Джорджия Боковън
Любовни песни (7)

Седма глава

Джо се взря в помръкналото лице на Брад, после се обърна рязко към Карл.

— Не ми се иска да променям великолепното ви мнение за мен…

Усмихна му се лъчезарно, опитвайки се да задържи вниманието му върху себе си, за да даде време на Брад да се опомни.

— Но вие допуснахте няколко грешки. Първо, името ми е Джоузефин Уилямс и второ, не съм съпруга на Брад. Останалото отгатнахте.

Карл погледна Брад озадачено.

— Карен не е ли с теб?

Неловкото мълчание, което се възцари, трая само няколко секунди.

— Ние с Карен така и не се оженихме, Карл — отвърна тихо Брад.

— О, толкова сърдечни терзания и никаква награда. — Карл хвърли поглед на стенния часовник. — След час затварям магазина. Каня ви у дома на вечеря.

— Не съм дошъл тук, за да си изпрося вечеря — възрази Брад. — Предлагам да хапнем някъде навън.

— Дори ако само намекна такова нещо, Сюзън ще ме изхвърли като мръсно коте да спя на верандата поне една седмица. Тя започна да готви още в мига, когато разбрахме от Филис, че се навърташ наоколо.

— Били сте напълно уверени, че днес ще дойда?

Карл се засмя.

— Имах подсигурителен вариант. Давах ти още един час време и ако дотогава не пристигнеше, щях да сляза до Боулдър и да те доведа. А сега можете да се поразходите, докато ме чакате. В случай, че не ви се разглеждат забележителностите на това място, отбийте се в „Къщата на разказвача“. В този локал все още сервират хубави напитки. Какво ще кажете да се срещнем там в седем.

— Дадено — съгласи се Брад.

Карл ги изпрати до изхода и им махна приятелски с ръка. Тръгнаха мълчаливо по тротоара.

— Май с Карл не сте се виждали от доста време — обади се Джо.

— Така се стекоха обстоятелствата.

— Той и Сюзън не ти ли липсваха?

Брад й хвърли предупредителен поглед.

— Фактът, че ти разказах за Карен, не ти дава право…

— Доколкото си спомням, думите ти бяха: „Няма повече тайни между нас“.

— Вземам си ги обратно.

— Не можеш да го направиш.

— Ти пък можеш да подлудиш човек.

— Карл беше по-любезен, но приемам и твоите комплименти — усмихна се тя.

— Какво искаш да правим през този един час.

— Искам да се поразходим. Какво ще кажеш да тръгнем по тази улица?

— Имай предвид, че отдавна не съм идвал тук.

— Тогава ще се наложи да проучим обстановката.

Четиридесет и пет минути по-късно двамата вече стояха пред „Къщата на разказвача“ и Брад се опита да демонстрира качества на екскурзовод.

— Това е нещо много повече от обикновен бар. Някога в сградата се е помещавал луксозен хотел, в които е отсядал генерал Грант със семейството си. При едно от посещенията му съдържателите на хотела покрили пътеката от дилижанса до парадния вход със сребърни кюлчета, за да мине по тях.

— Истински сребърни кюлчета!

Брад отвори вратата на заведението и пропусна Джо пред себе си.

— На стойност хиляди долари.

— Охо!

Карл се надигна от мястото си и прекоси помещението, за да ги посрещне.

— Свърших по-рано. Сюзън вече ни чака, така че е по-добре да тръгваме.

Къщата на Карл и Сюзън Висеньор беше близо деветдесетгодишна сграда във викториански стил. Карл бе положил огромни усилия да я реставрира в първоначалния й вид.

Сюзън ги посрещна на входа с широка усмивка. Прегърна Брад и го задържа дълго в обятията си. Джо тъкмо се канеше да й обясни, че не е Карен Петерсън, когато тя се обърна към нея.

— Добре дошла. Името ви е много хубаво. Ако имахме дъщеря, щях да я нарека Джоузефин.

— Кръстена съм на баба си — отвърна Джо, трогната, че Карл се бе сетил тактично да предупреди съпругата си.

„Трябва да бъда нащрек и да не допускам отново да ме вземат за Карен“ — рече си мислено.

Интериорът напълно хармонираше с външния вид на къщата. Беше обзаведен със сполучлива комбинация от съвременни и старинни мебели. На прозорците бяха окачени дантелени завеси, а дървеният под беше излъскан до блясък.

Джо вдигна глава нагоре към стълбището и видя дете на около три годинки, което надничаше между перилата. Имаше къдрава руса коса, големи кафяви очи и беше облечено в пижамка на райета. Тя му махна дискретно, защото предположи, че се е измъкнало скришом от леглото. Детето се усмихна и също й махна.

— Можеш да слезеш и да поздравиш гостите, Джейсън — избоботи Карл, забелязвайки сина си.

Момченцето не чака втора покана, спусна се по стъпалата и се сгуши в ръцете му.

— Одрал ми е кожата! — заяви гордо той.

Страхът на Брад, че срещата с Карл и Сюзън ще се окаже мъчителна, постепенно се изпари. По време на вечерята поведоха непринуден разговор. Няколко пъти Брад докосна ръката на Джо и нежно я стисна. Правеше го импулсивно и непреднамерено, но в жестовете му бе загатната някаква близост.

След като всички се нахраниха, Брад и Джо се заеха да прибират и почистват съдовете, а Сюзън и Карл заредиха миялната машина и забърсаха кухнята. Още не бяха свършили, когато отгоре долетя гласът на Джеисън, които искаше вода. Брад напълни една чаша и тръгна да му я занесе. След петнадесет минути той все още не се бе върнал и Сюзън помоли Джо да провери защо се бави.

Джоузефин тихо отвори вратата на детската стая. Брад седеше на един люлеещ се стол, а момченцето се беше приютило в скута му. Вниманието и на двамата бе погълнато от богато илюстрована книжка с приказки. Джо застана до стената и започна мълчаливо да ги наблюдава. „За един тридесет и тригодишен ерген Брад се разбира много добре с Джейсън. Очевидно обича децата…“ — мина й през ума.

Брад вдигна очи от книгата и я видя.

— Не мога да си тръгна, преди да разбера дали Меджик Маус ще успее да се прибере у дома си — усмихна се той. — Защо не се присъединиш към нас?

— Първо трябва да обясня на Сюзън какво става тук, за да не си помисли, че и двамата сме изчезнали.

Когато Джо се върна в кухнята, Карл тъкмо режеше пая и тя му помогна да го отнесе в дневната. След малко се появи Брад.

— Джейсън заспа — обяви той.

— А открихте ли какво се е случило с Меджик Маус?

— Слава богу, стигнахме и дотам. Ти беше страхотна тази вечер, Джо. Издържа геройски досадните истории за едновремешните ни подвизи.

— Сюзън и Карл много ми допаднаха. Пък и вечерята си заслужаваше да дойдем чак дотук.

— В колко часа трябва да отвориш магазина утре? — обърна се Брад към Карл.

— В неделя обикновено отварям в девет.

— Е, в такъв случай, най-добре ще е да си тръгваме.

— Не и преди да опитате ягодовия ми пай — намеси се Сюзън. — Един Господ знае кога ще се видим отново.

— Нали вече знаете къде живея. Ще ми дойдете на гости.

— Внимавай, да не вземем поканата ти на сериозно размаха пръст Карл.

— Ще се радвам да ви посрещна. Имам достатъчно стаи, а и хладилникът е винаги пълен.

Джо се насили да се усмихне. Тя не беше сред поканените и кой знае защо, това я натъжи. Вероятно никога повече нямаше да види Карл и Сюзън. А след понеделник и Брад щеше да изчезне от живота й.

 

 

Флорънс събра и последните отпадъци в лопатката за смет, изправи се и огледа още веднъж магазина. Беше изморена, но от години не се бе чувствала толкова добре. Хауърд се приближи и отметна един кичур коса от челото й.

— Почистих зад тезгяха. А ти как се справяш?

— Вече свърших.

— Какво ще кажеш за притоплени спагети?

Тя се усмихна.

— Аз пък мога да ти предложа салата от зеле, а за десерт ще си разделим едно парче кейк, което остана от рождения ден на Ърни.

— Ще бъде истинско пиршество. Само трябва да решим къде ще го осъществим.

— Нека да отидем у дома — предложи Флорънс.

— Добре.

Изгасиха лампите, заключиха и се отправиха към апартамента й.

— Мислиш ли, че е добра идеята Джо да се среща със сина на Мейбъл? — попита Хауърд, докато подреждаха масата.

— Защо повдигаш този въпрос?

— Просто си мислех колко е лесно да се влюбиш и колко сложно става всичко, когато се окаже, че това не е подходящият човек.

— Какво те кара да смяташ, че Брад не е подходящ за Джо.

— Изглежда ми обезпокоен от нещо. Но преди всичко, той е син на Мейбъл и не бих се изненадал, ако е наследил някой черти от характера й.

— Жалко, че не си се срещал с Мейбъл преди смъртта на Джеймс. Ако я бе опознал тогава, сега не би се усъмнил дали Брад е подходяща партия за Джоузефин.

— Направо е ужасяващо!

— Кое?

— Старостта да те промени напълно. Това може да се случи и с нас… Вярваш ли, че животът ти ще завърши така, както си се надявала?

— Съмнявам се.

— Може би чувството на безсилие се превръща в озлобление. Сигурно това се е случило и с Мейбъл, нали.

— Аз не съм като Мейбъл…

Хауърд хвана ръката й.

— Не, не си — каза й ласкаво. — Ти си нежна, обичлива и в теб няма нищо подло и злобно.

Флорънс трепна при тези негови думи. Той току-що беше описал Мейбъл такава, каквато бе била преди години.

— По-добре да сядаме на масата… — Издърпа ръката си. — Спагетите ще изстинат.

 

 

Джоузефин си помисли дали да не се отбие до жилището на Флорънс, за да си вземе ключовете от заведението, но после реши да направи това сутринта.

Надписът върху витрината на сладоледения бар привлече вниманието на Брад.

— Какво означава „и други“? — попита той.

— В началото възнамерявах да предлагам сандвичи.

— Защо се отказа?

— Не ми беше нужно много време, за да установя, че повечето от клиентите ми не могат да си ги позволят, така че не предприех нищо.

— Мъдро решение.

— Понякога вземам мъдри решения.

— Че кой е твърдял обратното? — засмя се Брад и спря пикапа пред сградата, където се намираше апартаментът й.

И двамата бяха странно напрегнати. От доста години Джо не бе прекарвала такава приятна вечер. Този факт внасяше още повече смут в душата й. Тъй като не знаеше какво да отговори, мълчаливо започна да рови из чантата си.

— Всичко наред ли е, Джо?

— Да, просто съм малко уморена…

— Да не би Карл или Сюзън да са те обидили с нещо? Или пък аз?

Тя вдигна глава и срещна загрижения му поглед.

— Никой с нищо не ме е обидил, Брад. Просто понякога изпадам в лошо настроение. Ако ме познаваше по-добре, щеше да разбереш.

— За толкова много неща трябва да ти благодаря, че не знам откъде да започна.

Сърцето й заби лудо. Това, което се опитваше да й каже, много приличаше на прощална реч.

— Не е нужно…

— Напротив, нужно е. Дори ако трябва насила да те задържа, за да ме изслушаш.

— Утре ме чака тежък ден. Щом толкова настояваш, можеш да кажеш просто едно „благодаря“, аз ще ти отвърна „няма защо“ и ще си пожелаем лека нощ.

„По дяволите! — изруга мислено Брад. — Изведнъж стана толкова студена!“

— Добре, но само ако приемеш да вечеряш с мен утре.

— Доколкото си спомням, вече си поканен на вечеря у Флорънс.

— Тогава те каня на закуска.

— Не закусвам. Хайде да се срещнем направо пред банката — отвърна Джо и слезе от колата.

Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато установи, че Брад също слиза.

— Мога да се прибера и сама — рече тихо тя.

— Искам да се уверя, че някой от твоите Брад-Тайлъровци не е решил да те посети.

Джо осъзна, че нямаше смисъл да спори. Изчака го да заобиколи пикапа, влязоха в сградата и заизкачваха стъпалата, без да си разменят нито дума.

— Видя ли? Никой не ме дебне в ъгъла. Можеш да си вървиш — усмихна се тя, щом стигнаха до третия етаж.

Брад взе ключа от ръката й, отвори вратата на апартамента и запали лампата.

— Знам, че не е в твоя стил, но трябва да бъдеш по-внимателна през следващите няколко седмици.

Бе застанал толкова близо до нея, че Джо усети аромата на парфюма му.

— Ще бъда… Обещавам — добави, забелязвайки скептицизма в очите му.

Той кимна примирено.

— В такъв случай, ще ти пожелая лека нощ. Ще се видим в понеделник сутринта.

Когато Брад си отиде, Джо дълго стоя замислена в антрето. Не можеше да проумее странното си поведение, а и не бе в състояние да го контролира. Със сигурност знаеше само, че той е причината за душевния и смут, и се радваше, че съвсем скоро нямаше да го вижда повече. „Далеч от очите — далеч от сърцето“ — помъчи се да се самоуспокои.