Джорджия Боковън
Нежни мигове (12)

XI

Противно на очакванията си Елизабет бързо свикна с новото положение. Неусетно се изнизаха двете седмици, които младоженците прекараха в Австралия. Дните бяха изпълнени с интересни срещи и разговори, а нощите — с еротични преживявания. Амадо се оказа нежен любовник, който изпитваше еднаква радост, когато даряваше и получаваше удоволствие. Елизабет се изненада от неговата фантазия и издръжливост.

След завръщането си в Сейнт Хелена започнаха да се готвят за гроздобера и за заплануваните светски прояви, които бяха повече, отколкото Елизабет би желала. Ако не празнуваха някъде узряването на гроздето, те бяха на парти, дадено в тяхна чест. Лозарите в долината Напа поддържаха конкурентен дух, но винаги със съзнанието за принадлежност към едно голямо семейство.

Всяка седмица младата жена прекарваше два-три дни в Сан Франциско, за да надзирава подготовката на телевизионната рекламна кампания, която стартираше на първи ноември, и довършителните работи по рекламите в големите списания, предвидени за пролетта.

Всички приятели на Амадо, с изключение на един приеха Елизабет като своя. Майкъл Лоугън беше недостъпен. Влезеше ли тя в стаята, той излизаше. Когато двамата с Амадо биваха във винарната и тя се появеше, Майкъл изведнъж се сещаше, че трябва да свърши нещо или да отиде някъде. Невъзможно бе да го отбягва, защото живееше и работеше близо до нея. Срещаха се по няколко пъти на ден и всеки път се чувстваха неловко.

Рано тази сутрин Амадо я покани да го придружи до Модесто, който беше на няколко часа път с кола от Сейнт Хелена, но тя мило му отказа. За пръв път от месец бе свободна и реши да отдъхне, като се поразходи наоколо или да се сгуши до камината с книга в ръка.

Вече бе обяд, а Елизабет все още не беше предприела нищо. Стоеше на верандата и четеше последното писмо на Алис. След това погледът й лениво обходи долината и се спря на едно яркочервено петно в лозята. Преди година красивата гледка щеше да я впечатли, но сега знаеше, че тези лози от сорта „Зинфандел“ придобиват такова живописно одеяние само ако са болни.

Някакво движение вдясно привлече вниманието й. Мъж със зелена риза и джинси вървеше бавно в един от редовете и от време на време спираше, за да провери нещо, което го интересуваше. След малко тя позна в този човек Майкъл Лоугън.

В повечето случаи, когато се виждаха, Елизабет кипеше от яд. Той упорито не й даваше и най-малка надежда след всичките й усилия да го спечели, за да зарадва Амадо. В желанието си да го разбере, младата жена го наблюдаваше на всички партита, където ходеха, и според нея тя бе единственият човек, когото Майкъл не харесваше.

Ако отношението му не произтичаше от неговата голяма загриженост за Амадо, Елизабет нямаше да му обърне никакво внимание. По-скоро щеше да го прати по дяволите. Но тя се опитваше да се сприятели с него, защото виждаше, че Амадо го обича.

Елизабет тежко въздъхна заради това, което се канеше да стори. Влезе в къщата, прибра в едно чекмедже писмото на Алис и си взе якето от шкафа в антрето.

 

 

От около двеста метра Майкъл я видя да се прибира и си отдъхна. Той чувстваше как тя го наблюдава от верандата и се гневеше на себе си, че й позволява да му развали хубавия есенен ден. Добре че беше затънал в работа, иначе щеше постоянно да се блъска в нея. Трябваше веднъж завинаги да се помири с чувствата си или да си търси нова работа.

Майкъл продължи надолу по хълма. След малко спря и откъсна чепка грозде, забравена при гроздобера. Тъмночервените зърна бяха почернели и изсъхнали. През пролетта заедно с мъртвите листа те щяха да наторят земята за следващата реколта и това бе вечен цикъл, който даваше смисъл на живота.

Още преди да чуе шумоленето на лозите, младият мъж усети нечие присъствие. Хвърли чепката на земята, обърна се и видя насреща си Елизабет.

— По дяволите! — измърмори той и се опита да скрие неприязънта си.

Тя спря и предизвикателно го погледна.

— Искам да говоря с теб.

— Не може и някой друг път? Чака ме работа във винарната.

— Добре, ще дойда с теб. Можем да поговорим по пътя.

Той пристъпи от крак на крак. Последното нещо, което би желал, бе да пътуват двамата в една кола.

— Всъщност имам още няколко минути, така че можем да поговорим сега.

Елизабет се приближи съвсем близо до него.

— Мисля, че трябва да ми кажеш какво имаш против мен.

— Значи сваляме картите?

— Крайно време е. Нямаше да съм тук, ако не беше Амадо. Той си е внушил, че двамата с теб трябва да се сприятелим.

Майкъл пъхна ръцете си в задните джобове на джинсите.

— Страхувам се, че надеждите му са прекалено смели. Невъзможно е…

— Не си мисли, че ме е грижа, но би ли ми казал с какво толкова съм те обидила?

Нямаше никакво желание да се обяснява, но тя го предизвикваше.

— Повръща ми се от ловци на трофеи. Особено когато жертвата е по някаква случайност мой приятел.

— Разбирам. Значи смяташ, че съм се омъжила за Амадо заради парите?

— Нима не си?

— А как си обясняваш това, че само ти и дъщерите му мислите така?

Тя отметна якето си и сложи ръце на кръста си.

— Какво ти става, Майкъл? Нима според теб Амадо е толкова безличен, че една жена би се омъжила за него, само за да пипне богатството му?

— Амадо познава много по-подходящи жени.

— О, значи причината е в мен самата. — Погледът й пламна от гняв. — Я да видим сега! Може би е заради дългата ми коса? Или пък заради цвета на очите ми? А, сетих се! Не е нормално да обичам Амадо, защото той е твърде стар за мен. Това е, нали?

— Той може да ти е баща.

— Не и мой баща! — извика тя. — Амадо и баща ми нямат нищо общо помежду си.

Отговорът й го стресна. Огънят в очите й му подсказа, че тук има нещо повече от очевидното.

— Виж, чака ме работа, а този разговор доникъде няма да ни доведе.

— Само искам да ти кажа, Майкъл, че тази мълчалива схватка между нас продължава твърде дълго.

— Права си — съгласи се той.

Майкъл извади ръцете си от джобовете и понечи да тръгне, но Елизабет му препречи пътя. Когато се опита да я заобиколи, тя сграбчи ръката му.

— Не е нужно да воюваме, за да остане един от двама ни.

— Какво искаш от мен, Елизабет?

— Да не си предубеден.

Майкъл се замисли.

— Добре казано. Но ако се окаже, бе съм бил прав?

— Няма.

— Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че решението ти да се омъжиш за Амадо няма нищо общо с парите му?

— Да.

Не отговорът й го изненада, а собственото му желание да й повярва. Все пак не можеше да се откаже от идеята, че тя не е имала готов план. Майкъл обичаше Амадо, но си даваше ясна сметка, че всеки мъж на негово място, живял повече от двадесет години почти като монах, едва ли щеше да е в състояние да задоволи сексуално жена като Елизабет.

А тя беше дяволски хубава и можеше да накара всеки мъж да забрави болки и проблеми в края на деня. Мъжете мечтаеха за жена като нея. Само ако си беше мръднала малкото пръстче, половината Сан Франциско щеше да е в краката й. Защо бе избрала точно Амадо?

— Приятели?

— Засега.

Тя го пусна и му подаде ръка.

— Поне е нещо в сравнение с преди.

 

 

Елизабет сресваше косата си в спалнята, когато Амадо се прибра. Забелязвайки го, че стои на вратата и я гледа, тя отиде при него и го целуна.

— Мислех, че ще прекараш нощта в Модесто.

— Отначало и аз смятах така, но си те представих такава, каквато си сега, и сам не усетих кога се озовах на магистралата.

Той се наведе и я целуна по шията.

— Как мина срещата?

— Ще ти разкажа за нея сутринта.

— Сигурно си уморен.

— Бях, но вече не съм.

Амадо бавно свали нощницата й и долепи устни към гърдите й.

— Ммм…

Елизабет се изви назад и спря да диша, когато езикът му започна да гали зърната й.

— Имам чувството, че съм ти липсвала.

— Досетлива жена!

Той се освободи от сакото си и я поведе към леглото.

— И аз имам нещо да ти казвам, но то може да почака.

Амадо я погледна.

— Сигурна ли си?

От развълнувания му глас тя разбра за какво си мислеше. На моменти желанието му да я дари с жадуваното дете направо го подлудяваше. Елизабет го привлече към себе си и го целуна.

— Не е това, което си мислиш.

За миг през лицето му премина сянка на разочарование. После погледът му се замъгли от страст.

— Тогава наш дълг е да продължаваме с опитите. Не бих искал после да ме мъчи мисълта, че не сме дали всичко от себе си.

 

 

Докато закусваха на следващата сутрин, Амадо разказа на Елизабет за Модесто.

— А сега ето го и сватбения подарък, който ти обещах. — Изглеждаше невероятно доволен, докато й наливаше кафето.

— Кажи ми как се чувства човек като собственик на лозя и винарна?

Тя слисано мълчеше. Подозираше, че е направил нещо много сериозно.

— Не зная — отговори искрено младата жена. — А и мислех, че мерцедесът е…

Той като че ли не забелязваше смущението й.

— Модесто ще бъде гръбнакът на производството на трапезни вина. Лозята са силни и здрави, а според Майкъл винарната е в отлично състояние. Ще започнем веднага да се разширяваме и заедно с това ще модернизираме съществуващия…

— Значи Майкъл е в течение?

— Никога не бих направил такава покупка, без да се посъветвам с него.

Амадо си отчупи парче от препечената филия и го намаза с дебел пласт от домашния ягодов мармалад на Консуела.

— И той ли ще участва в новото начинание?

— Естествено. Майкъл открай време е мой технолог. Притеснява ли те това, че ще върши любимата си работа в твоите лозя и твоята винарна?

— Не, разбира се… Е, в известна степен — да. Каза ли му, че искаш и аз да участвам активно?

— Сигурен съм, че той сам се е досетил, защото знае колко е важно за мен двамата да се сработите. Нима не е това начинът?

— Амадо, някои работи не стават насила.

— Повярвай ми, че в случая грешиш. Ти и Майкъл сте родени, за да бъдете приятели. — Той се засмя. — Свързват ви общи неща: на първо място аз, а после един голям магарешки инат.

— Дано си прав.

— Кажи ми сега какво искаше да ми кажеш снощи?

Елизабет си помисли, че крехкият мир, който бяха постигнали с Майкъл само преди ден, вече не заслужаваше внимание.

— А, нищо — каза тя с надежда, че думите й няма да се окажат пророчески, както прозвучаха.