Джорджия Боковън
Любовни песни (8)

Осма глава

Брад спря пред банката и разсеяно започна да наблюдава минувачите по улицата. След малко в паркинга навлезе една старичка тойота, от която слезе Джоузефин. Носеше плътно прилепнали към бедрата й джинси и тениска на цветя. Косата й блестеше като злато на слънцето, крачеше грациозно и изглеждаше изключително привлекателна.

Брад се запъти насреща й.

— Как мина вечерята у Флорънс? — попита тя, след като си размениха малко нервни поздрави.

— Чудесно. А ти как прекара неделята?

— Обикновен работен ден. На обяд настъпи малко оживление, когато в бара влезе семейство с десет деца на връщане от църква. Имаше две момченца близначета, които решиха да изпробват колко далеко може да се хвърли сладолед с лъжица. С това „събитията“ се изчерпаха…

Джо не му каза, че през целия следобед не бе могла да се съсредоточи в работата си. Всеки път щом звънчето на вратата известяваше влизането на клиент, тя бе трепвала, надявайки се да е Брад. Накрая не бе издържала на напрежението, бе затворила заведението и се бе прибрала вкъщи, за да си вземе вана. Но очакваното успокоение не бе настъпило. Топлата вода дори бе увеличила странното безпокойство в тялото й.

— Искаш ли да изпием по едно кафе някъде? — предложи Брад.

— За съжаление, не разполагам с много време тази сутрин. Трябва да свърша една работа, която не мога повече да я отлагам.

Брад сви рамене.

— Е, в такъв случай, да влизаме в банката.

Уведомиха една от служителките за целта на тяхното посещение и след като минаха през обичайните процедури за сигурност, останаха сами. Джо отвори личния си сейф, бръкна вътре и подаде на Брад торбичка от черно кадифе.

Той се взря в до болка познатата вещ и спомените мигновено изплуваха в съзнанието му. Хубави спомени — от времето преди смъртта на баща му, когато семейството им все още бе било сплотено. Майка му бе обичала тези бижута и често ги бе носила. Брад бавно изсипа съдържанието на торбичката — перлите на баба му, опаловия медальон, пръстените, брошките и огърлиците на четири поколения Тайлърови.

— Перлите са много красиви — усмихна се Джо. — Напомнят ми за бижутата на достолепните дами от портретите, рисувани в началото на века.

— Любимото ми бижу беше това.

Той й подаде голямо, фино изработено украшение във вид на цвете, инкрустирано с рубини, диаманти и смарагди.

— По онова време, когато го харесвах, бях едва петгодишен. Оттогава вкусът ми се промени много.

— Слава богу — отвърна Джо. — За да носи този накит, жената трябва да има огромен бюст.

Брад се ухили.

— Ако съдя по снимките на жените от моя род, това не е било проблем за тях.

На Джо й хрумна да попита Флорънс дали знае нещо за семейния албум на Мейбъл и реши да й телефонира, веднага щом се прибере вкъщи.

— Колко жалко, че Карен…

— Да, тя обичаше бижута… и дрехи. Само че все нямах достатъчно пари, за да задоволя желанията й. Често си фантазираше какво би си купила, когато стана преуспяващ архитект.

Джо не знаеше какво да каже, затова просто си премълча.

Брад върна украшенията в торбичката и й я подаде.

— Хайде да си вървим.

Когато излязоха навън, той я хвана за рамото и я обърна с лице към себе си.

— Не знам как, но ще намеря начин да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен.

— Съжалявам само, че нещата не се оказаха такива, каквито очаквах. Убедих се, че съм една непоправима идеалистка, която вярва, че всяко нещо има щастлив край.

— Не се променяй, Джо — отвърна нежно Брад. — Този свят има нужда от повече хора като теб. Ти ми помогна да погледна на живота си в перспектива — нещо, което отдавна трябваше да направя.

— Говориш така, сякаш съм добрата вълшебница — промълви смутено Джо.

— Не знам дали ти харесва или не, но за мен ти си много по-различна от всички жени, които познавам.

— По-добре е да си тръгвам, Брад… А и ти трябва да вървиш. Има доста път до Каспър.

— Мога ли да те целуна за довиждане?

— Разбира се… нали сме приятели.

— Надявам се да е така.

Той се наведе и устните му съвсем ефирно, по братски, докоснаха бузата й.

Джо почувства непреодолимо желание да изкрещи. Не искаше да се отнася с нея като с по-малка сестра. Изведнъж се сепна. „Щом не ми харесва ролята, която Брад ми е отредил, тогава каква роля искам да изпълнявам?!“

— Карай внимателно… — изрече с пресъхнало гърло.

— Обещавам.

Брад влезе в пикапа, запали двигателя и включи на скорост. Джо си пое дълбоко дъх и бавно закрачи по тротоара.

 

 

Преди да влезе в апартамента си, забоде върху вратата на Ейми бележка, в която я молеше да се отбие при нея, щом се прибере. Остатъкът от следобеда прекара в готвене и замразяване на храни — нещо, което правеше периодично, защото й бяха омръзнали полуфабрикатите. Тъкмо се бе заела с лазанята, на вратата се почука и тя отиде да отвори.

— Какво има? — попита направо Ейми.

Джо избърса ръцете си в кърпата, която държеше.

— Изпитвам нужда от компания тази вечер. Да имаш някакви други планове?

— Чета последния роман на Дик Франсис, но миризмата, която се носи от твоята кухня, ще ме накара да го зарежа. И освен това, нетърпелива съм да чуя всичко за Брат Тайлър. Само да се измъкна от тези дрехи и идвам.

Джо остави външната врата открехната и се върна отново в кухнята. Приятелката й пристигна след десетина минути.

— Боже мили, климатичната инсталация не работи ли? — възкликна Ейми и започна да си вее с ръка.

— Работи, но фурната е включена цял следобед.

— Положението е лошо, нали?

Джо застина над тенджерата.

— Какво искаш да кажеш?

— Обикновено проявяваш кулинарните си възможности, когато си имала лош ден. Някои жени чистят, а ги готвиш. — Ейми се пресегна и извади къс месо от соса. — При мен това не се случва.

Облиза си пръстите и кимна одобрително.

— Аз просто размишлявам.

— Забравих колко добре ме познаваш.

— Хайде, казвай. Какво те тревожи?

— Не знам…

— Просто така са ти потънали гемиите.

— Нещо такова.

— Добре. Тогава ми разкажи за Брад Тайлър. Сигурно е страхотно парче, а? Красиво тяло, пленителни очи, къса, добре сресана коса. За някой косата на мъжа може да не е от значение, но за мен е много важна — тя го прави да изглежда секси. А Брад Тайлър има на сексапилната коса, която някога съм виждала — гъста, блестяща и съвсем леко чуплива.

— Кажи ми поне една част от мъжкото тяло, която според теб не е секси.

Ейми затвори очи, сякаш се замисли дълбоко, после отново и отвори и се подсмихна хитро.

— Не се сещам.

Тя се завъртя на стола и въздъхна.

— Толкова много мъже и толкова малко време, за да ги притежаваш всичките.

— Ако някой чуе какво говориш, ще те помисли за нимфоманка.

— Нимфоманка ли? Не мога да повярвам, че го казваш.

— Нищо не съм казала. Така ти се е сторило — засмя се Джо.

Настърга сирене върху последния слой на лазанята и пъхна тавата във фурната.

— Знаеш ли какво… Забрави за „нимфоманката“ и ще те гощавам три пъти следващата седмица.

— Сделката е сключена — съгласи се бързо Ейми.

Тя отиде до хладилника и извади две бири. После хвана Джо за ръката и я поведе към дневната.

— Хайде да се разположим удобно и да открием какво те тревожи.

— Май че искаше да ти разкажа за Брад.

Ейми изпитателно се взря в очите й.

— Точно така. Да чуем сега какво толкова притежава този приятел, освен хубав външен вид, скъпи бижута и съпруга?

— За първите две позна…

— Нима няма съпруга? Какво се е случило?

— С Карен ли?

— Мислех, че тя е причината за цялата тази бъркотия.

— Била е.

И Джо й разказа онова, което беше научила от Брад.

— Значи Брад обвинява Мейбъл за изчезването на Карен? — доуточни Ейми.

— Да, и затова не се е върнал в Боулдър. Доколкото успях да разбера, в продължение на цяла година той не е преставал да я търси. Постепенно осъзнал, че е безсмислено да продължава сам, и започнал да работи към една строителна компания. Спестявал всичките си пари, за да наеме частни детективи, но и те стигнали до задънена улица.

— Струва ми се, че започвам да разбирам защо си изпаднала в паника. Хлътнала си по Брад, а той все още не може да се отърси от Карен. Близо ли съм до истината?

— Чувства се толкова глупаво. От всички мъже, които съм срещала, трябваше да се влюбя точно в този, който е обсебен от миналото. Бих могла да се преборя с жив човек, но не мога да надвия един спомен.

— Може би не е толкова лошо, колкото си мислиш. Не е ли възможно идването му тук да е заличило старите чувства?

— Само да бе видяла пламъчето в очите му, когато говори за Карен. Няма и следа от съмнение, че той все още я търси — въздъхна Джо.

— Ами постави се за момент на неговото място. Живееш си живота и смяташ, че си забравил всичко лошо. И тъкмо тогава изневиделица пристига едно писмо и ти напомня онова, което толкова усилено си се опитва да оставиш зад гърба си. Този уикенд сигурно е бил мъчителен за него.

— Той въобще не погледна на мен като на жена.

— Откъде знаеш? Как се държа тази сутрин, преди да си тръгне?

— Целуна ме.

— И какво повече искаш?

— Целуна ме по бузата, Ейми!

— Аха.

— Сега разбра ли какво имам предвид.

— Кога ще дойде отново?

— Доколкото знам, няма такова намерение.

— Хмм, май наистина имаш проблем.

— И какъв съвет ще ми дадеш?

— Само един — забрави го!

— Лесно ти е да го кажеш.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не…

Джо въздъхна.

— Тогава да сядаме на масата. На пълен стомах се разсъждава по друг начин.

През следващите дни за Джо се оказа много по-лесно да следва съвета на Ейми, отколкото очакваше. Във вторник тръбата за топлата вода в заведението се проби, в сряда внучката на Хауърд изчезна, в четвъртък хладилната витрина се повреди, а в петък колата й отказа да запали. И почти всеки ден получаваше писма от различни Брад-Тайлъровци, които претендираха за наследството.

Ърни Бакстър, пенсиониран водопроводчик, който живееше наблизо и беше един от редовните й клиенти, оправи тръбата с уговорката да пазарува безплатно в продължение на един месец. Изчезването на Сенди излезе фалшива тревога. Тя била оставила бележка на Хауърд, че с Флорънс отиват на кино, но вятърът я отвял. Проблемът с хладилната витрина беше малко по-сложен, тъй като за ремонта й Джо бе принудена да заложи кредитната си карта.

В събота тя със задоволство установи, че цяла седмица не беше помисляла за Брад. Поне до момента, в който пощальонът донесе препоръчана пратка.

Джо тъкмо бе отворила малката кутийка, когато Флорънс се появи.

— О, но това са перлите на Мейбъл! — възкликна тя, надничайки през рамото й.

Джо извади огърлицата и се втренчи в нея.

— Не мога да я приема… — отрони тихо.

— Защо да не можеш. Очевидно такова е желанието на Брад, в противен случай, нямаше да ти я изпрати.

— Имаш ли представа колко струва?

— Отдавна не съм се занимавала с бижута, но сигурно стойността и е доста висока.

Джо понечи да прибере перлите обратно в кутийката, но забеляза на дъното й някаква бележка. Взе я с леко треперещи пръсти.

„Джо,

Това е малка отплата за всичко, което направи за мен. Сърдечни поздрави.

Брад.“

Подаде бележката на Флорънс. Тя я прочете и й я върна.

— Това е тъкмо в неговия стил. Винаги е бил внимателен и галантен мъж.

— Но аз не мога да приема…

— Ще го огорчиш, ако му върнеш колието. Той много мисли за теб, Джо.

— Защо смяташ така? — попита объркана Джо.

— Сам ми го каза, когато вечеряхме заедно миналата неделя.

— Аз… аз наистина не знаех…

— Поне не прави нищо веднага. Помисли си известно време.

— Предполагам, че не е фатално дали ще го върна днес или следващата седмица.

— Е, аз да вървя. Обещах на Хауърд да го придружа до летището, да изпрати Сенди.

— Забелязвам, че напоследък се виждате доста често.

— Той ме използва като буфер. Гостуването на Сенди се оказа по-сложно, отколкото очакваше. Между двамата имаше конфликти по някои житейски въпроси. Слава богу, че успяха да ги изгладят. Малката дори намекна нещо за по-продължително гостуване през следващото лято.

— Радвам се, че всичко при тях се нареди добре.

Джо изпрати Флорънс до вратата е се върна замислено зад бар плота.

 

 

В края на седмицата Джо беше вече много изнервена. Перлената огърлица не излизаше от ума й и все още не беше взела решение какво да прави с нея. Всеки път щом я погледнеше, се сещаше за Брад и за двата дена, прекарани с него. Опитваше се да си втълпи, че чувствата й към Брад не са нищо друго, освен сляпо увлечение към един привлекателен мъж. Понякога дори временно успяваше.

Преди да затвори в петъчната вечер, огледа набързо заведението. Днес бизнесът й бе потръгнал и имаше намерение да отпразнува този факт с Ейми — първо да вечерят в ресторант, а после да отидат на кино.

Тъкмо се канеше да заключи, когато телефонът иззвъня. Изруга мислено и се върна на бар плота.

— Ало? — произнесе малко сърдито в слушалката.

— Джо, да не се е случило нещо?

— Брад?!

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Тъкмо си тръгвах…

— Имаш ли някакви планове за тази вечер?

— Смятах да поканя Ейми… Защо?

— В Денвър съм и полетът ми е след седем часа. Надявах се, че ще можеш да вечеряш с мен.

— Искаш да дойда в Денвър?

— Всъщност, предпочитам аз да дойда в Боулдър.

— Пак ли италианска кухня? — засмя се Джо.

— Мисля си за ресторант „Флагстаф“.

— В колко часа?

— Ще мина да те взема след четиридесет и пет минути.

— Ще оставя вратата отключена, за да можеш да влезеш и да ме изчакаш, в случай че не съм готова, когато пристигнеш.

— По-добре ми кажи колко време ти е нужно.

— Ами… един час.

— Окей. И още нещо, Джо.

— Да?

— Заключи вратата на апартамента си.

— Ще я заключа. Обещавам.