Лори Ханделанд
Забранена любов (4)

4

Цял ден Райън се убеждаваше, че няма намерение да се срещне с Джулия Колтън, но щом денят превали, той хукна към потока, проклинайки се по пътя, задето е такъв глупак.

Ами ако беше капан и там го чакаха братята й или самата тя бе решила да го убие? За всеки случай взе коня и провери оръжията. Каза си, че не може да изпусне шанса да научи малко повече за Куонтрил и бандата му, макар че подозираше, че тя няма да се изтърве. За нищо на света обаче не искаше да си признае истината: че след като цяла нощ я сънува, споменът за гласа й го примами като песен на сирена към мястото на срещата.

Нагази с коня в потока и огледа храстите, но не забеляза нищо. Разбира се, ако хората на Колтън се криеха там, той щеше да ги види чак когато го хвърлят във въздуха. Голям глупак беше!

Конят му наостри уши и изпръхтя нещо като поздрав. Райън извади пистолета си и го насочи към мърдащия храст. От листака изскочи Джулия, но като го видя, се стресна, изпусна ведрото и сложи ръка на кръста си.

— Уплаши ме — скара му се тя и се наведе да вземе ведрото.

Райън прибра оръжието и слезе от коня.

— Не вярваше, че ще дойда?

— Не съвсем. — Тя отиде до потока, потопи ведрото в плитчините и го извади, а после прокара пръст по повърхността на водата. Вълничките се понесоха като вятър през царевична нива. — Беше глупаво да ти казвам кога ходя за вода. Надявах се поне ти да не си толкова глупав като мен и да не дойдеш.

— Сбъркала си.

Ръката й застина, въпреки че тя не се изправи, нито пък се обърна да го погледне.

— Ако баща ми разбере, че сме тук…

— Знам — прекъсна я той. — И за моя се отнася същото. Търсим си белята.

— Да. — Тя се изправи и го погледна. Залязващото слънце осветяваше косата й откъм гърба и засенчваше лицето й, но гласът й издаваше объркване. — Защо сме тук?

— Може би опасностите ни привличат?

Тя наклони глава и го погледна.

— Теб може да те привличат. Аз обичам спокойствието.

— Много необичайно за жена от дърварите.

Джулия настръхна.

— Аз не съм дърварка.

— А каква си?

Тя въздъхна и раменете й хлътнаха.

— Нямам представа.

Тя мина край него и седна на тревата, която разделяше потока от гората. Той улови уханието на рози и го последва. Седна до нея достатъчно близо, за да я докосне, но не посмя. Между тях се зараждаше нещо необичайно. Нещо, на което той трябваше веднага да сложи край, но нямаше сили. Жадуваше да бъде с нея, да й говори, да я слуша и да усеща това, което ги бе поразило като светкавица в нощта.

— Да не би да си против позицията на семейството ти във войната? — рече той.

— Аз съм против войната. Толкова убийства, пожари, боеве. И за какво?

— За справедливата кауза.

— Коя е тази справедлива кауза?

— Единство, свобода, родина.

Тя го погледна замислено.

— Затова ли беше със соколите?

— Не — отвърна той.

Тя беше на косъм да му зададе въпроса, който щеше да ги изправи един срещу друг. Това щеше да сложи край на кротките им срещи през нощта. Райън не можеше да си представи, че ще загуби този оазис на спокойствието в бурята на своя живот.

Преди тя да успее да му зададе друг въпрос, той я изпревари:

— Ами братята ти? Ти си им предана, обичаш ги, въпреки че живеят по законите на насилието. Те са престъпници и ще бъдат разстреляни, ако някога ги заловят.

Джулия му хвърли подозрителен поглед.

— Понякога ми е много трудно да ги обичам. Но те са ми братя. — Тя вдигна глава към небето. — Мечтая…

Говореше разпалено с развълнувано лице и Райън почувства, че го привлича още повече отпреди. Също като нея и той мечтаеше за много неща в тайнствената тишина на безсънните си нощи. От години нямаше с кого да споделя мечтите, надеждите и желанията си. Едва сега осъзна, че това много му бе липсвало.

— За какво мечтаеш? — прошепна той.

Тя го погледна сепнато, сякаш бе забравила за присъствието му, и после обърна глава на другата страна, за да не вижда очите й.

— Глупаво е. Знам, че си дошъл тук, за да измъкнеш информация за братята ми. Чуй какво ще ти кажа сега: независимо, че те са лоши, убиват хора и аз ги презирам заради това, те са мои братя, част от моето семейство. Те ще ме защитят от всеки и от всичко. Никога няма да ги предам, въпреки че…

Тя продължаваше да крие лицето си, но Райън я хвана за брадичката. При първия допир на пръстите му тя се стресна и искрата премина и в неговото тяло. Той нежно я обърна към себе си.

Тя отвори широко очи. Облиза устни и той жадно проследи влажната ивица.

— Въпреки какво?

Цвърчаха щурци, в реката се чуваше плясъкът на рибите; конят му разтърси грива, за да прогони муха, но между тях цареше мълчание.

— Джулия? — На устните му напираше друг въпрос, въпросът, който пулсираше в кръвта, в главата, в слабините му. Това бе лудост. Тя беше отрова, но той нямаше сили да я остави.

Тя усети промяната у него и се отдръпна, без да откъсва очи от неговите.

— Майка ми казва, че съм голяма мечтателка, че съм четяла прекалено много книги и съм се възхищавала прекалено много на фантасмагориите в тях. — Тя вирна брадичка. — Но зная къде е истината. Вярвам, че някъде на този свят съществува мъж, който държи на честта си, който умее да бъде едновременно силен и нежен и не живее по законите на насилието и мъстта. Мъж, който се учи от грешките си и продължава напред.

Последните й думи развалиха магията между двамата. Райън стана и се отдалечи от топлината и уханието й, от възбудата, с която тя наелектризира тялото му и от спокойствието, което бе донесла на душата му. Не можеше да бъде мъжът от нейните мечти. И да държеше на честта си, той се водеше от законите на отмъщението — заради майка си, сестра си и всеки загинал от ръката на лудите южняци. Съдбата му беше начертана от клетвата за мъст, а не от момичето, което мечтаеше за невъзможни неща. Нямаше значение, че тези нейни мечти събуждаха една отдавна погребана част от него. Макар и да бе обърнал гръб на соколите, той нямаше намерение да престъпи обета си. Не можеше да го стори и да продължи да живее със себе си. Тя също се изправи.

— Райън? — Приближи се до него. Докосна го по рамото и този едва доловим допир го изпълни с неудържимо желание. Не бе си давал сметка колко много му липсват женските ласки. Спомни си за майка си и нейната нежност и самотата го връхлетя със същата болка, която бе изпитал при смъртта й. Прокле слабостта си. Стараеше се да се пребори с нея, но тя винаги го навестяваше в черната тишина на нощта.

Джулия отдръпна ръката си и той се обърна към нея. На лицето й се изписа страх и тя понечи да избяга, но той я хвана.

— Успокой се. — Райън я прегърна и погали с палец дланта й, укротявайки я така, както би направил с подплашен в битка кон. — Няма защо да се страхуваш от мен. Но не бива да ми имаш доверие. Ще направя всичко възможно да защитя моето семейство от твоето и да вкарам братята ти в затвора, ако не и по-лошо.

Джулия спря да се дърпа, но още беше уплашена.

— Не трябва да изпитваш такава омраза.

— Напротив, трябва.

— Но защо?

— Дал съм дал обет. Не го ли изпълня, всичко, в което вярвам, ще се окаже лъжа. Доброто ще стане лошо, честта ще се превърне просто в дума, а злите ще победят.

Тя пристъпи към него и го хвана за брадичката. Нежното й докосване го прониза от главата до петите.

— Моето семейство би казало, че съм много лоша, щом се срещам с теб.

— Не вярвам.

Тя се усмихна тъжно и издърпа ръката си.

— Това само доказва, че едно нещо е лошо само в очите на страничен наблюдател.

Докато той размишляваше над думите й, тя грабна ведрото и хукна към къщи. Точно преди да изчезне в храстите, се обърна.

— Утре?

Той кимна, без да може да овладее нуждата си да я види пак. Тя го омагьоса с гласа, уханието и нежността си. Разговорът с нея му носеше успокоение, каквото отдавна нямаше в неговия живот — от смъртта на майка му. Границите между доброто и злото, между правилното и грешното се размиха в съзнанието му, но Райън знаеше, че ще продължи да се среща с Джулия Колтън независимо колко опасно бе това за тях двамата.

 

 

Тайните им срещи продължиха. За Джулия те бяха единственият светъл лъч в иначе мрачните й дни. Неизбежното завръщане на Райън в полицейския отряд ги правеше още по-безценни.

Докато си говореха при потока, Джулия се залъгваше, че той не е враг. Наричаше го единствено с малкото му име. Никога не произнесе фамилията му — Мърфи. Разговаряха за най-различни неща, но избягваха всякакви въпроси, които можеха да разрушат крехкия им мир. Срещаха се в един измислен свят на мечтите, където още никой не бе загинал или пострадал заради името си.

За нея Райън беше интересен млад мъж, който говореше с нея като с равна, а не като с досадница или слугиня. Уважаваше нейното мнение. Искаше да научи за какво мечтае, какви са надеждите и желанията й. Говореха само за бъдещето, без да споменават миналото. Тя му обясняваше как си представя мира и той я слушаше, макар че не бе съгласен с нея. Джулия усещаше, че в сърцето си той не е лош като всички останали мъже наоколо. Той я привличаше както никой досега. Споделяха си, говореха и се стараеха с всички сили да не обръщат внимание на чувството, което кипваше в кръвта им при всеки допир.

Когато заминеше, той пак щеше да се превърне във враг, а на нея щеше да й остане единствено споменът за тези вечери на лунна светлина. Спомени за приятеля, който й бе станал толкова необходим.

Една вечер Райън закъсня и Джулия се разтревожи. Кръстосваше полянката и се чудеше дали да не прецапа през водата до другия бряг. Отказа се, защото си даде сметка, че няма смисъл. Не можеше да отиде до дома му, както и той не можеше да се приближи до нейния.

Тази мисъл я накара да се разтрепери въпреки душната влажна жега. Задаваше се буря. Гръмотевиците бяха още далеч, но напрежението във въздуха я притискаше и усилваше притеснението й.

Защо продължаваше да се среща с него и да предизвиква съдбата? Хванеха ли ги, него щяха да го убият намясто, а тя нямаше да се отърве без бой. И двамата го знаеха, но не можеха да престанат да се виждат. И за какво? За един час на ден с мъж, когото дори не можеше да целуне?

Целуне? Откъде й хрумна тази идея? За никой мъж досега не й бяха идвали наум такива неща. С Райън Мърфи обаче не мислеше почти за нищо друго. Дали майка й нямаше да се окаже права? Привличаха ли я опасностите? Само като флиртува със смъртта ли можеше да се почувства жива? Или самият Райън събуждаше у нея нещо, което досега не бе забелязвала?

Мислите й се върнаха на Райън. Как слънцето позлатяваше косата му, а луната я пълнеше със сребърни нишки. Ръцете му бяха груби и мазолести, но я докосваха с нежност, от която й секваше дъхът. От дълбокия му глас кожата й настръхваше. А уханието му — на мъж, сапун и слънце — я преследваше всяка нощ в сънищата й.

Джулия изсумтя недоволно. Никога нямаше да получи целувка от Райън Мърфи. Отношенията им, започнали от връщането на една услуга, бяха поели по пътя на необичайно приятелство. Джулия се опитваше да го убеди, че промяната трябва да бъде наложена с мирни средства, а не с война. Но тя беше здравомислещо момиче, макар че мечтите й съвсем не бяха разумни.

Райън се появи в мрака, който обгръщаше канзаския бряг на потока. Джулия въздъхна с облекчение, но радостта й бързо угасна.

— Утре се прибирам в отряда.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Райън, остани.

И двамата се изненадаха от нейната реакция.

— Не мога. Знаеш много добре, че трябва да отида.

— Но се надявах да не се случи.

Той объркан поклати глава.

— И защо според теб трябва да остана?

— Не зная. Надявах се да осъзнаеш, че тази война няма да разреши нищо. Нито за теб, нито за когото и да било друг.

— Може би е така. Но не мога да си седя вкъщи и нищо да не правя.

Тя заби поглед в краката си и си призна истината:

— Щ-ще ми липсваш. Винаги съм искала да имам приятел. — Тя го погледна в очите. — Ти си ми първият.

Думите й увиснаха в тишината между двамата. В очите му сякаш блеснаха светкавици. Той пристъпи към нея, прегърна я през кръста и я притисна към огромното си силно тяло. Джулия затаи дъх. Не осъзна какво му каза, но думите й го преобразиха.

— Не искам да ти бъда приятел — промърмори той.

Тя го погледна, но не намери никакъв отговор в очите му.

— А какво искаш?

— Ето това.

Райън впи устни в нейните — бяха твърди като мускулите му и топли като нощта. Разумът излетя от главата й. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за протяжната топлина, която се разливаше по цялото й тяло, забавяше кръвта във вените й и разтупкваше сърцето й. Главата й се замая, тялото й се изпъна като струна. Това беше първата й целувка, но Джулия знаеше, че тя ще промени завинаги живота й.

— Какво е то? — прошепна му тя.

През ясносините му очи пробяга сянка на тъга и вина, която Джулия разбираше много добре.

— Само неприятности. Искаш ли да спра?

Тя се усмихна и прогони предупредителния звън в ушите си.

— Не. Целуни ме пак. Само още веднъж.

Сенките в очите му изчезнаха и те загоряха с тайнствения плам, за който тя жадуваше. Устните му отново я докоснаха и на нея й се стори, че през очите може да надникне в душата му. Имаше чувството, че вътре в нея избухва пожар. По гърба й полазиха тръпки, но не от вятъра, а от някакво неуловимо обещание. Това бяха тайните на нощта, фантазиите, които не можеше да разбере. Джулия се остави лудостта да я погълне.

Той хапеше треперещата й уста, прокарваше език по непривикналите й на целувки устни. Страстта му я сепна и тя затаи дъх. Той разтвори устните й и накара езика й да танцува. Тази интимност трябваше да я шокира, но тя само си пожела той да не спира. Никога не си бе представяла, че една целувка може да бъде толкова разтърсваща.

Райън зашепна името й и зарови пръсти в косите й. Фибите паднаха и кичурите се разпиляха свободно по раменете й. Рязкото му движение я извади за миг от главозамайването и тя сложи ръка на пистолета в джоба си.

Той обаче изобщо не мислеше да я наранява. Овладя моментната си необузданост и нежно погали лицето й. Обгърна шията й и тя усети как й прималява от страст, каквато никога не бе изпитвала.

Колко пъти бе гадала в самотния мрак на стаята си какво е да бъде прегръщана толкова нежно? Да чувства нещо различно от самота, страх и вина? Сега не можеше да назове това необикновено, прекрасно усещане. Люшкаше се между тревогата и вълнението, гърдите й дишаха учестено, а в най-съкровените й дълбини се зараждаше странна гореща тръпка.

Несъзнателно Райън прокара пръсти по копчетата на роклята й. Изведнъж се усети и отдели устни от нейните. После измърмори някакво проклятие и се откъсна от прегръдките й.

— Аз не съм твой приятел, Джулия. Не бива да ме смяташ за такъв. Винаги трябва да помниш името ми.

Насладата от първата целувка в живота й се стопи. Лицето й пламна от смущение и гняв. Той си беше и завинаги щеше да остане неин враг.

— А ти мислеше ли за моето име, докато ме целуваше, Райън? Мисля, че се опитваш да излъжеш и себе си, и мен. Ти целуна мен. И изобщо не те вълнуваше, че съм Колтън.

Той се приближи и заплашително надвеси над нея огромното си, силно тяло. Тя отстъпи крачка назад, но реши, че няма да бяга, каквото ще да става.

— Напротив, вълнува ме — промълви той с неочаквано мек глас. Очите му обаче хвърляха мълнии. — Но няма да ти позволя да ме омаеш със сладкия си глас и изкусително тяло да зарежа това, в което вярвам, само защото те желая. Аз трябва да отмъстя.

Сякаш дяволът влезе в устата й и нареди какво да каже, без да успее да се спре:

— Като си толкова решен да служиш на каузата си, какво правиш в този бебешки граничен отряд? Върви в истинската армия. Влез в истинска битка. Или си страхливец, както разправят братята ми? Има ли истина в слуховете, които се носят за теб?

Той присви очи и на лицето му се изписа злоба. Джулия внезапно си припомни първата им среща. Онези четирима мъже бяха избягали от него, защото се бяха изплашили от властния му глас и стоманен поглед. Този човек беше опасен, колкото и нежен да се показваше. В последните няколко дни Джулия бе живяла със заблудата, че ще успее да опитоми лъва в него. А трябваше да се досети, че нито зверовете, нито мъжете можеха да бъдат отказани от истинската си природа — отмъщение и жестокост.

— Защо не ми зададеш въпроса, който отдавна те мъчи, Джулия?

Тя отвори уста, но не намери сили да проговори. Той обаче й отговори, без да я дочака да попита:

— Бях там.

Джулия застина, уплашена, че ако помръдне, той ще млъкне. Макар че преди отказваше да чуе истината, сега искаше да научи всичко.

— Бях на шестнадесет години, когато отидох при соколите, макар че те не ме взимаха на нападения. Оставяха ме да пазя конете, да паля огън. Понякога, когато попаднехме в засада, ми даваха да зареждам пушките. Но в онази нощ бях с тях.

Райън млъкна и зарея поглед в далечината. Джулия наблюдаваше как у него се борят гняв, ужас, вина и страх.

— Видях ги как подпалват къщата ви и не направих нищо да им попреча. Не знаех, че вътре има хора. Разбрах го чак когато те чух да ни проклинаш. Вече беше изнесла майка си навън и двете бяхте в безопасност. На следващия ден избягах и повече не се върнах. Твоите братя обаче ни издирваха, за да отмъстят. Не мога да ги виня, но нямах право да им позволя да сторят нещо на семейството ми заради мен. Отидох в граничната полиция, за да бъда наблизо и да мога да помагам на баща си. Но аз бях там, Джулия. Бях там.

Между тях се възцари тежко мълчание. Мъжът, който й даде първата целувка, беше осакатил майка й и разбил живота й. Страните й почервеняха и очите й се напълниха със сълзи на болка и гняв срещу тази война. Извърна се, за да не види той слабостта й и отприщи яда си.

— Махай се. Заминавай при проклетия си отряд. Продължавай да се преструваш, че правиш нещо за безценната си кауза. И ти не си по-добър от баща ми и братята ми.

— Никога не съм твърдял обратното.

При това кротко съгласие нейният гняв се изпари. Той признаваше грешката си. Несъмнено живееше с вината, която го измъчваше непрестанно от години. Затова беше различен от братята и баща й. Те нападаха, който им се изпречи пред очите, и никога не съжаляваха.

Нощта се спускаше над тях. Целувката и разменените думи ги мъчеха. Тишината ставаше непоносима.

— Ти си права за едно — рече накрая Райън.

— За какво?

— Щом съм отдал живота си на един обет, трябва да го изпълня. Ако вярвам в каузата, за която загина майка ми, трябва да действам, преди да е станало късно.

Това съвсем не беше смисълът на думите й. Тя се обърна, но Райън вече се отдалечаваше.

— Не, Райън…

Тръгна след него с намерението да спори, но той се върна, грабна я в прегръдките си и я целуна отново. Разумът й пак се замъгли и тя се остави на милувките му.

Райън рязко отдръпна устни и задъхано каза:

— Това беше много лоша идея, нали? Изобщо не трябваше да те целувам. Сега никога няма да мога да те забравя.

Обърна се и я изостави на брега на потока. Джулия дълго го проклина, после започна да ругае и себе си. Каквато беше глупачка, и тя нямаше да може да го забрави.

 

 

Райън тръгна призори на следващата сутрин, за да се запише и до обяд да приключи със задачата си. По пътя се отби през църквата на хълма. Кулата й се извисяваше към облаците — остров на мира насред бушуващия океан на войната.

Върза коня си на оградата и стъпи в един съвсем различен свят. Прохладата освежи пламналото му лице, приглушената светлина успокои очите му, тишината укроти препускащото му сърце. Вдишваше с пълни гърди уханния въздух и наблюдаваше танца на пламъчетата по свещите. Стъклописите на прозорците оцветяваха слънчевите лъчи.

Райън се запъти към завесата в дъното на църквата. Шпорите му дрънчаха по мраморния под. Свали шапката си и я захвърли на една пейка, после дръпна завесата и се скри зад нея.

Обгърна го пълен мрак. Пое дълбоко дъх и започна.

— Благослови ме, отче, съгреших. От… — Той млъкна и се опита да си припомни, но накрая се отказа. — От цяла вечност не съм идвал да се изповядам.

— Надали е чак цяла вечност.

— На мен поне така ми се струва.

— И какъв грях ще ми признаеш сега?

Гласът беше сериозен, но в същото време развеселен. Това накара Райън да се усмихне в тъмнината. Имаше нужда от такъв спокоен разумен глас насред цялата лудост, която бушуваше в него и около него.

— Целунах едно момиче.

От другата страна на преградката се дочу изсумтяване, сякаш отецът бе прихнал да се смее, но бързо се бе овладял.

— Направил си го против нейното желание?

— Съвсем не. И тя го искаше.

— Тогава в какво е грехът ти?

— В името й.

— Името й е грях? — гласът бе объркан.

— За мен да.

— Обясни ми.

— Тя се казва Джулия.

— Чудесно име.

— Колтън.

Веселието на отеца се изпари и той ужасено попита:

— Какво?

— Джулия Колтън.

— Да не си си изгубил ума?

— Мисля, че да.

— Братята й ще те убият.

— Ако баща й не ги изпревари.

— Как можа да го направиш?

Райън не можа да се сдържи повече на едно място. Стана, отметна завесата и излезе в пустата църква. Другата завеса също се повдигна и събеседникът му се показа. Райън го изгледа сърдито.

— Престани да ми говориш като на малко дете. Не си чак толкова по-стар от мен. Познавам те още от времето, когато се подмокряше.

Конър Съливан накъдри устни, което беше неговият вариант на усмивка. Както обикновено очите му си останаха сериозни. Черното расо подчертаваше още повече синьо-черната му коса и сиви очи. Конър бе красив мъж още от едно време, но така и не осъзна това. Беше петото момче в семейството и го изпратиха да се учи за свещеник още от малък. Задължаваше го тайнствена семейна клетва, подписана с кръв, някакви суеверия, които идваха от Ирландия, много преди Конър и Райън да бъдат заченати. Тъй Конър замина да учи в семинарията „Света Дева Мария“ в Балтимор. Когато се върна, намери къщата си празна, а семейството му — избито от бунтовниците.

От епархията го изпратиха на Юг. Настани се в църквата на хълма, когато предишният свещеник се спомина от старост. Именно Конър преди четири години бе пратил вест на Мърфи, че в енорията му има свободна земя, защото знаеше какъв ужас цареше на Север. В началото Райън се чувстваше като чужденец, но присъствието на Конър му помогна да преодолее притесненията си.

— Радвам се, че колкото и високо да се издигам в църквата, ти винаги ще ми напомняш откъде съм тръгнал.

Райън сви рамене. Не трябваше да го тормози толкова. Но все таеше надежда, че ще успее да върне живеца в очите на приятеля си. В тях се четеше само болка, откакто замина далеч от семейството си.

Необичайното за Конър мълчание привлече вниманието на Райън. Установи, че приятелят му гледа втренчено синята му униформа.

— Какво е това, по дяволите?

— Откога ви разрешават да ругаете?

— Престани. Не е смешно. Да не си се записал в армията?

— Да, тази сутрин.

— А Джейсън?

Райън отмести виновно поглед.

— Без него.

— А какво стана с обещанието ти да заминете заедно?

Знаеше, че този въпрос ще се появи, но решението му беше взето и нямаше връщане назад.

— Не мога да чакам повече. Трябва да изпълня обета, който дадох на мама.

Конър въздъхна.

— Решил си да нарушиш едно обещание заради друго?

— Джейсън ще ме разбере.

— Мислиш ли? А може би просто и той ще избяга и ще се запише.

— Твърде е малък, за да го пуснат.

— И от двете страни търсят отчаяно доброволци. Ще излъже за възрастта си. Много го правят. Или ще последва примера ти и ще отиде при соколите.

— Тогава ще го отведа с ритници вкъщи.

— Как ще го направиш, като той просто гледа от теб?

Мразеше, когато Конър му казваше истината в очите, но той обикновено беше прав.

— Е, майната му. Остави ме на мира, Кон. Вече не изпращат войски на изток, затова ме разпределиха в Бейтс. Така ще мога да наглеждам по-отблизо фермата, Джейсън, татко и Катлийн. Освен това ще имам повече хора и оръжия на разположение.

— А защо ти е притрябвало да наглеждаш още по-отблизо фермата?

— Пак си имаме неприятности с Колтън. Той мисли, че аз съм закачал дъщеря му.

— Нали току-що си призна, че си го направил?

— Но тогава не бях. Освен това никога не съм я закачал, както той подозира. — Райън смутено въздъхна. — Както и да е, казах ти, че всичко приключи. Вече съм в армията. Ще имам по-добра възможност да се справя с Куонтрил и Колтън, ако съм в синя униформа.

— Сигурно си много щастлив. Мечтаеш да станеш войник, откакто се помниш.

Райън кимна.

— Това е единствената ми мечта. Особено след смъртта на мама. — Той вдигна поглед към стенописа над олтара с девата майка, оплакваща мъртвия си син. — И заради Катлийн.

— Разбирам те. Но ти нямаш вина за случилото се. Всеки път, като те погледна, ми се къса сърцето. Като си помисля какъв беше преди…

— Никога няма да бъда същият — прекъсна го Райън. — Тъй че най-добре забрави какъв съм бил. — Нямаше намерение да изслуша поредната проповед на Кон по този въпрос. Винаги го свиваше стомахът, когато приятелят му се захванеше да чопли неговите проблеми. — Когато посегнаха на майка ми, дърварите убиха и момчето, което бях. Не можах да направя нищо, за да им попреча да я убият. Но те ще си платят. Сторих грешка, че отидох при соколите, но обетът си остава в сила. Трябваше да тръгна по-рано, но честно казано…

Райън млъкна. Не беше готов да сподели най-съкровените си тайни. Пред Конър обаче нямаше смисъл да мълчи. Той винаги се досещаше какво се крие зад думите му. Щеше кротко да го разпитва, докато научи цялата истина.

— Какво? — подкани го Конър.

Райън изруга, но Конър чакаше.

— Страхувах се, това е. Страхувах се какво мога да сторя, ако освободя гнева си. Съжалявам, че отидох при соколите. Бях ужасен от това, което направиха с жените на Колтън. Но ако трябва да бъда честен, мъничко се наслаждавах на тяхната злоба, защото с една част от себе си я одобрявах. В граничната полиция е прекалено спокойно. В армията е съвсем различно.

— Но ти си беше избрал полицията. Защо изведнъж реши друго?

Райън си спомни думите на Джулия, обвинението й, че е страхливец. Не отиваше в армията, за да й докаже, че не е права. Просто в гнева си тя му бе казала истината в очите. Клетвите трябва да се спазват, а не да се нарушават. Каузите трябва да се печелят, а не да се забравят.

— Заради клетвата, Кон. Допуснах да минат твърде много години, без да направя нищо. Сега идва моят час.

— Винаги са ме учили, че е непростим грях да нарушиш обещание, дадено пред Бога или пред друг човек. Този принцип ме води в живота.

— Прав си.

— Мислиш ли? Понякога аз самият се съмнявам. Ами ако това обещание означава да нараниш много хора? Когато тръгна със соколите, не стана ли по-лошо? И за теб, и за семейството ти?

Райън замълча.

— Да се надяваме, че ще останеш жив, за да съжаляваш за постъпките си. Разбирам, че искаш да сториш нещо, за да поправиш грешката си, че не си могъл да спасиш майка си. Но колкото и дървари да убиеш, тя ще си остане мъртва. Колкото и да се опитваш да се изкараш виновен, ти нямаш вина за смъртта й.

— Винаги мога да разчитам на теб да ми извадиш душата и да я стъпчеш.

Конър сви рамене.

— Това ми е работата. Животът си играе странни игри с хората. Понякога просто трябва да простиш, да забравиш и да оставиш онези, които обичаш, да живеят, както си искат.

— Дори и ако ги грози смърт?

Конър го изгледа толкова проницателно, че Райън се сви от погледа му. Макар да беше един от най-младите свещеници в щата, приятелят му умееше с един поглед да го накара да се почувства като малко момче, на което му дърпат ушите за някоя беля. Винаги беше готов да разкаже всичко на Конър. Той твърдеше, че това било специална дарба, но и проклятие.

— Да, Рай. Дори и да е поел към саморазруха, понякога човек просто трябва сам да продължи по пътя си.

— Говориш за мен.

Ъгълчето на устата му помръдна. Такава беше представата на Конър за усмивка.

— Умно момче си ти.

Райън се сети за пламенната целувка с Джулия Колтън на лунната светлина. Не можеше да се каже, че е умен.

— Съвсем не — каза му той, взе шапката си, кимна и тръгна към вратата.

Конър обаче нямаше намерение да го пусне, без последната дума да е негова.

— На твое място бих стоял далеч от Джулия Колтън.

Райън се обърна и се усмихна на приятеля си.

— Естествено. Ти си служител на Бога, Кон, и то какъв!

После се измъкна навън, преди Конър да може да му отвърне.