Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (8)

Осма глава

Ела успя да поговори с Мат чак следобед. Класът бе на посещение в разсадника на един чифлик, на няколко мили от колежа. Той беше отворен за посетители, но безлюден. Уредникът на разсадника Гордън ги разведе из оранжериите, впускайки се в подробни обяснения за видовете растения, които вирееха тук, както и за методите за отглеждане на разсадите. През цялото време лицето му бе безстрастно като на каменна статуя. Джон тайно се мъчеше да свие един джойнт отзад. Пиер гледаше апатично, докато чистеше ноктите си с писалка, и дори Валъри късаше разсеяно стръкчетата от една тарелка с разсади, докато гледаше през запотените стъкла около тях. Вероятно планираше ордьоврите за следващата вечеря, която щеше да даде в дома си. Но Ела слушаше внимателно всички подробности. От всички аспекти на градинарството, които курсът покриваше, този й се струваше най-важен.

Въпросът какво ще прави с бъдещата си диплома не бе спирал да я занимава още откакто се беше хвърлила с главата напред в това начинание. Постоянно се бореше с естествения си порив да планира всяка своя стъпка. Целият й живот досега бе прецизно обмислян, първоначално от баща й, а по-късно от самата нея. Сега за пръв път искаше да почувства свободата да решава в движение.

Можеше да започне свободна практика в озеленяването, но не си се представяше в такава светлина. Беше прекалено привързана към марковото бельо, за да прекарва дните си в свободен гащеризон, прехвърляйки камъни от една страна на друга. Не че не можеше да го направи — ако тренираше всяка вечер във фитнес залата и ядеше по седем варени яйца на ден или пък наемеше работници за целта, но просто й изглеждаше твърде варварско. Можеше да се насочи към благоустройството и да си намери някое топло местенце в общината, но вече инстинктивно избягваше големите предприятия. Банковото дело явно я беше отвратило от това. Не се виждаше и да обикаля парковете с трактор или да се перчи като петел на уличния трафик в пиковите часове, за да напълни зелените площи с невени.

Но нещо в разсадника я заинтригува. Предизвикателството погъделичка сетивата й. Да инвестираш в лехите от стръкчета, някои от които бяха обречени да умрат, оставяйки по-силните да оцелеят, й се струваше не по-малко разумно от който и да било финансов риск. А геометричните плетеници на зелените площи й доставиха неподозирано удоволствие. Нещо в прецизността на решетките, от които се подаваха тънките стръкчета, ужасно й допадна.

Тя хвана Мат за лакътя, докато класът се изнизваше навън, за да види каква е ползата от доброто торене. Все още се надяваше, че крехкият кълн на техните отношения бе попаднал на добра почва. Тя се помота, докато другите изчезнаха напред. Мат също забави крачка.

— Здрасти. Добре ли прекара почивните дни?

Усмихна му се, но сърцето й заби ускорено, докато очакваше да направи тъжна физиономия. Разбира се, щеше да й каже, че ги е прекарал отвратително, понеже не е бил с нея. За момент сините му очи останаха замислени.

— Добре. Както винаги. Мхм! — кимна той с лека усмивка, сякаш искаше да покаже, че не желае да задълбочава повече разговора.

— Чудесно — отвърна неуверено тя и отново се усмихна. Изобщо не беше чудесно. Той бе прекалено скъп на думи. — И така… — Ела докосна леко върховете на пръстите си и го погледна с вдигнати вежди.

— И така — засмя се той. — Как ти се стори посещението? Май ти беше доста интересно. Зададе толкова много въпроси. Старият Гордън не е свикнал с това. Повечето студенти се стараят всячески да демонстрират досадата си.

— О, но на мен изобщо не ми беше досадно.

— Все пак си се записала в курса по собствено желание, а не защото някой ти го е натрапил.

— Е, това не би могло да се очаква на моята възраст. Ако можеше, баща ми например би ме записал в курс по намиране на съпрузи.

— Хммм. — Той я погледна замислено. — Но една жена може да си намери съпруг и без да ходи на курсове, нали?

Това бе само един реторичен въпрос. Ела изпита желание да му се извини, но се чувстваше достатъчно объркана, за да го направи. Все пак я бе помолил да прекара нощта с нея. Тя сключи вежди, заслушана в монотонната реч на Гордън зад високия жив плет, който ги отделяше от групата. Появи се хладен ветрец, от който голите й ръце настръхнаха. Мат забеляза това и погледна към полюшващите се вейки на живия плет.

— Мисля, че циганското лято е към своя край.

— Но то дори още не е започнало! — неволно възрази тя, като търкаше ръцете си. Явно не говореше за времето, но Ела все пак погледна нагоре. На небето се събираха облаци, посивели по краищата, които скоро щяха да закрият слънцето.

— Имахме късмет, че изобщо ни бе дадено. — Беше стиснал зъби, което му придаваше сериозен вид. За пръв път го виждаше с такова изражение. Обикновено беше господин „Всичко-е-адски-забавно“. Сега бе влязъл в непознатата роля на господин „Всичко-свърши“. Но докато изучаваше стиснатите му устни, очите, правите вежди и изопнатите бузи, тя разбра какво предстои.

— Ела…

— О, недей, Мат. Спести ми го!

— Не, моля те! Искам да ти обясня.

Понечи да тръгне към другите, но той посегна и я докосна по ръката. Кожата й пламна от желание. Нямаше смисъл да се топи по него, след като виждаше, че бие отбой. А и скоро трябваше да се върнат при групата. В един момент все пак щяха да усетят липсата им.

— Какво има? — каза рязко тя, като се бореше с надигналото се в нея желание и налагаше на лицето си някаква измъчена маска, нещо средно между учтив интерес и разочарование. Вероятно изглеждаше така, сякаш има запек.

— Аз… това е първият път, когато изневерявам на жена си. Сигурно не ми вярваш, но беше много важно за мен.

Ела кимна, като гризеше вътрешната страна на бузата си. Не можеше да се каже, че се е обвързала емоционално, затова не можеше да си обясни обхваналото я униние. Незнайно защо си бе позволила искрица надежда. Бракът му представляваше просто една неприятна пречка. Не беше достатъчно близка с Мат и не знаеше достатъчно подробности от живота му, за да изпитва нещо повече.

— Аз… трябва да помисля какво означава това за мен. Ако Лорна разбере, сигурно ще ме напусне, макар че това е единственото ми прегрешение.

Ела остана абсолютно неподвижна, прехвърляйки думите му в главата си. Вече й се искаше да е от другата страна на живия плет заедно с групата, да си води бележки, да слуша отегчителния Гордън и да планира живота си. А не Мат да я въвлича в емоционалната си дилема. Същата тази дилема я определяше като виновна за прегрешението му, а тя изобщо не се възприемаше по този начин. Нали той не очакваше от нея да съчувства на горката стара Лорна? Какво всъщност искаше от нея? Демонстрация на сестринска вярност, за да може той да се чувства обичан от всички? „Мат, ти си абсолютен сладур, но е очевидно, че трябва да принадлежиш на Лорна, понеже тя те е открила първа, и макар че съм луда по теб, се отказвам, за да спася брака ти?“ Не, определено не. Бракът му нямаше нищо общо с нея. Той беше голям човек. Решенията му си бяха негова лична работа. Стомахът й се сви окаяно.

— Виж, Мат, трябва да се връщам при групата. Пропускам материала.

— Разбира се — кимна той все още без да сваля очи от храстите. — Просто се питах дали трябва да кажа на Лорна. Или не. Ти си жена. Имала си връзки. Аз… просто не съм сигурен какво трябва да направя. Не знам дали ще е по-добре, ако тя знае, нали ме разбираш. Имам предвид… дали честността е най-доброто решение в случая? От женска гледна точка.

После се покашля неуверено. Ела го гледаше и не можеше да повярва. Това същият Мат ли беше? Объркан? Обзет от вина? Питаше я какво да прави? Та той беше учителят, големият мъж, шефът, човекът с отговорите. Тя отвори уста, затвори я и още веднъж я отвори.

— Нали не мислиш сериозно да кажеш на жена си, че си прекарал нощта в леглото на друга? — попита Ела, като го гледаше недоверчиво.

Той пъхна палци в джобовете на дънките си.

— Мислиш ли, че трябва?

В мозъка й започнаха да се въртят възможните отговори. Не за пръв път се намираше в такова положение. Макар че още не можеше да свикне с факта, че това вече й се е случвало, при това неведнъж, а тя така и не бе успяла да схване значението му. Имаше обаче един елемент в тази ситуация, който я отличаваше от останалите. Реакцията на Мат. Явно наистина бе взел случилото се между тях присърце и то имаше огромно значение за личния му живот. Ела не бе готова да мисли върху това. Затова реши да му отговори простичко.

— Не — рече тя.

— Значи не бива… Помислих си, че може би…

— Не, не бива. А сега трябва да вървя при другите.

 

 

Когато се прибра у дома, Ела се втурна към спалнята си, отвори вратата с ритник, затръшна я шумно, хвърли чантата си към леглото, не улучи, обърна се към уредбата и я пусна. Наду звука докрай и като остави Били Айдъл да гърми из цялата къща, се строполи на столчето пред тоалетката. Едва тогава се хвана с две ръце за главата.

— Мамка му! — произнесе. — Мамка му, мамка му, мамка му!

Пое си дълбоко дъх и отново се хвана за главата. След малко дръпна рязко шалчето, с което си беше вързала косата, и се обърна, за да го метне на леглото.

Точно тогава срещна очите на детектива. Известно време го гледа глуповато, мъчейки се да си спомни името му. Зап? Зинг? Джиз? Джаз, да, това беше. Той стоеше до завесите, наведен над камерата, която се мъдреше на поставката си на крачка от прозореца. В момента я гледаше с широко отворени очи. От колоните гърмеше „Бяла сватба“.

Ела стана, грабна дистанционното, накара Били Айдъл да замлъкне и се обърна към детектива с гневно святкащ поглед.

— Какво правиш в спалнята ми, по дяволите?

Той продължи да стои приведен над камерата. Само лицето му беше обърнато към нея, за да посрещне свирепия й поглед.

— Нали се уговорихме, че мога да поставя тук наблюдателната камера?

— Да, помня — сопна му се тя. — Искам да кажа, какво правиш в спалнята ми по това време?

— Проверявам дали оборудването работи, с други думи — върша си работата.

Ела отново си пое дъх — толкова шумно, че сигурно я беше чул — и прокара пръсти през косата си. Тя веднага се разпиля във всички посоки.

— Не става така. Не можеш просто да се спотайваш тук, когато ти хрумне. Току-що съм се прибрала, имах ужасен ден и искам да… да ругая на воля!

— Забелязах.

И толкова. Никакво извинение. Дори на лицето му не се изписа съжаление. Ела изпита желание да омотае шалчето около шията му и да стяга, докато не го види как посинява.

— И между другото защо си още тук? Работното ви време не е ли от девет до пет? Вече минава пет и половина, момичетата скоро ще се приберат, а вие още се размотавате из къщата. Едно е да сте тук, докато ни няма. Напълно ни устройва. И съвсем друго е да ни се пречкате, когато сме тук. Имаме да правим разни неща.

— Разбирам.

Той стоеше изправен, с нетрепващо лице. Очите си обаче не успяваше да владее така добре. Стори й се, че зърва искрица на раздразнение в черните дълбини, но както беше вбесена, това й подейства успокоително. Трябваше й точно една хубава караница, за да изразходи адреналина в организма си. Тя направи няколко крачки напред и застана точно срещу него от другата страна на леглото. Вече се гледаха право в очите.

— Тъкмо се канех да се съблека и да си взема душ. Обикновено това правя, когато се прибера у дома — процеди тя.

Детективът повдигна едната си вежда.

— Странно. И аз.

Това беше сарказъм. Тонът му целеше да покаже, че двамата споделят нещо уникално.

— Искам да кажа, че можех да го направя, без да забележа, че си се притаил до прозореца, а после да се обърна и ти да се окажеш в неловко положение.

Ела усети как ноздрите й се разширяват. Опита се да се овладее. Веднъж майка й й беше казала, че когато се ядоса, прилича едновременно на полковник Кадафи и на състезателен кон. Това се бе случило в един от моментите, когато не се чувстваха кой знае колко приятелски настроени една към друга.

— Не искам да ти причинявам неудобства или да ти се натрапвам повече от необходимото, Ела — рече той, от което гневът й започна да утихва. След това обаче прибави: — Но тъй като съм мъж, все пак ще бъда очарован да видя как събличаш всичките си дрехи и тръгваш към душа.

Устата й зяпна и тя избухна възмутено:

— Това беше! Край! Можеш да напуснеш!

Той я погледна учудено, после опита да се засмее, но от устата му излезе нещо като кашлица. Детективът поклати глава.

— Съжалявам, това не беше забавно.

— Напълно си прав, не е забавно! Искам да се махнеш. — Тя посочи яростно вратата. Детективът се почеса по главата и зацъка с език, сякаш размишляваше. — Веднага! — кресна Ела. — Какво ти става? Нямаш ли си съпруга, при която да се прибереш?

— Още не. Но съвсем скоро ще имам.

Това вече беше върхът на нахалството. Ела кипна:

— Чудесно! Напълно в реда на нещата. Докато ти ме гледаш по бельо, бедната женица седи някъде в Оксфорд и те чака. Мислех те за професионалист, но предполагам, че не бива да се очаква толкова много от един полицай. Много добре познавам мъжката психика. Има широко приложение в банковите среди. Не можеш с нищо да ме изненадаш. — Сетне поклати недвусмислено глава. — Сигурно щях да бъда поредната шега в столовата. Е, съжалявам, че те лиших от материал, но май ще се наложи да преместиш камерата си в къщата на Дорис и да поемеш риска, че може да се гътне от толкова вълнение.

— Всъщност в Лутън.

Ела застина тъкмо когато се канеше още веднъж да му посочи вратата.

— Какво?

— Лутън. Там живее моята годеница. Макар че в момента е в Мадрас.

Ела остана с протегната към вратата ръка, но не се помръдна.

— Искаш да кажеш в Индия?

— Да, става въпрос за Индия, а не за пиле по мадраски.

Тя изкриви лице. Ама че кошмарен ден!

— Защо ми го казваш?

— Защото предположението ти беше неправилно. Клетата женица не ме чака в Оксфорд. Има такава женица, но тя е от Лутън. Реших, че няма да е зле да поясня.

— Точно така!

Ела отпусна ръка. Още не се беше съвзела от шока, че го откри в спалнята си. Беше уморена, потна и разстроена след дългия ден и отдавна я крепеше само мисълта за една гореща вана, пълна с уханна пяна, преди Фейт и Миранда да са се върнали.

— Как можеш да я наричаш клета женица, след като сте сгодени?

Той клекна, за да прибере разхвърляните инструменти в един сак. Ела надникна през леглото. Очевидно не лъжеше, че е имал още работа.

— Ти избра този израз, не аз — отвърна спокойно той. Металните инструменти дрънчаха, докато ги хвърляше в сака.

— Сигурно изобщо не е за окайване.

Ела приседна на ръба на леглото, за да го наблюдава. Той вече не гледаше към нея, беше погълнат изцяло от работата си. Прелисти някакъв бележник, сякаш я нямаше в стаята, после го затвори и го хвърли при останалите неща. Накрая се изправи и метна сака на рамо.

— Извинявам се, ако съм те стреснал, и съжалявам за неуместната забележка относно отиването ти под душа. Утре трябва да дойда, за да проверя апаратурата. Кажи ми кога ще ти е удобно и ще се погрижа да не съм тук, когато се върнеш.

— О! — Значи не можеше да го подмами да говори за годеницата си. Когато Джаз мина покрай нея на път към вратата, която сама му бе посочила преди минути, се почувства неудовлетворена. Беше успяла да се хване в капана на собственото си любопитство. — Ти няма ли… тоест не трябва ли да си тук през повечето време?

— Ни най-малко.

Той се спря на вратата. Ела се почувства някак неловко.

— Но… питах се…

Отново забеляза дългите мигли. Той я гледаше право в очите. Никакъв признак за симпатия, неприязън или интерес. Изглеждаше абсолютно безстрастен. Ела се поколеба, за момент забравила въпроса си. Детективът сложи ръка на бравата.

— Е? Какво щеше да ме питаш?

— Ами просто… чудех се кое те е накарало да постъпиш в полицията.

Дори да бе изненадан от въпроса й, не го показа. Ела започваше да осъзнава, че е доста пестелив по отношение на жестове и мимики. И в никакъв случай не беше словоохотлив. Изведнъж усети желание да му се изсмее — стоеше насреща й с такова самообладание, а тя беше по дънки и риза, цялата оплескана с кал, с чорлава коса и няколко пластира по лицето. Господи, какво ли си мислеше за човешката природа, докато я гледаше пред себе си?

— Защо питаш? — Това бе по-скоро анализ, отколкото проява на интерес.

— Ами нали се сещаш. — Ела се улови, че е пъхнала пръсти под кожения колан на дънките си. — Интересувам се от хората и избора им на професия. След като зарязах моята, за да поема в съвсем друга посока. Виждаш ли, винаги съм знаела с какво искам да се занимавам. Още от дете. Но след това изведнъж разбрах, че съм сбъркала. — Остана спокойна, макар да нямаше никаква ответна реакция. — Никога досега не съм чувствала толкова силно желание да бъда полезна на другите. Ако трябва да бъда честна, интересувах се предимно от себе си. Но сега ми е толкова приятно да бъда на открито, да докосвам пръстта, да усещам мириса на въздуха, да долавям шепота на листата. Чувствам се като част от нещо голямо. Нещо като… — Тя помълча, за да намери точните думи. — Сякаш за първи път прозрях, че всичко на този свят се състои от молекули. Всички сме направени от молекули, растенията също. И това те кара да се чувстваш като миниатюрна епруветка с молекули в голямата лаборатория на живота. Успокояващо е. Кара те да се чувстваш частица от мирозданието. Дори смъртта вече не изглежда страшна, защото знаеш, че ще се превърнеш от едно молекулно образувание в друго. — Лицето му не издаваше нищо, но продължаваше да я слуша. Тя продължи: — За пръв път не се чувствам егоистка. Мисля, че разбирам чувството за дълг. Желанието да си полезен. Предпочитам да давам на хората нещо, което ги прави щастливи, например разсад или нещо подобно, вместо да ги мамя, за да трупам огромни печалби за своя работодател. Насочих се към банковото дело само защото баща ми го искаше. Нямах друг избор. Родителският натиск е удивително нещо. Дори не го усещаш, защото живееш живота си така, както те искат, преди да спреш и да се замислиш. А тогава е нужна двойна смелост да се измъкнеш, защото вече си ги накарал да повярват, че ти самият си го искал. Баща ми още не може да се примири с това, което правя в момента, финансист е. Когато се отказах от банковото дело, той го прие като лична обида.

Ела си наложи да млъкне. Докато говореше, шареше с поглед из стаята, но в един момент видя, че той изглежда напълно вглъбен. Възцари се неловко мълчание. Ела извади пръсти от колана и ги сложи предизвикателно на хълбоците си. Той натисна бравата и попита:

— Е, и какъв беше въпросът?

— Аз… — Ела отметна коса назад. — Питах се защо си решил да постъпиш в полицията. Това е. Просто ми се струва необичайно решение.

— Необичайно решение за?… — подсказа й той.

— За…

Той я остави да се помъчи малко с отговора.

— За момък с азиатски произход?

— Не, не е това. Просто си мислех за мен, за избора на професия и такива неща. — Тя направи крачка напред, готова да го изпрати до входната врата.

— Не съм постъпил в полицията от благодарност към англичаните.

Ела трепна. Знаеше, че е разгадал наполовина мислите й. Родителите й не казваха ли винаги, че азиатската общност е хубаво нещо, понеже умеят да „се отблагодаряват“? Та какво можеха да знаят нейните родители? Всичките им приятели бяха богати, бели и на средна възраст. Баща й винаги черпеше мненията си от статиите в „Телеграф“, въпреки че й бе отнело доста време, докато го осъзнае. Те не можеха да знаят какво мисли човек като Джаз. Нито пък тя.

Ела отново го погледна. В изражението му вече нямаше сарказъм.

— Постъпих в полицията, защото като дете гледах „Шейн“.

— Филмът?

— Филмът. Исках да бъда герой от Дивия запад. Полицията просто беше следващият вариант.

Ела кимна. Думите извикаха в съзнанието й една песен от албума на „ЕЛО“, който Фейт често пускаше. Там се говореше за някой, който язди към залеза с момиче от Запада. Е, той щеше да язди с момиче от Изтока, но иначе го разбираше.

Джаз отвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Ела го последва, понеже чувстваше, че ще е доста неучтиво от нейна страна да не го изпрати. Стигнаха входната врата.

— Ако дойда утре в осем и половина, ще мога ли да си свърша работата, преди да си тръгнала за курса?

— Виж, по-добре си извади ключове. Глупаво е да не можеш да влезеш, когато се наложи. — Тя отиде до кухнята, извади един от резервните комплекти, които беше скрила в чекмеджето, и му го подаде. — Ако ще ви съдействаме, да го правим както трябва.

Той пое връзката ключове и ги стисна.

— Благодаря ти, Ела. Това ще направи живота ми далеч по-лесен.

— Няма нищо.

Тя го изпрати, помаха бодро и затвори вратата, преди да е стигнал до колата си. После хукна нагоре по стълбите и влетя в спалнята си. През стъклата струеше жълтата светлина на вечерното слънце. Крехката камера стоеше върху столчето си и гледаше под ъгъл през прозореца, иначе нямаше никакви други признаци, че е бил там. Ела се хвърли на леглото, изпружи небрежно крака върху завивките и впери поглед в тавана. Прекара още веднъж разговора през главата си. Защо бе изпитала нуждата да му наговори толкова неща? Нима го бе грижа за нейните мотиви или за това какво мисли баща й? Какво, за бога, й ставаше?

Тя затвори очи. Това не бе нищо друго, освен моментно умопомрачение, предизвикано от шока, че го завари в спалнята си. А и денят от самото начало си беше странен. Последното нещо, за което искаше да мисли сега, бяха мъжете. Особено женените. Или сгодените — чиито годеници в момента гостуваха в Мадрас, но иначе живееха в Лутън. И които смятаха да следят наркопласьори от нейния прозорец. Това отклони мислите й в непредвидена посока. Колко хубаво щеше да бъде, ако животът й бе малко по-прост.

 

 

Ако Мат не бе толкова привлекателен, опростяването на живота можеше да се постигне само с едно усилие на волята. Ела го гледаше тъжно от стола и въртеше писалката между пръстите си. Защо трябваше да бъде от мъжете, които изглеждат така, сякаш дънките са изобретени специално за тях? Имаше перфектно дупе и силни бедра, които този род панталони само подчертаваха. А сега Ела знаеше, че е не по-малко привлекателен, когато дънките му лежат на пода в спалнята й. Изглеждаше толкова разсеян, че изтри с ръкава на пуловера си напречния разрез на растението, което беше скицирал върху черната дъска. После примигна при вида на зелените и розовите петна по вълнената тъкан, сякаш нямаше представа как са попаднали там, и погледна бодро класа.

— Е, няма значение. За това не ни е нужна черна дъска. Да поговорим за безопасността на труда. Донесъл съм едни листовки специално за вас.

— Мамка му, пак са онези скучни стари ташаци, пардон, казуси!… — запротестира Джон и се хвана с две ръце за главата.

— Да, точно тези скучни стари ташаци — отвърна Мат, порови в куфарчето си и измъкна една папка.

Пиер се наведе към Ела и захихика с ръка на устата.

— Мисля, че тук научавам повече р-хазговорен английски от всяко друго място. Харесва ми. Мамка му, какви скучни стари ташаци!

— Само не повтаряй това пред клиентите на Замъка — прошепна му в отговор тя. — Не мисля, че на Реймънд много ще му се понрави, докато сервира специалитетите си.

Пиер потупа заговорнически едната си ноздра и се ухили.

— Няма да ти се струва толкова отегчително един ден, когато основеш своя фирма — посъветва Мат Джон, като извади куп листове от папката и му ги подаде да ги пусне из класа. — Ако имаш персонал, си отговорен пред закона. Всяко нещо — от мокрия под до пропуснатите инструкции за носене на подходящо предпазно облекло, ще ти докара големи неприятности.

— Нещо не се виждам със собствена фирма. Освен ако не е публичен дом — отбеляза Джон, докато подаваше листовете на Валъри. Тя ги пое с празен поглед.

— В този случай също ще трябва да спазваш правилата за безопасност на труда — отвърна Мат, върна се до бюрото, приседна на края му и остави крака си да се люлее нехайно във въздуха. — Но както и да е, това е част от курса и трябва да се уверя, че всички сте го научили.

— Добре тогава — примири се Джон, пооправи листовете на масата пред себе си, изстена жално и се приготви да ги прочете. Мат се усмихна, докато го гледаше как притихва и се задълбочава в четенето.

Ела пък наблюдаваше Мат. Листовките се предаваха от човек на човек и той продължаваше да избягва погледа й. Така беше от сутринта. Изглеждаше бодър и весел, макар и малко нервен, но ако не се смятаха няколкото общи погледа към класа в навеса със саксиите и следобед, докато работеха в стаята, той като че ли не забелязваше съществуването й. Преди да й признае, че се чувства виновен, задето е прекарал нощта с нея, той я беше погледнал весело, дори й беше намигнал. После думите бяха превърнали тревогите й в реалност. Пиер й подаде един лист. Тя го взе и го сложи на масата пред себе си.

Въздъхна безшумно, подпря брадичка на дланите си и се загледа в Мат, който изтупваше тебешира от ръкава си. Обикновено безгрижните му очи бяха леко намръщени. Тя загриза замислено бузата си.

Какво ставаше всъщност? Беше очаквала изблик на разкаяние, няколко думи в смисъл, че се е почувствал мерзавец след завръщането на Лорна. Но не беше предполагала, че ще е завинаги. Беше й казал, че за пръв път изневерява на жена си. Наистина ли говореше сериозно? Възможно ли бе да не е само моментна реакция, след като е зърнал лицето на съпругата си, а истинска вина?

Неочаквано той вдигна глава и погледите им се срещнаха. Ела се поизправи и свали ръка от лицето си. Известно време лицата им останаха безизразни. След това тя леко му се усмихна.

Той примигна объркано и извърна очи.

 

 

— Искам да ти представя Саймън — съобщи Фейт.

Ела вдигна поглед от седемсантиметровата бразда, която беше направила в стената на дневната, докато се опитваше да забие един пирон. Миранда надникна от кухнята с цедка в ръка, вече отмятайки игриво коси. Саймън бе мъжко име, така че го правеше за всеки случай. Двете зяпнаха учудено, когато Фейт посочи навитото на руло одеяло, което държеше под мишница. От него се показваше влажно черно носле.

— Саймън? — попита немощно Ела.

Фейт отгърна одеялото и оттам надзърнаха две кръгли кафяви очи. Чу се ниско, гърлено скимтене.

— Не беше лесно да го донеса до дома, затова реших да го увия в одеяло. Все пак вали.

Ела се отдръпна от прозореца. Завесите, които трябваше да се закачат лесно, можеха да почакат. Дупката в стената също не бе толкова важна. Под мишницата на Фейт се гърчеше някакво влажно, скимтящо същество.

— Фейт, това ли е нещото, което казах, че можеш да донесеш?

— Саймън не е нещо, нали така, миличък? — Фейт допря нос до влажната черна бучка и го потърка в нея. — Ти си една малка заблудена душица и ние много ще те обичаме, нали?

Саймън изскимтя в отговор. Ела усети как стомахът й се свива, но се опита да го потисне.

— Куче е, нали? — запита без нужда тя.

Фейт вдигна поглед и примижа през опръсканите си от дъжда очила.

— Очевидно не е костенурка. Поне това би трябвало да си разбрала.

Ела прехапа устни. Сарказмът на Фейт като че ли с всеки изминал ден се усъвършенстваше. Тя се примъкна до влажното носле и погледна в стреснатите очи на животинчето.

— Хей, здрасти — каза му меко. След това вдигна очи и погледна намръщено Фейт. — Фейт, това е малко куче, а не голямо. Ще подскача навсякъде из къщата и ще пикае къде ли не. Не можем да се справим с него. Хубаво е, но ще трябва да кажа „не“. Съжалявам.

Фейт наведе глава, погледна Саймън и вдигна очи към Ела в няма молба.

— Добре — прошепна. — Сама го обясни на Саймън. Но го направи внимателно. Виждаш ли, крачето му е счупено, защото последният му стопанин се е отегчил от него още щом е престанал да бъде кутре и го е изхвърлил от прозореца на спалнята си. Не искам да си мисли, че никой не го иска.

— Мили господи! — възкликна Миранда и опря примирено глава на касата на вратата.

— О, Фейт! — изстена Ела. — Защо трябваше да ми го казваш?

— Защото е истина — отвърна неумолимо Фейт. — Но може да се счита и за предимство. Не може да скача навсякъде, защото едното му краче е с шина, и няма да прави толкова бели, колкото кучетата на неговата възраст, понеже куца здравата. Би могло да се каже, че сме направили добра сделка. Особено — прибави ниско тя — като се има предвид, че е безплатен. Той е мелез, а никой не иска мелези.

— О, моля те! — рече Миранда и отпусна уморено ръката с цедката.

— Господи, Фейт, би трябвало да се занимаваш с благотворителност. Можеш спокойно да ми измъкнеш всичките спестявания — изпуфтя Ела и посегна колебливо към черното носле. Изпод него се показа един бледорозов език, който я близна по пръста.

Май не си бе представяла нещата по този начин. Усети как козината на кучето настръхва под пръстите й. Саймън я захапа игриво. Една рошава лапа се протегна от одеялото и я потупа по ръката. Ела се вгледа в очите му. Веждите му като че ли се повдигнаха умолително. Тя замърда ръка и кученцето я захапа здраво, но нежно.

— И така — рече Фейт. — Утре ще го отнеса в кучешкия приют. Ще бъде малко самотен в някоя от онези телени клетки, но обикновено ги държат само няколко месеца, преди да ги приспят.

— Ще го задържим! — викна Ела.

— Само при едно условие — намеси се Миранда, като се отдръпна от вратата. — Ще спи в моето легло.

— Не, всичко е наред — настоя Ела. Може да спи при мен. Аз казах на Фейт, че може да донесе животно у дома, така че ми се полага.

— Не, Ела — рече Миранда и устните й потрепнаха. Сетне се приближи до Саймън, посегна с пръст и го погали по нослето. Той изръмжа доволно. — Виждаш ли? Аз му харесвам най-много. Може да спи при мен. Няма проблеми.

— В моята спалня ще му бъде по-спокойно — каза Ела, като я погледна многозначително.

Миранда повдигна вежди в отговор.

— Не и ако се съди по изминалата седмица, захарче. А и не можем да оставим тази впечатлителна душичка да слуша непрестанно „ЕЛО“, така че стаята на Фейт отпада. Трябва да е при мен. — Тя посочи Ела с цедката, когато последната понечи да възрази. — И без възражения. Точка.

— Ей, вие двете! — възкликна Фейт и поклати глава. — Такива сте егоистки. Крачето му е счупено. Как изобщо смятате, че ще се качва по стълбите?

Тя разви одеялото и внимателно постави Саймън върху килима. Още щом го зърна, сърцето на Ела се сви от жалост. Едната от предните му лапи беше стегнато превързана. Той закуцука към нея, като размаха опашката си дружелюбно. Ела клекна и му позволи да стъпи с предните си лапи на скута й. За кучето животът просто продължаваше и макар че шината му пречеше, се радваше на момента. Не можеше да не му се възхити. Тя го погали по главата, после импулсивно се наведе и го целуна. Саймън изскимтя доволно и закуцука да изучи Миранда, която също клекна, въпреки фините си чорапогащи.

Ела вдигна поглед към Фейт, която все още стоеше с шлифера и влажното одеяло в ръце, и изпита желание да я прегърне.

— Леле, той пикае на килима! — съобщи Миранда. — Имам чувството, че го прави с изследователска цел.

— Леглото му ще е тук, долу — каза Фейт и си побутна очилата. — И още от самото начало трябва да му покажем правилата. Ще го разхождам сутрин и вечер, за да свикне, че тогава се ходи по нужда. А в обедната почивка мога да наминавам, за да го наглеждам.

Ела кимна. В тази област бе пълен лаик. Каквито и други знания да имаха двете с Миранда, когато станеше дума за животни, Фейт беше експерт.

— И много добре ще направите, ако не се размеквате, когато започне да скимти. Не му позволявайте да се качва горе. Тук можем да го глезим колкото си искаме, но ако го обучим, ще свикне да стои на долния етаж. — Ела и Миранда казаха едновременно „ооо!“ в знак на протест, но Фейт поклати глава. — Имайте ми доверие. Така е най-добре. И… — Тя надникна над рамото на Ела. Ела примигна глупаво.

— Какво има?

— Стената. Какво си направила с нея?

Ела погледна към кратера, който беше оставила след, опитите си с пирона и чука.

— Исках да поставя връвчици. За завесите. Да можем да ги окачваме. — Усети как гласът й отслабва под аналитичния поглед на Фейт. — И да изглеждат хубаво.

— Това е твърда стена. Трябват ти бормашина и дюбел или пък подходящ гвоздей.

Ела кимна все още без да става от пода. Подходящ гвоздей. Подходяща бормашина. Подходящо легло за Саймън. Фейт знаеше кои са подходящите неща за всяка ситуация. Жалко, че не можеше да й даде съвет за подходящия мъж.

— Фейт, ще се ожениш ли за мен?

— Не ставай глупава. — Фейт бръкна в огромната си чанта и извади консерва кучешка храна. — Сега ще нахраня Саймън, а вие двете можете да му направите легло. Става ли?

— Става — отвърнаха Миранда и Ела и погледнаха с копнеж към порасналото кутре, което се претърколи в скута на Миранда и размаха крака във въздуха.

— Мъже! — зацъка с език Фейт, докато минаваше покрай Миранда на път за кухнята.

Телефонът звънна. Ела го погледна с неприязън, но след това й дойде наум, че може да е Мат. Миранда беше заета да гали Саймън по коремчето.

— Аз ще вдигна.

Тя пропълзя до телефона, а Саймън се претърколи възторжено от скута на Миранда и неволно направи циганско колело. Ела прихна в слушалката.

— Миранда? — попита един мъжки глас с хубав американски акцент.

— А-а…

Саймън се хвърли развълнувано към лицето на Ела и я захапа по носа. Тя прихна, докато се претърколваше назад.

— Тук е Ланс. В неподходящ момент ли се обаждам?

Изведнъж Ела осъзна, че е легнала точно върху направената от Саймън локвичка, и погледна към Миранда, която се мъчеше да примами кучето обратно в скута си. Ланс? Бившият съпруг на Миранда? Колко американци на име Ланс имаше по света? Не можеше да не е същият.

— Тук е — рече тя и протегна слушалката към Миранда, като я закри с ръка.

— О, благодаря — прошепна Миранда, пое слушалката и се покашля. Сетне стана и й обърна гръб. Саймън полетя от скута й и се стовари тежко върху гърдите на Ела.

— Хайде, приятелче — рече Ела и го вдигна на ръце. — Да вървим в кухнята. Време е за вечеря.

После излезе от дневната и затвори тихичко вратата след себе си.