Джорджия Боковън
Нежни мигове (13)

XII

Телефонът изтръгна Елизабет от дълбокия сън. Тя премита и посегна към слушалката.

— Ало?

— О, скъпа, много съм подранила, нали? — обади се Алис.

Часовникът показваше шест и половина.

— Няма нищо — отговори Елизабет. — Без малко да не чуя телефона.

— Хайде да ти се обадя по-късно. Всъщност нямам нищо спешно за казване.

Младата жена се облегна на възглавницата.

— Ще ти простя ранното позвъняване, само ако кажеш, че си променила решението си и ще ни дойдеш на гости.

— Това е едно от нещата, заради които се обаждам. — След кратка пауза Алис продължи: — Не искам да вдигаш пара, но аз много мислих, преди да се съглася, и реших, че точно това искам да направя.

— Вече започва да не ми харесва. Кажи направо какво си се съгласила да правиш.

— Арни остана без още една сервитьорка и…

— О, не — изпъшка Елизабет.

— Няма да работя всеки ден. Казах на Арни, че държа на бридж клуба и на репетициите с хора и той ме освободи във вторник и четвъртък. Ще получавам и предишната социална осигуровка.

— Ако ти трябват пари, бих могла…

— Да не си посмяла да ми пращаш пак чек! Казах ти, че се справям чудесно. Върнах се на работа не заради парите, а само защото се чувствам добре, когато върша нещо.

Амадо сънливо изстена, претърколи се и сложи глава в скута на жена си.

Елизабет се натъжи не просто защото Алис нямаше да види долината Напа през пролетта. Последния месец тя изпитваше направо остра нужда да се срещне с баба си. Не губеше и надежда, че ще успее да я убеди да се премести при тях в Калифорния.

— Сигурно не можеш да си вземеш отпуск точно сега?

— Има ли нещо важно, заради което искаш да дойда сега, вместо през лятото?

На вид въпросът бе съвсем обикновен, но подтекстът му я бодна в сърцето.

— Не, няма нищо особено.

Да, тя не беше бременна. Седем месеца опитваха, а бебе все още нямаше. На Елизабет й се щеше да каже на Алис за срещата с гинеколога след две седмици в Сан Франциско, но не искаше Амадо да разбере.

Със свободната си ръка младата жена махна косата от челото на мъжа си. Той леко измърка от удоволствие и се сгуши по-дълбоко в нея.

— След рекламната кампания по празниците търговците направо ни оставиха без дъх. Някои от тях се опитаха да подпишат изключителни договори с Амадо, но той предвидливо им отказа.

— Благодарение на теб и Майкъл — измърмори Амадо.

— Хареса ми рекламата за деня на Свети Валентин — каза Алис. — Идеята, че и вкъщи можем да си направим пикник с подходящо вино, е гениално проста! Особено ми хареса накрая влюбената двойка във ваната.

— Мислехме, че цензурата ще изреже това, но слава богу. Сигурно са били много заети с комичните ситуации през този ден и не им е останало време за нас.

— Какво става с теб и Майкъл?

— Разбираме се по-добре, вероятно защото той прекарва доста време в Модесто и рядко се виждаме.

— Глупости. Знаех, че щом се отърси от внушенията си, ще те обикне както всички останали.

— Много бързаш със заключенията, бабо.

Това, че не бяха открито враждебни един към друг, не означаваше, че са приятели. Те мълчаливо се дебнеха като граждани на две държави, които ненадейно са спрели да воюват помежду си.

— Трябва да бързам, че ще закъснея за работа. — Елизабет усети вълнението в гласа й.

— Не се престаравай, бабо! Обичам те!

— И аз те обичам, мила.

Когато затвори телефона, Амадо се надигна и я взе в прегръдките си.

— Алис няма ли да дойде?

— Не, и имам чувството, че никога вече няма да я видя.

— Знаеш, че винаги можеш да вземеш самолета и да отидеш при нея.

На моменти Елизабет забравяше, че трябва да бъде предпазлива.

— Аз мога да те заведа там веднага щом одобря новата схема на рекламите през есента.

Двете с Алис вече бяха обсъдили евентуалните й посещения у дома. Когато Амадо бе зает, за да придружи жена си, тя просто щеше да се качи на самолета и да изчезне за седмица. Алис щеше да стои във Фармингъм и да вдига телефона. След няколко пътувания Елизабет щеше да обърне специално внимание на съпруга си колко мрази да е далеч от него и така с малко повече късмет нещата си идваха на мястото.

Когато Амадо се размърда, лицето му се изкриви от болка и той легна по гръб. Елизабет се изправи на лакът и го погледна.

— Какво ти стана?

— Сигурно съм разтегнал мускул вчера, когато обикаляхме полетата с Тони.

— Искаш ли да те разтрия?

Той се усмихна похотливо.

— Само глупак би отказал такава покана.

Тя закачливо го плесна по ръката.

— Обърни се!

— Не гърбът ме боли.

Амадо прокара пръст по гърдите си.

— Ето тук!

Елизабет застана на колене и започна да масажира гръдните му мускули.

— А-а… — въздъхна той. — Точно така! А сега малко по-надолу!

След минути Амадо замаян рече:

— Ръцете ти са вълшебни. А сега може ли по-ниско?

Младата жена се разсмя.

— Точно тук смятах да ти обърна сериозно внимание, че много се преуморяваш.

Той я притегли и я сложи върху себе си.

— Напротив. Сега смятам да поработя още по-здраво. Откъде да знам, че си толкова добра болногледачка!

Елизабет издърпа нощницата си и започна бавно да движи ханша си, при което Амадо настръхна от възбуда. Той обхвана гърдите й и заразтрива зърната им. Когато проникна в нея, тя изви глава назад и щастливо въздъхна. След малко той ускори темпото на движенията си с предчувствие за върховния миг. Елизабет горещо си пожела този път да заченат детето, което щеше да ги сплоти като истинско семейство.

 

 

След един месец Елизабет стоеше в частния лекарски кабинет, където сестрата я бе оставила преди половин час с дежурната лъжа, че докторът ще дойде всеки момент.

Тя извади от чантата си брошурата „Безплодието и неговото лечение“ и отново се зачете. Преди въобще не си бе давала сметка колко крехък е женският организъм. Не беше и чувала за бездетни семейства във Фармингъм, но все пак хората не говореха открито на такива теми.

Доктор Стийл влезе в стаята с поглед, втренчен в картона й.

— Как сте, госпожо Монтоя?

Въпросът му й се стори неуместен в случая, но все пак тя отговори:

— Добре!

Той я потупа по рамото и седна зад бюрото, без да я погледне.

— Сигурно сестрата ви е казала, че резултатите от рентгена са готови.

Стори й се, че бе чакала този момент цяла вечност. Пръстите й така се впиха в плюшената тапицерия на креслото, сякаш се бореше за живота си. Още преди седмица можеше да узнае резултатите, но тогава доктор Стийл неочаквано излезе в отпуск. И лаборантите, и рентгенологът не пожелаха да й кажат каквото и да е, а настояха тя сама да научи „новините“ от своя лекар.

— Боя се, че положението е дори по-лошо, отколкото смятах.

Той разлисти картона й.

— И двете тръби са запушени. Естествено, не бихме могли да кажем със сигурност до каква степен, преди да направим лапароскопия, но се опасявам, че това, което ще открием, няма да ни зарадва.

Елизабет се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца.

— Нека допуснем най-лошото. Да кажем, че тръбите са безвъзвратно запушени. Какви са моите шансове тогава?

Доктор Стийл хвърли картона на бюрото.

— Не искам да изпреварвам събитията. Смятам, че е по-добре да бъдем оптимисти и да напредваме бавно.

Елизабет се ядоса. Ако доктор Стийл вземаше пари и за клишетата, с които общуваше, той щеше да удвои доходите си. Как бе възможно човек, който си изкарваше прехраната от жени, да се държи така покровителствено с тях?

— По дяволите оптимизма, доктор Стийл! Искам да знам какви са реалните ми шансове да зачена дете.

Той гневно я погледна.

— От видяното досега мога само да кажа, че ще бъде истинско чудо да забременеете. Но дори и това да стане, не вярвам, че ще успеете да износите плода.

— И защо смятате така?

— Матката ви е изключително…

— Тогава какъв е смисълът да продължаваме изследванията?

Тя не искаше да знае подробностите. Стигаха й само фактите, за да не мигне през нощта.

— Какво да ви кажа? Стават и чудеса!

Елизабет успя да вземе чантата си и да стане, без да издаде пълното си отчаяние.

— Аз не вярвам в чудеса, докторе.

— Елате пак при мен, когато промените мнението си.

Тя се поколеба. Спомни си какво бе казал един от професорите й, че в Япония този, който пръв повиши тон, губи спора.

— Дано сте си приготвил кънките — рече мило.

— Моля?

Беше леко разочарована, че той не схвана мисълта й.

— Нали знаете… ще ви потрябват, когато адът замръзне.

 

 

Когато Елизабет се прибра вкъщи, Консуела й каза, че Амадо е заминал в Модесто заради проблеми с новите цистерни за ферментация и вероятно ще прекара нощта там. Около час младата жена обикаля безцелно къщата, а после отиде да се поразходи из лозята с надеждата, че красивите цветове на синапа и полъхът на млад живот от лозите ще я ободрят. Но уви! Мисълта, че никога нямаше да люлее в ръцете си рожба, й тежеше като камък.

Само ако надеждите на Амадо за бъдещето не бяха свързани с дете! Представата за смачканата мечта я съсипваше. Ако не се вземеше в ръце, скръбта щеше да я задуши. Само едно нещо можеше да я спаси — работата. Ако се заемеше с ежедневните си задължения, Елизабет можеше да преживее остатъка от деня, без да рухне. Тя се обади на Консуела, че отива в офиса си.

Елизабет бе загубила представа за времето, когато на вратата се почука. Вдигна поглед и видя, че навън бе вече тъмно.

— Влез!

Беше Майкъл.

— Мислех, че Амадо е тук.

— Той е в Модесто.

— Да, зная, но видях светлината и си помислих, че е решил да се прибере тази вечер.

Младият мъж понечи да си тръгне.

— Извинявай, че те обезпокоих.

— Почакай! — каза тя и се изплаши от молещия си глас. — Бих искала да поговорим, ако имаш малко време.

— За какво?

Хубав въпрос!

— За винарната.

Майкъл погледна стенния часовник.

— Ако може по-бързо, защото съм зает в седем и половина.

Елизабет знаеше закъде бърза той. Според мълвата Майкъл не оставаше без гадже през уикендите. Тя на свой ред погледна часовника, за да знае с колко време разполага. Вече бе седем.

— Можем да поговорим някой друг ден.

Той се намръщи.

— Ако е важно, мога да…

— Не… всичко е наред. Не е спешно.

Все пак Майкъл влезе в стаята. С необичайна за него нежност той се обърна към нея:

— Кажи ми какво те мъчи!

Господи, наистина ли изглеждаше толкова зле?

— Нямам нужда от твоето съжаление — настръхна тя. — Защо просто не се изметеш оттук и не си гледаш работата?

Той дръпна един стол до нейния, обърна го и седна, като опря лакти на облегалката.

— Аз да те съжалявам?! Дори и да те бяха вързали до мравуняк, цялата намазана с мед, пак нямаше да се трогна.

— Забрави, че въобще съм ти казала нещо! И Амадо може да ми разясни това, което ме интересува.

Майкъл сграбчи дръжката на стола й и я обърна с лице към себе си.

— Виж какво! И двамата знаем, че отношенията ни не са толкова розови, за да изявиш сама желание да говорим за нещо, освен ако то не е важно. Така че, защо просто не кажеш за какво става дума?

— Аз разговарям с теб през цялото време.

— О, така ли?! От време на време ми казваш добро утро или ме питаш дали съм виждал Амадо. Един или два пъти си ми пожелавала лека нощ, преди да си тръгнеш. На това ли му викаш разговор?

— А ти направи ли нещо по-различно, за да ме насърчиш?

— Защо аз да го правя? Нали ти си тази, която мисли, че трябва да бъдем приятели.

— Махай се оттук! Имам да мисля за по-сериозни неща от тези глупави игрички с теб.

— Е, сега вече наистина събуди любопитството ми. — Той сложи ръце на облегалката и подпря брадичката си на тях. — Да не би някой от търговците на едро да създава проблеми?

Преди няколко седмици се бе получил застой в работата по рекламната кампания и Амадо я помоли да се запознае с тяхната система на дистрибуция. Така той направо й показа какво ще бъде евентуалното й участие в дейността на винарната. Каза й още, че Майкъл е готов да отговаря на въпроси. Но беше много рано затова. Още не бе навлязла в нещата и едва ли можеше да зададе някой смислен въпрос. В усилията си да каже нещо, тя се вкопчи в първото, което й дойде на ум.

— Питах се какво мислиш за намеренията на Амадо да купи лозето в Хийлдсбърг?

— Моето мнение има ли значение?

— Той се вслушва в теб.

— Аха! — Майкъл наклони глава на една страна и започна да я оглежда. — Означава ли това, че ти не харесваш идеята, и ако аз също не я одобрявам, бих могъл да разубедя Амадо?

— Тревожа се за него.

За пръв път Елизабет говореше за чувствата си.

— Той е като дете, което изведнъж е открило, че притежава безброй строителни блокчета. Прибавя още и още към върха, но забравя, че цялата постройка ще рухне, ако не разшири основата.

— И аз трябва да повярвам, че това те безпокои, след като ти си собственичка в Модесто?

Погледът, който му стрелна, бе изпълнен с отвращение.

— Никога ли не се уморяваш да мислиш най-лошото за мен?

— Не, въобще. Това е като дишането.

— Съжалявам, че ти изгубих времето.

Той не се помръдна.

— Сега искаш ли да ми кажеш какво в действителност те тревожи?

Неговата проницателност я изненада.

— Не.

— Защо? Никъде няма да намериш толкова добър слушател.

Обзе я печал и тя си помисли, че ще се пръсне, ако не сподели с някого, само не с Майкъл. Всеки друг, но не и той.

— Въпросът е личен.

Отчаянието в гласа й угаси дяволското огънче в очите му.

— Имам чувството, че ти дължа извинение. Очевидно нещо те тревожи и аз нямах никакво право да те дразня по този начин.

Тя можеше да приеме обидното му държание, но не и неговата любезност. Очите й се навлажниха.

— Ако веднага не се махнеш оттук, ще закъснееш.

— Няма да ми е за първи път.

Гърлото й се сви от напиращите сълзи.

— Не искам да правя това. Моля те… върви си!

— Добре, щом това искаш.

Майкъл стана и тръгна към вратата. Беше с гръб към Елизабет, когато каза:

— Сама направи така, че да не можем да продължим по пътя, който бяхме поели.

— Защо?

Той се обърна и я погледна.

— Мисля, че бях започнал да те харесвам.

— След ден-два ще ти мине. Сигурна съм в това.

 

 

Когато спря камиона пред къщата си, Майкъл погледна часовника на таблото. Нямаше да успее да отиде навреме. Точно този път не биваше да закъснява, защото щеше да участва в мистерия, в която действащите лица търсеха убиеца помежду си.

През последния половин час той бе загубил празничното си настроение. Сега с удоволствие би си останал вкъщи, но не искаше да развали вечерта на другите. Самият той можеше да се окаже убиецът.

След петнадесет минути Майкъл отново беше в камиона, облечен като стар морски капитан и все така потиснат. На излизане от Сейнт Хелена той се размина с мерцедеса на Елизабет. Махна й, но в бързината не разбра дали тя го забеляза. Изведнъж го обзе силно желание да се обърне и да я последва до къщата. Между тях бе останало нещо неказано тази вечер.

Неочаквано Майкъл осъзна, че през последния месец чувствата му към младата жена бяха претърпели драматична промяна. Той се намръщи и се опита да си го обясни. Изведнъж му просветна: когато гледаше Елизабет, вече не виждаше в нея Сюзън. Двете не си приличаха, поне не и в съществените неща. Оказваше се, че щом опознаеш някой човек, забравяш как изглежда. В очите, косата и телосложението Елизабет напомняше Сюзън, но това бяха само външни прилики.

Винаги се бе гордял със способността си да преценява вярно хората. Сега се изненада, че бе избързал относно Елизабет, но за това беше виновна приликата й със Сюзън. Кога най-после щеше да се отърси от влиянието на някогашната си любов?