Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (4)

Четвърта глава

— Не се паникьосвай — бе първото нещо, което й хрумна да каже. Сетне прокара длани по лицето си. Малко по малко започваше да осъзнава, че Мат си е отишъл, а полицията е тук.

— Добре.

Приближи се до вратата, Фейт замига при вида на голото й тяло — тя винаги си лягаше с пижама и фактът, че има жени, които не го правят, бе истинско откритие за нея. Изглеждаше като залепнала за пода и гледаше с разширени от ужас очи. Ела грабна халата си, нахлузи го и завърза коланчето. Мозъкът й щракаше трескаво.

— Първо, ти остани тук. Няма нужда да се забъркваш. Второ, какво имаш предвид под „те“? Колко са все пак?

Фейт преглътна, закашля се, прекоси с несигурна стъпка стаята и се стовари разтреперана върху леглото на Ела.

— Двама.

— Двама — повтори Ела, грабна четката и започна да се бори със заплетената си коса. — По-добре от трима, по-зле от един. Добре. Какво казаха?

Фейт преглътна шумно. Личеше си, че е изпаднала в паника. При това положение може би Фейт трябваше да изчезне от хоризонта временно.

— Казаха… попитаха кой е собственикът на тази къща — измънка с усилие Фейт.

— Така. — Ела остави четката и разроши леко косата си с пръсти. Нямаше смисъл да я приглажда. Изглеждаше така, сякаш бе преживяла експлозия във фабрика за перуки. — И какво друго казаха?

— Помолиха да влязат.

— Добре, щом като са долу, значи си ги поканила. После какво?

— Показах им дневната и дойдох да те повикам.

— Добре.

Сега Ела преглътна малко шумно. Не биваше да показва на Фейт, че тя самата също е разтревожена. Това щеше да я хвърли в истерия. Затова си пое бавно дъх.

— Добре — каза спокойно. — Това е чудесно. А Миранда е все още в леглото, нали?

— Не знам. Тъкмо бях излязла от банята и се обличах, когато чух да се звъни на вратата.

— Добре. И… не си виждала Мат, предполагам?

— Мат ли? — погледна я недоумяващо Фейт. — Че от къде бих могла да видя Мат?

— Не се тревожи за това — усмихна й се бодро Ела. — Значи имаме двама полицаи долу, Миранда спи, а те искат да говорят с мен. Чудесно. Вече знам какво е положението. Сега се върни в стаята си и си намери някаква работа. Ще ти се обадя, когато си отидат. Става ли?

Фейт я гледаше с увиснала долна устна, докато попиваше указанията й.

— И какво да правя?

Ела спря да търси ластик за косата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, какво бих могла да правя, което да им изглежда нормално? Какво правя обикновено в събота сутрин?

Ела я погледна слисано, мъчейки се да осмисли въпросите й.

— Може би четеш книга или нещо подобно.

— Аз нямам книги.

— Няма значение какво ще правиш, Фейт, само го прави тихо.

— Мога ли да взема от теб една книга? Ще лежа на леглото и ще си я чета. Това в случай, че решат да претърсят къщата.

— Няма да…

Ела млъкна. Полицаите се намираха в дневната. А там все още бе непочистеният пепелник с фаса от цигарата, която Миранда беше свила предишната вечер. Беше само един, но доказателството бе пред очите им.

— По дяволите!

— Ела? — Фейт се изправи, докато Ела се спускаше към вратата.

— Нямам време!

— Мога ли да взема тази книга?

Погледна през рамо. Фейт беше взела „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“. Ела завъртя измъчено очи.

— Щом искаш.

Фейт излезе от стаята с книгата в ръце, хлътна в спалнята си и се чу как щраква решително резето. Ела погледна надолу към антрето. Не можеше просто да се втурне натам. Трябваше да овладее дишането си, да успокои топката и да се държи естествено с полицаите. Все пак никога не се бе забърквала с наркотици. Никога. Неколцина от колегите й в банката смъркаха кокаин, за да се поддържат във форма, но тя нито веднъж не се съгласи. Беше невинна.

— Невинна съм — прошепна тихо, докато слизаше, и пристегна здраво колана на халата си. — Ела Нортън е невинна.

Когато стигна до дневната, си пое дълбоко дъх, влезе вътре и затвори вратата.

Двама мъже стояха мълчаливо в другия край на стаята. Слънцето светеше с пълна сила през прозорците, затова се виждаха само силуетите им. Тя отвори уста да поздрави, но изведнъж зърна нещо с крайчеца на окото си. Имаше някой на канапето.

Беше Миранда, изтегната по гръб в електриковосиньото кимоно, с което се разхождаше сутрин из къщи. Краката й бяха вдигнати на облегалката. Тя стенеше тихо, а очите й бяха затворени с две колелца от краставица.

— Ти ли си, Фейт?

Очевидно не виждаше нищо и когато протегна лениво ръце над главата си, Ела осъзна с ужас, че досега си е подремвала. Миранда разкърши рамене. Кимоното се свлече и откри едната й гърда.

— Миранда! — изсъска Ела. — Ставай!

— А, Ела, ти ли си? Не мога да се помръдна. Не мисля, че ще успея някога да си събера краката. Ще трябва да ми поръчаш специален ковчег във формата на буквата „У“.

За миг на Ела й се стори, че чу как един от силуетите изсумтя, но не последва никаква друга реакция.

— Миранда — подхвана решително Ела, като отиде до канапето и деликатно оправи кимоното й. — Махни тези краставички от очите си и се огледай.

— Не мога. Всичко ме боли. На Майк онази работа му е като канадска секвоя. Сега разбирам как се чувстват…

— Престани веднага! — прекъсна я Ела. — В стаята има двама полицаи!

Миранда се изкикоти дрезгаво.

— Кажи им да дойдат, когато се съвзема.

— Говоря сериозно, Миранда!

Ела посегна към кръгчетата краставички и ги свали от клепачите й. Миранда я погледна с мътните си очи.

— Какво ти става? Изглежда, че Мат не се е представил добре?

— Стани и се огледай. Може би ще млъкнеш най-сетне!

Миранда подсмръкна, изправи се с мъка на канапето, намръщи се и огледа стаята. Когато се обърна към прозореца, засенчи очи с ръка.

— Лелее, вярно било! Ужасно се извинявам, сигурно съм спала, когато сте пристигнали. Искате ли кафе? Направих една каничка, но това беше преди няколко часа, кафето сигурно е изстинало.

— Да, бихме пили кафе, благодаря.

Миранда се изправи с мъка. Изглеждаше очарователно. Тя прокара пръсти през къдриците си, усмихна се стеснително, оправи си кимоното и тръгна към вратата на кухнята.

— А вие се настанете удобно, моля. Ела? Няма ли да предложиш на господата да седнат?

Ела я гледаше със зяпнала уста как влиза в кухнята и затваря вратата след себе си. Стори й се, че чу една сподавена ругатня откъм кухнята, но вниманието й бе привлечено от двамата мъже, които се раздвижиха и се появиха в светлата част на стаята.

— Може ли да седнем някъде?

Говореше униформеният полицай. Едва сега Ела забеляза, че другият, който бе по-висок и по-смугъл, не носеше униформа. Беше облечен всекидневно — с дънки, риза, тънка вратовръзка и метнато на ръката сако. Тя бързо се окопити, завиждайки на способността на Миранда да се нагажда мигновено към всяка ситуация. Едва сега се почувства неудобно в халата си. Съдейки по това, което бяха видели в тази стая, навярно си мислеха, че са попаднали в някакъв бордей.

— Да, разбира се. Креслото, канапето… където пожелаете.

Полицаят се насочи към канапето, потъна в него и направи безуспешен опит да се изправи.

— Не се тревожете. Все така става — побърза да го успокои Ела.

Цивилният явно бе решил да остане прав и я гледаше някак изпитателно. Изведнъж Ела осъзна, че досега бе говорил само полицаят. Другият не бе казал и дума.

— Вие ли сте собственичката на тази къща? — попита полицаят и извади бележника си.

Ела преглътна и ръцете й застинаха. Защо му бе да си води бележки? Не трябваше ли да я предупреди, че каквото и да каже, може да се използва срещу нея?

— Да. Казвам се Ела Нортън.

— Така. Живеете ли с някого?

— Да. С Миранда и Фейт.

— Миранда и Фейт — повтори замислено полицаят. — Тази в кухнята е Миранда, нали така? Някак си не прилича на жена, която би се казвала Фейт^[1].

Той й се усмихна едва забележимо. Това поокуражи Ела. Нима щеше да й се усмихва, ако се готвеше всеки момент да извади белезниците и да я отведе?

— Да. А Фейт е горе.

— Горе — повтори той, кимна и се умълча.

Започна да оглежда стаята — празните винени чаши, няколкото празни бутилки от вино. И пепелника с фаса от онази цигара. На масичката до креслото. Сърцето й се разтупа противно. Когато и да се беше довлякла долу, Миранда не бе направила никакъв опит да почисти и определено не бе изхвърлила пепелника. Трябваше да им отвлече вниманието с приказки.

— Фейт чете — добави енергично тя, пристъпи напред и остави полите на халата си да се разтворят.

Полицаят вдигна поглед и вниманието му бе надлежно привлечено.

— Чете — повтори лениво той.

— „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“.

— Разбирам.

— Заглавието на това, което чете. А не мнението ми за произхода на половете — засмя се весело тя. — Просто една книга.

— Да.

— Тя е… ааа… за връзките. Как да преодоляваме различията, да превъзмогваме обидите и да укрепваме браковете си.

Дали не отиваше твърде далеч? Мъжът в цивилните дрехи беше наклонил глава на една страна и я гледаше внимателно. Тя отвърна предизвикателно на погледа му. Имаше тъмни очи, толкова тъмни, че приличаха на черни дупки, които поглъщат светлината. Караха я да се чувства неудобно и тя побърза да се обърне към полицая. Младото му, обсипано с лунички лице със светли очи не я плашеше толкова.

— Трябва да я прочетете — добави тя без нужда. — Ако имате връзка. А дори и да нямате. Ще ви помогне при следващата. Жените са на приливи и отливи, нали разбирате?

— Да, благодаря ви за съвета. Ще го имам предвид — кимна й приветливо полицаят.

Само трябваше да ги разсее, за да отнесе пепелника, и всичко щеше да бъде наред. Вероятно.

— На мен не ми помогна много, но може някой ден и това да стане. Поне така мисля — добави тя.

Последва кратка пауза. Това не беше на добро. Мълчанието кара хората да зяпат наоколо.

— Май трябва да пооправя малко — рече Ела, спусна се към празните чаши и се зае да ги събира. — Ако нямате нищо против.

— Госпожице Нортън.

Беше се обадил цивилният. Тя се изправи с няколко чаши в ръце и го погледна окаяно.

— Да?

— Не ви ли е любопитно защо сме тук?

Това бе най-простият, най-очевидният въпрос. Ела замръзна като ударена от гръм. Взря се в лицето му. Имаше мургава кожа, тъмни очи, здрава челюст и черни вежди. Носът му бе леко орлов и едва ли би могъл да се нарече фин. Донякъде приличаше на лъв, преживял геройска несполука. „Господи!“, укори се мислено тя. Беше гледала „Коломбо“. Не се ли щураше объркано из стаята, както обикновено правеха престъпниците? Така се издаваха в самото начало, понеже не проявяваха никакво любопитство. И защо? Защото вече знаеха за престъплението. Дори Фейт можеше да разбере това.

— Да, любопитно ми е. Разбира се, че ми е любопитно — засмя се сконфузено тя. — Моля да ми простите. Снощи имах рожден ден и празнувахме. Легнахме си късно. По-скоро на сутринта. Страхувам се, че още не съм на себе си.

— Гаден махмурлук? — попита я съчувствено цивилният.

— Доста гаден — натърти тя.

— Остави я на мира, Джаз — каза ниско полицаят. — Хайде първо да пийнем по едно кафе, а?

Високият мъж не отговори нищо, само поотпусна рамене. Ела тръгна към кухнята с чашите в ръце и се помъчи да отвори вратата. Когато успя, насреща й се показа Миранда, която носеше поднос с кафе.

— А, ето те и теб. Тъкмо почиствах — каза многозначително Ела, като улови погледа й. — Всичките боклуци от снощи. Чаши, пепелници, бутилки, каквото се сетиш. Тук сякаш е паднала бомба.

Миранда я изгледа.

— Добре, прави каквото искаш. Аз имам нужда първо да пийна кафе.

Ела остави чашите в мивката и когато се върна, Миранда вече й подаваше чаша, в която бяха прибавени мляко и захар.

— И седни, че ми се вие свят, като те гледам — каза й някак кисело тя. — Можем по-късно да почистим. Сигурна съм, че момчетата нямат на разположение цял ден да седят и да ни гледат как си вършим домакинската работа.

Ела пое чашата и с ужас забеляза, че мъжът, когото бяха нарекли Джаз, се е настанил удобно в креслото точно до пепелника. Тя отпи малка глътка от кафето си.

— Сядай! — заповяда й Миранда и се стовари на канапето до полицая, който поруменя и изтупа несъществуваща власинка от панталоните си.

Ела се отпусна на един стол.

— Добре, настаних се удобно.

— Кажете ми, госпожице Нортън — започна полицаят.

— Наричайте ме Ела.

— Ела. От колко време живеете тук?

— Само от няколко месеца.

— Разбирам.

Той спря да задава въпроси и записа нещо в бележника си. Ела се втренчи в Миранда и най-после успя да улови погледа й. Насочи бавно очи първо към пепелника, после пак към нея. Миранда се намръщи. Другата я изгледа яростно и кимна към пепелника. Този път лицето на Миранда видимо пребледня. Спогледаха се с разширени от уплаха очи, после Миранда раздвижи забележително дългите си крака на стюардеса и стана възможно най-елегантно от канапето.

— Извинете ме, господа, не мога да понасям миризмата на застоял дим. Завива ми се свят. Само ще ида да изхвърля това.

Тя отиде плавно до масичката, наведе се и взе пепелника, като покри с палец издайническото картонено ролце. След това изчезна в кухнята. Оттам се чу отваряне и затваряне на кофата за боклук. Миранда се върна с празни ръце и широка усмивка.

— Така е по-добре. Докъде бяхме стигнали?

— Искаме да знаем също така — продължи полицаят, раздвоявайки вниманието си между бедрата на Ела и разтвореното деколте на Миранда, която се настаняваше на канапето — доколко добре познавате съседите си?

Ела погледна към Миранда, чиято физиономия бе непроницаема като на играч на покер. Явно оставяше обясненията на нея.

— Не много добре, ако трябва да бъда честна. По цял ден ни няма, а и живеем отскоро тук. Познавам Дорис от съседната къща, но тя не е от най-приказливите.

— И като нищо може да е умряла — рече нехайно Миранда. — Преди седмица, когато я видях за последен път, едва креташе. Затова ли сте тук? Не сме усещали странни миризми.

Настъпи мълчание.

— А и не бихме могли да чуем нищо — добави Миранда. — През цялото време гърмеше „ЕЛО“.

— „ЕЛО“? — попита объркано полицаят.

— Фейт — отговориха Миранда и Ела в един глас. Сякаш в подкрепа на думите им, горе се чу силно тупване. Всички вдигнаха очи към тавана.

— Това е тя — обясни Миранда. — Малко пълничка е.

— А, тя е тази, която чете — кимна полицаят, явно едва сега схванал положението.

— Господи, не! Тя никога не чете. Няма нито една книга. Само гледа сапунки.

— Чете — заяви Ела, като я изгледа остро. — Заех й Джон Грей. Сега го чете.

Миранда вдигна иронично красивите си вежди.

— Добре ще й се отрази.

— Има проблеми с връзката си, така ли? — попита полицаят с нотка на състрадание. — Това понякога кара човек да преяжда. Моята приятелка яде само десертчета „Баунти“, когато е потисната. Намирам обвивките им къде ли не. Но минава на „Кит Кат“, когато ще й идва.

— Фейт яде „Туикс“ — осведоми го Миранда, очевидно развеселена от темата. — И доколкото виждам — целогодишно.

— Анди! — стресна всички тихият глас, който долетя от креслото. — Давай по същество.

— Добре. Ами, както вече казах, става дума за вашите съседи и онова, с което се занимават.

Изведнъж цивилният стана, сякаш му бе писнало да гледа как новакът се мъчи и смяташе да му покаже как се прави.

— Да започнем отначало. Това е полицай Анди Хавърс, а аз съм детектив-инспектор Джазбиндър Сингх. Имаме информация, че някои от съседите ви са замесени в търговия с наркотици. Главно с мека дрога, но също и с хероин. Затова сме тук. Бихме искали да използваме къщата ви за наблюдение. Имате идеален изглед към предната част на имота и така ще можем да съберем сведения кой влиза и излиза от къщата. Ще го направим дискретно, като се опитваме да не ви пречим. Не можем да хванем едри риби като тях без доказателства, а за да ги получим, трябва да ги пипнем на местопрестъплението. Което ме подсеща — някои хора смятат за голямо предизвикателство да се забъркват в подобни неща. Решете сами. Имате време да помислите и да ни уведомите. Това вероятно ще включва поставяне на камери в една от стаите на горния етаж и почти денонощното присъствие на човек от Скотланд Ярд. — Той млъкна, погледна Ела право в очите и добави: — Тоест моето.

Ела така бе притихнала, че не се чуваше как диша. Той бе успял да привлече вниманието на всички в стаята, дори и на полицая, при това, без да повишава глас. Мъжът пъхна пръсти в колана на дънките си и я погледа още малко.

— Къщата си е ваша.

— Да — прошепна тя.

— Да пукна, Дорис била пласьорка! — подсвирна Миранда.

— Къщата, която ни интересува, е номер единадесет — обясни сухо детективът. — На отсрещната страна, през два номера. Но хората срещу тях са с изглед към полето, така че не можем да се настаним там. Съседите до вас пък се притесняват да го направят, така че вие сте единственият ни шанс.

Ела кимна и преглътна.

— Винаги водим униформен полицай при първото си посещение, за да се уверят гражданите, че това е полицейска акция.

— Сигурна съм — каза немощно тя. Слава богу. Търсеха някой друг.

— Отсега нататък всички наши служители, които ще влизат и излизат от тази къща, ще бъдат в цивилни дрехи. Апаратурата, която ще се внася, ще бъде добре замаскирана. Може да изглежда така, сякаш сте повикали майстори. Никой няма да разбере.

— Но днес сте дошли с полицейската кола. Как смятате, това няма ли да събуди подозрения? — попита Миранда, която очевидно се беше съвзела.

— Не сме дошли с полицейска кола. А и случайно знаем, че обитателите на въпросния имот днес ги няма.

— Значи дотук добре — рече духовито Миранда. — Ела?

— Ами — измънка Ела, докато придърпваше полите на халата върху бедрата си и се опитваше да мисли. Камери? Горе? И този противен мъж с нечовешки черни очи да се промъква в къщата, когато му скимне? На върха на езика й бе да каже „не, благодаря“. Опита се да измисли нещо, с което да защити правата си и в същото време да не изглежда пълна страхливка.

— Не можете ли да използвате къщата на Дорис?

— Предполагам, че ще искате да огледате стаите горе? — прекъсна я ловко Миранда. — Ако ще разполагате камери, няма да е зле да знаем доколко ще ни се пречкат.

— Канех се да го предложа — каза детективът. — Добре ще е да хвърлим един поглед. Така ще мога да приготвя апаратурата веднага щом се върна в управлението.

— Как… — започна Ела.

— Ами тогава да ви заведа горе — рече Миранда, стана бавно и си оправи кимоното. — Коя стая ви интересува? Имаме две с изглед към улицата.

— Мисля, че ще е най-добре да се качим горе и тогава да преценим.

— Чудесно — усмихна се Миранда. — Последвайте ме.

Миранда изведе двамата полицаи от стаята, а Ела все още не беше успяла да се надигне от мястото си.

— Какво… — опита тя още веднъж, този път малко по-високо.

После стана, направи няколко движения, за да възстанови кръвообращението си, и тръгна нагоре след другите. Те вече се бяха качили на площадката.

— Почакайте малко!

— Това е стаята на Фейт — заяви Миранда. — Оттук улицата се вижда доста добре.

И отвори вратата, без да почука, Фейт беше застанала на четири крака на пода, долепила плътно ухо до пода. Лицето й беше смръщено и съсредоточено.

— Фейт? — подвикна леко Миранда.

Фейт отвори очи и подскочи.

— Не съм… не бях… Ела?

Ела разбута другите, застана най-отпред и затръшна вратата точно под носовете им.

— Моята стая — побърза да заяви. — Оттук. Най-хубав изглед. Последвайте ме.

— Какво правеше тя? — прошепна полицаят на Миранда, докато влизаха в спалнята на Ела.

— Тренира йога — обясни мъдро Миранда.

— Аха.

— Ето тук! — протегна величествено ръка Ела. — Тук можете да си разположите апаратурите. А и така ще оставим Фейт на спокойствие. Имам голям еркерен прозорец. Предполагам, че оттук се вижда пътечката пред входната врата на номер единадесети.

Точно тогава зърна черния колан за жартиери и чорапите, метнати на таблата на леглото, омачканите чаршафи и наполовина празното шишенце масажно олио с хвърлената до него капачка. Тя се завтече към прозореца, дръпна завесите докрай и го отвори, за да проветри стаята от задушаващия аромат на „Акация Файър“. Чу как полицаят се покашля сподавено, сякаш се мъчеше да не се изсмее. Когато набра кураж, тя погледна през рамо, за да види как възприема сцената инспектор Джазбиндър Сингх. Надали азиатските жени биваха насърчавани да водят свободен сексуален живот. Досещаше се, че той може би не одобрява това. Освен това беше от Скотланд Ярд, което още повече влошаваше положението. Там хората не се славеха с либералните си възгледи.

Лицето му не изразяваше никакъв интерес. Оставаше си все така каменно, сякаш не беше забелязал разхвърляните из стаята части от аматьорския й комплект за прелъстяване. Той отиде при нея до прозореца и огледа лехата отпред, градините, които се виждаха от двете страни на шосето, както и мястото, където Ела и Миранда паркираха колите си. Сетне проточи врат към съседните преки надолу по улицата.

— Джаз? — обади се нерешително полицаят.

— Ще се разположа тук — рече другият. След това се обърна към Ела и я погледна втренчено. Тя потръпна вътрешно. Предпочиташе да гледа някъде другаде. Дори към масажното олио. Тръпки я побиваха от тези преценяващи очи.

Само това й липсваше. Един упорит мъжкар-всезнайко със средновековно разбиране за сексуалната свобода да влиза и излиза от спалнята й, когато му хрумне. Вероятно си мислеше, че прелюбодейците заслужават смъртно наказание. Това щеше да направи чудеса за процъфтяващата й връзка с Мат. Едва беше успяла да се махне от мъжките шовинистични прасета в банките на Ситито и ето че едно от тях се появяваше в къщата й с намерението да си направи лагер в нейната спалня. А сега, когато и Миранда се беше съгласила с идеята, нямаше друга алтернатива.

— Може би имате нещо против? — попита той, като я гледаше въпросително.

— Разбира се, че не — отвърна невинно тя. — Какво против бих могла да имам?