Ребека Уинтърс
Сляп за любовта (2)

Втора глава

— Вашето име Ансън ли е? — Човекът, който се обърна към Либи, бе изскочил от едно такси.

— Да. Мъжът ми ще бъде готов всеки момент.

Шофьорът се почеса по главата и огледа струпания багаж около нея.

— Това всичко ли е?

— Не. Има още един куфар.

Той измърмори нещо и започна да товари пакетите по покрива на допотопната кола. Което не се наместваше там, го трупаше на предната седалка.

— Влезте вътре, ще сложа един куфар в краката ви.

Либи го послуша, но видя, че става трудно. Миг по-късно съзря Ванс, когото извеждаха с количката през главния вход. Следобедното слънце проблясваше в косата му. Той изглеждаше съвършено нормално, но по изопнатите му черти се усещаше напрежението, което го беше обзело. Трябваше голям кураж, за да напусне болницата и сигурността в нея.

Последиците от неговото състояние започваха да се усещат. Тя отново се подразни, че слепотата му лишаваше отношенията им от тяхната предишна близост. Всичко изглеждаше отлетяло. Сега той живееше в своя собствен свят и Либи нямаше и най-малка представа как да получи достъп до него.

— Ето ви бастуна, господин Ансън. Дар от екипа на болницата. — Санитарят го постави в скута му, но той веднага го блъсна настрана.

— Не ми трябва. Със същия успех бих могъл да ходя с микрофон и да казвам на всички, че съм сляп.

Либи беше поразена от грубостта му, но санитарят изглеждаше невъзмутим, докато наместваше количката. Ванс се хвана за рамката на отворената врата и влезе към задната седалка. Неволно другата му ръка премина по извивката на нейния хълбок. Тя усети топлината й през тънката си памучна рокля. Тялото й пламна, когато пръстите му се плъзнаха до бедрото й — сякаш изпитваше потребност от неговия допир… Ванс незабавно издърпа ръката си и се облегна назад, като внимаваше да е на разстояние, въпреки дългите си крака.

Либи не можеше да откъсне очи от него. Хубавата му тъмна външност засилваше копнежа й силно да го прегърне. Тялото й още беше под въздействието на неговото докосване и сърцето й тръпнеше от безспорното доказателство, че и той я желае, колкото и да искаше да я отстрани от своя сляп свят.

Шофьорът запали мотора и със самоотвержена ловкост запровира очуканото такси през стълпотворението от ревящи с клаксоните си коли и шумни хора. През отворения прозорец се чуваше размяната на остри реплики.

— Ванс — обади се Либи и неволно протегна длан към бронзовата му ръка. Той се сепна, сякаш топлите й пръсти го опариха. — Защо всички изглеждат така сърдити?

— Суахили е енергичен език. Местните жители викат съвсем естествено. Ще свикнеш — измънка Ванс сковано и до края на пътуването им не каза нищо повече.

Шофьорът караше като луд, но така правеха и всички останали. Това бе следващото нещо, с което трябваше да свикне. Защото въпреки нареждането на Ванс да се върне в Лондон, Либи нямаше никакво намерение да го изостави.

 

 

След няколко минути колата спря пред съвременна пететажна сграда в центъра на града. Веднъж й беше казал, че жилището му е почти до корпорацията, за да е под ръка. Донякъде беше благодарна за това. Най-после щяха да останат сами и би могла да се опита да поговори с него…

— Шофьорът ще внесе нещата във фоайето, а портиерът ще ти покаже апартамента — обясни сухо Ванс и смъкна настроението й в нова бездна.

— Къде отиваш? — Тя се опита да не издаде огромното си разочарование от поведението му. Всичко в нея крещеше срещу тази несправедливост, която му пречеше да я обича. Преди злополуката той едва издържаше да не я грабне в прегръдките си, а сега с нетърпение гледаше да се отърве от нея.

— Имам работа в града и нямам представа кога ще се върна довечера, затова не ме чакай. Не излизай, ако те хванат нервите. Може да гледаш телевизия, ако ти стане скучно, но в никакъв случай не тръгвай да бродиш из Найроби без придружител. Разбираш ли?

Ванс винаги я беше покровителствал, но този път вниманието му изглеждаше натрапчиво. Все пак нямаше никакво желание да го тревожи.

— Лягам да спя. Пътуването в самолета ме умори. Обещах да се обадя на родителите си, че съм пристигнала благополучно. Имаш ли нещо против да звънна на баща ти и да му кажа, че си добре? Сигурно се безпокои…

Той въздъхна раздразнено.

— Не виждам защо, след като утре вечер ще си бъдеш вкъщи. Впрочем добре е да им съобщиш, за да могат да те посрещнат.

Тази негова покровителствена самонадеяност отново я вбеси. Либи се обърна и взе пътната си чанта. Шофьорът пренесе останалото до вратата на сградата. На входа се появи портиерът и я покани да го последва.

Тя погледна неспокойно през рамо към Ванс. Едва потисна порива си да го предупреди да внимава, да му напомни, че това е първият му ден след болницата. Суровият му профил я възпря. Явно такъв беше в деловия и професионален свят — силен, умен, самоуверен. Без тези си качества на ръководител никога не би могъл да си създаде империя в тази все още примитивна страна. Но Либи познаваше един друг Ванс — по-нежен, по-мек… Болка премина по тялото й, когато се запита дали някога ще го види отново.

Тя присви очи от яркото слънце.

— Ще поздравя Уинслоу от теб. До скоро! — извика след него, но той не показа с нищо, че я е чул.

Мъчителна болка прониза тялото й, когато колата се скри от погледа й. Изплашена, че ще рухне пред портиера, Либи припряно го последва до третия етаж.

— Сградата се охранява, госпожо Ансън. Тук ще бъдете в пълна безопасност.

Тя набързо благодари, затвори вратата, смъкна се до нея и дълбоки, задушаващи ридания се надигнаха в гърдите й. Притиснала колене до устата си, Либи даде воля на отчаянието си и на огорчението си от съпротивата на Ванс срещу любовта, която му предлагаше. Към съжалението й за слепотата му се примесваше опустошителната болка, която не можеше да смекчи.

Изгубила представа за времето, тя преживя отново онези първи мигове в болничната стая, когато го прегърна и целуна. В изненадата си той отговори със старата си жажда и страст — докато си спомни за слепотата си. Тогава се дръпна назад и се оттегли зад бариерата си. Помисли си, че онзи Ванс, когото беше обикнала, бе още тук, скрит зад пластове болка и горчивина. Но как да го намери отново? Трябваше да го направи, ако изобщо се надяваше някога пак да изпита щастие. Нямаше смисъл само да негодува срещу съдбата, която беше ги довела дотук.

С решително подсмърчане избърса очи и се отдалечи от вратата, внезапно забелязала заобикалящата я обстановка. Огледа се бегло. Удобният двустаен апартамент, мебелиран в псевдо средиземноморски стил, положително не отразяваше индивидуалността на Ванс. Той просто задоволяваше нуждите му, когато работеше в Найроби.

Либи отиде в кухнята и си стопли една консервирана супа, за да не й прилошее отново. След това взе душ, обади се на двете семейства да ги успокои и се приготви да си легне.

Макар че дантелената й нощница беше безсмислена пред Ванс, тя изпитваше потребност да се почувства като младоженка, когато се мушна под завивките. Той беше разбил мечтите й за медения им месец. Либи не можеше да забрави, че сега трябваше да лежи в ръцете му, да го обича и да бъде обичана, но тялото й молеше за сън. Накрая не издържа и зарови лице във възглавницата, от която още слабо лъхаше на неговия одеколон. Горещи сълзи се процеждаха от очите й по време на неспокойния й сън.

Апартаментът беше катраненочерен, когато тя се събуди след няколко часа. Беше я стреснал необичаен шум и Либи изплашено седна в леглото. Дали не се беше върнал Ванс? Напрегна слух и го чу как се блъсна в нещо и изруга шепнешком. Още не бе имал възможност да опипа пътя си по стаите. Либи отхвърли завивките и забърза към хола, за да запали лампата.

Ванс тъкмо беше се настанил за през нощта в спалнята за гости. Тъмната му рошава глава се движеше нервно по възглавницата, опитвайки да се намести удобно. Бронзовите му рамене се виждаха над завивките.

Сърцето й се разтопи от любов към него. Тя отиде решително до леглото и постави ръка на крака му.

— Ванс?

— Какво правиш? — скочи той и дръпна завивките със себе си.

Либи отстъпи незабавно, обидена от гневното му избухване.

— Дойдох да ти кажа, че си легнал не където трябва. Ти ми обеща, че когато пак бъдем заедно, ще отидем в някое уединено място и никога няма да ме пуснеш от прегръдката си. Аз живеех за това, Ванс. Копнеех за теб…

Със светкавично движение той излетя от леглото и намъкна същия кафяв халат, с който беше в болницата.

— Щом си будна, можем да поговорим, Либи. Ела оттатък…

Колкото и силно да се стараеше да се овладее, тя не можеше да свикне с нетърпимата болка, която я изгаряше. Докато го следваше към всекидневната, едва се сдържаше да не му помогне. Ванс се блъсна няколко пъти в мебелите, преди да стигне до целта си. Изглеждаше изтощен, дори измъчен и загрижеността за него надделя над собствената й мъка.

— Гладен ли си, Ванс?

Гърдите му се повдигнаха.

— Яденето е последното нещо, за което мисля.

— Сигурна съм, че денят ти е бил ужасен, но все пак трябва да хапнеш нещо — каза меко Либи. — Ще направя вечеря. — Без да чака отговор, забърза през трапезарията към кухнята. За минути кипна вода в чайника и приготви сандвичи.

— Казах ти, не съм гладен! — Тя не го беше чула кога бе дошъл до вратата.

— Може би, но аз съм гладна… — Либи сложи чиния със сандвичи на масата, последвана от каничка с нес кафе, което предпочиташе пред чая. Той стоеше до кухненската врата. Въпреки тъмния си тен, изглеждаше като човек, който носи тежестта на целия свят върху раменете си. Думите на доктор Стилман, че е в състояние на депресия, също я безпокояха. — Няма ли поне да седнеш, докато хапна? Изглеждаш изтощен.

Ванс разтри разсеяно врата си.

— Обаждал ли се е някой, докато ме нямаше?

— Не съм чула. Заспах скоро след като портиерът ме доведе. Очакваш ли някакво важно обаждане?

Той отхвърли въпроса й с неопределен жест и пъхна ръце в джобовете на халата си.

— Повтори ли се прилошаването ти от сутринта?

Въпреки всичко неговите покровителствени инстинкти все още вземаха връх, което я караше да го обича още повече.

— Не. Нито веднъж. Сигурна съм, че беше просто от умора. Всъщност, най-много се тревожа за теб. — Тя не можеше повече да крие загрижеността си. — Току-що си излязъл от болницата. Сигурна съм, че доктор Стилман…

— Нито дума повече! — прекъсна я Ванс почти брутално. — И без това имам предостатъчно работа. — Лицето му потъмня. — Как да те накарам да разбереш, че не съм същият човек, когото познаваш от Англия? Май че гледаш на това като на временна спънка. Уверявам те, че не е така.

Брадичката й се повдигна.

— Спомням си, че ти говорех същите неща преди две години, когато паднах от Кинг. Счупих си две ребра и се мислех за умряла, но щом се пооправих, ти ме накара да отида в конюшнята и отново да скоча на седлото. Докато всички други бяха готови да ме глезят, ти разсейваше опасенията ми и упорстваше, докато не намерих кураж да превъзмогна страха си. Бях толкова ужасена, мислех, че никога вече няма да мога да се приближа до Кинг, но онзи Ванс, когото познавах, не би ме оставил да се предам!

Той затърси пипнешком най-близкия стол.

— Аз съм сляп, Либи. Сляп! — каза Ванс с такова чувство, че жилите на шията му изпъкнаха. — Не можеш изобщо да си представиш какво значи това. Не говорим за няколко счупени кости. Никога вече няма да мога да разчета план… да шофирам сам… да направя и една крачка без проклетия бастун, който ме предпазва да не се блъскам в стените. Как ще се чувстваш, като знаеш, че мъжът ти не вижда, за да защити дори косъм на главата ти? — С бурен помитащ жест той, без да иска, събори каната с кафе и то се разля по пода. Либи скочи от масата и се втурна към мивката за парцал.

— Мили боже, изгорих ли те? — Ванс напипа пътя си към мивката и плъзна длан по ръката й.

— Не. Няма нищо… — побърза да го успокои тя, доловила страданието в гласа му. — Кафето не беше толкова горещо. — Либи усети странно прималяване, когато дланите му се плъзнаха по голите й ръце. Те стояха толкова близо, уханието на парфюма й и силният мъжки мирис на кожата му се смесваха и й причиняваха замайваща възбуда. — Само няколко капки опръскаха нощницата ми. — Неспособна на друго, тя се разтапяше пред него.

За миг тъмното му лице се наведе и Либи вдигна устни в очакване на целувката му. Тогава чу острото му вдишване, преди да я отблъсне от себе си.

Сподавен стон се изтръгна от гърлото й, докато Ванс пипнешком затърси облегалката на най-близкия стол. Неочакваният миг на близост беше преминал и я беше оставил напълно съкрушена. Той стоеше вдървено до стола, докато тя почистваше кафето от пода.

— Аз съм не само безпомощен, аз съм и опасен!

Отвращението от самия себе си, което долови в гласа му, я шокира.

— Не говори така, Ванс! — Либи се притисна към него и плъзна длани по гърба му. Но Ванс рязко се дръпна без следа от някогашната нежност и тя отпусна ръце. — С теб винаги съм се чувствала в безопасност. Слепотата ти няма нищо общо с това. Трябва да го знаеш.

Той силно изруга с изкривено от ярост лице.

— Не мога дори да те намеря!

— Имай търпение… Дай ни малко повече време — помоли Либи.

— Време ли? — От него се изтръгна груб смях. — Ти сякаш не разбираш, Либи. Слепотата ми е неизлечима. Съпругът ти не е пълноценен човек. Кога ще приемеш този факт?

— Отново се самосъжаляваш! — Мъчително й беше да му говори така, когато й се искаше да обвие ръце около него и да попие мъката му, но все пак продължи. — Добре, загубил си зрението си и аз не мога да си представя как се чувстваш, ала ти изглежда си изгубил с него и нервите, и чара си…

— Кой те научи да удряш така под пояса? Никога не съм го очаквал от теб!

Либи притисна ръце към гърдите си, разтреперана от собствената си дързост.

— Още много неща не знаеш за мен. За съжаление тази злополука разкри и нещо за теб, което никога преди не съм знаела. Според доктор Стилман имаш завидна репутация. Той ми каза колко си блестящ и преуспяващ. Може да ти бъде от полза, ако твоите служители продължат да вярват в това! Не се безпокой, на никого няма да издам, че си се предал толкова скоро.

— Да, защото няма да си тук! — изскърца със зъби Ванс и удари с юмрук по масата толкова силно, че чинията със сандвичите подскочи.

Тя се сви от гнева му.

— Надявах се, че заедно ще можем да намерим решение, но изглежда съм се лъгала.

— Либи! — извика той, когато тя профуча край него, изтича в спалнята и тръшна вратата. Ванс бързо я настигна. Преди Либи да си поеме дъх, вратата рязко се отвори. — Никога не си отивай така от мен! — В гласа му звучеше прикрита заплаха. — Още не съм свършил с теб!

Либи се завъртя на петите си.

— Не мога да разбера защо се ожени за мен. Нали дадохме обет пред Бога. Той нищо ли не значи за теб?

— Нямаше олтар, Либи…

Тя пристъпи потресена към него. Кръвта се беше отдръпнала от лицето й.

— Искаш да кажеш, че понеже не сме женени в църква, не приемаш церемонията за обвързваща? Как смееш? Ето! — Либи измъкна от пръста си сватбените пръстени и ги пусна в джоба на халата му. — Стой си тук сам, мой любими съпруже! Търкаляй се в твоя тъмен свят и се наслаждавай на нещастието си. Никога не поемай рискове. Никога не допускай никого близо до себе си. Най-малко пък жена си! — Тя затвори вратата пред лицето му, вече съжалила за импулсивните си действия.

Тези пръстени бяха като част от нея… Нощта, когато той беше долетял в Швейцария, за да я изненада с годежния пръстен, беше най-вълнуващата в живота й. Дотогава не познаваше дълбочината на любовта му. Сега му ги беше хвърлила обратно. Не бяха изминали дори дванайсет часа, откакто бяха напуснали болницата. Ванс беше все така решен да я принуди да се предаде и за пореден път тя се остави да я подведе. Никога ли няма да се поучи от грешките си?

През остатъка от нощта Либи си припомняше техните горчиви пререкания. И двамата казаха неща, предназначени да наранят другия. За момент беше забравила неговото страдание, защото беше препълнена със собствените си грижи.

Припомни си как той се бе помъчил да й обясни какво е да си сляп. Колкото повече осъзнаваше пълния смисъл на онова, което се беше опитал да й каже, толкова повече я изпълваше чувство на вина. Как беше посмяла да изрече онези думи? Ако си разменяха местата, нямаше ли тя да направи всичко възможно, за да скъса с него? И все пак… Не би ли искала той да се бори за нея? Нямаше ли да бъде опустошена, ако той се беше предал толкова лесно?

Либи не мигна цяла нощ и беше благодарна, когато настъпи сутринта. Изпитваше непреодолима потребност да поговори с Ванс още веднъж. Ако можеха да започнат отново…

Не страдаше от главоболия, но стана от леглото с болка в тила. Очите й горяха. И той ли беше лежал буден цяла нощ в очакване на сутринта, за да може да я изпрати обратно в Англия? Не беше чула нито звук след ставането си.

След като оправи леглото, тя облече зеленикав панталон и блуза и обви главата си с копринен шал в по-светъл оттенък на същия цвят. Мъничко грим — и беше готова да тръгне да търси мъжа си. Въпреки всичко, което беше станало, напук на всичко казано, беше решена да запази техния брак.

Когато излезе в коридора, чу гласове, които идваха от всекидневната. Бяха прекалено тихи, за да различи отделните думи, но посетителят им беше мъж.

В нея отново кипна ярост. Явно Ванс го беше поканил, за да предотврати евентуална сцена. Беше взел всички предпазни мерки, за да е сигурен, че тя няма да изпусне самолета си. Какво би могла да направи? Да се престори, че е болна? Никога не би й повярвал. Сигурно се беше подготвил за всякакви аргументи.

— Госпожо Ансън! — Мъж с телосложение на ръгбист и светлоруса коса стана, когато Либи влезе в стаята. Тя реши, че е доста над четиридесетте. Погледът му беше откровено преценяващ, което не я изненада, след като Ванс не беше казал на никого за нейното съществувание. — Аз съм Мартин Дийн, замествах шефа, докато се върне на работа. Приятно ми е. — Той протегна загрубялата си ръка за поздрав.

— Приятно ми е! — Либи се ръкува с него и погледна към съпруга си. Ванс стоеше в средата на стаята разкрачен, в сини джинси и тъмнозелен пуловер. Изглеждаше отпуснат, спокоен и с нищо не напомняше неумолимия мъж от снощи.

— Много се извинявам, че се вмъквам в медения ви месец. Ванс е толкова потаен! Мога ли да ви честитя сватбата? До преди минути не знаех нищо! — Погледът му отскочи към Ванс. Това даде възможност на Либи да разгледа заместника на съпруга си. Макар и да се ползваше с достатъчно доверие, за да го оставят да ръководи в отсъствието на Ванс, той все пак бе държан в неведение за сватбата им. — Вкусът ти е безупречен, приятелю! Нищо чудно, че все пътуваше до Швейцария…

— Е, тя сега е тук, слава богу! — промълви Ванс с такова чувство, че Либи се слиса. — Скъпа? — Той протегна зовяща ръка. Тя не вярваше на очите си. Ръката му сграбчи собственически нейната в момента, в който Либи я протегна. — Събудихме ли те?

— Не. Всъщност толкова беше тихо, че помислих, че си излязъл. — Либи едва дишаше.

Ръката му обви нежните й рамене и я привлече към себе си.

— В никакъв случай, госпожо Ансън! — След това Ванс доближи устни до нейните. Енергичната му, продължителна целувка я замая. Заварена неподготвена, тя залитна и усети другата му ръка да я обгръща за опора.

— Може би ще е по-добре да почакам навън в ленд роувъра — подсмихна се Мартин. — Или още по-добре — защо да не отида на работа и да дойда да ви взема следобед?

Ванс не бързаше да вдигне глава.

— Не се извинявай, Мартин. Не можеше да знаеш, че пазя Либи за себе си. За щастие моята хубава жена и аз ще имаме колкото си искаме време да бъдем сами, когато отидем в имението! — Изненаданото й възклицание бе заглушено от нова целувка. По някаква неизвестна причина той държеше другият мъж непременно да види тази демонстрация на съпружеска привързаност и изискваше нейното съдействие с ненадминатото си някогашно майсторство. Ванс пое дълбоко въздух и я тласна във водовъртежа на желанието. Тя забрави всичко — болката, жестокостта, отхвърлянето… — Може би е по-добре да хапнеш нещо, преди да тръгнем — прошепна накрая той. — Мартин предложи да ни закара в имението. Ако багажът ти е готов, ще го занесе в колата.

— Ще побързам… — Либи се отправи към кухнята премаляла и пълна с въпроси без отговор. Но каквито и да бяха мотивите на Ванс, засега очевидно не смяташе да я прогонва.

Препече си хляб и си наля мляко, но мислите й се въртяха около внезапната рязка промяна в поведението на съпруга й. Докосна с пръсти устните си, които още тръпнеха от плътната му целувка. И той ли съжаляваше за думите, които си бяха разменили предишната нощ? Дали не се бе събудил с желанието да започнат всичко отначало? Не беше си въобразила жадността на целувката му. В един момент беше забравил присъствието на другия мъж също като нея. Сигурно това означаваше, че беше разбрал колко жестоко би било да продължат да си отказват нещо, за което и двамата копнееха. Имението беше дом и ново начало.

Когато свърши със закуската и разтреби в кухнята, багажът й беше изнесен от апартамента. Мартин заведе Ванс до джипа. Този път той седна на задната седалка преди нея, сграбчи китката й и я дръпна до себе си, като я целуна по шията отстрани.

— Можеш да сложиш останалите й неща при теб, Мартин — извика Ванс през отворения прозорец. — Имам намерение да се наслаждавам на компанията на жена си по пътя.

— Напълно те разбирам! — изсмя се Мартин, докато подреждаше грижливо багажа. От време на време Либи улавяше бързите му погледи към тях двамата. Сватбата им явно беше му дошла изневиделица. Може би се чувстваше пренебрегнат, защото Ванс беше предпочел да я държи в тайна.

Докато Мартин беше зает, Ванс се възползва от краткотрайното им уединение, намери ръката на Либи и плътно я стисна. Но тонът му беше сдържан.

— Разговорът, който исках да водим с теб снощи, беше неподготвен. Трябва да обсъдим разумно някои неща, затова отиваме в имението, където атмосферата е по-благоприятна за онова, което имам предвид. Ще ти бъда благодарен, ако запазиш въпросите си за момента, в който останем сами. — Той прошепна последните думи, когато Мартин отвори вратата и се метна на шофьорската седалка.

Думите на Ванс отново разбиха надеждите й. Значи любовното му представление е било само заради Мартин… Болка премина по тялото й, когато вдигна ръката й до устните си и я целуна — една пресметната жестокост при тези обстоятелства. Като не желаеше да изстрада всичко това сама, Либи се намести по-близо до него и докосна устните му със своите.

— Далече ли е имението?

— На един час път от Найроби.

— Чудесно!

— Мартин… След като така и така ни предложи услугите си, ще ни закараш ли до пазара? Либи не трябва да го пропуска.

Беше й писал веднъж за местния пазар, на който се продаваше всичко — от маймунски черепи до пържени таралежи.

Тя се притисна до Ванс с ръка все още в неговата. Ако не друго, разглеждането на местните забележителности щеше да й даде повече време да седи спокойно до него. Повече време да се чувства като изпълнена с надежди младоженка, на каквато се преструваше…