Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (9)

Девета глава

Беше тих следобед и Фейт тъкмо уточняваше час за преглед по телефона, когато Джайлс влезе в рецепцията и се огледа вяло. Твърдият целофан около букета с рози под мишницата му прошумоля. Тя вдигна очи към него, забеляза цветята и бързо сведе поглед към тетрадката с часовете.

Бяха изминали няколко седмици от пристигането на Саймън в тяхната къща и дотук всичко вървеше много добре. И на работата нещата се развиваха отлично, ако не се смяташе това, в което Майкъл я насади тази сутрин.

Обикновено харесваше следобедите. Редовно работеше със Сюзън в операционната в мазето и Сюзън винаги си правеше труда да й обяснява какво прави. На никой от ветеринарите нямаше да му струва кой знае какви усилия да разяснява процедурите в хода на работата, но само Сюзън си правеше труда. По-възрастните, макар и учтиви, изглежда, бяха приели, че ветеринарните сестри се интересуват предимно от това да почистят и да излязат, вместо да наблюдават отблизо операциите, и обсъждаха подробностите само помежду си. Сюзън и Фейт работеха фантастично в екип и Фейт започваше да добива достатъчно увереност, за да изразява наблюденията си на глас. Неведнъж Сюзън я бе поглеждала изненадано над зелената си маска. Този поглед радваше Фейт повече от всичко друго. Сюзън уважаваше нейната интелигентност.

Но сега беше решено, че ще работи главно с Джайлс. Майкъл, старшият съдружник в практиката, го бе предложил рано сутринта на съвещанието, а Фейт твърде много му се възхищаваше, за да издаде разочарованието си. Освен това я беше погледнал весело, сякаш тя бе готова да направи челна стойка, само и само да стане малката помагачка на Джайлс. Предложението донякъде я ласкаеше. Майкъл намекваше, че като асистентка с най-дълга служба само тя може да помогне на Джайлс да се ориентира в обстановката. Така че долната й устна се нацупи само за момент, докато кимаше в знак на съгласие. Единствено Сюзън забеляза изражението й и по-късно спря на рецепцията, за да й стисне ръката и да я успокои шепнешком, преди да тръгне на адрес.

Фейт нарочно се забави на телефона, разпитвайки за подробности, а Джайлс се спря и започна да оглежда с жив интерес таблото за обяви. След малко обърнатият му гръб започна да й опъва нервите. Бяха сами в приемната, само тихо джафкане и скимтене долиташе от коридора, където животните чакаха за операция или се възстановяваха. Фейт закри слушалката с ръка и изгледа свирепо кичурите руса коса, които закриваха яката му.

— Тя излезе.

Джайлс се обърна и примигна с лъчезарните си кафяви очи.

— Моля?

— Сюзън. — Тя кимна към цветята. — Отиде на адрес.

Сетне продължи да говори по телефона, за да се увери, че записаният за вечерта преглед ще бъде в подходящ момент и на Одисей ще се даде хапче против вътрешни паразити. Джайлс продължаваше да я гледа. Тя отново се зае с документацията, събра няколкото разпръснати по бюрото й формуляри и ги отнесе до шкафа с папки. Дръпна рязко едно чекмедже, но то излезе с трясък и я удари в корема.

— Всъщност се питах дали двамата с теб не можем да си поговорим.

Тя замръзна, остави формулярите върху шкафа и започна да рови из картоните.

— За какво?

— Ами като начало ти донесох тези цветя.

Фейт се обърна бавно. Джайлс беше протегнал букета към нея и се усмихваше.

— Защо?

— Струва ми се, че те обидих. Не съм сигурен как, но не започнахме особено добре, нали?

Фейт се поколеба с ръка на хълбока. Изведнъж разбра, че не знае какво да прави с другата. Реши да се почеше с нея по главата и понеже той все още й протягаше цветята, а не се усещаше способна да помръдне, започна да мачка меката част на ухото си.

— Няма нужда от цветя — чу се да казва троснато.

Усети как лицето й пламва. Какво се правеше, когато някой ти подарява цветя? Нямаше идея, но винаги си беше представяла, че ако някога й се случи, ще бъде много романтично. Това обаче не беше романтика, а опит да бъде залъгана да му съдейства. Подкупваше я да забрави безсолните шеги, които подхвърляше на другите сестри, а те избухваха в кръшен смях и тръскаха коси. Ако беше предложил рози на Джанет или Деби, те щяха да се изкикотят и да се изправят, за да може да огледа по-добре формите им. Фейт нарочно прегърби рамене.

— Защо все пак не ги вземеш? — предложи той, като й помаха с букета. — Няма на кого другиго да ги дам, нали?

После й се ухили пленително и това засили решителността й.

— Какво ще кажеш за госпожа Кан? Можеш да й ги дадеш като компенсация, задето не успя да спасиш колито й. Ще дойде в пет и половина.

Чу го как си поема рязко дъх.

— Никой не би заложил и пени, че това куче ще изкара операцията. За бога, Фейт, туморът беше като топка за тенис! Жената е трябвало да го доведе много по-рано, когато може би е бил колкото топка за крикет. — Той поклати глава. — Не бях виновен. Поговорих и с Майкъл за това. Случват се такива неща. Знаеш го.

— Ти претупа операцията — каза Фейт и сама се изненада от думите си. Наглото й държане към по-висшестоящ я тревожеше, но просто не можеше да спре. — Сюзън щеше да отдели повече време за нея.

Той отпусна ръката с розите.

— И какво щях да постигна, ако бях позакърпил горкото животно и след няколко седмици ми дойде с отказал черен дроб? То беше старо. Умираше.

— Аз щях да дам на госпожа Кан време да се сбогува с него. А сега тя трябва да дойде и да прибере едно мъртво куче.

Джайлс отново примигна, а тя побърза да се обърне към шкафа, прелисти формулярите с треперещи ръце и започна да ги пъха слепешката в чекмеджето.

— Така е по-хуманно, Фейт — каза той, като понижи глас. — Ако имаше избор, госпожа Кан щеше да си го отнесе у тях и да го остави да угасне там. Кучето щеше да страда. Това би било егоистично.

— Искам да ти кажа само — почти извика Фейт, все още с гръб към него, — че госпожа Кан никога нямаше да направи такова нещо. Преди две години, когато Харви трябваше да бъде приспан, тя влезе с него за инжекцията. Каза, че ако нещо се случи с другите, иска да бъде с тях.

Джайлс въздъхна тежко.

— Откъде можех да знам това? — Фейт не отговори. — Но във всеки случай животното страдаше. Беше по-хуманно да го оставим да си отиде, докато е упоено. Сигурен съм, че тя ще разбере това.

Фейт затръшна чекмеджето, отиде до бюрото си и се стовари на стола. Най-много я дразнеше това, че Джайлс вероятно бе прав. Просто я ядосваше наглостта, с която той правеше предположения. Тази вечер Фейт не беше на смяна и се притесняваше как ще съобщят лошата вест на госпожа Кан. Знаеше колко са важни подобни моменти. Ако персоналът се отнесеше към това като към поредния случай за деня, небрежното отношение щеше да измъчва стопанката на кучето до края на живота й.

— Не съм претупал операцията, Фейт. — Джайлс се облегна на тезгяха и остави розите. Вчера следобед бяхме адски заети, но това нямаше никакво значение за колито.

— Добре — отвърна Фейт, отвори книгата за повиквания и взе пачка квитанции за проверяване.

— Фейт? Двамата с теб ще трябва да работим заедно. Моля те, престани да роптаеш срещу присъствието ми.

Бузите й пламнаха.

— Добре — отвърна безгрижно тя, сякаш умът й бе зает с нещо далеч по-важно.

— Сюзън каза, че си адски схватлива. Освен това ми каза, че си най-добрата сестра, с която някога е работила.

Фейт усети тръпка под лъжичката.

— Сюзън обръща прекалено внимание на всичко — отговори немилостиво тя и сложи примирено ръце на бюрото. Нервите й се разхлопаха като кравешки хлопатар. Да можеше да си вземе цветята и да се разкара!

— Затова лично помолих Майкъл поне в началото да работя с теб. И той, и Сюзън смятат, че така ще е най-добре. Надявам се да науча как се работи тук. И много бих се радвал, ако ми помогнеш.

Тя вдигна поглед и като бутна рязко очилата си нагоре, излъга:

— Нямам нищо против.

— И така… — Той улови погледа й. — Моля те да ми дадеш шанс. — Сетне бутна розите напред, опря лакти на бюрото и се наведе към нея.

Фейт загриза долната си устна. Всеки момент телефонът щеше да звънне и да я спаси от това неловко положение.

— Обещавам, че няма да се шегувам неуместно — добави той.

Неочаквано в приемната връхлетя Деби. Подсвиркваше си. Фейт беше сигурна, че е започнала да си подсвирква, след като е видяла Джайлс. Обикновено не го правеше, така че не я биваше особено.

— Опа, здрасти! — рече безгрижно тя, размахвайки русата си конска опашка като камшик. — Ооо, рози! Колко романтично! Значи са за мен?

Сетне се засмя дрезгаво и шляпна силно Джайлс по гърба. Той политна напред, но успя да възстанови равновесието си и се усмихна принудено.

Фейт присви устни зад гърба й. Изведнъж зърна гримасата на Джайлс и стисна зъби, за да не се разсмее. Досега смяташе, че той намира сляпото обожание на жените около него за твърде ласкателно. Предполагаше, че егото му е поне с размерите на Уганда. Но очевидно това му беше неприятно.

— Ей сега ще си хвърля палтото и се връщам. Заета ли си, Фейт? Някакви произшествия?

— Нищо особено — смотолеви Фейт.

Обикновено не се случваше Деби да я засипва с безсмислени реторични въпроси. Или поне проявяваше приличието да не ги извиква на толкова висок глас, че да ехтят из цялата служба. Явно полагаше всички усилия да впечатли Джайлс. Изглеждаше направо жалка. Защо толкова много жени бяха лишени от елементарно достойнство? Например Миранда, която се лигавеше с Оливър и Майк. Те бяха с десет години по-млади от нея. Би трябвало да разбира, че я смятат за лесно завоевание, а после ще се пошегуват с нея в тайфата и ще я забравят. Фейт никога не се бе държала така. И нямаше да се държи, дори да останеше сама до края на живота си. Беше положила тази клетва още преди години и си я повтаряше всеки път, когато видеше някоя жена да си загубва ума и да говори глупости.

Когато Деби изчезна, Джайлс повдигна вежди и отвори уста да каже нещо.

— Върнах се! — викна Деби, останала без дъх. — Скапано време! Така ли беше и миналата година? Слънце, слънце, а след това море от дъжд. Не мога да си спомня. Е, все пак тогава бях доста заета. Нали така, Фейт?

— Нима? — отвърна Фейт и отново взе да се занимава с бележките. Не възнамеряваше да участва в този фарс, чието единствено предназначение бе да впечатли Джайлс. Деби говореше за един мъж, с когото се бе запознала в Ибиса в края на миналото лято. Беше живяла с него няколко месеца, преди да се върне в Англия. Толкова подробно им беше разправяла за интимните си преживявания с него, че сигурно можеше да напише приложение към „Кама Сутра“.

— Е, аз трябва да се връщам долу — рече Джайлс, като си погледна часовника. — Ще се видим там, Фейт. Първо имаме една интересна фрактура. Десет минути?

— Чудесно.

Той се усмихна учтиво на Деби и тръгна. Деби подскочи игриво, за да му направи път, но се блъсна в един пластмасов стол и едва не се сгромоляса. Сетне изгледа Фейт със завист.

— Днес ще правиш операции с Джайлс?

— Да.

Без да й обръща повече внимание, Фейт прокара писалката си по списъка с повиквания, записа необходимите сведения и затвори книгата. Деби все още я зяпаше.

— Виж я ти нея! Как успя да си го издействаш?

— Не съм си го издействала. Майкъл ме помоли.

— Фиуу! Бих дала всичко да ме затворят в една операционна с него.

— Ами заповядай. Аз и без това искам да работя със Сюзън. Но ще трябва да го уговорим с Майкъл.

— Не ставай глупава! — възкликна Деби и махна с ръка. — В никакъв случай не бих го попитала. Джайлс ще разбере и ще се ядоса.

Фейт повдигна едната си вежда.

— Леле, той си забрави розите! — Деби се хвърли към тях и ги грабна. — За кого мислиш, че са? Бас държа, че за Сюзън. Виж, има и плик. Дали няма да е нахално от моя страна, ако погледна вътре? — После, без да дочака отговор, извади картичката от малкия плик и прочете на глас: — „На Фейт, с обич. Джайлс“. — Тя изпусна розите върху тезгяха и устата й зяпна. — Какво?

— Ще ги взема, ако нямаш нищо против, благодаря — рече Фейт. Приключила с работата си на бюрото, тя стана, взе розите и тръгна да излиза. Телефонът иззвъня пронизително.

— Но, Фейт! — извика Деби след нея. — Какво стана? Как го направи? Какво каза?

— Телефонът — рече Фейт, посочи го с брадичката си и напусна приемната.

Заподскача надолу по стълбите, като се спря само колкото да вдъхне уханието на цветята. Обзе я радост, сякаш някаква фея беше махнала с ръка над главата й. На устните й пропълзя усмивка. Деби? Деби, която забърсваше най-малко по двама във всеки нощен клуб? Нима ревнуваше? Определено не. Усмивката й стана още по-широка. Може би работата с Джайлс все пак щеше да се окаже забавна.

 

 

Когато се върна у дома, Ела намери бележка на масата в кухнята. Погали Саймън, който рипна нагоре, побутна я с нос по бедрото и се приземи със забележително равновесие на трите си здрави крака. После захапа ръката й и започна да се бори с нея.

— Здравей, миличък!

Ела коленичи, като държеше бележката така, че да може да я прочете. Саймън започна да я ближе по лицето. Тя се извърна, смеейки се.

— Ей сега ще те изведа на разходка. Само да прочета това.

Носеше подписа на Джаз. Беше изненадана, че е оставил бележка. Това не доказваше ли с каква цел е дошъл тук? Ами ако някой влезеше с взлом през деня и я намереше? Джаз беше пристигнал тази сутрин точно когато излизаха. Идваше вече за четвърти път. Едва успяха да си махнат, докато се разминаваха на вратата, и той бързо влезе в къщата.

Освен че си подхвърляха по някоя дума пътьом, Ела успя да си поговори по-дълго с него преди няколко дни, когато се върна по-рано. Тогава му направи кафе и прекараха заедно почти час, преди Миранда да се прибере от работа. Най-много я удивляваше спокойното му отношение към всичко. И колко лесно й бе да разговаря с него, когато не му се зъбеше. Дори усети раздразнение, когато Миранда реши да дойде при тях на канапето. В този момент обаче Джаз реши, че трябва да си тръгва, и това беше краят. Така и не успя да научи много за него. Каза му това-онова за семейството си и той подхвърли няколко забележки по този въпрос, но главно общи приказки. Ела остана с чувството, че просто е провел с нея един учтив разговор, за да я успокои, но въпреки това й беше интересно.

Тази вечер, когато се прибра, не очакваше, че той ще е в къщата, но се почувства някак потисната, когато намери само бележка. Сякаш бе млекарката. Въпреки това прочете написаното.

Изобщо не ставаше дума за работата му. В бележката пишеше: „Твоето куче страшно хареса вратовръзката ми. Трябва да го наречеш Челюсти“.

Ела се усмихна. Предполагаше, че за такива като него кучетата са професионален риск, особено младите, които имат склонност да дъвчат всичко, което им попадне. Но очевидно двамата се разбираха чудесно. Тя пъхна бележката в задния джоб на дънките си, грабна Саймън на ръце и потърка лице в главата му.

— Време е за папкане. Освен това имам изненада за теб!

Саймън я погледна въпросително, като вирна едното си ухо, и тя се улови, че няколко пъти повтаря с глупав глас: „Да, наистина!“.

Извади кучешката храна от чантата си и я изсипа в една паница. Когато я постави на пода, той едва не направи челна стойка в нея. Шумното му мляскане не преставаше да я удивлява. Трябваше да си поговорят за обноските по време на хранене. Тя седна на линолеума и го загледа със задоволство. Предполагаше, че в страната има десетки двадесет и девет годишни жени, които правят същото — но не с бебета. Все пак Саймън бе по-забавен. Ако имаше бебе, никой нямаше да й остави бележка с думите: „Трябва да го кръстиш Челюсти“. Макар че бебетата не ядяха толкова шумно. Поне така предполагаше, защото никога не си бе имала работа с тях. В този момент Миранда влетя през кухненската врата и прекъсна мислите й.

— Върнах се, миличък! — измърка тя на кучето. — О! — каза равнодушно, когато зърна Ела. — Мислех, че съм се прибрала първа.

— Шшшт! — изшътка Ела и сложи пръст на устните си. — Той яде.

— Че това се чува още от улицата.

— Страхотен е, нали? — рече Ела, като гледаше с умиление Саймън. Той вече беше разпръснал храна далеч отвъд границите на разтворените под паницата вътрешни страници на съботния „Гардиън“. Дори беше успял да метне едно парченце на вратата на бюфета и Ела го гледаше като хипнотизирана как се плъзга надолу по лакираната повърхност.

— Донесох му разни неща — рече Миранда, като се промъкна в кухнята и взе да рови в пазарската си чанта.

— О, така ли? Аз също. — Ела стана и бръкна в своята чанта. — Играчка с връвчица.

— Взех му едно от тези — възкликна Миранда и извади своята играчка.

— Три писукащи топки. — Ела ги извади от чантата и ги пусна върху шкафчето.

— О, аз имам само една писукаща топка. Но взех звънящ плъх.

— А какво ще кажеш за имитация на обувка? — попита Ела и я размаха. — Казаха, че била полезна за зъбите. Ще му хареса повече от плъха.

— Ами… — Миранда бръкна още по-дълбоко в чантата си. — Ами това? — Тя извади гумен кокал и го размаха.

— Не е много оригинално — сбърчи нос Ела.

Миранда изсумтя ядно.

— Не е нужно да бъде оригинално. Това не ти е изкуство, а играчка за куче.

— Добре, но аз пък му взех каишка, по-хубава от онази, която Фейт сви от ветеринарната служба. Виж!

Тя размаха каишката пред Миранда. Саймън веднага изостави лъскавата купичка, хвърли се към коленете й, седна, отвори уста и започна да вие.

— Дявол да го вземе! — възкликна тя, като го гледаше със страхопочитание. — Какъв шум за такова малко куче! Сега Дорис със сигурност ще ритне камбаната. Ще ни помисли за върколаци.

— Това май е знак, че иска да излезе на разходка. — Миранда погледна дали в чайника има вода, пусна котлона и сподави една прозявка. — Нямаш нищо против да го направиш, нали? Аз съм скапана. Трябва да полегна на дивана и да се обадя на няколко места.

— Добре.

При споменаването на телефона Ела вдигна поглед. Доста беше размишлявала върху странното обаждане на бившия съпруг на Миранда. И това не бе единственото мистериозно събитие напоследък. Любовният й живот явно бе далеч по-интересен, отколкото Ела предполагаше. Умираше да я попита защо се е обадил Ланс, но не искаше да изглежда, сякаш любопитства. Всъщност действително любопитстваше, но просто не искаше да изглежда така.

— Имам нужда да полегна — рече Миранда и тръгна към дневната.

Ела се съсредоточи върху слагането на каишката на Саймън, докато той си преследваше опашката, потрепвайки с шината върху линолеума. Точно тогава се чу вик.

— Добре ли си, Миранда?

Миранда се изкикоти, после млъкна. Ела се изправи и надникна в дневната.

— Какво…

Докато оглеждаше дневната, устата й зина от изумление. Корнизът беше увиснал по диагонал на прозореца. Една от завесите беше фестонирана със спретната редица дупки от кучешки зъби. Любимата й възглавничка лежеше разкъсана на малки парчета. Килимчето бе събрано на купчинка, а „Рейдио Таймс“ приличаше на оригами. Нейният фикус изглеждаше така, сякаш някой се е пробвал да го полее с маркуч, но вместо него е улучил стената. Очевидно бяха пострадали и кабелите на стереоуредбата.

— Опала! — пророни Миранда и задъвка бузата, за да не прихне.

Ела се спусна към кабелите. Саймън закуцука тромаво след нея и захапа единия, сякаш за да покаже, че той е направил това.

— Не, глупав помияр такъв! — викна уплашено Ела и му издърпа кабела от устата. — Африканска прическа ли искаш да си направиш?

— Не е включен в контакта — отбеляза Миранда, като вдигна щепсела от земята. — За щастие. Иначе щяхме да си имаме истински хотдог. А може би вследствие на електрошока щеше да излети през прозореца. Това определено щеше да изненада Дорис, докато си простира прането.

— Не е смешно, Миранда!

Ела усети как се зачервява от гняв. Беше купила завесите още при нанасянето си и се чувстваше особено горда, че е успяла сама да постави корниза. Беше доста сложно и тя така и не потърси мъж, който да го направи. Сетне си помисли за Фейт и покри лицето си с длани.

— Тази проклета, проклета жена!

— Дорис ли? Тя всъщност е добре. У тях е тихо, но тя обикновено няма гости за вечеря.

— Фейт! — кресна Ела и се отпусна на пода с разперени крака, облегната назад върху лактите си. Усети нещо кораво под гърба си, бръкна отдолу и го вдигна. Беше кутийката за диска на Арета Франклин, спукана отпред и изподъвкана по краищата. — О, не!

Тя се строполи отчаяно на земята и впери поглед в тавана. Шикозният абажур, който лично беше инсталирала, избра точно този момент, за да се откачи и да падне. Приземи се точно върху главата й.

— Мамка му! — изруга съкрушено тя.

Миранда направи тъжна физиономия.

— Едва-що си се отървала от пластирите по лицето. Не ти трябва сега да носиш абажури. Хората ще те помислят за странна.

Чу се затръшването на входната врата и Саймън изпадна в поредния си пристъп на истерична радост.

— Освен това, каквито и усилия да полагаме, винаги ще си обича най-много нея — отбеляза мрачно Миранда.

— Все пак се е грижила за него във ветеринарната служба. Предполагам, че го прави просто от учтивост.

— Погледни нещата по този начин — рече Миранда и я изгледа с любопитство. Ела още не беше успяла да махне абажура от главата си. — Сега, когато си има толкова играчки, може би ще остави на мира кабелите.

— А също и меката мебел? Дисковете? Вестниците с програмата за телевизията? Или красивите ми нови завеси? — Ела я изгледа яростно. — Само дето не сме му купили нито едно от тези неща. Купихме му един гумен кокал. Трябваше да му вземем направо гумени завеси. Вече е очевидно.

В кухнята се чуха тежките стъпки на Фейт. Тя отвори широко междинната врата и се появи, притиснала към гърдите си най-големия букет червени рози, който Ела бе виждала, откакто един от бившите й приятели бе цъфнал на вратата й, за да й каже, че с жена му смятат да се сдобрят и заминават на втори меден месец.

— Фейт! — започна първа Миранда. — Това куче, колкото и да е сладко, е истинска беля. Виж какво е направило с красивите вещи на Ела! Можеше поне да донесеш животно, което е обучено да живее в къща. Но пет пари не даваш, нали така?

— Кой го е пуснал тук? — попита смръщено Фейт, когато зърна баталната сцена. — На обяд си дойдох и го разходих, а след това го оставих в кухнята, както обикновено. Казах ви, че не бива да му позволяваме да се скита из цялата къща, докато не порасне още малко.

— Е, очевидно си оставила вратата към дневната отворена — настоя Миранда.

— Не — поклати глава Фейт. — Не бих направила такова нещо.

Ела все още бе твърде заета да зяпа розите, за да се разсърди.

— Откъде ги взе?

— А, тези ли? — изсумтя Фейт, като изгледа равнодушно цветята. — Джайлс ми ги подари.

Ела седна внезапно и махна абажура от главата си. Миранда само зяпна с уста.

— Джайлс ветеринарят? — попитаха двете едновременно.

— Аха — отвърна Фейт и сбърчи нос към тях. — Имаме ли някакви вази?

— Я чакай малко! — каза решително Миранда, приближи се до нея и измъкна букета от ръцете й. Сетне огледа внимателно цветята, сякаш очакваше да са пластмасови или от онези, които ти пръскат вода в очите. — Защо?

— Да, защо? Какво стана?

Фейт дръпна розите от ръцете на Миранда, върна се в кухнята и взе да рови из шкафовете.

— Хайде, изплюй камъчето! — заповяда й Ела.

— Мисля, че все пак може и да ме харесва — отвърна Фейт и по бузите й запълзя руменина, докато въртеше кранчето, за да напълни вазата, която беше намерила. — И… ъъъ… чудех се дали вие двете не бихте могли да направите нещо за мен.

Саймън вече джафкаше до задната врата. Беше очевидно, че иска да излезе и освободи част от натрупаната си енергия. Може би Фейт нямаше вина за опита му да разруши къщата в тяхно отсъствие. Може би това беше нормално поведение за едно прекалено пораснало трикрако кутре. Ела вече започваше да вярва, че е така.

— Какво искаш да направим? — попита тя.

— Ами нали каза, че можете да ми дадете съвети за разни неща. Като например какво да направя с косата си. Малко ми е горещо на врата.

— Искаш да те разкрасим! — подскочи радостно Ела. Точно в този момент се чувстваше способна да направи чудеса с лицето й, но реши, че ще е най-разумно да й сложи само малко молив около очите.

— Нищо драстично — побърза да се застрахова Фейт. — И сигурно е глупаво от моя страна. Може изобщо да нямам нужда от такова нещо.

— О, имаш, и още как — натърти Миранда.

— Остави всичко на нас — успокои я Ела. — След като разходиш Саймън, а аз приготвя една хубава топла вечеря, двете с Миранда ще се позанимаем с теб. — Тя тръсна глава, за да прогони от съзнанието си мисълта за молива като оръжие. — Искам да кажа, ще те направим красива.

— Не искам да ставам красива, само малко по-привлекателна. — Фейт пъхна розите във вазата и я подаде на Ела. — Сложи ги, където смяташ за добре.

— В спалнята ми? Не, само се шегувам.

— А аз ще изведа Саймън. Крайно време е. Можехте да го направите, след като сте разбрали, че ще закъснея.

Миранда и Ела побързаха да си намерят работа в кухнята, а Фейт хвана умело каишката на Саймън, повика го до себе си и двамата тръгнаха към входната врата.

— И през ум да не ти минава да слагаш сама корниза, Ела. Нямаш нужните…

— … бургии — пропя отегчено Ела. — Знам.

— Умения — поправи я Фейт и излезе.