Джорджия Боковън
Любовни песни (17)

Седемнадесета глава

— Тази жена наистина ли е толкова красива или просто така изглежда в очите на един влюбен мъж? — попита Алекс, след като прехвърли купчината листи, които Джо му беше донесла.

Тя трепна.

— По-скоро бих казала, че Брад не разкрива напълно красотата й…

— А какво ще кажеш за нейната почтеност? Трудно ми е да повярвам, че някой като Карен, който приема парите на Мейбъл и после изчезва, може да бъде образец на човешка добродетел, както Брад се опитва да я представи в писмата си.

— Много мислих по този въпрос…

Алекс сложи молива зад ухото си и се облегна назад.

— И до какви изводи стигна?

— До никакви. Тя очевидно е обичала Брад. И цялото й поведение по време на съвместния им живот доказва, че не се е страхувала от тежка работа или финансови затруднения. Тази мисъл постоянно ме гнети. Няма никаква логика в решението й да си замине, тъкмо когато Брад е бил на път да се дипломира и паричните им проблеми скоро да се превърнат само в лош спомен.

— Мисля, че си права. Информацията от източниците, с които разполагам, не е по-различна.

— Източници ли?! Какви източници?

— По-спокойно, Джо. Имам един приятел полицай, който ми дължеше услуга. Така че го накарах да се поразрови из миналото на Карен.

— Чакай малко. Доколкото си спомням, ти каза, че било противозаконно да ми помагаш да открия Брад, и че ако го направиш, ще си загубиш работата. А сега без каквито и да било уговорки се заемаш с издирването на Карен и при това съвсем легално.

— Този път е по-различно.

— О-о! Предполагам, че няма да имаш нищо против да ми обясниш в какво се състои разликата.

Алекс я изгледа продължително.

— Внимавай, Джо, започваш да ме изнервяш. Смятам, че ще е най-добре да се оттеглиш за няколко дни и да решиш дали наистина искаш да намериш тази жена.

— Значи Карен наистина е толкова прекрасна, колкото си мисли Брад? — промълви Джо със свито гърло.

— Така изглежда.

Тя стана, отиде до прозореца и се загледа навън.

— И какво ще правим?

— Интуицията ми подсказва къде може да е отишла Карен, но ми е нужно време да прегледам информацията, която ми донесе, преди да предприема някакви действия.

— И какво ти подсказва интуицията?

— Ще ти кажа веднага, щом…

— Алекс, моля те! Не ме измъчвай!

— Съжалявам, Джоузи. Но преди да съм сигурен в това, което ще ти кажа, няма да узнаеш нищо. Имам си принципи.

— Колко време ще ти е нужно?

— Ще ти се обадя след два дни.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

 

 

Двата дни изтекоха. Изтече и третият. Когато вечерта на четвъртия ден Джо се върна от работа и телефонът звънна, нервите й вече бяха опънати до скъсване.

Тя трескаво грабна слушалката.

— Ало…

— Здравей, Джоузи. Как си?

— Здрасти, Алекс. Ще бъда по-добре, едва след като ми кажеш какво откри.

— Можеш ли да си представиш? За толкова години работа в полицията за първи път ми се случва едно разследване да върви толкова гладко и да не мога да се похваля на никого!

— Какво имаш предвид?

— Аз май че избързах малко.

— По дяволите, Алекс! Защо не престанеш да го увърташ и не ми кажеш какво си открил?

— Карен е в Калифорния и по-точно — в Лос Анжелис.

— Значи си я намерил?! — възкликна Джо.

— Е, може би е по-точно да се каже, че почти съм я намерил. Трябва да се свърши още доста работа.

— Не разбирам…

— Стеснил съм кръга до три дами на име Карен, чиито фамилии започват с П. И трите отговарят на описанието, направено от Брад. Никоя от тях не е омъжена, но двете имат дъщери горе-долу на същата възраст, на която трябва да е Трейси. Третата Карен не е регистрирала, че има дете, но това не означава, че няма.

— Защо реши да търсиш именно в Лос Анжелис?

— По две причини. Първата беше, че Карен не обича студеното време. Спомних си също за живия й интерес към малкия театър в Айова. Оказа се, че имам приятел, който успя да провери списъка на членуващите в Клуба на актьорската гилдия. Според познатите й, Карен е имала амбицията да стане актриса.

— Сигурен ли си във всичко това?

— Има случаи, когато единственото нещо, на което може да се осланя един полицай, е вътрешният му глас, Джоузи. И трябва да ти призная, че той рядко ме е ръководел толкова добре, колкото сега.

— Малко съм объркана. Ако приемем, че една от тези жени наистина е Карен, чудя се защо не се е опитала да прикрие по-добре самоличността си? Не е ли поела прекалено голям риск, като е разчитала, че Брад никога няма да отиде да гледа спектакъл или филм, в който участва и тя?

— Според мен, точно това е искала — Брад да я разпознае и открие.

Джо изтръпна.

— И как се изявява като актриса?

— Зависи коя от тях е нашата Карен. Две от тях са имали няколко роли в посредствени филми, но третата е на път да направи голяма кариера. Или поне така мисли моят приятел.

— И какво ще предприемем сега?

— Струва ми се, че възможностите са две. Можем да проучим биографичните им данни или…

— Или някой да отиде и да разговаря и с трите жени.

Настъпи продължителна пауза.

— Надявам се, че не си мислиш това, което аз мисля, че си мислиш.

— Защо не? Кой друг би се заел с този проблем?

— Много хора.

— Назови ми поне един.

— Моят приятел.

Джо разтърка челото си.

— Това е нещо, което трябва да свърша лично, Алекс.

— Тази история ще те нарани много повече, отколкото предполагаш.

Думите на Алекс я жегнаха.

— Говориш така, сякаш си стигнал до заключението, че Брад ще избере Карен. Че тя е жената, която истински обича.

— Просто съм реалист, Джоузи. Брад и Карен са си принадлежали един на друг доста дълго време. Градили са съвместния си живот. А когато Карен си е заминала, Брад е бил буквално шокиран от раздялата и цели осем години сърцето му е било покрито с лед. Като имам предвид, че го познаваш едва от месец…

— Можеш да ме затрупваш с логични доводи, колкото си щеш, Алекс. Но това няма да ме накара да променя решението си. Заех се да открия Карен и трябва да доведа това начинание докрай!

— И очакваш, че просто така ще ти дам адресите на тези жени?

— Мога и сама да ги издиря — заинати се Джо.

— По дяволите, Джоузи, това не ми харесва!

— На мен също, Алекс. Вече ми се иска изобщо да не бях се захващала с цялата тази история.

Джо прекара нощта, обмисляйки какво да каже на Карен, когато най-после се срещнат. Едва съчинила речта си обаче, побърза да я отхвърли, защото реши, че ще прозвучи глупаво. Когато настъпи утрото, така бе капнала от умора, че не беше в състояние да намери дори една подходяща дума.

Излизайки от банята, погледна електронния часовник на нощното шкафче. Брад, както обикновено, щеше да позвъни след десетина минути. Сърцето й сякаш се бе загнездило в гърлото. Недоумяваше как щеше да разговаря с него, без да му спомене за откритията си относно Карен. Тази мисъл не й даде покой, докато се обличаше. Най-накрая не издържа, вдигна слушалката и остави апарата отворен.

Преди да отиде на работа, се отби в туристическата агенция, която се намираше недалеч от сладоледения й бар. Когато чу цената на самолетния билет от Денвър до Лос Анжелис, направо ахна. Това пътуване щеше да стопи всичките й спестявания. Служителят в агенцията търпеливо й обясни, че цената би могла да бъде два пъти по-ниска, ако си била направила резервация преди три седмици.

Джо си тръгна объркана. Страхувайки се, че Брад може да я открие в бара, тя се запъти към дома на Флорънс, за да обмислят заедно следващата й крачка.

— Джо! — възкликна приятелката й, когато я видя на прага си. — Каква хубава изненада!

— Извинявай, че те безпокоя толкова рано, но трябва да поговоря с някого. Може ли да вляза?

— Разбира се — усмихна се Флорънс.

— Алекс откри Карен — съобщи й още в антрето новината Джо.

— Аха, сега разбирам защо се шляеш наоколо по това време на деня. Ти седни, а аз ще направя чай. После ще ми разкажеш всичко.

Джо беше твърде нервна, за да седи на едно място, затова я последва в малката кухня и за няколко минути й изложи цялата информация, която бе получила от Алекс вечерта. Не пропусна да й разкаже и за конфузната ситуация в туристическата агенция.

— Може би Ейми ще ти заеме парите, от които имаш нужда — предположи Флорънс.

— Не се и съмнявам, че щеше да го направи, ако в момента не беше някъде около Бахамите.

— Кога трябва да се върне?

— Не по-рано от седмица.

— Ами Алекс?

— Тъй като той не е съгласен с моето заминаване, не се надявам да ми помогне финансово. Освен това, с Барбара очакват съвсем скоро третото си дете и ще имат нужда от всички налични средства. Изглежда ще се наложи да пътувам с моята кола. Пътуването ще е доста по-продължително, но затова пък няма да е толкова скъпо.

— Сигурна ли си, че колата ти ще издържи на такова изпитание?

Джо се усмихна малко пресилено.

— Само трябва да напълня резервоара, гумите са почти нови. Ще си взема една хладилна чанта с храна и напитки и пътьом мога да отседна в някой евтин мотел.

— Бъди разумна, Джо. Не бива да тръгваш, без да разполагаш с достатъчно пари. Ами ако колата се повреди?

— Ще използвам кредитната си карта.

— Доколкото си спомням, ти каза, че тя била изчерпана, още когато се наложи да ремонтираш хладилната витрина.

— Бях забравила…

Настъпи неловка тишина. Джо се втренчи в ръцете си, сякаш в тях търсеше разрешение на проблема. Изведнъж вдигна глава.

— Ще заложа перлите на Мейбъл! — заяви с блеснал поглед.

— Ами заведението ти? Какво ще стане с него, докато те няма?

Беше на върха на езика й да отвърне, че е възнамерявала да окачи табелка, че е в отпуск, когато внезапно я осени идея.

— Разчитах ти и Хауърд да ме заместите.

— Джо… Аз не бих могла…

— Това наистина е важно за мен, Флорънс. Ако затворя бара, няма да мога да си платя сметките.

— Ще ни бъде много трудно…

— Моля те, Флорънс! Не мога да ти опиша колко много би означавало това за мен.

Джо се вгледа в лицето на приятелката си, надявайки се, че не е преувеличила много нещата.

— Е, не мога да те оставя да загубиш заведението.

— Значи приемаш?

— Първо ще говоря с Хауърд. Може би няма да му е приятно да се виждаме постоянно… Не е необходимо да ти обяснявам защо, нали?

— Искаш ли аз да говоря с него?

Флорънс енергично поклати глава.

— Не, това си е моя работа. Кога искаш да започнем?

— Какво ще кажеш за днес следобед?

— Като си наумиш нещо, изобщо не си губиш времето.

— Може би се страхувам, че ако се поколебая дори за миг, няма да съм в състояние да продължа. Сега трябва да си опаковам багажа, а после ще отида до бара, за да подготвя всичко необходимо за работа. Ако искаш да се свържеш с мен, набери номера ми, остави телефона да звънне два пъти, после затвори и ме избери отново.

— От кого се криеш?

— От Брад. Не мога да го излъжа, затова просто не бива да говоря с него, докато трае всичко това.

— А какво да му кажа, ако се обади, докато те няма?

— Ами кажи му… Просто му кажи, че ми се е наложило да се видя с едни приятели и ще се върна след седмица.

 

 

Джо тъкмо пълнеше хладилната чанта с хранителни запаси, когато телефонът иззвъня. Беше сигурна, че е Брад, затова не вдигна слушалката. В последната минута се сети, че няма да е лошо да си вземе спален чувал и възглавница, защото можеше да се наложи да преспи в колата на път за Калифорния. Докато заключваше апартамента си, се подвоуми дали да остави бележка на Ейми. Отказа се, тъй като с нея би трябвало да се върнат по едно и също време.

Първо се отби в банката, за да изтегли спестяванията си. После отиде в бара, набързо приготви всичко необходимо за работния ден на Флорънс и Хауърд и се върна в колата си.

Първата й спирка беше полицейското управление на Денвър, където Алекс трябваше да й даде адресите на трите жени на име Карен. След като примирено изслуша поучителната му петнайсетминутна реч винаги да заключва колата си и да не се доверява на непознати, Джо се отправи към една от заложните къщи, покрай която беше минала на влизане в града.

В заложната къща научи нещо, което никога нямаше да забрави. Тръгна си шокирана от разликата в цената на перлите при залагане и откупуване. Закле се, че ако се наложи, ще продаде колата си, но ще си върне колието на Мейбъл. Не можеше да си позволи да го загуби заради смешната сума, която продавачът й бе дал за него.

Преди да тръгне на път, старателно бе изучавала една карта, опитвайки се да реши дали да избере по-лекия, но по-дълъг южен маршрут през Албъркърк или по-краткия през Скалистите планини и пустинята. Тъй като желаеше срещата й с Карен да се осъществи колкото се може по-скоро, Джо беше повече развълнувана, отколкото предпазлива и в крайна сметка се спря на по-прекия маршрут.

На следващата сутрин я събуди ослепително яркото слънце. Протегна се, прозя се и неохотно се измъкна от спалния чувал. Взе си набързо един душ и се запъти към малкия павилион за чаша кафе и поничка. Потегли отново, преди останалите нощуващи в къмпинга да са се размърдали. Късно през нощта най-после пристигна в Лос Анжелис.

Отседна в един мотел и едва дочакала утрото, внимателно проучи пътеводителя на Лос Анжелис и околностите му.

Трите Карен живееха на по няколко мили една от друга — в Санта Моника, Торънс и Бевърли Глен. Джо реши да започне с Карен от Торънс и да продължи на север.

Нервите й бяха опънати до скъсване, когато спря пред бялата къща, пред входа, на която имаше няколко палмови дръвчета и яркорозова фигура на фламинго. Пое си дълбоко дъх и с разтуптяно сърце излезе от колата.

Жената, която й отвори, след като позвъни, имаше дълга руса коса, прибрана в конска опашка на тила. Беше облечена в спортно трико, което прикриваше оскъдна част от тялото й.

— Какво обичате? — попита я тя, бършейки потта от лицето и шията си с бяла хавлиена кърпа.

— Търся Карен Паркър…

— Аз съм Карен Паркър.

Джо преглътна.

— Ако нямате нищо против, бих желала да поговорим за един човек, който според мен е наш общ познат.

Блондинката присви очи.

— Виж какво, сладурче, трябва да тренирам още половин час, така че…

— Няма да ви отнема много време.

— Защо просто не ми кажеш кой е този човек, когото трябва да познаваме и двете?

— Името му е Брад Тайлър.

Карен Паркър се замисли за момент и сбърчи чело.

— Не познавам никакъв Брад Тайлър. Какво целиш всъщност?

Джо отстъпи крачка назад.

— Сигурно е станала грешка… Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Виж какво, скъпа. Този квартал се охранява. На твое място не бих се навъртала наоколо с подобен номер!

— Ще го имам предвид — усмихна се Джо и тръгна към колата си.

Беше успяла да възвърне самообладанието си, когато пристигна пред жилището на Карен Петерсън от Санта Моника. Изкачи се до втория етаж в момента, в който един мъж около тридесетте с изискан външен вид отключваше апартамент 209.

— Извинете — обърна се към него. — Търся една жена на име Карен Петерсън. Казаха ми, че живеела тук.

— Вие нейна приятелка ли сте?

— Не, но мисля, че имаме общ познат. Затова искам да говоря с нея.

Мъжът премести чантата с покупките в другата си ръка.

— В момента я няма. Замина на лов в сряда. Ще отсъства най-малко една седмица.

— Вие съпругът й ли сте?

— Приятел.

— В такъв случай, вероятно ще можете да ми помогнете. Много е важно да разбера дали вашата приятелка Карен е жената, която търся.

Той се облегна на стената.

— Какво искате да знаете?

— От колко време Карен живее в Калифорния?

— Мисля, че е дошла тук преди девет-десет години.

— А къде е живяла преди това? — запита Джо, като се опита да потисне вълнението си.

— В Уинтър Хевън, Флорида.

— Сигурен ли сте? — примигна тя.

— Напълно — раздразнено отвърна мъжът. — Когато живееш с един човек няколко години, не може де не знаеш тези неща.

— Благодаря ви за помощта, която ми оказахте, сър.

— Значи моята Карен не е въпросната личност?

— Щом не е живяла в Айова, преди да дойде в Калифорния…

— В такъв случай, определено не е тя. Моята Карен никога не е стъпвала по на север от Мейсън. Е, желая ви късмет.

— Още един път ви благодаря. Сбогом.