Джорджия Боковън
Любовни песни (1)

Първа глава

Джоузефин Уилямс замислено огледа малкия кабинет. Това помещение, обзаведено само с най-необходимото, приличаше на каюта в боен кораб — сива желязна маса, канапе с груба тапицерия и стени, боядисани в неопределен цвят. Кой знае защо, то я плашеше. Запита се какво ли караше и най-невинния да се почувства виновен, когато влезеше в полицейски участък, дори ако той бе толкова безличен, колкото този в Денвър, щата Колорадо.

Бавно седна на дървения стол. Ако бе по-настоятелна в издирването, може би нямаше да се поколебае да попресили истината. В същото време беше абсолютно сигурна, че това, което вършеше, е правилно, макар да не бе съвсем честно. Погледна блестящия двукаратов диамант върху пръстена на лявата си ръка и се замисли за нещастната стара жена, която й го бе дала малко преди да умре. Мейбъл Тайлър бе прекарала последните осем години от живота си в самота, но вината за това си беше нейна. Беше се отрекла от единственото си дете и никога не бе потърсила помирение с него.

Джоузефин не я свърташе на едно място. Стана, отиде до дъската за обяви и хвърли поглед на съобщенията, забодени на нея с разноцветни кабарчета. Тъкмо преглеждаше списъка с новите членове на полицейския атлетически клуб, когато някой отвори вратата зад гърба й. Цяла седмица беше премисляла това, което щеше да му каже.

Обърна се рязко.

— Алекс…

Сърцето й трепна. Александър Рейд се беше променил през тези единадесет години, но промяната не беше чак толкова голяма, че да не може да го познае. За нея той се беше превърнал в неотменна част от обкръжението, в което бе израсла, тъй като с брат й Майк бяха станали неразделни от мига, в който бяха проходили.

Установи, че на Александър му беше нужно малко повече време, за да се сети коя е. Това не я изненада. Промените, които бяха настъпили във външността и между петнадесетата и двадесет и шестата й година, бяха много по-драстични. Като девойка бе сплитала русата си коса на дълги почти до кръста плитки, а сега тя беше потъмняла късо подстригана и пригладена. Но това не беше всичко. Винаги си бе мечтала да има хубав бюст и стройни бедра и ето че най-сетне се беше „поналяла“, където трябва и колкото трябва. Вече не беше онова палаво момиченце, към което Алекс се бе отнасял покровителски и малко високомерно.

„Глупости — помисли си. — Ако наистина съм пораснала толкова много, защо продължавам да се чувствам като негово сестриче дори и сега, след единадесет години. Защо изпитвам чувство на вина заради това, което смятам да сторя? И защо изведнъж толкова ми се прииска да се измъкна през задната врата, преди да е започнал да ми задава въпроси?“

— Да пукна, ако това не е Джоузи Уилямс!

Мразеше да се обръщат към нея този начин.

— Наричай ме Джо — рече намусено. — В краен случай се обаждам и на Джоузефин. — Тонът й стана по-мек. — Оставих „Джоузи“, когато завърших гимназията.

Алекс я изучаваше с любопитство. В погледа му заигра весело пламъче.

— Както разбирам, още не си ми простила.

— Да ти простя? Но за какво?

— Задето казах на Тони Ериксън, че си падаш по него.

Бяха нужни няколко секунди, споменът да нахлуе в съзнанието й.

— Значи ти сито направил!? Трябваше да се досетя, че ти стоиш зад всичко това!

Алекс се засмя, прекоси помещението и я привлече към себе си.

— С какво друго се занимава през последните единадесет години, освен да отблъскваш ухажванията на похотливи млади мъже?

Джоузефин също се усмихна и отвърна на прегръдката му.

— С нищо особено.

— Нищо особено? И само толкова?

Тя се отдръпна, отпусна се тежко на стола и лицето й доби замислено изражение. Няколко хиляди дни бяха изминали, откакто за последен път бе видяла Алекс Рейд. Ако го беше срещнала по друго време и на друго място, нещата вероятно биха изглеждали съвсем другояче. „Защо днес? И защо, за бога, точно тук — в самата светая светих на Денвърското полицейско управление? Никога няма да успея да свърша това, за което съм дошла. Той ще се досети веднага какво ме гнети!“

— Какво по-точно би искал да узнаеш?

— Ще се задоволя да чуя някои от по-важните моменти.

„Важни моменти? Няма такива“ — рече си мислено Джоузефин.

— Завърших гимназията в Бейкърсфийлд — поде примирено. — Нефтената компания, за която работеше баща ми, го премести в Калифорния през първата ми година в колежа. Преселването ни се отрази зле на цялото семейство, но най-вече на Майк, който много искаше да завърши гимназията в Колорадо Спрингс. Бях в последния курс на университета в Лос Анжелис, когато баба падна и си счупи таза. Върнах се в Колорадо да се грижа за нея през лятото. Това беше преди пет години…

— Майк ми писа, че баба ти била починала.

— Да, така е, но докато бях при нея, си отворих сладоледен бар и останах в Боулдър.

Тя кръстоса крака и започна нервно да почуква с върха на обувката си по етажерката за папки.

— А ти?

Алекс заобиколи бюрото и седна срещу нея.

— Оправям се криво-ляво. С Барбара преживяхме няколко трудни за брака ни години, но те останаха в миналото. При нас всичко е до болка тривиално: две деца, едно куче, две котки и една ипотека.

Той се взря изпитателно в очите й.

— Стига с тези официалности и общи приказки. Много ми се иска да повярвам, че си изминала целия този път до Денвър, само за да ме видиш, но има признаци, които ми подсказват, че причината за твоята „визита“ е друга.

— Дойдох, защото имам нужда от някого, който може да ми помогне да открия един човек. — Алекс се намести по-удобно в креслото и сплете ръце зад тила си. — Изглежда аз съм този, който може да ти помогне. Кого търсиш?

— Един мой познат — казва се Брад Тайлър.

Той се пресегна, взе една папка и си сложи очила с рогови рамки.

— От колко време е изчезнал?

— От осем години.

Алекс се приведе напред.

— Но защо не си го потърсила по-рано?

В полицейското управление на Боулдър й бяха задали същия въпрос.

— Защото нямах основателна причина за това.

— А сега?

— Става дума за много пари и бих искала да съм сигурна, че ще ги получи…

— Стига с тези недомлъвки, Джо! Кой е Брад Тайлър и какво означава той за теб?

Имаше няколко възможни отговора. Но Джоузефин не знаеше кой от тях щеше да го склони да й помогне. Осъзна, че колкото повече задълбаваше в тази история, толкова по-много лъжи щеше да има. И реши да кара направо.

— Всъщност, никога не съм го срещала. Той е син на една приятелка, която почина.

— И тя му е оставила имуществото си?

— Не е точно така.

— А как?

— Остави имуществото си на една фондация, а на мен даде парите, които Брад трябва да получи. Повече от година са у мен.

— Предполагам, че всичко е направено както трябва, и е заверено при нотариус.

Тя преглътна. „Лъжа номер едно…“

— Разбира се. Адвокатът на Мейбъл уреди всичко.

Алекс започна да върти молива между пръстите си.

— От полицията в Боулдър ми казаха, че трябвало да съм негова роднина, за да се заемат с издирването му.

— И са били прави. Законът за неприкосновеността на човешките права защитава онези, които пожелаят да останат анонимни — присви очи той. — Какво те накара да мислиш, че като дойдеш тук, нещата ще се променят?

Джо се размърда на стола, погледна към тавана, после към таблото за обяви, после към молива, с който Алекс ритмично почукваше по зелената попивателна хартия на масата — гледаше навсякъде другаде, но не и към него. Прокашля се.

— Мислех да се представя за негова сестра… Не предполагах, че ще се натъкна на теб.

Алекс изпъшка.

— Много умно, няма що! Ако бяха започнали разследване и някой беше открил, че лъжеш, щеше да си навлечеш куп неприятности.

— Това означава ли, че няма да ми помогнеш?

— Първо, мога да загубя работата си. И второ, да ти помогна, означава да наруша закона, Джоузи.

— Казах ти да ме наричаш Джо!

— Мислила ли си да наемеш частен детектив?

— Не мога да си го позволя по финансови причини.

— А защо не използваш част от парите, които е оставила майка му? Не мисля, че би имал нещо против. Та нали ако не го откриеш, няма да си получи наследството.

Въпросите му я притесняваха и Джоузефин положи доста усилия да прикрие смущението си.

— Всъщност… малко те заблудих. Това, което трябва да му предам, не са пари, а бижута. И ако ги продам, няма да има смисъл да го търся, защото когато го открия, от наследството няма да е останало нищо.

Алекс отново се облегна назад.

— Дори ако наистина беше негова сестра, трябва да знаеш, че едва ли някое полицейско управление ще се заеме с този случай, след като са изминали осем години от изчезването му. Освен ако разбира се, не успееш да докажеш, че е изчезнал при съмнителни обстоятелства.

Тя се замисли за миг.

— Колко съмнителни трябва да изглеждат тези обстоятелства? Защо просто не ми кажеш какво би предприел, за да го намериш, ако той наистина е изчезнал при съмнителни обстоятелства. Ще се опитам да се справя сама.

— Не би могла, защото нямаш достъп до досиетата.

— Какви досиета?

— Документите, които съдържат информация дали Брад Тайлър по един или друг повод е имал вземане-даване със закона.

— Имаш предвид, ако е ограбил банка или нещо такова?

— Възможно е да е попадал в катастрофа, да му е бил съставен акт или да е картотекиран като човек, който се занимава с незаконна дейност.

— Разбирам… И няма никакъв начин да се добера до тези досиета?

Алекс поклати глава.

— Пък и те могат да ти бъдат полезни, само ако знаеш със сигурност, че се е установил някъде в този регион.

— Нямам ни най-малка представа къде се намира.

— Какво друго предприе, за да го откриеш, освен че си ходила в полицейското управление в Боулдър?

— Нищо… Не знаех какво да правя.

Той намести очилата на носа си.

— Има ли причини Тайлър да реши да смени името си?

— Поне на мен не са ми известни, ако ги има.

— Случайно да знаеш защо е изчезнал? Това донякъде може да хвърли светлина по въпроса дали е трябвало да крие самоличността си.

— Скарал се с майка си заради жената, за която е искал да се ожени. Името й е Карен Петерсън. Мейбъл, майка му, заявила, че ако не се откаже от тази женитба, не искала да й се мярка повече пред очите.

— А когато след време майка му променила своето мнение относно евентуалната си снаха Карен, вече било твърде късно да се свърже със сина си, така ли?

— Да.

— Мислиш ли, че е останал на запад?

— Вероятно е, тъй като е роден и израснал в Колорадо.

— Ще бъде трудно, но защо не опиташ с телефонния указател? Все трябва да се започне отнякъде.

Досега не й беше идвало на ум да потърси името му в указателя, навярно защото това беше най-простото решение. Ако Брад съзнателно се криеше, не можеше да бъде намерен по този начин, но той нямаше причина да го прави.

— Благодаря ти за съветите, Алекс — каза Джо и стана.

— Почакай малко. Няма да си тръгнеш, преди да сме си поговорили и за други неща, нали?

— Следващия път, когато дойда в Денвър, ме покани на обяд. Това е най-малкото нещо, което можеш да сториш за мен, след като си надрънкал на Тони Ериксън, че си падам по него. Помисли за това. Всъщност, нека бъде вечеря.

— Звучи добре — засмя се Алекс. — Но само ако дойдеш у дома. Барбара е страхотна готвачка.

 

 

Брад Тайлър подаде ляв мигач и скоро навлезе в района на строителния обект — третият, който посещаваше днес. Спря пикапа под сянката на новостроящия се хотел и със задоволство отбеляза напредването на проекта. Всичко беше както трябва. Пресегна се, взе една оръфана папка, пълна с планове и чертежи, и махна на Джак Харгроув — ръководителят на обекта.

Джак забърза към него.

— Казах на Шърли да не ви притеснява с това — измърмори той, бършейки потта от лицето си. — И без това си имате достатъчно работа в града. Не сте длъжен да идвате дотук, само защото някой контрольор пренебрегва задълженията си.

Брад прокара ръка през гъстата си черна коса и си сложи предпазната каска.

— Не съм говорил с Шърли от вчера. Дойдох да доизясним някои подробности около вентилационните шахти. А какво е това за контрольорите?

— Нищо особено. Ние се погрижихме.

— Е, тогава да се залавяме за работа. В осем трябва да съм в града за онзи проклет банкет. Освен това, следобед имам среща с Ван Олстийн.

За човек, който щеше да получи на този банкет голямата награда, Брад показваше учудваща липса на ентусиазъм. Сутрешният вестник беше поместил снимката му и статия, която го възхваляваше като „забележителен мъж“. На тридесет и три години той оглавяваше най-голямата строителна компания в щата, променяща облика на Каспър. Дълго време бе запазил инкогнитото си, но с публикуването на тази статия изведнъж бе станал знаменитост. Където и да отидеше през този ден, всички го разпознаваха и говореха за него.

Не беше прекалено скромен, но да бъде удостоен с почести за това, което беше постигнал от чисто егоистични подбуди, беше не само глупаво, а и задължаващо. Отсега нататък хората щяха да очакват от него да постъпва по определен начин и техните очаквания щяха да ограничат свободата на действие в работата му, а тя беше всичко, което имаше — беше неговата живителната сила. Преди години работата се бе превърнала за Брад в наркотик, който притъпяваше болката и прогонваше самотата му! След загубата на Карен бе го споходила участта на героите от произведенията на Торо и се бе предал напълно на отчаянието си. И тогава бе намерил своята нова любов — строителната компания „Тайлър“. Тя изискваше много от него, но никога не му бе изневерила. А с нощите си се бе справял по друг начин.

Брад прекара следващите два часа с Джак в изясняване на проблема с шахтите. Сравниха направеното по строежа с изискванията, отбелязани в плановете, и накрая установиха, че доставчикът на метални листи беше допуснал грешка. Те не можеха да се използват и трябваше да се подменят. После Брад се върна в офиса си и прегледа офертата за новия индустриален комплекс. Когато приключи, наближаваше шест и половина. Отби се вкъщи, взе си набързо един душ, обръсна се и не след дълго позвъни на вратата на Дона Джаксън.

— Изглеждаш много привлекателен тази вечер — усмихна му се тя и го пропусна да влезе.

— И ти не изглеждаш зле — отвърна той и я целуна бегло.

Всъщност Дона изглеждаше великолепно. Дългата до раменете й платинено руса коса беше опъната назад и закичена с бяла орхидея. Носеше зелена копринена рокля, чието дълбоко деколте прелъстително загатваше стегнатия й бюст.

Когато Брад срещна очите й, прочете обещание в тях. Отново изпита досадното чувство на вина. Не бе предполагал, че отношенията им биха могли да се задълбочат. Не биваше да го допуска. Почти всяка нощ двамата стигаха до една абсурдна ситуация. Той искаше да сложи край на връзката им, но все отлагаше сериозния разговор, защото се страхуваше да не я нарани. В същото време добре съзнаваше, че неговата нерешителност само ще направи нещата по-трудни.

Дона се запъти към бара. Движенията й бяха грациозни и излъчваха еротична чувственост. Наля бърбън, сложи бучка лед и се обърна.

— Как върви строежът на хотела? — попита го, подавайки му чашата.

— Засега малко изоставаме, но мисля, че ще наваксаме и ще го завършим навреме.

Дона обви ръце около врата му и предизвикателно притисна бедрата си към неговите.

— Това означава ли, че ще прекараме заедно този уикенд? — прошепна горещо в ухото му.

Брад внимателно се отдръпна от прегръдката й.

— Дона, трябва да поговорим за нас.

Тя трепна, сякаш предугадила онова, което щеше да й каже.

— Не сега. Забрави ли за приема?

Брад преглътна фразите, които дълго бе обмислял. Реши да проведе този разговор по-късно, когато я изпрати до вкъщи след празненството. Да сложи край на всичко — един път завинаги — и всеки да се оправя сам в живота си. За миг си представи как би изглеждал неговият живот. Самотата, която го очакваше, едва не го накара да промени решението си.

Стисна зъби. „Трябва да се науча да живея по единствения възможен начин без Карен — ден за ден, без да мисли за далечното бъдеще и без да мечтая за онова, което е можело да бъде.“