Джорджия Боковън
Любовни песни (18)

Осемнадесета глава

Джо бе паркирала пред елегантната къща на поредната Карен Портър и ужасно съжаляваше, че не е с по-хубава рокля и че не бе отделила повече време на грима и прическата си тази сутрин.

Най-сетне се реши да слезе от колата и пое по застланата с чакъл алея.

Вратата й отвори една мексиканка на средна възраст.

— Бих искала да се срещна с госпожица Портър — рече учтиво Джо.

— За кого да й предам?

— Името ми е Джоузефин Уилямс. Госпожица Портър не ме познава, но имаме общ приятел. Тя не го е виждала от известно време… — Джо направи пауза, за да си поеме въздух. — Но знам, че ще й бъде интересно да научи нещо за него.

— Ако ми съобщите името му, с госпожица Портър бихме могли да проверим достоверността на думите ви.

Не беше й минавало през ума, че ще се наложи да общува чрез посредник.

— Брад Тайлър — отвърна бавно, съзнавайки, че е безполезно да спори.

— Моля, останете тук. Веднага се връщам.

Джо нервно запристъпва от крак на крак и докато чакаше, огледа безупречно окосената морава и грижливо оформените цветни лехи. Всичко носеше отпечатъка на благосъстоянието. Очевидно Карен не беше прахосала парите, дадени й от Мейбъл, а напротив — бе ги умножила.

Входната врата рязко се отвори.

— Коя сте вие? — почти шепнешком попита Карен.

— Казвам се Джоузефин Уилямс.

— Какво правите тук?

Джо се стресна от почти безумния блясък в погледа й.

— Дойдох да ви открия…

— Защо?

— Може ли да вляза? Не бих искала да обсъждам това, заради което съм дошла, на верандата.

Карен като че ли се поотпусна.

— Разбира се… — отвърна тя и се отдръпна встрани. Влязоха в дневната и Джо имаше на разположение няколко секунди, за да огледа жената, която Брад толкова бе обичал. Беше много младолика за тридесетте си години, с дълга до раменете руса коса и тъмнозелени очи. В жестовете и походката й имаше изключителна грациозност.

— А сега ще ми обясните ли причината за посещението си? — попита нетърпеливо Карен, щом се настаниха във фотьойлите.

— Влюбена съм в Брад и искам да видя с кого си съпернича.

Карен отново застана нащрек.

— Бъдете по-конкретна.

— През последните осем години Брад непрекъснато е правил опити да ви открие.

— Не говорите сериозно, нали? Мислех, че…

Карен сви рамене и очевидно реши да запази за себе си това, което си мислеше.

— Знам защо Мейбъл е пожелала да ви плати, за да си отидете, но не разбирам защо сте приела тези пари.

Карен изпитателно се взря в очите на Джо.

— Какво всъщност знаете за онова, което се е случило?

— Само това, че докато Брад е бил в Боулдър и се е опитвал да придума майка си да присъства на церемонията по дипломирането му, мъжът, когото Мейбъл е била наела, ви е предложил пари, за да си заминете.

Карен отвори една порцеланова кутия на масичката, взе си цигара и потърси запалката с трепереща ръка.

— Това не беше първият път, когато Мейбъл изпращаше хора да ме убедят да напусна Брад — изрече бавно. — Освен че тя лично ми се обаждаше по телефона, онзи противен частен детектив ме посети три пъти. Мейбъл беше изцяло обсебена от амбицията да не ми позволи да се омъжа за сина й.

— Какво ви накара да се съгласите в крайна сметка?

Карен притеснено отметна от челото си един рус кичур и кръстоса елегантните си крака.

— Мейбъл успя да ме убеди, че ако не си замина, докато тя е жива, животът ми ще бъдел истински ад. За да разберете защо напуснах Брад, трябва да знаете, че независимо от всичко, той много я обичаше. След смъртта на баща си Брад пое отговорността за нейното щастие и благосъстояние. За него беше много важно аз и Мейбъл да се разбираме добре. Заветната му мечта бе да основе своя собствена строителна фирма в Боулдър, но съзнаваше, че Мейбъл наистина би превърнала живота ни в ад, ако аз и той се върнехме заедно там.

Карен отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа някъде в далечината.

— И решихте, че най-добре за Брад би било, ако изчезнете от живота му завинаги?

— По онова време бях твърде млада, за да осъзная колко рядко и ценно нещо е истинската любов, и наистина вярвах, че така ще докажа любовта си към него. Съжалявах за решението си всеки божи ден през следващите години. Ако имаше начин, бих дала всичко, това да не се бе случвало. Вие твърдите, че сте влюбена в Брад, и аз нямам намерение да ви се изпречвам на пътя. Но мисля, че ще разберете колко е важно за мен да го видя отново — за последен път — и да му кажа, че искрено съжалявам за начина, по който го напуснах.

Джо усети как всичките й надежди и мечти се сгромолясват. Нито за миг не се усъмни, че щом двамата се срещнеха, Карен веднага щеше да се озове в прегръдките му.

— Ще му обясня как да ви намери — промълви с примирение и стана.

— Моля ви, повярвайте ми. Всичко, което искам от него, е да ми прости.

— Щом толкова много желаете да получите неговата прошка, защо не го потърсихте през тези осем години?

Карен се наведе и загаси цигарата си.

— Страхувах се.

— А сега не се ли страхувате?

— Вече не. Нали сама казахте, че Брад още ме обича?

„Как може да съм толкова глупава?!“ — рече си Джо и потръпна при мисълта каква висока цена ще трябва да заплати за своята прибързана и необмислена постъпка.

 

 

Измина шейсетте километра обратно до хотела в пълен душевен смут. Когато влезе в стаята си, тя й се стори потискащо пуста. Включи телевизора, за да се поразсее, но ефектът беше отрицателен.

Болката, която я бе връхлетяла в дома на Карен, продължаваше да се засилва и Джо имаше чувството, че се задушава. Не беше в състояние нито да мисли, нито да действа, а още по-малко пък да вземе някакво разумно решение за следващата си стъпка. Започна безцелно да се разхожда напред-назад. Въпреки че беше безкрайно изтощена, не можеше да заспи, защото се страхуваше от сънищата, които щяха да я преследват. Най-накрая отиде до гардероба, извади дрехите си и започна да ги сгъва и да ги подрежда в куфара. Десет минути по-късно вече беше поела по магистрала номер 10 към Колорадо.

Намираше се някъде в предградията на Лас Вегас, когато осъзна, че беше започнала да се вслушва в един натрапчив вътрешен глас, който й казваше, че ако затвори за малко очи, ще се почувства ободрена и ще бъде в състояние да завърши пътуването до вкъщи, без да се налага да спира повече. Свали страничното стъкло и включи радиото, но това не й помогна да се пребори с умората. Бе принудена да се примири с факта, че няма друг избор, освен да спре някъде и да изпие чаша силно кафе.

Излезе от магистралата и продължи да кара известно време покрай редица складове и къщи с обрасли в плевели дворове. Мина й през ума, че може да е объркала пътя. Тъкмо се канеше да се върне обратно, когато в далечината съзря светеща неонова реклама. Отблизо заведението се оказа в пълен унисон с околната обстановка, но паркингът беше пълен с коли.

Джо реши, че не си струва да си губи времето, за да търси нещо по-представително, и паркира тойотата си между един камион с пилета и някаква каравана.

Когато излезе от ресторанта половин час по-късно, след като погълна няколко палачинки и порция бекон, все още се чувстваше изморена, но достатъчно бодра, за да продължи пътуването си. Протегна се и погледна часовника си. Беше почти четири сутринта и слънцето щеше скоро да изгрее.

Ако имаше малко разум в главата си, би трябвало да потърси мотел и да поспи, преди да навлезе в пустинята. Но желанието й да се прибере у дома беше толкова силно, че взе връх над всичко останало. Джо се нуждаеше да се потопи отново в познатата среда, подобно на ранено животно, което търси подслон в своята хралупа.

Въпреки че беше мислила стотици пъти по този въпрос, все още не беше взела решение как да каже на Брад за Карен. Как да го накара да разбере, че именно любовта й към него е мотивирала действията й. Ужасно й се искаше да наклони везните в своя полза. Карен не заслужаваше Брад, но Джо не бе сигурна дали той ще го осъзнае.

Потънала в мислите си, слезе от тротоара и се запъти към колата си в отдалечения край на паркинга. Едно щурче подскочи и кацна на бузата й. Тя се стресна и едва сподави вика си. Махна с ръка, за да го пропъди, и притеснено се огледа наоколо, за да види дали някой беше станал свидетел на женската й реакция. И тогава забеляза двамата мъже, които я бяха последвали извън ресторанта.

Бяха се спрели на десетина метра от нея и внимателно я наблюдаваха. Първата й мисъл беше да им каже за щурчето, но после забеляза израженията на лицата им и думите заседнаха в гърлото й. По-високият носеше изтъркани джинси и дълбоко изрязан памучен потник, който разкриваше косматите му гърди и сребърния кръст на врата му. Имаше татуировка и на двете си ръце. По-ниският беше превързал дългата си сплъстена коса с шарена кърпа, а на китката му висеше тежка гривна.

Срещайки погледа й, високият се ухили, а другият похотливо облиза устни.

Джо осъзна, че нямаше начин да се върне в ресторанта, защото те бяха препречили пътя й към входа. Погледна през рамо към колата си. Камионът вече го нямаше, имаше пряк достъп до тойотата, но разстоянието дотам й се стори твърде голямо.

„Как можах да съм толкова невнимателна?!“ — помисли си тревожно. Направи няколко крачки към колата и двамата мъже я последваха, като че ли си играеха някаква игра с нея. Устата й пресъхна и по гърба й пролазиха студени тръпки. „Само без паника!“ — строго си нареди. Пресметна, че се намира на около петнайсетина метра пред преследвачите си и ако побегнете изненадващо, имаше някакъв шанс да се добере до тойотата и да се заключи вътре, преди да я застигнат.

Пое си дълбоко дъх и хукна през глава. Озовавайки се до колата, бръкна в чантата си и ожесточено затърси ключовете. С периферното си зрение забеляза, че мъжете се приближаваха, без да си правят труда да побързат. Изглежда бяха абсолютно сигурни в изхода на ситуацията. Тялото й се обля в студена пот и сърцето й биеше така лудешки, сякаш всеки момент щеше да изхвръкне от гърдите й. Джо чуваше звънтенето на ключовете, но не можеше да ги намери. „По дяволите!“ — изруга мислено. Свали чантата от рамото си и изсипа съдържанието й върху капака на торпедото. Започна трескаво да рови, като избутваше встрани всичко ненужно и най-сетне измъкна връзката изпод пакет бисквити.

Със замах загреба всичко, което можа, обратно в чантата и грабна ключовете. Един бърз поглед през рамо й подсказа, че мъжете вече бяха разбрали, че са на път да изпуснат плячката си. Втурнаха се към нея, точно когато Джо отключи. Тя ловко се вмъкна в купето и натисна бутона на системата за автоматично заключване, преди дангалакът да хване дръжката на вратата и да започне да я дърпа.

Джо посегна към стартера и въпреки че ръката й силно трепереше, успя да вкара ключа от първия път. Рязко го завъртя и моторът забуботи. Върху предния капак се стовариха юмруци, последваха псувни и удари по страничното стъкло. Джо включи на скорост и натисна докрай педала на газта. Гумите изсвириха пронизително и тойотата се понесе напред по тясната уличка. Дясното колело закачи бордюра, а калникът мина на косъм от един бетонен стълб.

След като се отдалечи на безопасно разстояние от натрапниците, страхът й прерасна в ярост, която я държа будна следващите двеста и двадесет километра, докато пресече пустинята Невада и навлезе в Юта. Беше извън Сейнт Джордж, когато погледна таблото и установи, че горивото е на свършване. Обхвана я паника, но този път й провървя и не след дълго стигна до една бензиностанция. Спря пред колонката за зареждане, загаси двигателя и се пресегна за портмонето си. Като не го откри веднага, отегчено въздъхна и изсипа съдържанието на чантата си върху седалката. Прерови го няколко пъти, докато накрая установи, че беше изгубила портмонето.

„Ами сега?!“ Отвори жабката и събра дребните монети от рестото на таксите за паркинг — два долара и шестдесет и пет цента. С тях можеше да си купи бензин само за около деветдесет километра.

Една кола спря зад нея.

Джо запали двигателя и премести тойотата в сянката на сградата, докато прецени какви са възможностите й. „Възможности? — усмихна се мрачно. — Нима изобщо имам някакви?“ При подобни обстоятелства човек първо би потърсил помощ от семейството си, но тя не желаеше близките й да узнаят защо бе предприела това пътуване. Ейми беше в чужбина, Флорънс и Хауърд не разполагаха с достатъчно средства, а Алекс просто отпадна като вариант, защото веднага щеше да я засипе с упреци, че не е послушала съветите и предупреждението му, че не бива да ходи лично до Лос Анжелис.

Оставаше единствено Брад.