и Майкъл се успокояваше, но добре знаеше, че това е поредното затишие пред нова буря.

За да не кривне мисълта му в неприятна за него посока той се съсредоточи върху причината, заради която бе дошъл във винарната. През двете седмици на неговото отсъствие строителството на изложбената зала бе напреднало. Само преди три седмици наетият от него екип полагаше основите, а днес скелетът бе вече готов и предстоеше покриването му с шперплат.

С инсталираните във винарната цистерни, с новите мелници, които щяха да бъдат завършени до седмица и с бутилиращия завод, чието пускане бе предвидено за зимата, компанията щеше да излезе на пазара по-рано от предвиденото.

Следобед Майкъл бе провел интервю с кандидатите за технолози, които щяха да вършат непосредствената работа, когато разширеното предприятие започнеше производство. А щом това станеше, Амадо искаше Майкъл отново да поеме нещата в долината Напа.

Рекламната кампания на Елизабет бе толкова успешна, че самата тя се изненада. Търсенето на вина с марката „Монтоя“ бе изпразнило рафтовете в десетина от най-големите супермаркети в страната. Навсякъде, където отидеше, хората спираха Амадо, за да искат съвета му на познавач или просто за автограф на хартийка, която изравяха от джобовете или чантите си. Посетителите на винарната питаха дали той би могъл да им се подпише върху бутилките с вино, които купуваха от магазина за подаръци.

Търговският успех запали Амадо за ново разширение на север, в долината Драй Крийк. Майкъл горещо благодареше на Всевишния всеки път, когато винарят се връщаше разочарован оттам. Вълнуващо бе да е свидетел и участник в буйния растеж на „Монтоя Уайнс“, ала той все още изпитваше съмнения. Беше свикнал Амадо да мисли спокойно и предвидливо, а напоследък нещо му ставаше. Бързо избухваше пред работниците и се извиняваше със закъснение. Миналата седмица, когато Майкъл отново бе повдигнал болната тема за опасността да загубят контрол вследствие на бързото разрастване, с необичайна неприязън той го бе срязал, че не се нуждае от съветите му.

Майкъл се загледа в облака прах, който се вдигна по пътя. Винарната се намираше на няколко мили от магистралната мрежа на страната, последните две, от които още не бяха асфалтирани. През изминалите месеци по тези пътища бяха прекарани много тежки товари и земята бе станала на прах, който се вдигаше и при най-слабия досег. Този път покоя нарушаваше една бяла кола — мерцедесът на Елизабет.

Майкъл се настани по-удобно и зачака. Ако търсеше него, щеше да види камиона му и да спре отпред. Ако отиваше в офиса, просто щеше да отмине. Но тя направи друго. Свърна в пресечката, водеща към задната част на винарната, където в един фургон живееха пазачът и кучето му. Майкъл чу как младата жена затръшна вратата на колата. След малко я видя да крачи към незавършената изложбена зала. Понечи да й извика, но си помисли, че може да я уплаши и реши да изчака, докато тя забележи камиона и разбере, че не е сама.

Но противно на очакванията му Елизабет не заобиколи постройката, а се изкатери по натрупаните дъски и стълби и се мушна в отвора на стената. После застана почти под него. Майкъл не виждаше добре лицето й поради падналия здрач, но превитите рамене, клюмналата глава и тежката й походка му подсказаха, че нещо не бе в ред. В следващия миг тя закри лицето си с ръце и изхлипа. Първата му мисъл бе за Амадо. Сигурно се беше случило нещо лошо и Елизабет бе дошла, за да му каже. Предположението беше лишено от логика, но все пак страхът изключваше разума. Майкъл се хвана за гредата и скочи долу. Стресната от неочакваната му поява, тя извика и побягна. Той се уплаши, че може да се препъне в някоя от разхвърляните наоколо дъски и се пресегна да я хване. Елизабет започна бясно да се дърпа и Майкъл сложи ръката й на гърдите, а после и на лицето си.

— Аз съм, Майкъл. — Той разтвори ръце, за да я увери, че няма да й причини зло. — Извинявай. Не исках да те изплаша.

— Копеле такова! — Тя замахна към него и улучи ръката му, когато той се дръпна назад. — Защо не ми каза, че си тук.

— Помислих, че ще видиш камиона ми.

Майкъл пристъпи към нея, а тя отстъпи крачка назад.

— Остави ме на мира!

— С удоволствие. Преди това обаче ми кажи какво се е случило.

— Нищо.

— Аха!

— Не е твоя работа.

— Нещо с Амадо ли?

— Не, Амадо е добре. — Младата жена му обърна гръб. — Моля те, Майкъл, просто си иди!

— Всеки понякога има нужда от приятел. Дори и ти.

— Аз не занимавам другите с проблемите си.

Той се приближи и я прегърна. Нека си поплаче на рамото му. Нали за това бяха приятелите? Елизабет стоеше сковано, но не се отдръпна.

— Това няма да помогне — прошепна тя.

Майкъл се наведе, за да я чува по-добре и вдъхна аромата на косата й. Устните му случайно докоснаха челото й, когато тя се отдръпна, дъхът й опари лицето му. И тогава Елизабет застина. Очите й, в които още блестяха сълзи го гледаха съвсем отблизо с покъртителна тъга. Той почувства непреодолимо желание да вземе болката й и да я утеши, без да мисли за последствията. Майкъл се поддаде на порива си и я целуна. Отначало Елизабет не отговори и тъкмо когато той съжали за глупавата си постъпка, тя го целуна дълго и жадно. После обви ръце около врата му, а той обгърна талията й. Елизабет се вкопчи в него с тихо отчаяние. Топлината й запали тялото му, а нуждата й от взаимност разтърси съзнанието му. Където и да я докоснеше кожата му изгаряше от допира.

Всичко свърши ненадейно, както и започна. С дланите си Елизабет се отблъсна от него.

— За бога, Майкъл, какво правим?!

— Не зная — рече той и едва се въздържа да не я докосне отново.

Сега не можеше да мисли за това коя бе тя и какво им се бе случило. Най-вече не искаше да мисли за Амадо и за това какво би станало, ако той някога научеше.

Елизабет отново отстъпи назад.

— Аз съм виновна. Не биваше да…

— Недей!

Не можеше да я остави да поеме вината за нещо, което едва сега осъзна, че бе искал да направи много отдавна. Досега си мислеше, че Сюзън е вената, която месеци наред смущаваше сънищата му, но сега му призля, като разбра, че се е заблуждавал през цялото това време.

Елизабет нервно прибра един кичур зад ухото си и скръсти ръце отпред.

— Трябва да забравим случилото се. Направихме ужасна грешка.

Гласът й трепереше от паника. На Майкъл не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с нея. Безразсъдно и опасно бе да мисли за друго.

— Мога да се преструвам, че това никога не е било, но не зная дали ще забравя.

— Амадо не трябва никога да научи.

— За бога, Елизабет! Аз също не искам да му причинявам болка.

— Тогава ми обещай!

Той не разбираше какво става с него. Откъде този порив да се бори за нещо, което не му принадлежеше? И как можеше да страда за това, което никога не бе имал?

— Обещавам.

— Най-добре е сега да си вървиш. Не, не е честно ти да си тръгваш. Аз ще си ида.

Не, той не можеше да я пусне просто ей така. Поне не веднага. Щом трябваше да забравят случилото се, те имаха нужда от време, за да изяснят отношенията си, така че когато отново се срещнат, да могат спокойно да се гледат в очите.

— Защо дойде тук? — В гласа му звучеше обвинение и той смекчи тона. — Защо не в Сан Франциско?

— Бях там, но не се получи. У дома не се прибрах, защото имах нужда да помисля на спокойствие.

— За какво?

— Не е важно.

— Да не би ти и Амадо…

Какво му ставаше? Нима наистина искаше да чуе, че нещата между тях не вървят?

— Да имаме проблеми ли?

— Просто никога не съм те виждал такава.

— Глупавият инат ти попречи да видиш и много други неща.

Майкъл почти се усмихна на острия й отговор. Това вече бе онази Елизабет, която познаваше.

— Заради онази работа с бебето е, нали?

— Исусе, оная работа с бебето! Обзалагам се, че никой никога не те е обвинявал в свръхчувствителност.

— Извинявай. Просто не мога да повярвам, че Амадо би рискувал вашата любов заради продължението на рода.

— Може би не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

Значи това било!

— Какво каза той, когато му го съобщи?

— Че нищо не е станало — рече тя след кратко колебание.

— Но ти не му повярва.

Елизабет отново се подвоуми, преди да отговори.

— Той не може да ме люби вече.

Не това искаше да чуе Майкъл.

— Не може или не иска?

— Какво значение има?

— Много голямо, щом се отнася до мъжа.

— Е, добре. Не може.

Майкъл почувства странна смесица от огорчение и облекчение.

— Възможно е той да не е виновен за това. Може би физически не е добре.

— Амадо ходи на лекар.

— И?

— Случаят не е медицински. Ако можеше да се направи нещо, той щеше да го стори.

Елизабет застана до входа на бъдещата изложбена зала. Майкъл я последва.

— И какво стана?

— Нали вече ти казах?!

— Не, имам предвид защо предприе това пътуване?

— Амадо се изнесе от нашата спалня.

Майкъл изпъшка.

— Въобще не го разбирам. Та той бе толкова щастлив миналата година. Ожени се за теб по любов, а не защото му трябваше кобила за разплод!

— Тогава обясни ми!

Той мълчеше.

— Отново искам нещо от теб, а?

— Два пъти за една нощ? — пошегува се Майкъл. — Май хубавичко ще задлъжнееш към мен.

— Забрави, че въобще сме разговаряли за това!

— Обещавам, че ще бъда гроб.

— Майкъл, ти си истински приятел.

Как можа така лекомислено да допусне, че между тях би било възможно нещо повече от приятелство?!

— Ако някога ти се прииска да поговорим…

— Няма.

Нямаше какво друго да си кажат. Той протегна ръка към нея.

— Хайде да хапнем нещо.

— Ти си хапни. Аз не съм гладна.

— Кога за последен път яде?

— Спрях за обяд в „Ореха“ — каза тя след кратко мълчание.

— Лъжеш.

— Какво те засяга?

— Надявам се не мислиш, че ще върнеш Амадо в брачното ложе, като гладуваш.

— Аз не гладувам.

— Когато те прегърнах, почувствах колко си слаба. Ребрата ти се броят.

— Ти не си ми пазач, Майкъл.

— Но съм ти приятел.

— Тогава остави ме на мира!

— Веднага щом хапнеш, ще си тръгна.

— По дяволите, какво мога да направя? — въздъхна тя. — Добре, ще вечерям с теб, но не в някое заведение за бърза закуска.

— Дадено.

Елизабет приклекна в готовност да скочи от височина шест фута на земята. Майкъл я спря, като сложи ръка на рамото й.

— Нека аз да съм първи.

Тя го погледна. В очите й отново блестяха сълзи.

— Благодаря ти за загрижеността, Майкъл. — Той усети дълбокия подтекст на думите й.

— Май ти е липсвала досега?

— По-скоро бе въпрос на случайност. Не можеш да загубиш нещо, което не си имал.

Той бе поразен.

— Какво те е накарало да мислиш така?

— Това е дълга история. Някой ден може…

— Ще ми я разкажеш ли? Малко се съмнявам.

— Знаеш ли, мисля, че все пак малко съм гладна. — Тя отново не го допусна до себе си. До известна степен Майкъл почувства облекчение. Той скочи върху дървения праг и протегна ръце към нея.

— Случайно знам един страхотен мексикански ресторант. Картофите там са винаги прясно изпържени, салцата е гореща, а по-студена бира другаде няма да намериш.

— Аз черпя — каза Елизабет.

— Сигурно си мислиш, че ще ти противореча.

— Знам си човека — засмя се тя.