Джорджия Боковън
Нежни мигове (15)

XIV

Елизабет гледаше предната страница на вестника, зад които се бе скрил Амадо. Напоследък, вместо да си говорят на закуска, той увлечено четеше, а тя безуспешно се опитваше да привлече вниманието му. Тази сутрин Елизабет за пореден път се опита да го заговори.

— Пропуснах да ти кажа, че снимачният екип ще дойде в пет вместо в седем часа утре сутринта. Искат да направят няколко снимки в ракурс из лозята.

— Кога ме искат там? — попита Амадо, без да сваля очи от вестника.

— Джери каза, че би било добре, ако те гримират до шест.

— Няма проблеми. — Той свали вестника и го сгъна много прецизно. После погледна грейпфрута пред себе си, а след това се втренчи в стената над Елизабет. Беше неспокоен, дори нервен. — Трябва да поговорим — най-после каза той. — Елизабет, досега все отлагах да ти кажа едно нещо, понеже знаех, че напразно ще те обезпокоя.

Тя се поизправи на стола си. Нямаше никаква представа какво щеше да й каже, но смътно долавяше, че няма да й хареса.

— Поръчах на Консуела да премести днес нещата ми в гостната стая. — Едва сега Амадо я погледна в очите — Моля те, Елизабет, не ме разбирай погрешно! Това е само временно. Знаеш, че напоследък страдам от безсъние и не бих искал да ти развалям съня. Когато нещата се нормализират, Консуела ще върне вещите ми в твоята стая.

Елизабет знаеше какво има предвид той под „нормализиране на нещата“. Когато отново можеше да я люби, без да изпитва горчиво съжаление, че тя е неспособна да му роди деца, Амадо щеше да се върне при нея.

— Моята стая ли? — Още малко и гласът й щеше да се разтрепери. — Откога вече не е „нашата“ стая, Амадо?

— Нямаше умисъл в думите ми. Просто лошо се изразих, Елизабет.

Тя стана и отиде при него. Падна на колене и сложи ръце върху дланта му.

— Ако се преместиш, празнината, която вече зейва между нас, ще се увеличи. Никога няма да бъде както преди.

Амадо я погали по лицето с огромна нежност.

— Вземаш го много навътре.

— Няма да мога да разкрия ужаса, който изпитвам, дори ако се тръшна на пода и започна да викам и ритам. Аз те обичам, Амадо. Зная, че си разочарован…

Той леко закри устата й с ръка.

— Любовта ми към теб не зависи от това дали ще имаме деца, или не. Казах ти, че никога повече няма да говорим за това. То вече е минало.

Само ако можеше да му повярва!

— Тогава защо постъпваш така?

— Трябва да взема някои решения, за които ми е нужно време за размисъл.

Елизабет се вцепени.

— Какви решения?

— По-късно ще ти кажа.

Едно нещо със сигурност бе научила през десетте месеца съвместен живот с Амадо, че никой не можеше да упражнява натиск върху него.

— А ще приемаш ли гости в новата си стая?

— Мисля, че най-добре ще е да изчакаш малко.

— Разбирам — промълви тя.

Сърцето й бавно се късаше. Той стисна ръката й.

— Тъгата, която виждам в очите ти, ме убива. Повярвай ми, че те обичам, моя хубава Елизабет. Ти си всичко за мен. Ти си моето дихание.

— Тогава остани! Обещавам ти, че ще се справим.

— Аз ще бъда само на две крачки от теб.

Амадо вече бе решил и нищо не бе в състояние да го разубеди. Елизабет преглътна поражението.

— Сега трябва да тръгвам. Имам среща с Майкъл след по-малко от десет минути.

Тя му направи път да мине. Той тръгна и после се върна, за да я целуне. Устните им се докоснаха — без страст и дори без надежда.

— Свободен ли си за обяд? — попита Елизабет.

— Не ти ли казах, че днес ще обядвам с Елана в Санта Роса?

Само можеше да гадае защо не й бе казал.

— Поздрави я от мен!

— Искаш ли да ни правиш компания?

Поканата му прозвуча така фалшиво, че чак я досмеша.

— Не, благодаря.

Той видимо се успокои.

— Вече казах на Консуела да не ме чака с вечерята.

На моменти Елизабет направо мразеше Консуела.

— Значи смяташ да се прибереш късно?

— Елизабет нямам представа колко ще продължи срещата ми с Елана.

— Мислех, че става дума само за обяд.

Амадо изглеждаше притеснен.

— При Елана не можеш със сигурност да твърдиш колко ще трае каквото и да било. Толкова рядко се виждам с нея, че не бих искал да ограничавам времето, което ще прекараме заедно.

Елизабет избухна.

— Трябваше само да ми кажеш и щях сама да изчезна за деня, и дори за уикенда. Все пак, този дом е твой. Не бе необходимо да ходиш тайно в Санта Роса, за да видиш дъщеря си. Опазил ме Бог да разваля семейството. Как беше онази поговорка? Нещо от рода на: кръвта вода…

Той хвана ръцете й и я разтърси.

— Не искам да слушам такива приказки. Елана спомена, че отива в Портланд при Едгар и аз й предложих да я заведа на обяд. Всичко е много просто. Защо трябва да усложняваш нещата?

Тя се освободи от ръцете му и яростно рече:

— Майкъл те чака.

— Нека чака. Това тук е по-важно.

— Ти разбираш, че нещата не вървят, а не правиш нищо за това. Амадо, не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме някой друг да ги оправи.

В този момент бъдещето им изглеждаше крехко като красив порцелан в ръцете на малко дете.

— Трябва да отидеш на лекар. — Беше си обещала, че няма да му причини това, въпреки това продължи: — Може би нещо не е наред.

Той сякаш се смали под погледа й.

— Миналата седмица ходих при доктор Мърдок. Той нищо не може да направи.

Значи тя беше виновна за неговата импотентност или по-скоро чувствата му към нея. Стомахът й се сви. Като че ли ей сега щеше да й прилошее.

— Абсолютно нищо?

— Да.

— Може би след време…

— Всичко е възможно.

Елизабет почувства, нужда да остане сама.

— Ако отида в Модесто за няколко дни, ще се погрижиш ли за снимачния екип?

— Ще ти се обадя, ако възникне проблем.

— Значи нямаш нищо против да замина?

— Съвсем не. Майкъл ще се радва на твоята компания.

По дяволите, Майкъл! Той бе последният човек, когото искаше да вижда край себе си.

— Май каза, че тази сутрин имаш среща с него.

— Да, във връзка с командировката му. Трябва да обсъдим някои неща, преди да замине за няколко дни.

— Не му казвай, че ще ходя там. Току-що си спомних, че трябва да довърша някои доклади, а не знам точно колко време ще ми отнеме това. Освен това, ако отидем заедно дотам, ще трябва да го чакам, докато се върне, а не съм сигурна, че искам да отсъствам толкова дълго от дома.

— Както искаш — рече Амадо.

— А може и да не замина за Модесто — подхвърли небрежно тя. — Толкова отдавна бях в Сан Франциско, за да видя Джойс.

След дълго мълчание той каза:

— Може би трябва да прекараш известно време с Алис.

— За да я тревожа с проблемите си?

Амадо потрепери.

— Знам, че ти е трудно…

— Трудно ли? Съпругът ми е толкова разочарован от мен, че…

Той силно я притисна, сякаш искаше да я предпази от това, което можеше да стори със себе си.

— Не искам да слушам такива неща. Не бива дори да си ги помисляш. Мога да се сърдя само на себе си. Аз те нараних така, както никой съпруг няма право да постъпва с жена си.

Елизабет сгуши глава на гърдите му.

— Моля те, не си отивай!

— Трябва да ми повярваш, че това, което правя, е за доброто на двама ни.

Когато очите й се проясниха след сълзите, тя погледна мъжа си.

— Сигурно ще остана в града и след уикенда. — Лицето му беше непроницаемо като маска, но ръцете му го издаваха. Те видимо трепереха, когато той я пусна.

— Елана казва, че в „Карън“ дават чудесна нова пиеса.

— Много хубаво.

Това бе всичко, което можеше да направи, за да не постави под съмнение новоизлюпеното внимание на Елана към баща й. Възможно ли бе да й е казал, че няма да има други преки наследници? Как можеше да го предупреди за дъщерите му, без да изглежда като ревнива, обсебваща съпруга.

— Искаш ли да взема два билета за нас?

— Мислех, че двете с Джойс ще се радвате…

— Разбира се. Трябваше да се сетя по-рано.

— Може би след някоя и друга седмица бихме могли… — Амадо безпомощно вдигна рамене.

— Бихме могли какво?

— Нищо. Майкъл ме чака, а и ти трябва да си приготвиш багажа.

Елизабет го изпрати до вратата. Брачният им живот бе опустошен и то без сълзи, възражения и ядни думи. Раната в душата ли, или инстинктът за оцеляване я караха да се държи така примирено?

 

 

Беше почти един часът, когато Елизабет спря на паркинга пред апартамента на Амадо в града. На тясното място бе паркирана друга кола, но това не я изненада. Сигурно живеещите там бяха забелязали, че рядко се отбиват, и някой се бе възползвал от ситуацията.

Младата жена обикаля половин час, докато се освободи едно място. През това време тя страшно се ядоса. Чувството на яд растеше и накрая заличи болката й. Когато разбра, че домоуправителя го няма и не ще може да открие кой е нарушителят, тя още повече се раздразни. Толкова се вживя в повтаряне на онова, което щеше да му каже, когато го види, че слезе от асансьора на долния етаж и трябваше да се качи пеш до следващия. Най-после отключи апартамента вдясно, влезе и замръзна на мястото си.

На масичката за кафе имаше мръсни чинии. Завесите бяха плътно спуснати, а тя отлично знаеше, че последния път ги остави малко отворени. Въздухът тежеше от застоял цигарен дим, примесен с лек мирис на парфюм. Елизабет надникна в кухнята. Там откри още мръсни чинии и празна бутилка от шампанско. По дяволите всичко! Амадо можеше да я предупреди, че Майкъл използва апартамента за срещите с неделните си гаджета. Младата жена се опита да не обръща внимание на факта, че бе разочарована от Майкъл толкова, колкото бе ядосана на мъжа си.

Щом в дневната и кухнята цареше такъв хаос, какво ли щеше да открие в спалнята? Нима Амадо допускаше, че тя ще спи в леглото, което бе отстъпил на Майкъл?

Елизабет решително закрачи по коридора. Това, което видя в спалнята, отприщи яда й така, както се бяха отприщили страстите на двамата голи в леглото.

— Едгар?!

— Какво, по дяволите?

Той избута блондинката, която го беше възседнала и сграбчи завивката.

— Елизабет?! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Аз ли? А ти? Не трябваше ли да си в Портланд?

— Самолетът ми е довечера.

— Но Елана мисли, че…

Елизабет неволно се усмихна при вида на Едгар, който с неистови усилия се опитваше да покрие жената до себе си, сякаш бе факир и само с едно движение на ръката си можеше да я изпари.

— Не е това, за което си мислиш, Елизабет. Да не вземеш сега да тръгнеш и да разправяш наляво и надясно врели-некипели.

— Аз да разправям врели-некипели?!

Младата жена се облегна на вратата. За пръв път от седмици насам се забавляваше истински.

— И защо ми е да го правя?

— Знам, че не ме харесваш, а и с Елана не сте първи дружки.

— Едгар, задушавам се — чу се слаб глас изпод завивката.

Той сложи ръка на купчината до себе си.

— Млъквай, Глория!

— Какво правиш тук, Едгар? — попита Елизабет и избухна в смях заради нелепата ситуация. — Остави, въпросът ми беше глупав. Всъщност искам да знам кой ти даде ключ?

— Имам си мой ключ.

— Откога?

— Направих си дубликат от Елана, когато Амадо я беше изпратил да търси домашна прислужница.

Сега Едгар гледаше виновно. Елизабет се намръщи.

— Не си спомням да е правил такова нещо.

— Тогава теб още те нямаше.

— Ясно! И тъй, значи не за пръв път кръшкаш?

— Не е твоя работа.

— Сега вече е — бавно се усмихна тя.

— Кучка такава!

— Не се бой, Едгар. Няма да те издам.

— И какво ще искаш в замяна?

Жената под завивката отново започна да хленчи.

— По дяволите, Едгар! Махни проклетите завивки! Казах ти, че се задушавам.

— До утре искам да ми намериш ново легло — рече Елизабет.

— Само това ли?

— Ти с нищо не можеш да ме заинтригуваш, Едгар. В очите му светна насмешка.

— Дори не искаш да ти обещая, че повече няма да правя така?

— Нямаш никакъв шанс, освен ако не си специалист по разбиването на ключалки или не платиш на някой ключар. Тук поне нямаш шанс.

— Не можеш да забраниш на дъщерята на Амадо да има ключ от апартамента на баща си.

— Искаш ли да се хванем на бас, че мога?

— Още не знаеш колко много обича дъщерите си той. Те винаги са били и ще бъдат най-важни за него.

Елизабет понечи да тръгне, но изведнъж се спря, обърна се и погледна Едгар право в очите.

— Ако нещата наистина стоят по този начин, струва ми се, че Амадо ще направи всичко възможно, за да освободи Елана от съдбовната й обвързаност с такъв неверен съпруг.

— Но ти каза…

— Само не ме принуждавай, Едгар!

Тя никога и пред никого нямаше да отвори дума за видяното в апартамента, но все пак не беше лошо малко да го сплаши.

— Нямам нищо против да живея в съседство с мерзавец, стига той да не ме закача.

Елизабет не изчака отговора му.