Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (21)

Двадесет и първа глава

Миранда се отдалечи с енергична крачка от гишето, като същевременно успя да пъхне билета си в паспорта и да го пусне в чантата си. После си погледна часовника. Имаше много време, макар че сега това не й се нравеше. Тя взе отново слънчевите очила, сложи ги на носа си и огледа трети терминал. Имаше време за кафе, цигара и един повърхностен преглед на вестника. По-добре щеше да бъде, ако можеше да го направи във въздуха. Тази сутрин терминалът бе тих. Есенно време нямаше много пътници, а понеже беше неделя, нямаше и пътуващи по работа, макар че се виждаха няколко групи в добре изгладени костюми, които смятаха да летят до Ню Йорк, за да са готови за срещите си в понеделник.

Винаги й се струваше странно да лети като пътник. Сравни се мислено с хората в униформи, които стояха зад гишетата, усмихваха се на пътниците и вършеха прилежно цялата досадна работа, за да може всичко да върви гладко. Две стюардеси минаха покрай нея, докато стоеше на гишето за паспортна проверка, вече готова да мине от другата страна. Тя им се усмихна. Изглеждаха спокойни, лъскави, надменни. Миранда изправи рамене. Отдавна не беше носила униформа на някоя от големите авиолинии, но все още владееше походката. Тя погледна за последен път трети терминал, тръгна към гишето и подаде любезно паспорта си. Мъжът зад гишето само го погледна и й махна да мине.

Нямаше много пътници за проверка на багажа. Тя взе ръчната си чанта от лентата, сложи я на рамо и метна якето на ръката си. Тръгна по гладкия мокет, мина покрай безмитния магазин и спря да си купи „Индипендънт“. След това намери една тиха маса, където можеше да пийне едно силно кафе и да прегледа заглавията, докато пуши.

Тази сутрин главата й тежеше. Идеята да атакуват бутилката „Тиа Мариа“ на Ела принадлежеше на Фейт и по някакъв начин двете почти я бяха изпили. Което наистина звучеше странно, понеже се беше върнала от срещата си с Джайлс, без да е изпила нито капка. Очите й се плъзнаха разсеяно по първата страница. Тя запали цигара, отпи глътка кафе, опря се с лакти на масата и впери празен поглед в пространството.

Ланс. Искаше й се никога да не го е виждала, никога. Той я беше въвлякъл в това. И последната, смазваща обида, която й беше нанесъл този път, изпращайки й документите за развода. В това нямаше нищо лично, само едно хладно потвърждение, че е затънала толкова дълбоко, че няма смисъл да се опитва да се измъкне.

Наистина не знаеше как си позволи да се забърка в това. В началото бе вълнение. Бунтовният дух на едно момиче, изключено от Бененден, задето е пушило трева, се бе оживил отново. Очароваше я възможността да води таен живот, да мами хората с власт, които имаха наглостта да смятат, че я познават. Щеше да се прави на благопристойна стюардеса, а в същото време да им се надсмива вътрешно. Освен това беше влюбена в Ланс, влюбена до болка. Какъв шок бе за нея, когато научи, че синеокият пилот с гарвановочерна коса от Ню Джърси, по който всички жени си падаха, не е толкова безукорен и почтен, колкото изглеждаше. Но след шока дойде необикновено вълнение. Струваше й се, че съучастничеството ще направи връзката им вечна. А и кой можеше да й даде друг съвет? Нима някой някога й бе показал разликата между хората, събрали се от любов, и онези, които ги свързваше някаква практична необходимост?

Сетне залозите се повишиха. Почувства се страшно поласкана, когато благодарение на връзките на Ланс я предпочитаха за частни полети. Имаше безукорно досие и характер, с изключение на „разбираемия“ бунт в тийнейджърските години. Тези полети й дадоха възможност да се запознае с кого ли не, от рок звезди до ключови политически фигури на световната сцена. Но бракът й започна да се разпада. Тя взе да прекарва все повече време в Англия. Точно тогава Ланс я вкара още по-дълбоко в играта.

Нуждаеше се от човек, на когото да има доверие. Някой, който да се грижи от негово име за хората, с които двамата се запознаваха по време на луксозните полети. За специалните клиенти, както ги наричаше, които се нуждаеха от дискретност, когато посещаваха Великобритания. Беше й казал, че само тя може да се справи с тази задача, докато той върши своята част от работата.

Миранда дръпна дълбоко от цигарата, задържа дъха си, за да се успокои, и бавно издиша.

Копелето. Знаеше колко голямо е желанието й да остави всичко това зад гърба си. Малко по малко отговорностите й ставаха по-големи, доверието към нея нарастваше и тази работа й ставаше все по-противна. Дори промени средата. По този начин се мъчеше да се освободи от предишните си навици. Къщата на Ела, временната секретарска работа в града, местната кръчма и вечно потиснатата Фейт, която в крайна сметка се беше оказала солидна опора, бяха част от новия й живот.

Ъгълчетата на устата й се отпуснаха тъжно, когато отпи следващата глътка кафе. Странен разговор бяха водили двете снощи. Фейт неочаквано бе започнала да й разправя някаква история, предизвикана от едно споменаване на Майк. Да, сега си спомняше. Фейт й беше казала колко се радва за нея, че не е продължила да се вижда с Майк. Тогава Миранда се засмя. Знаеше, че не би го направила. Просто наказваше себе си с ненужни свалки с още по-ненужни мъже, но не счете за нужно да го обяснява на Фейт. А Фейт неочаквано реши да й разправи защо мрази Майк, Оливър, някоя си Трейси и неколцина други, чиито имена Миранда не помнеше, но Майк бе подстрекателят. Разказът наистина я потресе.

Беше малко объркано — не защото Фейт го разправи така, а защото махмурлукът й пречеше да си спомни всичко. Оказа се, че в училище Фейт била изложена на постоянен тормоз и подигравки. Но върхът бил един ден, когато се справила отлично на някакъв изпит и я последвали до дома. Подигравали й се, блъскали я и я изпратили да си върви без блуза. Била принудена да се промъкне вкъщи през задната врата и да притича нагоре по стълбите само по сутиен и пола. И грубияните били предвождани от Майк.

Миранда отпи и дръпна от цигарата. За разлика от друг път, нещо не успяваше да се успокои. Тревогата й нарастваше. Не биваше да мисли за онази отрепка Майк, пъзливия грубиян, с когото бе преспала една нощ и който се бе опитал да потъпче надеждите на Фейт, увереността, живота й. И наистина не биваше да мисли за това, че познаваше мрежата за разпространение на наркотици в селото. Как онези на тяхната улица продаваха на Майк, а той пласираше извън селото. Смяташе се за хитра акула в малко езерце, но всъщност се оказваше, че е просто една попова лъжичка в нещо много, много голямо. Нямаше представа какъв е залогът или че Миранда, която вероятно смяташе просто за една разпусната жена, която по някаква случайност живее с тъжната стара Фейт, може да знае нещо за това.

И това, от което наистина й се повръщаше, бе съзнанието, че действително има нещо общо с Майк. Че тя също купуваше от пласьорите на номер единадесети, че вземаше от тях достатъчно кокаин, за да го продава на клиентите, с които Ланс поддържаше връзка, докато бяха в Англия за гуляи, съвещания, ваканции или снимаха филми. Независимо от претекста, добрата стара Миранда имаше за задача да им осигурява необходимото, за да останат доволни. Те бяха достатъчно стари и грозни, за да решават сами за себе си, оправдаваше се мислено тя, докато Майк нямаше и представа на кого продава. Той го правеше, защото така печелеше допълнителни пари и се чувстваше силен. Миранда пък никога не се бе интересувала от парите. Вярно, получаваше малък дял, но го правеше заради Ланс и любовта си към него, а ако трябваше да бъде напълно честна, и заради евтиното вълнение от риска.

Когато се изнесе от Лондон и каза на Ланс, че иска окончателно да се оттегли, той отказа да я пусне. Имаше нужда от нея и бе готов да прибегне до заплахи, за да я задържи. Попаднала в капан, тя нямаше друг избор, освен да се подчини. Не беше трудно да намери някой местен, от когото да купува. Околностите на Оксфорд се пукаха по шевовете от пласьори. Каза на Ланс, че това е последната услуга, която му прави, но сърцето й се свиваше. Имаше чувството, че това никога няма да свърши.

След това Джаз бе дошъл в къщата и бе поставил своите камери. Тя си уреди среща с Патрик, партньора на Ланс, и се опита да обясни.

Инструкциите на Ланс, които пристигнаха след това, бяха под мотото: „Най-добрият блъф е двойният блъф“. С чистото си досие и небудещото подозрения обкръжение, в което живееше, тя трябваше да съдейства на полицията във всяко отношение. Всякакво друго поведение от нейна страна можеше да се стори подозрително на полицаите, а Ланс не искаше да стигнат по някакъв начин до него. И накрая й беше обещал, че ако направи това за него, ще намери начин да я освободи.

Тя вдигна отново чашата си, като стисна с побелели пръсти порцелановата дръжка. Чашката потрепери в ръцете й и Миранда побърза да я остави, покашля се и загаси цигарата. След това кръстоса крак върху крак, озърна се и запали нова.

После бе срещнала Джайлс. Първият човек, който някога я бе гледал с интерес, при това истински интерес. Не беше заинтригуван от външността, фриволността или факта, че е лесна плячка, понеже беше готова да се измъкне всеки път, когато се появеше нещо противно и прекалено сложно, например чувство, а защото я харесваше и искаше да я опознае. С него можеше да се преструва, че нищо не се случва. Можеше да му говори за пътувания, за различни народи, за вълнението от това да изследваш нови места. Знаеше само, че ако успее да поддържа измамата само още няколко седмици, да лъже Джайлс, Ела, Фейт, полицията и всеки, който се приближеше до нея, ще може да се освободи. Наистина да се освободи точно както документите за развода обявяваха официално предстоящата й свобода. И тогава щеше да опита да остави всичко това зад гърба си.

Рано тази сутрин й се бяха обадили по телефона да тръгва. Нещо се беше объркало и трябваше бързо да се измъкне. На Хийтроу я чакаше билет. Трябваше да отиде там, да се отърве от колата и да се срещне с Ланс в Ню Йорк. Ако тревогата се окажеше фалшива, можеше да се върне в някой момент, но чак когато шумотевицата отминеше. Но най-добре бе, посъветва я той, да мисли за това като за дълго пътуване, което може да се проточи до безкрайност. Можеше по-късно да го обясни на съквартирантките си и те щяха да го сметнат за напълно нормално. Знаеха, че работата й е непредсказуема и че тя живее непредсказуем живот. И без това едва я познаваха. Надали щяха да се интересуват къде е.

Димът започна да щипе гърлото й. Тя загаси цигарата и си помисли дали да не тръгва. За полета беше още рано. Тя нагласи очилата и отново насочи вниманието си към вестника. Докато плъзгаше разсеян поглед по редовете на статията на първа страница, в съзнанието й се появи образът на Фейт. В очите й нямаше и намек за сълзи, слабост или самосъжаление. Беше казала на Миранда, че дълго е пазила тази тайна, но преди няколко вечери я е казала на Пол, а сега бе решила да я каже и на нея. Внезапно била почувствала, че може да й се довери — дори Ела не знаела. Най-сетне, разговаряйки честно за това, се беше освободила. Разбираше, че е била потискана от хора, които не струваха нищо. Те бяха отрепки и едва сега бе осъзнала колко по-добра е от тях и наистина бе започнала да вярва в това, откакто живееше в къщата на Ела. Това бе променило живота й. Сега най-сетне продължаваше нататък и се опитваше да осъществи потенциала, който смяташе, че притежава. За пръв път вярваше в себе си и смяташе да предприеме нещо по въпроса.

— Много добре, момиче — прошепна задавено Миранда.

После пак си погледна часовника и се опита да се съсредоточи. Беше време да тръгва. Може би някога щеше отново да се свърже с Фейт, за да разбере дали е успяла да стане ветеринарен лекар. Може би тогава щеше да научи, че Ела има успешен бизнес с верига разсадници. Или да се свърже с Джайлс и… Не, не Джайлс. Той никога нямаше да й прости, задето е изчезнала. Ако дотогава всичко отшумеше и тя бе в безопасност, той сигурно щеше да си е намерил друга. Е, беше оставила в порутената стара къщурка някои свои вещи. Дрехи, обувки, гримове, парфюми. Нямаше да ги види повече, но да не би да й се случваше за пръв път? И дори куцото куче Саймън бе завладяло сърцето й. Истински приятели, разхвърляна стая, семейно куче. Така би искала да продължи да живее, след като се разбереше веднъж завинаги с Ланс и излезеше от цялата тази бъркотия.

Съобщиха нейния полет по говорителите и тя се приготви. Сгъна вестника, пъхна цигарите в чантата и я метна на рамо. Поколеба се на мястото си и се усмихна към празното пространство, без да забелязва хората, които седяха наоколо и чакаха да съобщят полета им, или закъсняващите, които направо се втурваха натам. Значи Пол си падаше по Сюзън и тя по него, а никой от двамата нямаше представа, че чувствата му са споделени? Това бе един от по-забавните моменти, които споделиха с Фейт. Ето това й се искаше да остане, за да наблюдава — как Фейт се превръща в Купидон. Вероятно щеше да се държи като слон в стъкларски магазин, макар че имаше голямото желание да бъде деликатна. И Миранда вече можеше да мисли с умиление дори за „ЕЛО“. Отсега нататък винаги когато чуеше тяхна песен, щеше да се сеща за Фейт. Саймън, потенциалният роман между Сюзън и Пол и „ЕЛО“ бяха незначителни щрихи от общата картина, но тя знаеше, че ще й липсват. Може би скоро щеше да има такива неща в живота й. Беше се опитала, но през цялото време едната й ръка бе вързана зад гърба. Следващия път, вече напълно свободна, щеше да живее живота си без страх, че някой я държи с нещо. С нетърпение очакваше този момент.

Отново съобщиха полета й по високоговорителите.

— Повикване за Америка — пошепна тихо тя, стана и тръгна по дългия просторен коридор, който щеше да я отведе до изхода.

 

 

Ела и Фейт седяха една срещу друга и пиеха чай.

— Нищо не разбирам — каза напрегнато Ела. — Дойдох тук, защото търсех простичък живот. Не знам какво се обърка.

— Гадна работа — съгласи се тихо Фейт.

— Харесвам Миранда! — продължи жално Ела, като вдигна ръка в знак на протест. — Вярно, малко е заядлива, но това не ме дразни. Винаги ме разсмива. И под цялото това лустро се крие един прекрасен човек. Станала е някаква ужасна грешка. Не разбирам как може изобщо да е замесена.

— Вероятно поредната каша на полицията — отвърна Фейт, като я погледна над ръба на чашата си. — Виж, знам, че си падаш по Джаз и така нататък, и не знам как точно е станало, но той вероятно греши. Знаеш, че понякога грешат. Всъщност доста често.

— Да — кимна Ела. Не знаеше кого да защитава сега, Миранда или Джаз. Харесваше и двамата, и то много. В този случай единият от тях постъпваше като отрепка и тя не знаеше кой от сценариите й се струва по-лош. — Макар че досега не сме го виждали да бърка.

— Ама остави оня побъркан тип да прескочи оградата и да те държи тук с насочен към теб нож.

— Да, но това вероятно стана по моя вина — каза разсъдливо Ела. — Аз отидох там и се опитах да измъкна Дорис, когато тя трябваше да влезе в къщата и да даде на онези някакви пари.

— Добре.

— И ако Джаз не беше толкова разумен, когато говореше с онзи през прозореца, той можеше да изпадне в паника и да ме намушка или нещо още по-ужасно. Именно Джаз успя да задържи вниманието му, докато момчетата се промъкнат вътре и го заловят.

— Разбирам — съгласи се покорно Фейт.

— И се държа страхотно с родителите ми. Направи чай за всички ни.

— Вярвам ти — закима енергично Фейт.

— Така че не може да е отрепка. Само това казвам. Макар че в случая греши.

Ела отново се замисли. Как, за бога, можеха да си мислят такива неща за Миранда? Би било толкова глупаво от нейна страна да купува наркотици от къща, която се наблюдаваше. А тя бе всичко друго, но не и глупава. И колко любезно се беше държала с полицаите, когато дойдоха да им съобщят, че искат да наблюдават съседите от тяхната къща. Дори Ела се бе смутила в началото от тази идея, а Миранда я беше приела без никакви резерви. Никакви признаци за нервност или страх. Ела прехвърли отново спомените си от деня, в който бяха пристигнали Джаз и младият полицай, точно след нейния рожден ден, цареше истински хаос в къщата й. Миранда лежеше на канапето с кръгчета от краставица върху очите. После просто стана и накара всички да се почувстват като у дома си. Не такава реакция можеше да се очаква от човек, който е замесен с наркотици. В никакъв случай. Освен ако не беше изпечена престъпница с огромен актьорски талант, а Миранда не бе нито едно от двете. Не можеше да бъде. Ами начинът, по който се отнасяше с Фейт? Беше безкрайно откровена. До болка. Държеше се нетактично, да. И понякога жестоко. А също и малко пренебрежително с чувствата на хората, това не можеше да се отрече. Но да е лъжкиня? Не. По никакъв начин.

— Снощи се държа страхотно с мен — изтърси Фейт ни в клин, ни в ръкав, повъртя очилата в скута си и отново си ги сложи. — Дълго разговаряхме за най-различни неща. Реших, че наистина я харесвам. Може да звучи странно, но наистина е така. Казах й някои много лични неща и тя се държа страхотно.

— Наистина ли?

Ела грабна Саймън, който подскачаше около тях, и го пльосна в скута си. Той захапа ръката й, очаквайки да си поиграят, но тя само го погали, за да го укроти. Това й действаше като терапия, а имаше нужда.

— Вероятно ще ти разкажа за това друг път — продължи Фейт, — но най-интересна беше реакцията й. Сякаш наистина се развълнува. Искам да кажа, не от съчувствие, а сякаш и на нея й се е случвало нещо подобно. Това не ми стана много ясно. Просто погледът й беше странен.

— Така ли? — наостри уши Ела. Някой трябваше да разгадае това, а Фейт последна беше говорила с Миранда.

— Беше като… — Фейт се втренчи в пространството. Ела я гледаше с интерес. — Е, беше нещо като съпричастност. Нали се сещаш, нещо съвсем различно от съчувствието. Когато някой казва „ох, горкичката“, не е същото като погледа, с който ти казват „знам какво е“. И може дори да не ти го кажат, достатъчно е само изражението, но пак е различно.

Ела се наведе над Саймън.

— Та какво искаш да кажеш?

— Един господ знае — сви рамене Фейт. — Просто, че усещам разликата, а тя сякаш знаеше точно как се чувствам. Но няма начин Миранда да е била тормозена. Тя е твърде хубава.

— И?

— Ами не знам. Беше много вкисната. За нула време изпи доста от твоята „Тиа Мариа“. Аз почти не пих, но тя постоянно надигаше чашката. И тази сутрин бутилката беше почти празна. Предполагам, че здравата е направила главата.

Ела отново се отпусна назад. Значи и това нямаше значение. Всеки можеше да изглежда искрен, когато се е гипсирал така.

— Вероятно просто е тръгнала за друг полет. Беше ми казала, че скоро ще лети за Щатите, а и преди се е случвало да я повикат без предизвестие. Не е голяма работа. Очевидно са сбъркали.

— О, не, не затова казах, че заминава за Америка. Направи ми впечатление начинът, по който говореше за това снощи.

— За Щатите ли? — намръщи се Ела и отново хвана ушите на Саймън. Той се подърпа малко, но вероятно вече бе свикнал.

— Да. — Фейт се отпусна назад и впери поглед в тавана. — Нека помисля. Говорехме за прогонване на призраци и тя каза, че когато реши да го направи, ще трябва да отиде в Америка. Аз тъкмо обяснявах, че всичките ми призраци са тук, когато подхвърли, че трябва да се махна. — Фейт кимна на себе си. — Да, точно така. И каза, че е странно, дето тя трябва да отиде там, за да се разправи със своите.

— Това е значи! — плесна се победоносно Ела по бедрата. Саймън подскочи, но тя го притегли обратно, мърморейки някакви извинения.

— Какво?

— Изобщо не е сложно. Всъщност е доста просто. Разговорът, който сте водили снощи, я е подтикнал да хване самолета, да се върне при Ланс и да поговори с него. Разстроил я е начинът, по който е подходил към развода им, чувства се отблъсната и е отишла там да приключи нещата. След това ще е в състояние да продължи живота си. Разбрах вече. Това звучи съвсем смислено.

Изведнъж Фейт се разкикоти и тялото й се разтресе под синята пижама.

— Не, тук има нещо повече.

— Откъде би могла да знаеш това, Фейт? — Ела стана и положи внимателно Саймън в креслото, понеже изпитваше нужда да крачи из стаята. — Всичко това е много объркано. Горката Миранда е на самолета за Америка, където иска да оправи нещата с бившия си съпруг, а всички са настроени така подозрително. Твърде много филми си гледала. В това няма нищо странно.

— Виж, Ела, аз също я харесвам. — Фейт се поизправи на канапето и приглади реверите на пижамата си. — Не искам да мисля, че е замесена, както не искам да го мисля и за теб, но колкото повече мисля, толкова по-вероятно ми се струва тази сутрин да е духнала.

— И защо би си помислила такова нещо, след като работата й е да скача в самолетите и да отлита без предизвестие? — поинтересува се Ела.

— Защото изглеждаше адски разстроена, когато тръгна. Искам да кажа, ако са й се обадили за работа, защо ще изглежда разстроена? Преди никога не е изглеждала така на заминаване. Просто заминаваше и отново се връщаше. И защо ме прегърна и ми каза да се пазя? Защо ми каза, че мога да взема половинката шише „Коко“, което била оставила на тоалетката си, защото щял да мирише по-малко на котешка пикня от всеки друг парфюм, който съм имала? И ми каза да ти кажа „довиждане“? И защо беше толкова нещастна, задето не е успяла да се сбогува със Саймън? Освен това на излизане ми каза, ако Джайлс я потърси, да му предам, че ще държи връзка с него. Не че ще му се обади, когато се върне, а че ще държи връзка. — Фейт поклати глава, сякаш бе обхваната от лоши предчувствия. — Съжалявам, Ела, но като съпоставя нещата, мисля, че полицията е права. Не биха дошли да я търсят така, ако нямаха някаква информация. Знаят нещо, което ние не знаем. Може да не е тръгнала за Америка и аз да съм разбрала погрешно, но е заминала нанякъде. И не смятам, че някога отново ще я видим.

Ела престана да крачи и погледна Фейт. След това зашари с очи из стаята, по лепящите се кукички, които беше сложила на стената и които бяха започнали да се отлепват под тежестта на завесите, и голата крушка на тавана, останала след падането на абажура. Помисли си за експлодиралата стена на душ-кабината, за огледалото, което бе минало през стъклото на колата, за обърканата боя, която беше купила, Фейт не настояваше често на мнението си, но когато го правеше, винаги се оказваше права.

— Ами ако си права, Фейт? — Тя си пое треперливо дъх. Силите сякаш я напускаха. — Ами ако Миранда наистина е замесена?

— Мисля, че съм права — отвърна Фейт и сложи уверено длани на коленете си. — Наистина.

— Не, не може да го е направила нарочно. Тя не е такава. И двете с теб сме съгласни, че е добър човек под всичкото това предизвикателно държане. Подстрига ти косата и прическата още изглежда хубаво. Освен това има добро сърце. Не може да е виновна.

Фейт кимна. Двете прехапаха устни и се спогледаха окаяно.

— Може да се е набъркала, без да е осъзнавала какво прави — рече Фейт и погледът й се проясни. — Не може да си отиде сега. Джайлс е идеалният мъж за нея. Той наистина е много свестен човек. В началото го мислех за надут задник, но не е. Нямаше да има приятел като Пол, ако беше такъв. Мисля, че Миранда просто е объркана.

— Да — кимна натъртено Ела. — Освен това аз отнесох онзи пакет с наркотици извън селото и го зарових в живия плет.

— Така е.

— И ти знаеше всичко. Дори ми каза, че непознаването на закона не е оправдание.

— Да. — Очите на Фейт вече светеха. — Ние също сме виновни.

— Затънали сме до гуша. Тя не е сама в тази работа. Някой по някакъв начин я е накарал, но не трябва да я оставяме сама.

— Точно така! — рече Фейт и се изправи. — Ужасно е да държиш тайна в себе си. Не е нужно тя да преживява това.

— И има нужда от малко подкрепа.

— Да.

Двете застанаха посред стаята и се спогледаха, докато Саймън хъркаше. Ела задъвка изтерзано долната си устна. Фейт въртеше копчетата на пижамата. Времето минаваше.

— Какво можем да направим по въпроса? — каза немощно Фейт, вече без каквато и да било решителност.

— Визитката!

Ела се хвърли към телефона, огледа с присвити очи визитката, която им беше оставил Джаз, и набра номера на мобилния телефон. После седна върху широката облегалка на канапето и затвори очи.

— Хайде — подкани го тя. После изведнъж се изправи. — Джаз? — Чу се гласът му, но много пращеше. Тя продължи решително: — Просто мислех, че трябва да го знаеш. Взех едни наркотици от кофата за боклук и ги скрих в един жив плет. А Фейт знаеше за това. — Ела изкриви уста, докато слушаше отговора. Доста прекъсваше. Тя повиши глас: — Така че и двете сме замесени. Не знаехме какво правим, но това няма значение, така че трябва да ни смяташ за съучастници. Очакваме те да дойдеш и да ни арестуваш, когато си готов. — Отдалечи слушалката, която зажужа ядосано. После я долепи внимателно до ухото си. — Чуваш ли ме? Миранда не е лош човек. Да знаеш, че и двете ще свидетелстваме. Мислим, че някой я е принудил, следователно не е виновна. — Телефонът засъска и тя разтърси слушалката. — Чуваш ли изобщо нещо?

Съскането спря и бе заменено с настоятелно виене. Очевидно връзката бе прекъсната.

— Какво става? — попита напрегнато Фейт.

— Нищо — отвърна Ела и обезсърчено затвори слушалката. — Не мисля, че чу и думичка от онова, което му казах. За момента тя е сама.

Телефонът до лакътя й звънна пронизително. Ела подскочи. Фейт също подскочи.

— Това е той, обажда ми се! — викна Ела и грабна слушалката.

— Ела? — прозвуча един измъчен женски глас.

— Миранда? — Ела скочи на крака.

— Лорна е. Просто исках да ти се извиня, задето те нападнах. Ти ме изненада, но не биваше да го правя, беше ужасно. Няма да заведеш дело, нали?

 

 

След като седна така, че да вижда изхода, намери си едно място до последните гишета за проверка и отново разтвори вестника, Миранда се опита да се успокои. Сега трябваше само да чака последното повикване. Едно от нещата, които беше научила от всичките си години летене, бе, че няма закъде да се бърза. Като бързаш, само бавиш себе си и другите. За нея летенето бе нещо толкова естествено, колкото да ходи из стая, и не разбираше онези, които го смятаха за надбягване.

Тя погледна съжалително през очилата си двамата бизнесмени, които тичаха задъхани, със зачервени лица по коридора, който ги делеше от редицата изходи, спряха и се спуснаха към стъкленото гише на „Бритиш Еъруейс“, където един стюард късаше талоните от билетите на минаващите пътници. Може би го правеше от излишък на време или днес просто не бе в настроение, но това не й се струваше забавно. Тя погледна към вестника, разтвори го и отново го сгъна.

Сетне го сложи в скута си, впери поглед някъде към будката за вестници и се замисли.

Това бе последното нещо, което правеше за Ланс. Повече нямаше да му позволи да се възползва от нея. Тя плесна вестника на коленете си, ядосана, че толкова време чете една и съща статия, а не е разбрала и дума от нея. Пишеше за някакъв филантроп, който беше умрял. Тя започна да чете внимателно статията. Безкраен низ от благотворителни дела, никаква мисъл за слава и богатство, живот, преминал в служене на страдащите. После погледна за момент снимката. Набръчкано, усмихнато лице с късогледи, но добри очи.

Тя свали рязко вестника на коленете си и примигна към решетестите плочи на високия таван. Не й трябваха такива работи, не и сега. Трябваше да се държи спокойно, да се качи на проклетия самолет и да отлети за Ню Йорк. Така ставаше винаги. Някой дърпаше някаква струна и дълга редица от хора потрепваха. Не можеше да направи нищо за копнежа си по кучето, Джайлс, Ела или Фейт, преди да е показала на някои хора от миналото си, че просто не заслужават да са живи. Размахваната опашка не можеше да се сравни с един щастлив живот. Или дори с живот.

Тя стисна устни и отново впери поглед във вестника. Лицето от първа страница я погледна от упор. Миранда захвърли вестника настрана. Името му грабна погледа й. „Индипендънт“^[1]. Тя стовари длани в седалките, с което си спечели един учуден поглед от среброкосия мъж в костюм от туид в края на редицата. Миранда го изгледа свирепо, после, обхваната от гняв, му се изплези. Той побърза да извърне очи.

— Да, това е бунт — промърмори тя и стана. — Каква съм анархистка само!

После взе якето си, метна чантата на рамо и погледна през един от високите прозорци към пистите и елегантната осанка на самолета на „Бритиш Еъруейс“, който щеше да я отведе към свободата. След това се завъртя на скъпите си токчета и тръгна уверено към служителите на гишето. Тъй като повечето пътници се бяха качили и редиците тапицирани столове около изхода бяха почти празни, те я посрещнаха с широки усмивки и любезни очи.

— Може ли да видим билета ви, моля?

— Индипендънт — каза Миранда.

Стъкленосините очи на младия мъж я погледнаха любезно.

— Моля, госпожо?

Миранда се покашля.

— Независима — повтори. — Ето каква ще бъда. Бих искала да се обадите на полицията, моля.

Сините очи издаваха, че предусещат назряващата криза. Миранда знаеше. Беше минала обучението и нямаше значение към коя авиолиния работиш. Разпознаваха рисковете от пръв поглед, а синеокият мъж и загорялата стюардеса, която му бе съучастница в разполовяването на билетите, се ориентираха в ситуацията толкова бързо, колкото Миранда очакваше. Дотук с късането на билети и сервирането на вечери. Тя ги аплодира мислено.

— Има ли някакъв проблем, госпожо?

— О, да — отвърна спокойно Миранда. — Има един човек, когото полицията много иска да разпита, и този човек е в списъка на вашия полет. Може би вече идват насам. Макар че ако това е така — огледа се вяло тя, — не разбирам защо толкова се бавят.

— Добре, госпожо, но ще ви помоля да изчакате, докато преминат останалите пътници. — Колежката му спокойно се оправи с последните няколко души, а младият мъж й направи знак да мине настрана, като я наблюдаваше внимателно. — И бихте ли ни дали някакво описание на този човек?

Тя му се усмихна снизходително.

— Става дума за мен, глупчо. Смятам да се предам. Обади се на ченгетата и да приключваме.

Той кимна бавно и посочи в далечината. В същото време вдигна слушалката на звънналия телефон.

— Извинете ме само за момент.

— Предполагам, че това е за мен — каза му Миранда.

Той се заслуша в онова, което му говореха, без нито за момент да сваля очи от нея. Миранда се обърна с лице към коридора. Може би някой вече идваше насам? А, да. Сега виждаше в далечината двама мъже, които тичаха по пътеката край бавно движещата се лента с пътници. Хората, които се плъзгаха покрай тях с ръчния си багаж, се обръщаха и ги гледаха с любопитство. Двамата мъже блъскаха крачещите към други изходи пътници, криволичеха между препятствията и саката им плющяха зад тях. Цивилни дрехи, никаква униформа. Значи знаеха, макар че това вече нямаше значение за нея.

— Няма защо да бързате — промърмори тя.

Изчака спокойно, докато мъжете се приближат, влязат в малката чакалня на изхода и забавят крачка. Единият от тях, с голямо бирено коремче, бръкна под сакото си. Другият, по-мургав и по-слаб, го спря с ръка.

— Няма нужда от това — чу го Миранда да казва.

Тя потупа билета си в дланта, отброявайки последните няколко секунди, преди да се приближат. Накрая спряха пред нея. По-дебелият се беше зачервил от тичането. Сигурно беше от Интерпол. Задължително единият от тях беше, но във всеки случай не и хубавецът, който отметна назад черната си коса и я погледна ядосано.

— Здравей, Джаз. — Тя бутна очилата си по-надолу и го погледна над тях. — Защо се забави толкова?

— Миранда. — Той сложи задъхано ръце на хълбоците си. — Какви игрички играеш, по дяволите?

— Повече няма да играя — рече тя и му подаде билета заедно с паспорта си. — Искам свидетелска защита. Смятам да набутам няколко именити откачалки в лайната.