Джорджия Боковън
Любовни песни (20)

Двадесета глава

Брад паркира пред дома на Карен, чийто адрес му бе дала Джо. Поседя неподвижно известно време, загледан в красивата къща пред себе си. Направи кисела гримаса. „Очевидно Карен се е погрижила добре за себе си, след като ме напусна. Всъщност това не би трябвало да ме изненадва, защото тя винаги е била находчива.“

Обзе го странно чувство. След толкова години търсене, сега беше само на няколко крачки от нея.

С усилие превъзмогна вълнението си, слезе от колата и се запъти към входната врата. Отвори му дългокрако младо момиче със скоби на зъбите.

— Какво обичате? — нетърпеливо запита то, пристъпвайки от крак на крак, като по този начин му даваше да разбере, че няма много време за непознати.

В първия момент Брад се стъписа. Малкото дете, което бе обичал като свое собствено, се бе превърнало в девойка. Понечи да я назове по име, но се отказа, защото тази фамилиарност вероятно щеше да я стресне.

— Майка ти в къщи ли е? — попита я.

— Тя очаква ли ви?

— Да, Трейси — прозвуча зад гърба й женски глас и до болка познат тембър. — Очаквах господин Тайлър.

След секунда Брад срещна погледа на Карен и всичко наоколо престана да съществува.

Сякаш никога не се бяха разделяли.

 

 

Джо пристигна в Боулдър посред нощ. Беше оставила Брад в хотела в Сейнт Джордж да урежда пътуването си до Лос Анжелис. След кратък, но разгорещен спор бе успяла да го убеди, че е в състояние да се прибере сама.

В края на краищата, най-решителни се бяха оказали доводите й, че ще бъде мъчение и за двамата, ако пътуват заедно.

Докато изкачваше стъпалата към апартамента си, тя си мислеше, че независимо какъв щеше да бъде крайният резултат, трябваше да го приеме с достойнство. Но неизвестността я плашеше и измъчваше. Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. „Не, не е само неизвестността, а изразът, който се изписа върху лицето на Брад, когато му казах за Карен.“

Очевидно реакцията на Брад щеше да я преследва винаги. Нито за миг не й беше минавало през ума, че той би се почувствал изоставен от нея, че онова, което беше сторила, би се изтълкувало погрешно. „По дяволите! Как можах да постъпя толкова глупаво?!“

Отключи вратата на апартамента си и влезе. Очакваше да изпита някакво облекчение, че отново си е у дома. Но нищо не беше същото. И никога вече нямаше да бъде.

За да прогони мрачните мисли, започна да разопакова багажа си. После отиде в кухнята да си направи чай. Тъкмо слагаше пакетчето в чашата, когато чу познатото ритмично почукване на Ейми по входната врата.

Поколеба си дали да отвори или не. Все още не бе психически подготвена за разговор с нея. Докато се опитваше да реши тази дилема, Ейми си отключи сама и влезе.

— Видях, че прозорецът ти свети, и реших да се отбия, за да те приветствам най-официално с „добре дошла“ — усмихна се тя. — Как са приятелите ти?

— Какви приятели?

— Онези, на които си „гостувала“ — напомни й Ейми.

— А, да… Сигурно си говорила с Флорънс.

Джо взе една чаша и започна нервно да я прехвърля от едната си ръка в другата.

— Къде ходиш до толкова късно? — опита се да смени темата на разговора.

— Бях на една от моите прословути любовни срещи — изсумтя приятелката й, докато си приготвяше чай. — Струва ми се, че имаш да ми разказваш доста неща. Но първо ми обясни защо не отговори на почукването ми и защо изглеждаш като момиче от плакат, рекламиращ конгрес на песимистите?

Джо подпря лакти на масата. Добре знаеше, че когато Ейми беше любопитна да научи нещо, заприличваше на хрътка, надушила следа. Нямаше начин да я спреш.

— Открих Карен…

Ейми се втренчи в нея с присвити очи.

— И предполагам, че си казала това на Брад.

Джо кимна.

Приятелката й остави чинии и си на мивката я бутна встрани.

— Дявол да те вземе, Джо! Защо са го направили? Все едно. Не е нужно да ми отговаряш. Познавам те твърде добре, за да те питам такова нещо — съчувствено въздъхна тя. — И сега какво?

— Сега ще чакам той да ми се обади.

— В момента при Карен ли е?

Джо не се довери на гласа си и отново само кимна.

— Ами ако реши…

— Че желае да има Карен, а не мен ли?

— Да, нещо такова.

— Аз пък реших да не мисля за тази възможност.

 

 

Но когато изминаха три дни без никаква вест от Брад, възможността да е решил да остане с Карен беше всичко, за което Джо беше способна да мисли. За свой ужас тя откри, че проявеният от нея егоизъм да каже на Брад за Карен едва след като се бяха любили, се беше превърнал в особено коварна форма на терзание. Вместо да внесе мир в душата й, както бе очаквала, споменът за неговата страст и нежност сега я преследваше неотклонно. Осъзна, че щеше да се чувства много по-добре, ако не бе познала силата и искреността на любовта, която Брад искаше да й дари.

Болката от загубата стана още по-непоносима сутринта на четвъртия ден от нейното завръщане, но до обяд в съзнанието й започна да си проправя път някакво горчиво примирение. Вечерта, докато се приготвяше да си ляга, дълго размишлява върху странния преход от болката към това примирение. Очевидно постепенно променящите й се възгледи извикваха необходимостта да премисли отново живота си.

Въпреки, че тази нощ изобщо не мигна, когато тръгна за работа на следващата сутрин, в походката й личеше някаква непозната дотогава решителност. Щом влезе в сладоледения бар, позвъни на Флорънс и Хауърд и ги помоли да наминат, когато могат. Те пристигнаха заедно след десет минути.

— Какво има, Джо? — попита я загрижено Флорънс. — Брад обади ли се?

Джо се насили да се усмихне.

— Не, и повече не очаквам да се обади. Но тъй като малко или много Брад е отговорен за онова, което се каня да направя, мисля, че е просто наложително името му да не се споменава в този разговор. Искам да знаете, че оценявам вашата деликатност да не ме разпитвате за случилото се по време на моето отсъствие. Имах нужда от малко време, за да премисля нещата. И сега съм готова.

Джо погледна първо Флорънс, после Хауърд и продължи:

— Възможно е да има неясноти, но когато ме изслушате, сигурна съм, ще се съгласите, че съм предприела нещо като ново начало в живота си.

Тя си пое дълбоко дъх и в очите й се прокрадна загадъчно пламъче.

— Но най-напред — най-важното. Мисля, че е по-добре да седнете.

— Звучи страшно — промърмори Хауърд, докато придръпваше един стол за Флорънс.

Джо се настани срещу тях. Изглеждаше доста напрегната.

— Знам, че много пъти вече ви казвах колко ценя помощта, която ми оказвате. Но не съм сигурна дали ви казах каква страхотна работа сте свършили. Мисля, че сте изключителни търговци.

— Джо, това не е необходимо — възрази Флорънс. — Ние…

— Почакай — прекъсна я Джо. — Още не съм свършила. Сигурно вече сте разбрали, че можех просто да затворя заведението, когато заминах, но се надявах, че като ви оставя двамата заедно, ще ви накарам да осъзнаете, че животът е твърде кратък, за да го изживеете разделени.

— Джо… — понечи да протестира и Хауърд.

— Дай ми само още няколко минути, Хауърд. Обещавам да ви обясня всичко. Не съм безразлична към проблема ви. Вие смятате, че сте попаднали в ситуация, от която няма изход, но аз мисля, че мога да ви помогна. Онова, което ви спира да се ожените, са всъщност парите, нали?

Хауърд погледна Флорънс и въздъхна.

— Парите наистина са проблем.

— Ами ако ви предоставя възможност да се подсигурите финансово?

— Джо, ние се съгласихме да се грижим за заведението ти от чисто приятелски чувства. Добре знаем, че бизнесът ти не позволява да наемеш допълнително двама работници на пълен работен ден.

— Но това заведение носи достатъчно печалба, за да осигури необходимите доходи на двама души, така че те да могат да живеят заедно.

— Накъде биеш, Джо? — обади се Хауърд.

— Време е да продължа нататък — оповести Джо. — Искам да продължа следването си. Възнамерявам да се запиша в Колорадския университет. Дори реших да променя специалността си — ще уча социология. — Тя се усмихна иронично. — А след като завърша, светът ще се запали по идеите ми за социална реформа, касаеща възрастните членове на обществото.

— И искаш… — вметна Флорънс.

— Искам вие двамата да купите заведението от мен. Никакви пари в брой. Плащането ще става на вноски, които ще бъдат процент от чистата печалба за месеца. Ако нещата вървят както през последните две години, ще има предостатъчно пари, за да живеете добре и едновременно с това да осигурите финансово обучението ми.

Хауърд се пресегна и хвана ръката й.

— Това е добра сделка. Съгласен съм с теб, Джо. Въпреки че много те обичаме и ще ни липсваш, наистина е време да уредиш живота си. Той едва сега започва. Трябва да помислиш за себе си, защото един ден можеш да се огледаш наоколо и да откриеш, че си безпомощна.

Той стана и се обърна към Флорънс.

— А сега, ние двамата с теб трябва да тръгваме.

— Къде отивате? — изненадано попита Джо, защото имаха да уточнят толкова много подробности.

— В Градския съвет. Ще поискаме разрешение за брак.

Флорънс високо се засмя, прегърна го и звучно го целуна.

— Обичам те — промълви, взряна в очите му.

Джо направи всичко възможно да се пребори с болката, която изпълни цялото й същество и затрудни дишането й. Не желаеше нейното собствено нещастие да помрачи голямата радост на възрастните й приятели.

— Поканена ли съм на сватбата? — запита тя с пресилена веселост.

— Разбира се — отвърна Хауърд.

— Ти ще бъдеш едната от двамата поканени — добави Флорънс и му хвърли многозначителен поглед.

На Джо не й бе трудно да се досети, за кого е намекът.

— Брад няма да дойде — каза уверено тя. — Ако сте го предвидили в плановете си, значи никога няма да се ожените.

— Защо си толкова сигурна? — попита Флорънс.

— Откакто се разделихме в Юта, изминаха цели пет дни — отвърна Джо, преглъщайки напиращите в очите й сълзи. — Достатъчно време, за да реши кого обича, не мислиш ли?

 

 

Подаването на документите за университета, многобройните посещения в адвокатската кантора за уреждане на продажбата на сладоледения бар, както и обичайните задължения на Джо в заведението дотолкова ангажираха вниманието й, че имаше моменти, когато почти не мислеше за Брад.

Този ден бе изключително натоварен. Непрекъснато имаше опашка от клиенти, която по обяд стана още по-голяма и към един часа работоспособността на Джо окончателно рухна. Тъкмо когато й се струваше, че повече не може да издържи и ще се строполи на пода от преумора, звънчето над вратата пропя за хиляден път.

Джо вдигна глава и видя Брад да прекрачва прага. Кръвта се отдръпна от лицето й, а сърцето й запрепуска бясно. За малко не извика от изненада. Топката шоколадов сладолед, който се канеше да сложи в една купичка, се търкулна в кантата с кокосови стърготини.

Проницателните сини очи на Брад сякаш цяла вечност я наблюдаваха. После той си проправи път сред клиентите, бързо заобиколи барплота и я хвана за ръката.

— Трябва да поговорим — каза й рязко.

Джо се поколеба.

— Сега! — настоя Брад.

— Не мога… Имам клиенти.

Той се обърна към струпалите се пред тезгяха хора.

— Госпожица Уилямс трябва да излезе за малко по работа. Моля, самообслужете се. Можете да оставяте парите в този буркан.

Взе купичката от ръката на Джоузефин, остави я на плота, после властно отведе Джо в задното помещение.

Когато останаха сами, обхвана раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Добре ме огледай, Джоузефин Уилямс! А след това искам да изслушаш много внимателно онова, което ще ти кажа.

Джо беше твърде замаяна, за да протестира.

— Аз съм тук, а не в Калифорния — заяви той. — И те обичам!

— Но…

— Никакво „но“! Прекарах последната седмица в размисъл за нас и реших, да ти простя опита да ме оставиш на друга. Но никога повече не го прави! Чуваш ли?!

— Помислих, че… — „Не смей да се разплачеш, глупачке!“ — строго си нареди Джо, но сълзите си знаеха своето и рукнаха по бузите й.

Брад я притегли в обятията си и силно я притисна.

— Знам какво си си помислила — каза й нежно. — Но не можех да дойда по-рано. След като се срещнах с Карен, имах нужда от време, за да поразсъждавам върху онова, което се случи. Пътувах по крайбрежието и размишлявах. Отбих се в Каспър, само за да взема нещо, и пристигнах тук възможно най-скоро. Чувствах, че е по-важно да се върна при теб напълно сигурен в себе си, вместо да дойда няколко дни по-рано.

— Не ми се вярва, че Карен е искала да те види, само за да си припомните отминалите времена.

Той се усмихна дяволито.

— Права си. Карен имаше предвид нещо повече от това.

— И сега, след едноседмично пътешествие по крайбрежието, си сигурен, че вече не си влюбен в нея?

— Аз никога не съм се съмнявал кого обичам, Джо. Но знаех, че няма да ми повярваш, докато не се срещна с Карен. Срещата се оказа много по-болезнена, отколкото си представях, и в същото време — много по-лека. Разбрах някои неща.

Брад сви рамене.

— Но всичко това е вече зад гърба ми. Може би с майка ми ще успеем да уредим сметките си в някой друг живот.

Той бръкна в джоба си и извади красивия диамантен пръстен.

— Майка ми се оказа права за едно нещо. Оказа се права, за това кой трябва да носи този пръстен.

Брад хвана ръката й и го сложи на същия пръст, на същото място, където бе стоял преди по-малко от три месеца.

Неспособна да проговори от щастие, Джо погледна блестящия диамант, после потърси очите на Брад.

— Не се тревожи — успокои я бързо той, погрешно разбрал реакцията й. — Това не означава, че очаквам от теб да напуснеш Боулдър. Плановете за преместване на компанията „Тайлър“ в Денвър са почти готови, а аз нямам нищо против да пътувам дотам всеки ден. Има още нещо…

Брад извади една касета от другия си джоб, показа й я и я остави на масата.

— Това са изпълнения на Нийл Даймънт — само любовни песни. Отсега нататък всяка една от тях ще бъде нашата песен — заедно с всички любовни песни, създадени досега. Ако някога забележиш странен израз на лицето ми, когато слушам любовна песен, това е защото мисля за теб. Ясно ли е?

— Напълно… Същото се отнася и за мен.

Най-накрая Джо си позволи да повярва, че това, което ставаше, е истина. Брад се беше върнал. Той я обичаше. Имаше да му каже толкова много неща, но те можеха да почакат.

— Приемам предложението ти — прошепна тя и обви ръце около врата му.

— Да разбирам ли това като потвърждение, че ме обичаш?

— О, да! — тихо му отвърна.

— Достатъчно, че да се бориш за мен?

Джо се усмихна.

— Бих се сражавала дори и с дракони.

— Господи, колко ми липсваше! — дрезгаво изрече Брад и я целуна с такава страст, че краката й се подкосиха.

Зад тях вратата се открехна тихо. Флорънс и Хауърд надникнаха вътре и след като се увериха, че всичко е наред, още по-тихо затвориха.

Флорънс хвърли на Хауърд блеснал от щастие поглед.

— По всичко личи, че правилно сме планирали сватбата си — каза тя. — Кумът ни пристигна.