Джорджия Боковън
Нежни мигове (1)

Пролог

Фармингъм, Канзас

12 април 1975

Църковната камбана започна да бие — по един удар за всяка от седемнайсетте години, които Елизабет Престън беше изживяла.

Дженифър Кевъноу спря и се заслуша. От три дни градът бе потънал в скръб. Защо смъртта на най-хубавото момиче в училището като че ли се приемаше по-трагично от нещастието с онова дебело пъпчиво момче в силоза? Нима красотата правеше човека по-ценен? Или просто защото Елизабет бе дъщеря на един от най-богатите фермери в областта, а бащата на Том беше само механик?

Тази сутрин бабата на Джени й каза, че родителите на Елизабет са имали щастието да умрат заедно с дъщеря си при катастрофата. Близките на Том се бяха съвзели някак. Те не можеха да си позволят лукса да скърбят дълго, защото ги чакаха неплатени сметки и още деца вкъщи.

Джени и Елизабет бяха родени в един и същи ден и с това свършваха общите неща между тях. Дори самият Създател не би могъл да запълни пропастта между Джени и най-ухажваното момиче в училище. Ето защо господин Мур, директорът, я остави да дежури на телефона, а останалите отидоха на погребението. Било естествено тя да остане в офиса, понеже така и така по това време на деня работела там, а и едва ли щяла да липсва някому. Джени нямаше нищо против забележката му, че двете с Елизабет никога не са били приятелки. Начинът обаче, по който я бе направил, я обиди, като че ли тя не бе достойна да присъства на погребението. Колко значим трябваше да бъдеш, за да можеш да седиш в църквата и да се прощаваш с някой мъртвец?

Камбаната спря. Джени се почувства виновна. Така се залиса в мислите си, че оглуша за камбанните удари и по този начин пропусна единствената възможност да почете паметта на мъртвата. Може би господин Мур все пак имаше право.

Тя отново се зае с купчината писма, които трябваше да отвори и да сортира. Почти бе приключила, когато попадна на плик, адресиран до Джордж Бенсън — старши класен наставник. Понякога надзърташе в писмата, които отваряше, въпреки че това беше строго забранено. Повечето от тях бяха скучни. Днес обаче нещо в писмото до господин Бенсън привлече вниманието й. Джени го прочете и веднага съжали за това. То бе изпълнено с горчива ирония, която само засили тъгата й.

Елизабет Мери Престън беше наградена със стипендията „Хеди Стивънс“ — четиригодишно напълно платено обучение в университета „Сафорд Хил“. Родителите на Елизабет можеха да изпратят половината випуск в колеж без никакви финансови притеснения, а ето че дъщеря им се уреждаше безплатно. Но и в писмото се подчертаваше, че не парите бяха от значение, а честта да спечелиш такава престижна награда. Джени дори не бе чула за стипендията. Ако знаеше, и тя щеше да кандидатства за нея. Би направила всичко, за да я спечели. Щеше дори да се подложи на унижението да моли учителите и бабините си приятели за препоръки, за една добра дума, която да й даде шанс.

През първата си година в гимназията Джени тайно се надяваше да получи писмо от родителите си. Представяше си, че в него баща й казва колко много съжалява, че е пропуснал да види как дъщеричката му се превръща в красива млада жена, а майка й я уверява как е мислила за нея всеки ден след тяхната раздяла. Към писмото прилагаха и чек за обучението на Джени в колеж и чрез него се надяваха да се извинят за това, че я бяха изоставили при баба й.

Надеждата бе умряла заедно с родителите й. После отново избуя, когато си помисли, че може би парите бяха оставени на адвокат и щяха да й бъдат изпратени в нужния момент. През последната година в гимназията мечтата на Джени бавно и болезнено угасна. Тя започна да си търси постоянна работа на пълен работен ден, за да може да заделя пари. Не се беше отказала окончателно от колежа. Просто знаеше, че няма да постъпи там толкова скоро, колкото й се искаше.

— Върнах се — чу се глух мъжки глас.

Това беше Джордж Бенсън. Джени бързо остави писмото на масата.

— Свърши ли вече? — попита тя.

Харесваше й господин Бенсън и й стана много съвестно, че надникна в писмото му. Той й напомняше за един човек, при когото се беше крила с родителите си, точно преди да я оставят на баба й. Оня мъж също беше висок и рус, само дето имаше брада и винаги стискаше цигара между пръстите си. Носеше изтъркани джинси и тениски, докато господин Бенсън се обличаше с костюми. Но и двамата я гледаха в очите, когато разговаряха с нея, а Джени обичаше това.

— Остана само надгробното опело — каза той. — Реших да те отменя тук, за да можеш да отидеш, ако искаш.

— Благодаря ви, но няма как да стигна до там.

— Баба ти не отиде ли на службата?

— Не, взе допълнителна смяна в ресторанта, за да могат всички там да отидат.

— Ако тръгнеш за църквата сега, може би някой ще те откара с колата си.

И двамата знаеха, че няма да се намери такъв. Все пак й стана хубаво, че той го предложи.

— Благодаря за предложението, но ще остана тук. Господин Мур иска да приключа с картотекирането, преди да си тръгна.

— Ако промениш решението си, аз съм в кабинета.

Джени му подаде писмото.

— Това е за вас, господин Бенсън.

Той я погледна развеселен.

— Значи него четеше, когато влязох.

Джени преглътна. Нямаше смисъл да отрича.

— Съжалявам. Просто… Вижте сам.

Джордж Бенсън прехвърли бързо текста, намръщи се и започна отначало.

— Мили боже! И точно днес да се получи! Каква загуба!

— Какво ще правите? — попита тя.

— Сигурно ще им изпратя писмо и копие от смъртния акт.

— Поне има още време някой друг да получи стипендията.

Той поклати глава.

— Няма да се учудя, ако половината от есенния семестър мине, преди да обработят резултатите от изпита.

— Искате да кажете, че парите просто ще си стоят неизползвани?

Сърцето й се сви при тази мисъл.

— Така изглежда. Ако знаех кой е следващият в списъка, щях да му се обадя и да му кажа за случилото се.

Джени взе куп документи и се запъти към картотеката.

— Ами ако той е някой като мен? — Тя отвори горното чекмедже. — Бих искала да е като мен — тихо промълви.

— Аз също, Джени.

Джордж Бенсън сгъна писмото и го прибра в плика.

— Ако бях използвал малко от разума, с който Бог ме е дарил, щях да те предлагам за всяка отпускана стипендия.

Извинителният му тон я изненада. По тялото й се разля топлина. Стана й приятно, че все пак някого го бе грижа за нея.

— Моя е вината, че не говорих с вас, когато имах нужда от помощ.

— Надявам се, че не си се отказала.

— Дори и да исках, баба нямаше да ми позволи. Тя винаги казва: „Има ли воля, има и начин!“.

След петнадесет минути Джени все още се занимаваше с картотеката, когато Джордж Бенсън излезе от кабинета си.

— Джени, искам да поговорим.

Тя сложи ръката си там, докъдето бе стигнала, и го погледна. Изражението му я притесни.

— Ей сега свършвам.

— Мисля, че е по-добре да го направим сега, преди другите да са се върнали.

— Да не съм сбъркала нещо?

Този въпрос нямаше да се хареса на баба й. Тя винаги казваше на Джени, че трябва да престане да се чувства виновна за всяка грешка в света.

— Не се притеснявай, нищо не си направила — каза той. После тайнствено добави: — Но с малко повече находчивост и късмет ще видим какво можем да направим ние двамата.