Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Songs, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Миглена Големанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- geneviev(2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Джорджия Боковън. Любовни песни
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1997
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-477-Х
История
- —Добавяне
Четиринадесета глава
Флорънс се вторачи в нея.
— Неприятно ми е да го призная, но в твоето предположение наистина има логика.
— Само логиката не е достатъчна, нужни са и доказателства.
— И за какво трябва да помоля моя познат в банката?
— Ако е възможно, да разбере какво е направила Мейбъл с парите от продажбата на къщата.
— Все още не ми е ясно какво целиш.
— Известно ни е, че Мейбъл не е задържала парите, или поне те не са били у нея, когато е умряла. Тъй като чекът от продажбата на къщата без съмнение е бил издаден на нейно име, предполагам, че е депозирала парите в сметката си.
— Сега вече следвам мисълта ти. Значи трябва да проследим банковата сметка на Мейбъл.
— Твоят познат дали ще ни съдейства?
— Ще го попитам.
Флорънс се изправи и взе чантата си.
— Ако ти потрябвам, ще си бъда у дома следващите няколко часа.
— Мислех, че ще отидем до банката.
— Първо ще опека една тава шоколадови курабии. Теб не можах са изкуша, но Бастър Холистър не би могъл да им устои.
— Твоят познат е Бастър Холистър — управителят на търговската банка на Колорадо?
Флорънс намигна.
— Не забравяй правилото, че ако имаш нужда от нещо, винаги се обръщай към онези, които са на върха.
Джо също стана и грабна ключовете си от масата.
— Ще те закарам до вкъщи. Не искам да губиш нито минутка повече и колкото се може по-скоро се захващай с курабиите!
Веднага след като остави Флорънс пред жилището й, Джо се върна и набра телефонния номер в офиса на Алекс Рейд.
— Ако правилно си спомням — започна тя без предисловия, — последния път, когато се видяхме, ти ми обеща домашно приготвена вечеря, като дойда в Денвър.
— Това трябва да е само Джоузи Уилямс! — възкликна Алекс. — Не познавам друг човек, който след единадесетгодишно отсъствие може да очаква да бъде разпознат единствено по гласа.
— Е, не съм ли права?
— Права си, разбира се. На какво дължа честта, която ми оказваш с твоето гостуване?
Джо се поколеба дали да му каже цялата истина или да премълчи някои неща.
— Имам нужда от помощта ти.
— Все още ли търсиш твоя Брад Тайлър?
— Вече не. Успях да го открия.
Последва дълга пауза.
— Наистина ли?
— Защо си толкова изненадан?
— Откровено казано, шансът да го намериш беше нищожен. Все едно…
— Все едно да открия игла в купа сено? — прекъсна го тя.
— Нещо такова.
— Стига сме говорили за Брад. Знам, че си много зает, затова е най-добре да премина към истинската причина за моето обаждане. Тъй като твоят съвет ми беше много полезен, естествено беше да се сетя за теб при нужда. Освен това, все още не съм виждала Барбара и двете ти деца и сега ще имам прекрасната възможност да съчетая работата с удоволствието.
— Прилагаш желязна тактика.
— Приемам отговорът ти за „да“.
— Какво ще кажеш за събота? Удобно ли ще ти бъде в седем и половина?
— Какво да нося със себе си?
— Вино, и то в големи количества. Предчувствам, че ще имам нужда от него. А сега, извини ме, но наистина съм зает. Ако имаш да добавиш още нещо…
— Алекс…
— Да?
— Мисля, че поканата ти ще прозвучи по-искрено, ако ми кажеш къде живееш.
Алекс се засмя и й даде подробни указания как да стигне до къщата. Дори й предложи да начертае скица и да й я изпрати. Джо отказа, но не беше особено изненадана, когато два дни по-късно скицата наистина се появи в пощенската й кутия.
Бастър Холистър охотно се бе съгласил да окаже съдействие по въпроса за банковата сметка на Мейбъл, но в петък все още не бе дал никаква информация. Джо едва се сдържаше да не помоли Флорънс да му позвъни.
Към края на работния ден тя се появи заедно с Хауърд.
— Мистър Холистър обади ли се? — нетърпеливо я попита Джо.
— Да, но това, което научих от него, няма да ти хареса особено.
Джо изтръпна.
— Да не би да се е отказал да ни помогне?!
— Разбира се, че ще ни помогне. Просто тази седмица била много напрегната за него и не е имал възможност да направи нещо по въпроса.
— Изплаши ме. Помислих си, че…
— Не се тревожи. Ако Бастър не се заеме с това, ще потърсим друг начин да се доберем до информацията. Така или иначе, ще разберем какво е направила Мейбъл с парите си. А ти кога ще вечеряш с твоя приятел — полицаят?
— Утре вечер.
— В такъв случай, ние бихме могли да затворим заведението вместо теб — предложи Хауърд. — Така ще можеш да тръгнеш навреме.
— Сигурни ли сте, че нямате други планове за утрешната вечер?
— Нищо, което да не можем да отложим.
— Тогава ще ви бъда много признателна, ако затворите вместо мен. Но при едно условие — да приемете поканата ми за вечеря в неделя.
— Имам по-добра идея — заяви Флорънс. — Защо не отидем на пикник в понеделник? Дори можем да отскочим до Сентръл Сити. В делничните дни там няма голям наплив от туристи.
Хауърд учудено я погледна.
— Мислех, че мразиш туристическите обекти.
— Предполагам, че няма да останем дълго там — обади се Джо.
— Защо имам чувството, че криете нещо от мен?
— Довечера ще ти обясня всичко — обеща му Флорънс. — А сега бих искала да опитаме фантастичния сладолед, който Джо е приготвила вчера. Ърни разправя на всеки срещнат, че бил нещо много специално.
Хауърд потръпна.
— Давай. Аз ще пропусна това удоволствие.
Джо се засмя.
— А къде остана желанието ти за приключения?
Той й хвърли измъчен поглед.
— Пазя го за пътуването до Сентръл Сити.
Петнадесет минути преди Хауърд и Флорънс да дойдат да я заместят на бара, Джо се възползва от липсата на клиенти, за да почисти заведението и да напълни каните за сладолед. Тъкмо оставяше кърпата в задното помещение, когато звънчето на входната врата пропя.
— Ей сега идвам — провикна се и бутна с крак летящата врата. — Съжалявам, че… — гласът й изневери и не успя да каже нито думичка повече, когато видя кой бе новодошлият.
— Бях наблизо по работа и реших да се отбия при теб — каза Брад.
Носеше светлокафяв панталон и спортна риза на сини и кафяви райета. Навитите й ръкави откриваха загорелите му мускулести ръце.
Джо преглътна, спомняйки си колко добре се бе чувствала в прегръдките им.
— Какво… какво правиш тук?
— Като че ли не ти се нрави моето присъствие?
— Ооо… Всъщност ти май даде някакво обяснение още в началото…
— Трябваше ли първо да ти телефонирам?
— Ако не греша, решихме да не се виждаме.
— Не беше точно така. Ти беше тази, която пожела да не се виждаме. Ако си спомняш, аз не бях съгласен.
— Това не променя нещата.
— Значи и днес ще се инатиш също толкова, колкото и през онази нощ?
— Начинът, по който се чувствам в момента, няма нищо общо с ината! — отвърна нервно Джоузефин.
Брад пристъпи към нея и се взря в очите й. Почувства непреодолимо желание да я докосне, но успя да се овладее.
— Исках да дойда по-рано. Бях планирал да прекарам деня с теб и да ти помогна в заведението, но за съжаление, плановете ми се объркаха и не стана така, както се надявах.
Джо се опита да нормализира дишането си. Беше доста объркана от неочакваната му поява.
— Не разбирам… Какво те накара да мислиш, че имам нужда от помощта ти?
— Всъщност, истината е, че исках да бъда с теб, Джо. А барът е единственото място, откъдето не можеш да ми избягаш. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало през последните осем години, и няма да те оставя да си отидеш без борба.
„Нима е възможно думите да бъдат толкова болезнени?! — запита се Джоузефин. — Аз не искам да съм най-хубавото нещо през последните осем години. Искам да съм най-хубавото нещо, което изобщо му се е случвало. Защо Брад не може да разбере това?!“ Тя вече знаеше отговора. „Защото все още мисли за любовта си към Карен, като за единствената изпепеляваща страст в живота си.“
— Ако бях убедена, че съзнаваш истинския смисъл на това, което току-що ми каза, щях да се почувствам наранена и обидена. Но предполагам, че по някакъв свой начин се опитваш да ми кажеш, че не съм ти безразлична.
Но Джо беше наранена. Личеше си по болката в очите й.
Брад се почувства ужасно глупаво. Едва се сдържаше да не я поеме в прегръдките си, за да й докаже с действия онова, което не бе успял с думи.
— За едно нещо си права. Исках да ти кажа, че те обичам. И възнамерявам да прекарам вечерта с теб, за да те убедя в това.
— Не е възможно, Брад. Няма да бъда тук. Имам среща… — Джо погледна през витрината и видя Флорънс и Хауърд да пресичат улицата. — Впрочем, тръгвам след няколко минути.
Тя се разкъсваше между изкушението да остане с Брад и необходимостта да изчезне колкото се може по-скоро.
— Разбирам — тихо рече той. — Отсега нататък трябва предварително да се обаждам, преди да дойда. Не е ли възможно да се видим по-късно, след като се прибереш от срещата?
— Не… Ще се върна много късно.
— Джо!
Брад не издържа и хвана ръката й.
— Моля те, дай ми още един шанс!
В този момент Флорънс и Хауърд влязоха в бара. Джо побърза да освободи ръката си.
— Тъкмо се чудех къде се бавите… — Тя направи отчаян опит да изглежда спокойна и весела. — Вече бях започнала да си мисля, че сте променили решението си.
Флорънс веднага се ориентира в обстановката, съзирайки Брад.
— Напразно си се безпокоила, скъпа. О, Брад, радвам се да те видя отново. Какво те води в града?
— Здравей, Флорънс. Здравей, Хауърд — кимна той.
— Ако прекъсваме нещо, можем да дойдем по-късно — предложи Хауърд.
— Не, не е необходимо — отвърна припряно Джо. — Брад тъкмо си тръгваше.
Брад я разбра. Джо беше твърде нетърпелива да се отърве от него, но той нямаше намерение да се предава.
— Доколкото си спомням — рече й безизразно, — ти беше тази, която се канеше да тръгва някъде. Аз нямам какво да правя, докато не стане време за полета ми, който е след повече от девет часа. Ако Флорънс и Хауърд не възразяват, ще остана тук с тях. А после, ако нямат други планове, може би ще приемат поканата ми за вечеря.
Той настойчиво я погледна.
— Не трябва ли вече да заминаваш? Не искаш да закъснееш, нали?
Джо хвърли поглед на часовника си. Разполагаше с предостатъчно време да се приготви. Пътуването нямаше да й отнеме повече от четиридесет и пет минути.
— Знаеш кое къде се намира и на кого да се обадиш, ако нещо се повреди, нали? — обърна се към Флорънс.
Сърцето на Флорънс се сви. Вътрешният смут, който Джо изживяваше заради Брад, беше също толкова очевиден, колкото и любовта й към него. Двамата просто бяха създадени един за друг. Ледена тръпка премина по гърба й. „Ами ако Джо наистина открие Карен?! В продължение на осем години Брад е обичал тази жена. Дали ще бъде в състояние да я забрави? Връзката му с Джо все още е толкова крехка!“ Тръсна глава, за да прогони тези мисли, и се насили да се усмихне.
— Не се тревожи. Ще се справим някак. А сега тръгвай и си прекарай добре.
Джо развърза престилката си.
— Дано успееш да придумаш Хауърд да опита новия ми сладолед — каза тя, стараейки се да прикрие нервността си. — Той се продава най-добре тази седмица.
Хауърд се засмя.
— Добре, добре. Ако това ще те направи щастлива, ще го опитам.
— Е, тогава ще се видим утре. Благодаря още веднъж, че ще се погрижите за заведението ми.
Брад взе от тезгяха ключовете и й ги подаде.
— Заповядай и приятна вечер — рече й прекалено любезно.
Джоузефин го стрелна гневно с очи.
— Ще направя всичко възможно вечерта ми наистина да бъде приятна.
Щом сви по алеята към къщата на семейство Рейд, я лъхна миризмата на въглищен дим. В предния двор се въргаляха колело и бейзболна бухалка. По стъклата на спалнята на тухлената къща бяха залепени детски рисунки. Когато Джо стигна до верандата, вратата се отвори и една висока жена с дълга до раменете червеникава коса я посрещна с усмивка. Беше изключително елегантна, но закръглената й талия подсказваше, че е в напреднала бременност.
— Вие трябва да сте Джоузи Уилямс — каза тя и протегна ръка. — Очарована съм. Алекс не е преувеличил в описанието ви. А както може би се досещате, аз съм Барбара Рейд.
Джо въздъхна примирено. Очевидно за Алекс и неговото семейство тя завинаги щеше да си остане Джоузи.
— Надявам се, че не ми се сърдите, задето се самопоканих на вечеря — отвърна и подаде на Барбара бутилката вино, което бе купила в един крайпътен супермаркет.
— Отдавна исках да се запознаем. Вкъщи щом се заговори за детството на мъжа ми, винаги се споменава и вашето семейство. Крайно време беше да се срещна с член на прочутата фамилия Уилямс.
Джо се засмя.
— Ако продължавате да ме ласкаете, има опасност да направя нещо наистина глупаво, преди още да е свършила вечерта.
Тя обаче с нищо не опетни безупречната репутация на фамилията Уилямс. Вечерта протече дори по-приятно, отколкото беше очаквала. Откри, че Алекс бе имал шанса да се обвърже с жена, която идеално му подхождаше.
След като се нахраниха, Барбара отведе децата в другата част на къщата, оставяйки Алекс и Джо сами в дневната.
— Срамота е, че с Майк не се срещате вече. Барбара и Кати щяха да си допаднат. А и децата ви са почти на една възраст — поде Джо.
— Конско ли ще ми четеш на тази тема? Нямаш никакви основания за това — отвърна лукаво Алекс.
— Да не би да се каниш да ми съобщиш, че с Майк вече сте си уговорили среща?
— Следващия месец. Ще оставим децата при майката на Барбара и заминаваме за Калифорния, за да прекараме една седмица с Кати и Майк в Сан Франциско. А през зимата те ще ни гостуват за една седмица — ще ходим на ски.
— Не мога да повярвам! — възкликна Джо. — От години се опитвам да убедя Майк да дойде в Колорадо и всеки път, когато заговоря за това, той си измисля някакво глупаво извинение, за да ми откаже. А ето, че ти само си мръдна пръста и той веднага прие поканата ти.
— Майк предвиди, че ще се поядосаш малко, когато узнаеш това.
Джо присви очи.
— Така значи!
Алекс гръмко се засмя и се облегна назад.
— Е, да преминем към главния въпрос. Ако си дори наполовина толкова упорита, колкото през онова лято, когато си падаше по мен, не виждам начин да се отърва от теб.
— Какво те кара да мислиш, че някога съм си падала по теб? — Джо беше изненадана, че той знаеше нещо, което не беше споделяла с никого. Сега, след тринадесет години, се чудеше как е могла да се влюби в него.
— Твоят дневник и странното ти поведение по онова време.
— Моят дневник?! Но ти не би могъл…
— Права си, аз не бих могъл, но Майк го прочете и ми каза.
— Колко подло! — възнегодува тя.
— Не беше подло. Доколкото си спомням, ти беше забравила дневника си някъде и Майк го намери. Той направи това, което всеки брат би направил — взе го и го прочете. После сподели с мен и това е всичко. Аз не се възползвах и не злоупотребих с тази информация. Но да оставим миналото. Кажи сега какво те води при мен?
— Имам нужда от помощта ти, за да намеря един човек.
— Ако не греша, ти ми каза, че си открила Брад Тайлър.
Джо си пое дълбоко дъх.
— Не става въпрос за него.
И му разказа за Карен, без да споменава истинската причина за интереса си към тази жена.
— Нека да се досетя — рече Алекс. — Липсващите пари на Мейбъл те карат да мислиш, че тя има нещо общо с изчезването на Карен. И тъй като Карен е разполагала с тези пари още в самото начало, Брад не е могъл да я открие.
— Не е ли възможно дори професионални детективи да се заблудят, ако знаят, че търсят някого, който няма пари?
— Начинът на живот определено не е фактор без значение при издирването — съгласи се той. — Какво всъщност искаш от мен, Джоузи?
— Имам нужда от някого, който да ме напътства. Някой, който да ми спести безкрайните и безнадеждни опити да намеря Карен.
— Преди да сторя това, бих искал да ми обясниш интереса си към тези хора.
Джо смутено сведе очи. Алекс сложи ръка на рамото й.
— Истинската причина за всичко това е изписана на лицето ти. Надявам се, че знаеш какво правиш.
Тя му се усмихна с благодарност. Беше доволна, че не й се наложи да го лъже.
— Нямам голям избор — отвърна тихо. — Не бих искала цял живот да бъда нескопосано копие на оригинала.
— Сигурна ли си, че този мъж го заслужава?
— Щях ли да съм тук, ако не беше така?
— Тогава да хващаме бика за рогата. Най-напред трябва да откриеш мъжа, нает от Мейбъл, и да разбереш каква е била задачата му.
— Не трябва ли да изчакам първо новините от банката?
— Ако детективът се окаже словоохотлив тип, ще ти даде нужната информация. Запомни, тези хора не се съобразяват със закона за неприкосновеността на личността и нейните права. Те използват всякакви средства, за да се доберат до онова, което ги интересува.
— Имам снимка на Карен.
— Трябва да научиш колкото е възможно повече неща за нея — какво харесва и какво не, обществени контакти, кариера — всичко, което би те насочило към мястото, където би отишла с няколко хиляди долара в джоба си.
Алекс направи пауза и се почеса зад ухото.
— Не вярвам обаче, че има начин да се добереш до докладите на частните детективи, наети от Брад.
— Не и преди да го осведомя за намеренията и действията си.
— И защо не го направиш? Какво лошо има в това?
— Никога няма да ме разбере.
Алекс се замисли.
— Това ли е истинската причина или просто искаш да си запазиш възможността да избираш дали да му кажеш или не, ако наистина откриеш Карен?
— Да приемем, че съществуват много причини, поради които не желая да намесвам Брад в моите работи.
— Това ще затрудни издирването на Карен още повече.
— Няма значение — сви рамене Джо. — Нали майка ти обичаше да казва, че нищо хубаво не се постигало лесно?
Алекс уморено въздъхна.
— Знаеш ли нещо за родителите на Карен?
— По думите на Брад, те са загинали при автомобилна катастрофа, когато тя е била ученичка в гимназията.
— Има ли други роднини?
— Пак по думите на Брад, липсата на близки хора е една от причините, Карен да се привърже толкова силно към него.
— Но не толкова силно, колкото той би желал, нали?
— Мислиш ли, че е възможно Мейбъл да й е предложила пари, за да го напусне?
— Обзалагам се, че е било така.
— Но нещо не се връзва. Ако Карен е преследвала богатство, имало е много по-подходящи мишени от Брад. Доколкото знам, двамата са живеели в недоимък, докато са били заедно.
— Може би Карен просто е чакала да се възползва от възможността, щом се появи такава. Смятам, че ти дадох достатъчно указания за действия като за начало. Веднага щом попаднеш на някаква следа от Карен, ми се обади отново и ще решим какво да правим по-нататък.
— Ще решим? Това означава ли…
— Много добре знаеш какво означава. А сега е време да опиташ десерта на Барбара.
Джо сгъна листа, върху който си бе водила бележки, и го мушна в джоба си. После стана, прегърна Алекс и го целуна по бузата.
— Въпреки всичко, не смятам, че си чак толкова лош.
— Искаш да кажеш, че ми прощаваш, задето казах на Тони Ериксън, че си падаш по него, и за това, че ми е известно съдържанието на дневника ти?
Тя се засмя.
— Не съвсем, но и това може да стане някой ден.