Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (5)

Пета глава

— Дяволите да го вземат, мамка му, Миранда! — Ела крачеше като побесняла из стаята и пет пари не даваше, че халатът й се развява, а главата й прилича на птиче гнездо. — Искам да кажа, триста дяволи!

Миранда отново беше заела мястото си на канапето. Очевидно бе решила да мине без кръгчета от краставици, но очите й бяха затворени, което още повече вбесяваше Ела. Фейт стоеше нерешително на вратата на кухнята — нито в дневната, нито извън нея. Уж беше при тях, но не беше. За момента Ела реши да не й обръща внимание.

— За бога, Миранда, обясни ми защо ни забърка в това?

Миранда изстена морно.

— Няма ли най-сетне да се успокоиш? Мъчи ме махмурлук и не съм спала. Не мога сега да се разправям с теб.

— Ти наистина пет пари не даваш. Хубаво ме насади. Какво можех да им кажа? Трябваше да се съглася и всичко стана заради теб.

— Не, не е заради мен — отвърна лениво Миранда. — Къщата си е твоя, твое беше и решението.

— Не, Миранда! Не беше така. Ти не ми остави избор.

— Винаги имаш избор. — Миранда опъна краката си и отново ги отпусна. — Защо никой никога не си го признава? Имаш избор, вземаш решение и след това обвиняваш някой друг. Житейско правило.

Ела спря и подръпна колана на халата си.

— Това са просто софизми и ти го знаеш.

— По-добре обясни думата на Фейт. Знам, че се спотайва някъде там и ако не го направиш, ще изгуби нишката на разговора.

Ела хвърли поглед към Фейт и видя как клепките й пърхат зад очилата. Тя отстъпи назад в кухнята и затвори вратата.

— О, не, недей! — рече Ела, скочи към вратата и я отвори. Фейт я гледаше разтревожено от другата страна. — Ела тук, седни. Това засяга и теб.

Изражението й остана неумолимо, Фейт се промъкна плахо покрай стената и когато стигна до прозореца на дневната, й кимна, сякаш искаше да покаже, че именно там е възнамерявала да отиде.

— Така! — произнесе решително Ела.

Беше водила съвещания. Това тук по нищо не се различаваше. Просто трябваше да се започне с искрено изразяване на чувствата. Ако бъдеха честни една с друга, можеха да преминат към съставяне на конструктивна стратегия, с която всички да са съгласни.

— Това засяга всички ни. Благодарение на теб, Миранда, сега къщата ни денонощно ще гъмжи от Кийстоунови ченгета^[1]. — Ела отново закрачи по килима. Искаше й се Миранда да отвори очи, за да може поне да види физическото проявление на недоволството й. — И това изобщо не ми се нрави!

— Едва ли ще са Кийстоунови ченгета — въздъхна Миранда. — Онзи знаеше какво прави. Сигурна съм, че ще бъде дискретен.

— Не е там работата — настоя Ела. — Трябваше да ни дадеш възможност първо да го обсъдим. Като домакинство. Като екип. Така щяхме да стигнем до единодушно решение.

— Чудесно — каза отегчено Миранда. — Хайде тогава да го обсъдим и всяка да говори само когато й е дошъл редът, става ли? Ние сме големи хора, Ела. Ако имаме да кажем нещо, ще го кажем.

— Но аз нищо не можех да направя! — Ела спря и стисна сключените си пръсти. — Ако бях отказала на онзи проклет детектив, той щеше да си помисли, че крия нещо. Че съм някоя нещастна глупачка или че съм замесена в играта. Затова бях принудена да се съглася. — Миранда подсмръкна. Ела продължи: — Затова всичко, което искам да кажа в този момент — спокойно, но честно — е, че всяка от нас трябва да изрази чувствата си, за да са наясно другите с тях.

— Моите чувства очевидно не са така сложни като твоите, Ела — каза Миранда и отвори едното си око. Ела закрачи напред-назад, за да се възползва от вниманието й. В миналото я бяха хвалили, че има „присъствие“ на съвещанията. Хората винаги я слушаха. И с Миранда би трябвало да е същото. Но тя само се намести по-удобно на канапето. — Аз съм лесна.

Фейт се изкикоти. Ела я изгледа намръщено.

— Но те ще използват именно моята спалня! Аз съм тази, която ще живее заобиколена от камери. — Тя си пое дъх. — Последната дума трябваше да е моя.

— Но ти имаше възможност да кажеш последната дума — рече уморено Миранда. — Виж, имала съм си работа с полицията, докато работех за саудитските авиолинии. Донякъде и сега, макар че поемам само частни полети. Много от ченгетата са свестни хора. Така че не е станало кой знае какво.

— Да, но… — Ела млъкна. Имаше усещането, че губи битката. Тя се отказа и седна на креслото с гръб към прозореца. — Добре. Наистина имах последната дума. Просто искам да кажа, че ако в бъдеще се случи нещо подобно, трябва да го обсъждаме, преди да сме поели ангажимент.

— Прието и разбрано — усмихна й се сънливо Миранда. — Нещо друго, което да обсъдим сега, след като така и така имаме домашен съвет? Например оставянето на пастата за зъби отворена? Миризмата на бульон в кухнята, защото някои хора не си мият съдовете след ядене? Обвивките от шоколад, които се изхвърлят в кошчето в банята?

Ела отпусна глава назад и се загледа в тавана. Усещаше леко напрежение в тила и остана така, докато не й премина. Връщането в Оксфордшир и заниманията с градинарство не биваше да я напрягат. Банковото дело я напрягаше. Това тук трябваше само да я забавлява.

— Просто исках да разчистя пътищата за общуване — рече тя и трепна от познатата терминология. — Но това е всичко, което имам да кажа. Мисля, че ще можем да се справим с новото развитие на нещата. Просто трябва да се стегнем.

— Окей — пророни Миранда и отново затвори очи.

— И може би онзи от Скотланд Ярд няма да ни изглежда толкова страшен, след като го опознаем.

Този път Миранда отвори и двете си очи и ги впери в Ела.

— Мислех, че го харесваш. Инстинктите никога не ме лъжат. Би трябвало да отворя агенция за запознанства. Ще направя милиони.

— Изобщо не го харесвам!

Ела беше ужасена. В протеста й нямаше нищо престорено. Смяташе го за олицетворение на всичко, което избягваше в живота.

— Добре де, сбъркала съм — призна Миранда.

— И — настоя Ела — понеже така или иначе сме се събрали… — Тя изгледа лениво отпуснатата фигура на Миранда. — … предлагам да свършим нещо. Какво ще кажете да забием онази кука?

Последва пауза. Миранда гледаше безучастно. Неочаквано Ела чу как Фейт прави крачка напред. Беше забравила, че е зад гърба й и се спотайва до завесите.

— Трябва ни подходяща бургия — рече Фейт. — Ще помоля мама да ни донесе.

 

 

Фейт не беше много висока, но когато нейните родители застанаха на прага, облечени с мушами и с каски на главата, Ела осъзна, че са джуджета в сравнение с дъщеря си. Нямаха и метър и половина. Бяха пристигнали с мотор и носеха защитни костюми, той — в зелено, а тя — в сигнално жълто. Краищата на крачолите им бяха запретнати и отдолу се показваха гумени ботуши. Облеклото им бе накарало Ела да се намръщи озадачено, когато отвори вратата боса, само по шорти в цвят каки и свободна бяла риза със запретнати до лактите ръкави. Не виждаше признаци за дъжд. Навън слънцето прежуряше и по небето нямаше нито едно облаче. Майката на Фейт й подаде една проста картонена кутия, на която с маркер беше написано „Бормашина“.

— Тя звънна и каза, че се нуждаете от това.

— О, чудесно. — Ела пое с благодарност кутията и отвори широко вратата. — А вие непременно трябва да влезете за по чаша чай.

Очите на бащата й се усмихнаха изпод каската и той пристъпи смело напред, но в следващия момент бе хванат за ръкава и бе издърпан обратно, преди протегнатият му крак да е докоснал земята.

— Много любезно от ваша страна — рече майката на Фейт, — но трябва да вървим.

Настъпи кратка пауза. Ела огледа първо единия, после другия. Двамата й отвърнаха със същото.

— Тя… — започна майката на Фейт, млъкна и запристъпя неловко от крак на крак. — Тя е добре, нали?

— Разбира се — засия Ела. — Чувства се чудесно. Сега ще я повикам да я видите.

— Няма нужда. Ще тръгваме вече.

Ела кимна. Никой не се помръдна.

— Вижте, защо да не я извикам? Тя е горе и работи с Миранда върху стената на душ-кабината.

— Работи върху стената на душ-кабината? — рече доволно майката на Фейт. — Е, това е хубаво. Няма да я безпокоим.

— О, ами добре! Както искате — отвърна Ела и отново се усмихна.

— Да, тя е много сръчна.

— Надявах се да е така — рече Ела и направи гримаса. — Аз самата съм пълна с идеи, но не съм практична, колкото си мислех. Фейт изглежда… — Тя млъкна, докато търсеше точната дума.

— Практична е — отбеляза сухо майка й. — Няма нещо, което да й се опре. Така сме я възпитали. Тя караше микробуса, преди да започне работа във ветеринарната служба де. Сега аз го карам. Освен това е силна, нали, Клайв?

Бащата на Фейт кимна. Очите му продължаваха да се усмихват.

— Е — обади се Ела и сключи ръце в доволен жест. — Ужасно съм ви благодарна за това. Мисля, че с общи усилия ще можем да разхубавим къщата за нула време.

— Така е — продължи с равен глас майката на Фейт. — Една жена трябва да умее разни неща. Светът е толкова несигурен.

— Да — откри, че се съгласява Ела. — Защо не дойдете някоя вечер у дома на вечеря? Винаги сте добре дошли.

— Ще видим — отвърна уклончиво майката на Фейт.

Сетне се обърнаха, отдалечиха се по градинската пътека и се качиха на мотора. Щеше да кара майката на Фейт, а бащата се качи отзад. Ела ги погледа още малко, стиснала кутията в ръце, после затвори входната врата.

— Бормашината пристига! — викна тя и хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

Завари Миранда да седи на тоалетната чиния и да се прозява, докато се опитваше да запали цигара, а Фейт почукваше с нокти по стената на душ-кабината. Ела се натъпка при тях в банята.

— И все пак защо трябва да го правим? — попита равнодушно Миранда. — Изглежда, че ще падне голямо суетене.

— За да можем да си закачаме разни неща — обясни й бодро Ела. — Тук е страшно тясно и като си донесеш джунджуриите, направо не можеш да се обърнеш.

— Добре — съгласи се отегчено Миранда. После погледна кутията в ръцете на Ела. — Това ще вдига ли шум?

— Бормашините обикновено вдигат шум — отвърна Фейт, без да се обръща.

Миранда направи разглезена физиономия зад гърба й и погледна умолително Ела.

— Ще ви трябвам ли тук? Едва има място да се съберем прави, камо ли да участваме всичките в забиването на кукичката. Мога ли да аплодирам вашите усилия от спалнята си?

Ела си пое търпеливо дъх.

— Идеята — каза енергично тя — е да направим нещо заедно. Това е част от сплотяването.

— Ходила си на прекалено много семинари — отвърна хапливо Миранда. После стана, взе си цигарата и пепелника и се провря покрай Ела.

— Няма да пропуснеш купона, нали? — попита я Ела.

— Всичко изглежда по-хубаво, когато го оставиш зад гърба си — рече Миранда и погледна към Фейт, която изучаваше душ-кабината. — Да, определено. Сега ще си отида в стаята и ще копнея да бъда с вас.

Когато вратата на стаята на Миранда се затвори, Фейт вдигна очи към Ела.

— От какъв материал каза, че е направено това?

— Перспекс. Или поне това поръчах.

— Пазиш ли етикета?

— По дяволите, не. Махнах го веднага щом момчето монтира стената.

Фейт се изправи и я погледна озадачено.

— Повикала си човек да монтира това?

— Да — каза уверено Ела.

— Какво, значи си му платила да го направи?

— Да — отвърна Ела и усети как се изчервява. — Но това вече е минало. Хайде просто да пробием дупка и да сложим кукичката. Не очаквах да е кой знае какво.

— Добре.

Фейт взе донесената от родителите й кутия, извади бормашината и порови на дъното. След малко измъкна чифт пластмасови предпазни очила и ги нахлузи върху своите. Ластикът повдигна косата й. Приличаше на Джон Макенроу.

Вече бяха отбелязали точката, където трябваше да бъде кукичката, Фейт пъхна щепсела в контакта, вдигна бормашината и я включи. Чу се оглушителен вой. Фейт се обърна и каза нещо. Ела не я разбра, но закима енергично.

Нещата изобщо не вървяха по план. Миранда се беше измъкнала, цялата работа бе по-сложна, отколкото й се искаше, а целта на упражнението бе да ги сближи. Най-добре бе да приключат по най-бързия начин и да измислят нещо друго, върху което да се потрудят. Ела си представи как трите се натоварват щастливо на колата и поемат към големите магазини на околовръстното да търсят етажерки. След това можеха да сглобят и тях. Това щеше да бъде далеч по-поучително от кукичката в банята. А и Миранда не можеше да не прояви интерес, понеже сама бе казала, че има нужда от лавици в стаята си.

Ела отново насочи вниманието си към заниманията на Фейт. Бургията вече приближаваше стената на душ-кабината. Ела наблюдаваше с известна завист как Фейт насочва инструмента с нетрепваща ръка.

Чу се силен трясък, сякаш беше избухнала бомба. Стана толкова внезапно, че Ела изпищя, Фейт отскочи назад и падна върху тоалетната чиния. Във въздуха полетяха хиляди парченца стъкло. Воят на бормашината замлъкна.

После се възцари тишина. Миранда отвори рязко вратата на спалнята си и изпищя, когато надникна в банята с пребледняло лице.

— Какво, по дяволите… Господи! Ела, ти си цялата в кръв!

 

 

— Трябваше да се доверя на инстинкта си.

— Стига си мърморила, чуваш ли? — тросна се Миранда на Фейт. Седяха на пластмасови столчета пред спешното отделение на болницата „Джон Радклиф“. — Според мен вече установихме, че Ела е сбъркала, а ти си била права, макар че не си успяла да я убедиш, когато е трябвало. Доволна ли си сега?

— Знаех си — смотолеви Фейт и се вторачи в ръцете си. По тях имаше няколко дребни порязвания. — Исках да й го кажа.

— Е, сега Ела ще има повече белези от теб. Не сте ли квит?

Фейт замълча. Ела духна нагоре, за да поразроши бретона и охлади щипането по лицето си.

— Вината е на производителя. Поръчах им перспекс едно. Бях сигурна, че са ми докарали именно това.

— Беше армирано стъкло — прошепна Фейт. — Познах го по звука, когато почуках с нокът по него. Трябваше да ти кажа.

— Ами да, ако го беше казала, сега никоя от нас нямаше да е тук. Щяхме да сме в проклетата кръчма, нали? — рече Миранда и се отпусна назад на стола. — Но си замълча и ето ни тук.

Фейт подсмръкна. Ела се попипа нерешително по бузата. Много я болеше, но поне беше наранена само от едната страна и като по чудо летящите стъкла бяха подминали очите й. Кръвта идваше от няколко порезни рани по ръцете й, под запретнатите ръкави на ризата й. Тя погледна към Фейт, която се беше вторачила в маратонките си, сякаш представляваха особен интерес за нея. По лицето й имаше малки червени точки, но само извън очертанията на очните кухини. Изглеждаше така, сякаш се е пекла с големи слънчеви очила.

— Съжалявам, Фейт — каза твърдо Ела. — Вината беше моя.

Фейт прегърби рамене.

— Не, моя е. Трябваше да ти кажа.

Миранда скочи и закрачи по покрития с плочки под. Останалите пациенти, които чакаха стоически за лекарско внимание, вдигнаха погледи.

— Колко пъти ще повториш „исках да кажа“? Не може ли вече да забравим за станалото? Кажи го петнадесетина пъти и престани. — Беше повишила глас. — Ако го чуя още веднъж, ще започна да крещя.

Фейт вдигна бавно глава и трепна, когато постави ръце върху коленете си.

— Ами крещи — каза тихо. — Няма да ме изплашиш, само ще заприличаш на луда.

— Хайде, хайде! — намеси се Ела, като притискаше с пръсти най-голямата порезна рана на ръката си, за да спре кръвта. — Така няма да стигнем доникъде.

— Вярно е — рече Фейт, без да сваля очи от Миранда. — Но тя използва лошия си нрав, за да ме заплашва. Няма да позволя това. Ако го знае, няма и да се опитва.

Ела примигна учудено. Миранда обърна гръб на Фейт, сякаш за да я накара да млъкне, отиде в другия край на коридора и се престори, че чете един залепен за стената плакат. На него пишеше: „Познавате ли човек, който да няма далак?“. Ела отново примигна към Фейт, не знаеше какво да мисли. Една сестра се приближи към тях, като шумолеше с престилката си, усмихна им се ненужно бодро и попита с весел ирландски акцент:

— Как сме? Готови ли сте да оправим това?

— Да — рече Фейт и стана.

Ела се поколеба. Искаше й се да откаже и да се върне у дома, отнасяйки всичките стъкълца със себе си, но стана и последва Фейт. Стомахът й се топеше като желе в топла стая. Опита се да каже нещо, което да прозвучи положително, но от гърлото й излезе само някакво грачене.

— Няма да имате нужда от мен — рече Миранда и се настани наперено на стола. — Ще почакам тук.

Ела и Фейт седнаха една до друга и сестрата обработи раните им. Сложи им малки инжекции с местна упойка, преди да се заеме да вади стъкълцата, които бяха проникнали на дълбоко, но като изключим това, спокойно можеха да свършат това у дома с пинцети за вежди. Измина цял час, докато сестрата приключи и с двете. После ги намаза с антисептично средство и ги налепи с пластири. Ела се отърва само с два на лицето, единия над веждата, а другия на бузата. По лицето на Фейт имаше пет пластира, единият от които точно под носа й. Приличаше на малък розов мустак.

— Ето — рече сестрата, когато свърши, хвърли пинцетите в бъбрековидната тавичка и потупа последния пластир на бузата на Ела. — И в бъдеще оставете тези работи на специалистите. Експлодирала стена на душ-кабина, боже мой! — Тя избухна в смях. — Това е най-интересното, което съм чувала тази седмица. А сега да ви няма, хайде!

Фейт не каза нищо. Някой повика сестрата и тя ги остави да си дооправят ръкавите и да си тръгнат, когато решат. Ела закопча маншетите.

— Фейт? И аз ли изглеждам толкова глупаво като теб?

Фейт огледа спокойно лицето й.

— Да.

— Ясно. Значи тази вечер сме си у дома.

— Ела? Ами онзи, дето ще наблюдава другата къща?

Ела се поизправи сковано.

— Да?

Нещо стегна гърлото й. Пристигането на полицаите и експлозията на душ-кабината бяха събития, над които нямаше никаква власт. Объркваха я, а не беше свикнала да се чувства така.

— Оплесках ли работите, когато дойдоха онези двамата?

— Не, ни най-малко.

Ела се опита да направи смешна гримаса, Фейт спусна ръкавите на широкия си пуловер и се изправи.

— Странно — рече тя. — Отначало, като дойдоха, страшно се изплаших, а сега, след като ми обясни всичко, се чувствам някак онеправдана. Можеха да използват моята стая.

— Не ставай глупава!

Ела я улови за ръката, но усети, че се сковава, и тактично я пусна. Двете излязоха от заграденото с параван помещение и тръгнаха из отделението да намерят Миранда.

Миранда тъкмо прелистваше един брой на „Доброто домакинство“ и на лицето й бе изписано искрено отвращение. Когато ги зърна да се приближават, се изправи с облекчение и захвърли списанието на съседния стол.

— Ето ви най-сетне. Вече си мислех, че са ви приели в болницата и сте забравили да ми съобщите. Тези проклети места… — Тя млъкна, когато я доближиха, и огледа внимателно лицата им. — Божичко, Фейт! Приличаш на Хитлер.

— А ти приличаш на Барбара Картланд — не й остана длъжна Фейт. — Поне мустакът ми е нещо временно.

— Би могла да пишеш сценарии за „Здрави и жизнени“ — отвърна безстрастно Миранда. — И на твое място не бих била толкова сигурна, че мустакът ти ще е нещо временно. Купи си увеличително огледало.

Ела стоеше, останала без думи. Още се опитваше да раздвижи челюстта си и да измисли някаква уместна реплика, когато Миранда извади ключовете на колата и ги размаха.

— У дома?

— Адски си права — рече Фейт.

— Добре тогава — вметна Ела и се помъчи да не изостава, докато двете й наемателки крачеха към изхода.