Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (7)

Седма глава

— Господи, какво е това сега?

Ела се блъсна в гърба на рязко спрялата в антрето Миранда. Едно парче препечена филийка с мармалад изхвръкна от чинията й и се приземи върху кремавата пътека.

— Виж какво направи! Как можеш да спираш така? Знаеш, че няма достатъчно място. А и ще закъснея, ако продължаваш да ме бавиш. Дори още не съм се гримирала.

— Какво е това?

Миранда посочи голямото огледало, което Ела бе подпряла в антрето с надеждата, че в някой момент Фейт ще го забележи, ще й предложи да вземе от техните подходящата бургия и ще го окачи на стената. Но този път възнамеряваше да я остави да действа сама, от началото до края. Предишния следобед беше боядисала рамката на огледалото и го бе оставила под навеса да съхне. Вечерта, преди да си легне, откри, че е готово. Затова го внесе вътре и го подпря на стената, близо до мястото, където се надяваше, че ще бъде монтирано. Миранда очевидно не го бе забелязала предишната вечер, понеже се беше върнала много късно.

Ела вдигна филийката и изстена при вида на влакънцата вълна по мармалада. Поне нямаше много мармалад по пътеката. Така или инак вече започваше да й просветва колко неподходящ е кремавият цвят за мокет в антрето.

— Просто си помислих, че ще е добре да си имаме огледало тук. Ще можем сутрин да проверяваме дали изглеждаме страхотно, преди да хукнем навън.

— Идеята, предполагам, е добра, стига отражението на Фейт да не го пропука.

Миранда свали дългото си ленено сако от закачалката, където бяха струпани всичките им връхни дрехи. Наистина имаха нужда от още закачалки. Сега под палтата можеха да скрият бременна жена. Миранда си пооправи косата, като се погледна през рамо в огледалото.

— Можеш да боядисаш рамката. Тогава ще изглежда доста прилично.

Ела остана изумена с филийката в ръце, загледана в отражението на Миранда.

— Но аз я боядисах!

— А, да. — Миранда вече бъркаше в чантичката си за ключовете на колата. — Извинявай, не исках да прозвучи грубо. Значи това е грундът.

— Не! — Ела придърпа ризата си надолу, като полагаше усилия да не се вкисне. Стигаше й, че ще се наложи отново да гледа Мат в очите и да дебне удобен момент да поговорят. Тази неприятност й бе напълно достатъчна за понеделник сутрин. — Това е крайният продукт.

— О!

Миранда спря и отново се вторачи в огледалото. После погледна безизразно Ела и тръгна към входната врата.

— Модерно е! — натърти Ела, но вече усещаше как в стомаха й се надига обида. — Не си ли гледала предаванията, в които преобразяват стари мебели? Боядисват ги, а след това взимат един парцал и започват да трият повърхността, докато не добие напълно естествен вид.

— Значи първо ги боядисваш, а сетне избърсваш всичко, за да прилича на грунд. При това в джодженовозелено. Превъзходно. — Очите на Миранда проблеснаха весело. — Виж, не ми обръщай внимание. Ако не внимавам, може да закъснея. Чаооо!

Тя се измъкна навън и затръшна вратата. Ела се загледа безутешно в празното пространство, останало след нея.

— Дори не беше тук, когато трябваше да кажеш мнението си, проклета вещица такава!

— Добро утро — прозвуча тихият глас на Фейт, която слизаше с тежки стъпки по стълбите, мятайки на рамо огромната си чанта.

— Какво му има? — попита Ела и посочи огледалото, Фейт застана няколко крачки встрани, за да не вижда отражението си, и огледа рамката.

— Това ли е, дето го правиш от вчера насам?

— Да — отвърна Ела и прехапа устни. — Какво… — Тя преглътна. — Какво мислиш? Ама честно!

Фейт я погледна нерешително, бутна очилата си нагоре и трепна, когато закачи с нокът пластира под носа си. После отново огледа рамката.

— На мен ми допада, че златното се вижда през зеленото.

— Наистина ли?

— Да. Донякъде. Съжалявам, трябва вече да тръгвам. Може ли да поговорим за това довечера?

Ела захапа яростно филийката, но устата й се напълни с власинки от килима и тя побърза да изплюе хапката в чинията си.

— Извинявай. Трябва да отида навреме, понеже Джанет винаги закъснява, а все някой трябва да стои на телефона. Ще се наложи да потичам.

— А, да. Върви.

Ела отвори входната врата и й махна с ръка да тръгва, Фейт се промъкна покрай нея, като закопчаваше копчетата на шлифера си.

— Съжалявам.

— Хайде, омитай се.

— Добре.

Ела постоя така с чиния в едната ръка, а другата, сложена върху бравата. Мислеше си дали рамката няма да изглежда по-добре на естествена светлина. Входната врата нямаше прозорче, а светлината на стоватовата крушка в антрето бе доста студена. Ела отвори докрай вратата, придърпа огледалото и устата й зяпна.

Снощи й се бе сторило страшно хубаво. Беше приложила всичко видяно в предаването по телевизията и изпита задоволство при мисълта, че се е справила отлично. Днес обаче й изглеждаше така, сякаш бе дала кофа с боя на тумба тригодишни малчугани и ги бе оставила да се проявят върху рамката.

— Мамка му! — изруга отчаяно тя. На всичко отгоре закъсняваше. Беше почти напълно облечена, но се налагаше да претупа грима си. А днес повече отвсякога й се искаше да изглежда абсолютно зашеметяващо. — Мамината му мръсна, гадна, противна!

Но нямаше време да стои и да ругае. Тя се обърна да затвори входната врата и се стъписа.

Мъжът от Скотланд Ярд стоеше на прага й. Просто стоеше и я гледаше, без да пророни и дума. Ела усети как лицето й пребледнява. За момент бе абсолютно неспособна да помръдне или да каже каквото и да било. Тя стисна здраво чинията с пропадналия сандвич.

— Добро утро — каза той.

— Добро утро — повтори Ела.

Последва кратка пауза. Той наклони глава на една страна.

— Съжалявам, че не звъннах. Надявах се да ви заваря, преди да сте тръгнали за работа.

Ела кимна. Със сигурност я беше чул как ругае като хамалин.

— Мразя понеделниците — опита се да обясни тя.

— Аз също — отвърна той.

Това бе най-човешкото нещо, което бе чула от него досега. Звучеше почти дружелюбно. Но очите му не станаха по-дружелюбни от преди. Все още изглеждаха черни и непроницаеми. Така че засега не се налагаше да прави преоценки на поведението му.

— Мога ли да вляза?

— А, да. Извинете.

Ела отстъпи настрана, за да му направи път, промъкна се покрай издутата камара от палта и накрая, когато се обърна, за да затвори вратата зад гърба му, се омота в анорака на Фейт. Нещо издрънча и се чу страдалчески вик.

— Какво беше това?

Ела махна качулката на анорака от очите си и се изправи. Той се беше хванал за глезена и правеше гримаси.

— Ударих си крака в проклетото огледало.

— О, извинете. Тук е само временно.

Той кимна напрегнато и изгледа с неприязън огледалото.

— Когато приключите с боядисването му, по-добре го окачете на стената, иначе някой може сериозно да пострада.

Ела го погледна и усети странното желание да му причини някое по-сериозно страдание. Може би да му залепи филийката с мъхестия мармалад на лицето. Но тогава срещу нея щяха да повдигнат обвинение. И как щеше да се оправдае — че го е направила, защото той се е появил и е обидил огледалото й? Или че поради ненавременната му поява не й е останало никакво време да се гримира, освен да си сложи малко хидратиращ крем и да мацне малко спирала на миглите си. Ама че гадняр!

— Е, какво желаете? Наистина бързам.

Този път той я погледна изненадано. Е, в събота може да се беше показала като мекушава, но можеше да бъде властна, и то дори прекалено. Със сигурност знаеше, че няколко от момчетата в банката я избягваха, понеже се страхуваха от нея. Тя повдигна нетърпеливо едната си вежда. В черните му очи проблесна нещо. Дано да не бе присмех.

— Дойдох да разположа апаратурата. Трябва да имаме достъп до къщата, а засега това може да стане само във ваше присъствие.

— Очевидно — рече Ела.

— Макар че много ще ни помогнете, ако ни позволите да си извадим ключ, за да можем да идваме и си отиваме, когато е необходимо.

— Какво? — Ела тракна чинията с филийката върху стълбите, сложи ръце на хълбоците си и го изгледа разлютено. — Искате ключ от къщата ми? Е, просто няма начин! Как да съм сигурна дали няма да влезете, докато съм в банята, разкарвам се в кухнята по бельо, поканила съм си приятели, или… нужно ли е да продължавам?

— Не.

— Чудесно.

— Значи остава другият вариант — да сте тук винаги когато е необходимо. Днес ще бъдем аз и още няколко души, които ще ми помогнат да монтираме апаратурата, а след това оставам само аз.

— Не мога да го направя. Очевидно е. Имам си свой живот.

— Не твърдя обратното.

— Не мога да отсъствам, когато ми скимне. Това е курс за професионална квалификация. Учебните занятия и практиката са от изключително значение. Няма как да се измъкна по средата на часовете с извинението, че ченгетата ще идват у дома.

— Не ви съветвам да го правите. Заради собствената ви безопасност ще бъде най-добре да не казвате на никого, че в къщата ви има ченгета.

— Всъщност нямах предвид, че ще кажа точно това. — Тя вдигна рамене. Полицаят вземаше надмощие с всяко следващо разумно твърдение. — Но не мога да съм тук всеки път, когато идвате. Ще трябва просто да се справите.

Опита се думите й да прозвучат възможно най-хапливо. Той я погледна недоумяващо и помълча само колкото да се потърка по брадичката.

— Как предлагате да го направим тогава? През комина? През някой заден прозорец? Да пробием дупка в стената?

— Това всъщност си е ваш проблем, нали така?

Ела си погледна ядосано часовника. Девет без двадесет. Вече нямаше време и за овлажняващия крем. И се налагаше да си сложи спиралата, докато шофира към колежа. Тя стисна зъби. Мъжът все още я наблюдаваше с нещо, което наподобяваше търпение. Детективите — или какъвто бе там — едва ли бяха известни с това си качество. Не тичаха ли с вратовръзки, извъртени на рамото, крещейки: „Стой!“ в края на всяко изречение? Тя отново премисли думите му.

— Е, ако смятате да пробивате дупка в стената, направете го тихо, иначе съседката Дорис може да получи удар. Едва не припада всеки път, когато ме види да излизам с прането.

Той си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Вижте, госпожице Нортън…

— Ела. — Нямаше намерение да се държи прекалено официално. Искаше да се съобразява с характера й, а не с формалното обръщение.

— Ела. Ти се съгласи да ни предоставиш къщата, за което сме ти много благодарни. Изключително ни е трудно да получаваме съдействие от гражданите. Няма да повярваш колко често не можем да образуваме дело поради липса на доказателства.

— Не мисля, че това обикновено ви спира.

Вече беше изрекла думите. Ела побърза да затвори уста. Той не изглеждаше особено зарадван.

— Не съм тук, за да обсъждаме връзките с обществеността. Имаме да вършим сериозна работа. Ако си променила решението си и няма да ни съдействаш, просто го кажи. Така ще престанем да си губим взаимно времето.

Ела се почеса по челото, докато размишляваше. Нокътят й се закачи в един от пластирите и тя отдръпна бързо ръка. Беше свикнала с него, както и с по-малкия на бузата си. Полицаят не беше казал нищо за тях. А и защо ли би коментирал подобно нещо? Той мислеше само за работата си. Може би именно това я дразнеше в него. За него тя сякаш бе без значение, просто една безлика фигура по пътя към целта. Дали беше женен? Не си го представяше да си ляга с пижама и да гушка някого за лека нощ. Вероятно имаше някоя ергенска бърлога. Цялата в черно и хром. С лампа с форма на тирбушон в ъгъла. И голям шип отгоре. Тя погледна крадешком към ръцете му. Нямаше и следа от халка, но мъжете обикновено не носеха. Най-вече тези, които минаваха за мъжкари. Малцина от женените й колеги си правеха труда да носят халките си. Казваха, че е в противоречие със стила им.

— Но това, което можем да направим в този случай — продължи спокойно той, — е да влезем и да излезем заедно, когато си свърша работата. А в бъдеще ще те уведомявам, когато ми дотрябва достъп, и ще идвам само когато на теб ти е удобно. Например сутрин, преди да тръгнеш за работа, или по-късно вечерта. Разбирам притесненията ти.

Изведнъж Ела се почувства неблагоразумна и заядлива. Не постъпваше като съвестен гражданин. Едва не го изхвърли, освен това беше му отказала да му съдейства само защото не й остана време да си сложи два слоя спирала. Тя вдиша дълбоко, отпусна рамене, махна падналия пред очите й кичур и направи опит да се държи по-учтиво.

— Вижте, детектив-инспектор Джазминбин. Господин Сингх. Съжалявам, не мога да си спомня името ви.

— Джаз е напълно достатъчно.

— Благодаря, Джаз. Извинявам се за противното си държане. Закъснявам за час и не съм разпознала иглолистните, които ми дадоха за домашно. Мисля, че телефонът ми не работи. Вчера стената на душ-кабината ми експлодира и като капак на всичко прекарах три часа в боядисване на това огледало, което сега прилича на пълен боклук. Остават ми три секунди, за да се превърна от Марк Боулън в София Лорен. Не мога да кажа, че си избрал най-подходящия момент.

— Извинявай — рече той. Изглеждаше почти разкаян. Когато погледът му омекна, миглите му сякаш станаха по-дълги и тъмни. Ела реши, че трябва да е бил красиво дете. Мисълта я изненада, но наистина си го представяше с мека като коприна атрацитеночерна коса и блеснали тъмни очи как тича из някаква градина с воден пистолет в ръка. Тя се намръщи, сякаш видението бе прелетяло през ума й изцяло по негова вина.

— Трябва да вървя. Излезте, когато решите — каза рязко тя.

— Чудесно. Сега ще взема от колата, каквото ни трябва и ще доведа колегата си. Още веднъж ти благодаря, Ела. Нямаш представа колко важно е за нас подобно отношение.

— Няма проблеми.

Ела тръгна да се качва нагоре и стъпи точно върху филийката, която миг преди това се бе изхлузила от чинията.

— О, за бога! — изсъска тя. Обърна се изчервена да види как е възприел сцената, но той вече беше изчезнал.

Докато минаваше покрай къщата два номера по-надолу по улицата, Ела я погледна крадешком и отново впери очи в пътя. Досега не й беше обръщала особено внимание. Изглеждаше скучна и порутена, както повечето на тази улица, и по нищо не се различаваше от тях. Не беше нейна работа да се интересува кой влиза и излиза от номер единадесет, но я гризеше любопитство. Някъде зад първоначалната тревога от пристигането на двамата полицаи се криеше лекото вълнение, че е станала част от нещо важно. Никога не бе съдила хората, които се занимаваха с наркотици, нито пък се бе замисляла за това, но сега беше убедена, че номер единадесет е пълен с лукави събратя на Пит Посълтуейт^[1], които се спотайват зад спуснатите завеси. Не знаеше как точно стават тези неща, но дълбоко в нея се беше събудило чувството за морален дълг. Докато онези не разберяха кой е Джаз и не им се стореше странно, че един готин азиатец си е наумил да посещава редовно къщичката им, всичко щеше да бъде наред.

— Готин — повтори си тя.

Смръщи вежди, докато набираше скорост по една права отсечка, и включи радиото, за да чуе последните новини. Е, да, наистина беше готин. Тази мисъл се бе появила някак неволно. Дали щеше да се обиди, ако разбереше, че тя го мисли за „готин азиатец“? И за това не се беше замисляла. Но пък едва ли щеше да стане тема на разговорите им, ако изобщо имаше такива. „Как би трябвало да мисля за вас, детектив-инспектор Джаз Сингх?“ Не, това беше нелепо. Какво ли би отговорил той? „Мислете за мен като за човека, който ви се натрапва в къщата.“ Това бе доста точно определение. Само да не пипаше нищо. И да не местеше това-онова. Ела знаеше къде се намира всяка вещ и винаги се ядосваше, когато някой си наумеше да прави реорганизации. Но той щеше да усети това. Беше видял заплашителния й поглед.

Тя зави към входа на колежа и спря на калния паркинг до ливадката, където двойка коне пасяха кротко и се гледаха влюбено. Дали им беше трудно на полицаите негри или азиатци? Доколкото беше чела, да. Тя намери едно празно място и отново си погледна часовника.

— Мамка му!

Грабна си чантата от задната седалка, изскочи навън и затръшна вратата, като спря само колкото да заключи.

— Здрасти, Ела! — Беше Джон, викаше я от другия край на паркинга. Той дотича до нея с грубите си ботуши и папката под мишница, захвърляйки фаса. — Справи ли се с иглолистните?

— Не, не ми стигна времето. Но направих повечето. А ти?

— Надявах се да седна до теб и да преписвам.

— Струва ми се, че Пиер напълно ще се обърка, ако трябва да си смени мястото с някого. Явно обича постоянните неща. — Тя му се усмихна топло, докато подтичваха към къщичката, където се провеждаха занятията. — Благодаря ти, че дойде в петък.

— Ей, няма защо. Беше страхотно.

— Виж, Джон, мога ли да ти задам един необичаен въпрос?

Той се засмя високо, докато тичаха.

— Отговорът е „да“.

— Какво „да“?

— Можеш да имаш тялото ми.

Ела се изкикоти. Слънцето се показа иззад облаците и започна да става по-топло. Тя вдиша дълбоко въздуха на селскостопанския двор. Беше страхотно, че е тук и че ще се занимава точно с това в тази понеделнишка сутрин. Вече не я интересуваше толкова как ще я погледне Мат. Двамата спряха пред бетонните стъпала на къщичката.

— Е, какъв е въпросът все пак? — попита ухилен Джон.

— Ами всъщност се чудех къде си роден.

Той я погледна озадачено, после отметна глава назад и отново се засмя. Този път Ела не беше сигурна, че е чак толкова весело.

— Дявол да го вземе, че в този въпрос няма нищо странно. През пет минути ми го задават.

— О, не, нямах предвид това. Ужасно съжалявам. Става дума за нещо друго. Аз… — Ела усети, че се изчервява. — Виж, наистина съжалявам, Джон. Просто имам един… един приятел. Той е азиатец. Искам да кажа, очевидно е британец, но сигурно има роднини в Азия. Или поне е имал. Просто се питах за някои неща, които досега не са ми хрумвали.

Ставаше все по-лошо. Говореше несвързано и се излагаше, а Джон, който й беше симпатичен, я гледаше с нарастваща изненада. Последното нещо, което искаше, бе да го обиди. Щеше й се да си вземе глупавия въпрос назад.

— Виж, Ела, ако искаш да обсъждаме расови въпроси, трябва да запаля една цигара.

— Добре.

— Хайде да влизаме.

— Да. Извинявай.

Той отвори вратата и отстъпи, за да й направи път. Ела се поколеба на стъпалото.

— Виж, изобщо не биваше да ти задавам този въпрос. Не исках да се получи така.

— Стига си стъпвала на пръсти, глупава жено. Роден съм в Клапъм, но поддържам отбора по крикет на Антилските острови. Това ли имаше предвид?

Тя се покашля и бузите й пламнаха.

— Долу-горе. — После влезе в преддверието и си оправи ризата, готова да пристъпи в класната стая. — Аз… Мислил ли си някога да постъпиш на работа в полицията?

Отново погледна лицето на Джон. Устата му беше зяпнала, очите му приличаха на топки за голф и очевидно въпросът го бе накарал да занемее. Ела посегна към бравата, като полагаше всички усилия да се овладее. Вече чуваше гласа на Мат, който отекваше в класната стая. Тя си пое дълбоко дъх.

— Забрави, че съм те попитала — смотолеви, преди да отвори вратата.

 

 

Мат прекъсна монолога си и остана с протегната към черната дъска ръка, докато Ела и Джон се промъкваха към местата си.

— Ела е виновна — започна веднага Джон. — Щяхме да пристигнем седем секунди по-рано, но тя изведнъж взе да се прави на скапания Дейвид Димбълби^[2]. Освен това не съм научил иглолистните. Съжалявам.

— Ама че изненада! — подкачи го добродушно Мат. — За съжаление не успяхте да пропуснете теста. Трябваше да дойдете доста по-късно.

— Ще го запомня за другия път.

Ела се настани на мястото си, отвърна възможно най-топло на радостната усмивка на Пиер и придърпа теста, който той беше взел за нея.

— Благодаря — прошепна му, съблече си жилетката и я метна на облегалката на стола.

После бръкна за химикалка в чантата и се суети толкова дълго, колкото бе възможно. Не смееше да вдигне поглед, за да види дали Мат ще й обърне някакво внимание. Той огледа стаята и започна да обяснява какво ще правят тази сутрин. Говореше както обикновено — с весели пламъчета в очите и с много шеговити забележки, насочени главно към Джон, който седеше на първия ред и винаги имаше готов отговор за тях. Тоест държеше се съвсем делово. Ела не сваляше очи от него и точно когато й се стори, че случилото се не е променило абсолютно нищо, той й намигна.

Топлина заля тялото й и тя му се усмихна глупаво. Очевидно имаше някаква основателна причина да не й се обади. Може би жена му се е върнала по-рано. Или майка му се е разболяла. Или пък му се е обадил някой приятел в беда и той е трябвало да захвърли всичко останало, за да му помогне. Всичко можеше да се е случило. Ела просто нямаше сили да предположи най-лошото. По-късно щяха да поговорят и от притесненията й нямаше да остане и следа. Усещаше, че скоро пак ще бъдат заедно и този път ще е далеч по-романтично, отколкото в спалнята й в тясната, пълна с хора къща. Може би в някой селски хотел. Или през уикенда в Париж. Тогава щеше да овладее положението и да му покаже истинската си същност. Една изтънчена жена със зашеметяваща биография, която при добро настроение можеше да бъде толкова съблазнителна, че да превърне мъжа в покорен роб, издаващ само нечленоразделни звуци. Тя тръсна уверено коса. Класът притихна и всички се съсредоточиха в теста за иглолистните.

— Ела? — побутна я разтревожено Пиер.

— Какво? — усмихна му се благосклонно тя.

— Какво е станало с лицето ти? Цялото е в пластири, защо?

Тя стисна писалката, но упорито продължаваше да се усмихва. Гласът на Джон отекна в стаята:

— Порязала си се, докато си се бръснала, нали така, пате?

Е, явно не изглеждаше страхотно в момента. Но тя запази хладнокръвие и си обеща, че ще направи всичко възможно Мат скоро да я види в друга светлина.