Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (20)

Двадесета глава

— Какъв чудесен човек! — казваше баща й, когато Ела се промъкна в дневната. — Знае си предимствата. Много е приятно да видиш такова нещо у млад човек. Чест и смелост, само това е важното. Опитай се да го кажеш на футболните запалянковци. Дори няма да те разберат.

Ела се отпусна на стола, твърде уморена, за да направи друго.

— Той е футболен запалянко — успя само да каже. — Има около сто видеокасети с „Манчестър Юнайтед“ у тях.

— „Манчестър Юнайтед“? Е, това е нещо друго, нали? — продължи баща й, понеже не желаеше да го отвличат от обобщаването на фактите. — Не е като да подкрепя „Арсенал“ или „Милуол“. — После помисли малко. — Или „Ливърпул“.

— Може би не — съгласи се тя. Знаеше колко упорит става баща й, когато си науми нещо.

— Но откъде знаеш това? — попита я той, сякаш изведнъж му бе направило впечатление. — Едва ли си говорила за футбол с него, нали? Ти не можеш да понасяш тази игра.

— Не, аз… всъщност веднъж ходих у тях. Видях ги. Това е всичко.

Майка й се покашля и най-сетне успя да се поизправи на дивана.

— Можем ли да направим нещо за теб, скъпа, след като така и така сме тук? Например топла супа или сандвич?

— Не, добре съм — усмихна се тя на майка си. Горката женица, все още изглеждаше шокирана. А и как нямаше да бъде, помисли си Ела. Ако родителите й бяха държани като заложници, сигурно сега щеше да е пропушила и да пие втората си бутилка бренди. Обикновено не им се случваха такива неща. — Дойде линейка и ме прегледаха. Честно казано, сега всичко ми се струва като някакъв сън. Всичко. — Включително и кратките й срещи с Джаз.

— Защо си ходила у тях? — попита баща й. Това бе една от онези ситуации, в които просто трябваше да узнае всички факти, иначе щеше да си личи, че го държат на тъмно. Отдавна го познаваше. Той можеше да се превърне в Майкъл Мансфийлд, когато му дойдеше настроение. Не зависеше от него. Той никога не обиждаше нарочно хората. Просто искаше да знае защо. Сякаш беше разглобил някакъв двигател, за да го почисти, после го беше сглобил и в ръката му неочаквано оставаха два излишни болта.

— Млъкни, Доналд. — Майка й беше спечелила битката с възглавниците, изправи се и погледна предупредително съпруга си. После се обърна към Ела. — Отивам в кухнята да ти направя нещо за ядене. Можеш да го хапнеш по-късно, когато огладнееш. Защо не дойдеш да ми покажеш къде е това-онова, скъпа?

— Добре — рече Ела и стана.

— Какво? Защо трябва да млъкна? Ходила ли си у тях, Ела? Защо си ходила?

— Ох, използвай поне веднъж въображението си! — сгълча го майка й, докато той гледаше озадачено от креслото. Сетне добави решително: — Скъпа?

— Какво… какво искаш да кажеш? — попита баща й, примигвайки глупаво към жена си и дъщеря си, които отиваха към кухнята. — Ела? Ти и този индиец? Ухажва ли те?

— Хората вече не се ухажват — каза му безстрастно майка й. — Действат импулсивно и после чакат да видят какво ще стане.

Баща й съвсем се обърка.

— Искаш да кажеш, че ти и този индиец сте действали импулсивно? Заедно?

— О, татко, моля те, не се тревожи за това — погледна го изморено Ела.

— С индиец? — примигна отново той.

Ела се спря на вратата.

— Да, татко, той е индиец. Макар че е британец.

— Е, да, но знаеш какво имам предвид.

Ела се поколеба. Майка й вече беше в кухнята и ровеше шумно в хладилника. Очевидно се мъчеше да й осигури претекст да излезе от дневната, за да могат да си кажат няколко думи насаме, но Ела искаше първо да отстрани проблема.

— Но… не като интимен приятел, нали, Ела? — рече той. — Това би било доста странно.

— Преди малко беше чудесен човек и си имаше име, а сега е просто индиец.

— Той е чудесен човек. Това е очевидно. Дава своя принос за обществото.

— И? — подсказа му тя.

— И… — замисли се баща й. — Той е от друга култура, Ела. От това нищо няма да се получи. Семейството му няма да хареса тази работа, о, не. Те изобщо не обичат такива неща.

— До това едва ли ще се стигне — рече тихо тя.

— Мили боже. — Баща й сякаш говореше на себе си. — Ще трябва да отида на сватбата с тюрбан. И бебетата ви изобщо няма да приличат на мен. Ще бъдат кафяви. До ден-днешен не е имало и един кафяв Нортън. Ще имам внучки в сари. Собствената ми дъщеря ще припка наоколо боса с продупчен нос. Къщата ми ще ехти от дрънчене на гривни. Ще трябва да се науча да харесвам кърито. — Последната мисъл очевидно го изпълни с ужас. Той вдигна жално очи към Ела. — Мразя кърито. То причинява истински хаос в червата ми.

— Татко — каза търпеливо Ела. — Никой не е казал, че трябва да ядеш къри само защото съм преспала веднъж с мъж, който случайно е от индийски произход.

— Но нали ще трябва да покажа добра воля? — настоя той. Ела осъзна със свито сърце, че баща й вярва на всяка своя дума. — Така трябва да прави бащата на булката. И ще трябва да науча хинди, за да мога да разговарям с тях.

Ела въздъхна.

— Всъщност би било пенджаби, но колкото и да не ти се вярва, те говорят английски. Също като Джаз.

— Значи си се запознала с тях?

Ела се облегна безсилно на вратата. Разбира се, той само правеше предположения за роднините му и това едва ли щеше да повлияе върху бъдещето, но започваше да й писва. Тук ставаше дума за принципи.

— Ами ако наистина имах връзка с Джаз? Ами ако станеше сериозно? Да не искаш да ми кажеш, че щеше да се държиш така истерично?

— Не се държа истерично, Ела — погледна я слисано той. — Никога досега не си ми говорила по този начин. Какво си въобразяваш? Ти си моя дъщеря и аз искам най-доброто за теб.

— Ами ако се бе оказало, че Джаз е най-доброто за мен?

Той добиваше все по-объркан вид.

— Но за какво бих могъл да си приказвам с баща му?

— Не знам. За времето? За крикет? За лейбъристката партия? За какво би си приказвал с бащата на всеки друг?

— Но аз не следя индийската политика. Някога проявих лек интерес, за да мога да преценя финансовия пазар. Това не е моята област. С какво се занимава баща му? Магазин ли има?

Ела затвори отчаяно очи.

— Не мога повече да обсъждам това.

— Не разбирам какво е станало с теб! — възкликна ядосано той. — Имаш зашеметяваща кариера в града, движиш се само сред подходящи мъже и всичко е в краката ти. В следващия момент обаче решаваш да се отдадеш на градинарство и се забъркваш с някакъв индиец. Не разбирам какво става! Може би ще се присъединиш към някой техен култ. И това ще бъде краят. Ще седиш някъде в планината, упоена с някакви вещества за изостряне на сетивата, и по цял ден ще припяваш мантри.

— Не ставай глупав, по дяволите!

— Загубих те — каза тъжно баща й. — Не знам къде отиде. Вече не знам и коя си.

— Това е, защото винаги си ме мислел за твое огледално отражение — повиши глас Ела. — А аз не бях. Налага се да ме опознаеш, и то не отново, а за пръв път. Ако успееш да го направиш, може би пак ще станем приятели.

Той я погледна стреснато и лицето му пребледня.

— Но ние сме приятели. Винаги сме били. Ти си най-добрият ми приятел, трябва да знаеш това!

Ела стоеше мълчаливо, заслушана в майка си, която кълцаше ядно марули в кухнята. Както винаги, ги оставяше да разговарят и само честотата и силата, с които удряше по дъската, издаваха емоциите й. Спомни си миговете, прекарани в кабинета на баща й. Помисли си за гордостта, която изпитваше при мисълта, че тя е избраната. Помисли си за скъпоценните, изключителни часове, които прекарваха насаме като две момчета в момчешки клуб. Помисли си за майка си, самотна и изолирана, макар че никога не го показваше и вместо това намираше подкрепа в обичта си към мъж, който не беше неин съпруг. Ела усети прилив на справедлив гняв.

— Е, може би ако собствената ти съпруга ти беше най-добрият приятел, всички щяхме да сме далеч по-щастливи!

В кухнята изведнъж стана тихо, сякаш майка й бе застинала с ножа във въздуха.

— Какво?

— Знаеш какво имам предвид. Трябваше да споделяш всичко това с мама, не с мен. Тогава двамата щяхте да ми покажете какво е щастие. Можех да видя какво е истинска любов, а не студените, стерилни възгледи, които ми насади за брака.

— Ела! — Баща й се беше отдръпнал колкото е възможно по-навътре в креслото. Струваше й се, че всеки момент може да се прекатури назад. Сякаш се мъчеше да се предпази от гнева й.

— Можеше да прегръщаш нея, нея да водиш в кабинета си, а аз да оставам отвън. Това е, което би направил всеки нормален съпруг. Но не и ти. Направи от мен момичето на татко и ми обърна всички представи с главата надолу. Постепенно загубих майка си, защото тя вдигна ръце и ни остави да правим, каквото си знаем. Но сега отново я открих. Ти никога не си я откривал. Можеше да го направиш, можеше да се интересуваш какво прави, мисли и чувства тя, но никога не си направи труда. Може би все още не е късно. — Тя си пое дълбоко дъх. — А сега отивам в кухнята да прекарам малко време насаме с майка си. Тя е единственият човек на света, който може да ми помогне в този момент.

Баща й отвори уста и отново я затвори. Ела наблюдава известно време недоумението му, но гневът й започваше да се примесва със съжаление.

— Но аз мога да ти помогна, Ела. Просто ми кажи проблемите си и аз ще ти помогна. Винаги съм бил до теб.

Гневът й започна да се стопява. Тя го погледна с повече обич.

— Знам, че си бил до мен, но по свой начин. А сега искам да остана насаме с мама. Разбираш ли?

Лицето му се разкриви.

— Мисля… мисля, че мога. Поне ще опитам.

— Чудесно.

— Но… Ела. Кажи ми едно нещо. — Той стисна здраво облегалките на креслото. — Майка ти знаеше за това, нали? За теб и Джазбиндър? Знаела е, преди да пристигнем тук тази вечер? Откъде е разбрала?

— Аз й казах, тате — отвърна меко тя.

— Но кога? Не си идвала у дома, нали?

— Позвъних, мама вдигна и дълго си говорихме за разни неща.

— Но кога? Дори не знаех, че си звъняла! — каза отчаяно той. — Тя не ми каза. Защо не си искала да говориш с мен?

— Защото, тате — усмихна му се тъжно Ела, — това са момичешки неща.

— Момичешки неща? Какво, за бога, е това?

— Да кажем просто, че го открих съвсем скоро и ми се струва много забавно.

— Но…

Майка й я издърпа в кухнята и показа глава от вратата.

— Стига си я разпитвал, Доналд, моля те. Сега двете с Ела ще правим… момичешки неща. Стой мирно там и ще ти донеса сандвич. — После затвори вратата. В дневната стана тихо. Ела прехапа устни, за да не прихне. Майка й повдигна едната си вежда към нея. Все още държеше ножа в ръка. Марулята на дъската бе напълно унищожена. — Ти си пълна с изненади — каза тихо тя, когато и двете погледнаха към дневната, представяйки си как баща й допълзява и залепя ухо на вратата.

— Ти също — усмихна й се Ела.

— Едва ли ще успеем да си кажем много неща, при положение че той стои като истукан в съседната стая, но можем някой път да се срещнем. Какво ще кажеш за събота в Оксфорд? Можеш да ми дадеш някои съвети за облеклото, а аз в замяна ще те почерпя един обяд. А искаш ли да идем заедно на пазар? Никога досега не сме го правили.

— Би било чудесно — каза Ела и докосна колебливо ръката на майка си.

— О, ела тук. — В следващия момент се озова в обятията на майка си, но не преставаше да следи зорко ножа, който изсвистя покрай ушите й. След това майка й я пусна и си приглади дрехите. — Винаги съм се надявала, че ще се открием. Предполагах, че един ден и това ще стане. Никога не съм преставала да се надявам. — После добави задавено: — Толкова се зарадвах, когато поиска да разговаряш с мен за живота си. Почувствах се истински щастлива.

— А аз изпитах облекчение. Може би и вие с татко ще се откриете един друг. Човек никога не знае.

Майка й направи недоверчива гримаса.

— Не, мамо, наистина. В момента той е в шок. Дойде му в повече, но после, като си отидете, ще има време да помисли. Винаги прави така.

— Ти му даде много материал за размисъл, това е вярно. — Майка й се върна при дъската за сушене, сложи две филии черен хляб в една чиния и изсипа останките от марулята върху тях. — Перспективата за зет индиец. Това събуди в него някакъв Алф Гарнет, нали? Винаги е бил там, просто се е криел зад теоретичните идеи, които никога не докоснаха живота му. Но ти наистина го накара да се замисли.

— Е, да, но то бе само на теория, нищо повече — каза Ела, докато наблюдаваше как майка й приготвя най-неапетитния сандвич в света.

— Не съм толкова сигурна.

— Не, всичко свърши — пророни Ела. Трябваше да приеме фактите и щеше да бъде най-добре, ако и хората около нея ги приемеха.

— Видях го как те гледаше. Вече знам какво изпитваш към него, но него наблюдавах много внимателно. Той е влюбен в теб и това ужасно го дразни.

Ела се разсмя.

— Да се дразни?

— О, да. Много. Това обърква всичките му планове. Той е почтен мъж, в това баща ти беше прав, и е поел някакъв ангажимент. Не иска да разочарова никого. Мисълта да предаде доверието на семейството си, очакванията на годеницата си, да опетни репутацията си с решение, което няма да получи никаква подкрепа от близките му, направо го ужасява. И най-вече няма никаква представа какво бъдеще го очаква, ако рискува с теб. Дава си сметка, че едва се познавате и това би било истински хазарт. Може накрая да падне по нос и всички около него ще му го натякват. Но в същото време, по някаква непонятна за него причина, е очарован от теб и знае, че е влюбен. Знае, че трябва скоро да се ожени, а не е влюбен в жената, която трябва да стане негова съпруга. Това е достатъчно, за да подразни здравата един мъж.

Ела стоеше със зяпнала уста, а майка й прекоси кухнята и отвори едно от шкафчетата.

— Имаш ли някакъв салатен сос?

— Мамо! — успя най-сетне да изтърси Ела. — Гледала си твърде много сапунени сериали.

— Не, скъпа. — Майка й се отказа да търси салатен сос извади едно бурканче горчица и се взря в етикета. — Каква е? Френска?

— Ааа, не, английска. Много е лютива.

— Страхотно.

Тя бръкна с ножа в бурканчето и намаза обилно сандвича.

— Просто съм по-добра в анализирането на чуждите връзки, отколкото на своята. Също като теб. Мисля, че това е характерно за момичетата.

 

 

За пръв път от много време насам Ела спа спокойно. Уви се хубаво, отпусна се и се успокои. Камерата я нямаше — бяха махнали всичката апаратура от къщата — и проблемът с номер единадесети бе решен завинаги. Сигурно и Дорис хъркаше доволно в съседната къща. Ела потърка буза в хладната памучна калъфка, заслуша се в самотните призиви на бухала от отсрещната нива и сънливо прекара през главата си събитията от изминалата вечер.

Злодеят изобщо не приличаше на Пит Посълтуейт. По-скоро на Кен, приятеля на Барби, е, доста по-изпотен. Наистина ли беше участвал във въоръжен грабеж? Тя се намести по-удобно в леглото. След като родителите й си тръгнаха, баща й все още с насълзени от сандвича с горчица очи, тя реши все пак да изпие чаша чай с Хелън, полицайката. Беше й приятно да поговори за това с една млада жена. С нея нямаше защо да се прави на смела и можеха да си поговорят честно за това колко глупаво е било да се разхожда сама в тъмното и да предизвиква нападателите. Хелън й говореше за защита на жертвите, психотерапия и курсове по самоотбрана. Ела не беше сигурна, че има нужда от това, но й беше приятно, че някой й го предлага. Може би щеше да държи под ръка някои телефонни номера, просто в случай че отново й се наложи в бъдеще.

Също така опита да измъкне някаква информация за Джаз. Научи, че е бил преместен в тукашния клон от Лондон преди две години. Жените в управлението го харесвали, каза Хелън, защото не бил гадняр като останалите от Скотланд Ярд. Ела нехайно подхвърли, че е доста представителен, и Хелън само се усмихна в знак на съгласие. Каза й, че на миналото коледно тържество са го обявили за най-сексапилния мъж в управлението. Все пак Ела не успя да измъкне много сведения за бившите му приятелки. Мъглявите й подпитвания за романтични връзки в службата бяха посрещнати с дружелюбно свиване на рамене и обяснението, че той е много дискретен в личния си живот. После Хелън отново заговори за програмите за подкрепа на жертвите.

Всичко бе свършило и за момента това я задоволяваше, нищо, че Джаз бе изчезнал от живота й. Ако майка й бе права и той се интересуваше от нея, както тя от него, щеше да се върне. Ако пък не, щеше да го уважава, задето е направил всичко възможно да изпълни дълга си. Тази вечер се чувстваше твърде изтощена, за да има друг поглед, освен философски, за нещата.

Беше оставила бележки навсякъде из долния етаж, за да привлече вниманието на Фейт и Миранда. Беше твърде изцедена, за да ги чака да им даде някакви разумни обяснения, ако пожелаеха да разберат подробностите. А и сигурно щяха да се приберат, плувайки в розови облаци. Не й се искаше да ги смъква на земята с разкази за нападения и ножове за хляб, а и не можеше да сподели романтичните им чувства. И утре бе ден. Беше им написала да не излизат, докато не се събуди да поговори с тях. Можеше да им разкаже всички страшни подробности и те само щяха да се зарадват, че не са били част от това.

Така че когато в ранните часове на сутринта чу захлопването на входната врата и тихите им гласове на долния етаж, тя се усмихна леко на себе си, радостна, че двете разговарят, и отново се отпусна в блажена забрава.

 

 

На сутринта стана първа. Нахрани Саймън и затрака силно с чайника и чашите, за да види дали ще успее да събуди другите две, но напразно. Накрая се отказа и изведе кучето да се разходят до будката за вестници.

Навън бе много спокойно. Жълтата лента вече я нямаше и ако не се смятаха следите от гуми по окаляната тревна площ, не се виждаха никакви признаци, че полицията е била тук. В къщата на Дорис бе тихо, а номер единадесети изглеждаше тъмен и празен, но може би защото тя знаеше, че е празен. Нивите бяха влажни и покрити с роса, от тревата се надигаше мъглица, а дърветата бяха целите в златно и зелено. Ела вдъхна дълбоко свежия въздух. Саймън душеше щастливо и дърпаше повода, а оздравелият му крак се свиваше и подскачаше не по-зле от останалите. „Ето така трябва да бъде — помисли си тя. — Дълги разходки на въздух, миризма на есен в дрехите, изгледи за кал под ноктите след цял ден градинарстване. Сега всичко ще си дойде на мястото точно както си го представях.“

Мат и Лорна щяха да се сдобрят. Трябваше. Лорна беше видяла, че тя не представлява никаква заплаха за нея. С малко късмет в понеделник Мат щеше да бъде жизнерадостен, както преди, да мотивира всички с пляскане на ръце и усмивки, да размахва ентусиазирано градинарските инструменти. А тя отсега нататък щеше да го държи на разстояние и да говори с него само за неща, които засягаха курса. Крайно време бе да се вземе в ръце и да направи всичко, каквото трябва. Имаше да прави планове и да размишлява за живота си. Все пак догодина ставаше на тридесет. Надяваше се дотогава да е разбрала какво иска.

Тя завърза хлабаво Саймън за една улична лампа, потърка го по носа и влезе в павилиона за вестници. Вътре имаше няколко души, които разговаряха оживено с продавача.

— Сигурно е имало сбиване — казваше един мъж в тънко яке. — Профучаха като луди през селото с пуснати сирени. Едва не ме блъснаха. Идиоти.

— Убиват повече хора с бясното си каране, отколкото всички останали, взети заедно — съгласи се другият. — Типично. Никакви ги няма, когато ти трябват, но после пристига цялата им проклета пасмина.

Ела си купи мълчаливо вестник, без да поглежда никого в очите. Чувстваше се в странно положение. При други обстоятелства щеше да остане да ги послуша, дори да се съгласи с мърморенето им за полицията, но сега изпита желание да им възрази.

— Чакай, ти не живееше ли в една от ония къщурки? — попита я неочаквано продавачът. — Какво ставаше там снощи?

Тя притисна вестника до гърдите си и поклати вяло глава.

— О, не знам.

— Не си си била вкъщи, така ли?

— Ами… — Тя кимна неясно с глава.

В отговор получи три изпитателни погледа.

— Е, както и да е — продължи продавачът, като се облегна на тезгяха. — Разчитам на вестниците. Те ще надушат какво става. Старият Бил никога нищо не казва.

Ела изстена вътрешно. Само не пресата. О, не, не и когато всичко отново се връщаше в нормалното си русло!

— Трябва да е ставало дума за наркотици — каза мъжът с якето и впери поглед в Ела.

Тя сви разсеяно рамене. Малките му очички светнаха.

— Да, да, това е било. Като някаква болест са плъзнали. Аз викам, че са виновни имигрантите.

Ела погледна към трите глави, които кимаха многознайнически, и прехапа устни.

— Е, благодаря за вестника. До скоро!

— Тъй — отвърна продавачът и погледна равнодушно настрани. Когато обаче стигна до вратата, Ела го чу да шепне високо: — Правят се на важни клечки! Никога нищо не ни казват. А бас държа, че всичко знае.

— Големите клечки са най-лоши. Я виж аристократчетата. Смъркат кокаин и си бият разни инжекции. Твърде много пари и твърде малко мозък в главата, ето какво ще ви кажа.

Тя излезе навън, намери Саймън и побърза да се отдалечи от будката. Когато стигна до мястото, където от едната страна на пътеката имаше чинари, а от другата открито поле, тя отново вдиша дълбоко. Добре, можеш да се престори, че не е чула това. Само преди минута беше в абсолютна хармония. Чувството й се изплъзваше, но можеше отново да го върне. Тя се помъчи да мисли за хубави неща.

Можеше да се радва на новите отношения между Фейт и Миранда. „Значи през цялото време съм била права“, каза си доволно. Вярно, в началото имаше малка засечка. Малка, макар и доста продължителна засечка. Може би беше наивно да си мисли, че Миранда ще се развълнува от лепящи се кукички и корнизи, но Фейт очевидно се радваше на тези неща и трите се разбираха чудесно. Един господ знае докога си бяха приказвали долу, преди да си легнат, но явно им бе приятно да са заедно. Ако не беше толкова изтощена, и тя щеше да слезе при тях. Това бе още едно момичешко нещо, което харесваше и което най-сетне бе започнало да действа при тях. Две приятелки, които можеше да останат заедно дълго време, а кой знае, може би дори след като се изнесяха от къщата. Но засега нищо нямаше да се променя и понеже вече се погаждаха, беше прекрасно. Можеха да ходят в „Направи си сам“, да гледат сапунени сериали, да прекарват съботните вечери с Канал 4 и бутилка вино и да съветват Фейт да размразява храната, преди да я сервира. Сега и трите се нуждаеха от малко спокойствие. Дори започваше да свиква с „ЕЛО“. Тя си затананика „Господин Синьо небе“, когато в облаците над главата й се отвори пролука и листата по дърветата заблестяха като златни.

Влезе в къщата, подскачайки весело, и Саймън веднага се отправи към купичката си.

— Има ли будни? — подвикна тя с цяло гърло.

— Тук съм — долетя гласът на Фейт от дневната.

Ела влезе там и я завари да седи на канапето с чаша чай и кутия шоколадови десерти.

— Здрасти! — ухили се Ела, радостна да я види.

Фейт я погледна с мътен поглед и махна с ръка.

— Здрасти.

— Никога няма да се сетиш какво ми се случи вчера! — възкликна Ела и се хвърли на креслото. — Миранда станала ли е? Трябва да ви го кажа и на двете, за да не ми се налага да го повтарям.

— Вече я изпусна. Натовари един куфар на колата си и изчезна. Много бързаше.

Ела остана неподвижна. Вълнението й започваше да избледнява. Как можеше да разкаже за голямото си приключение, щом Миранда я нямаше? И какво си въобразяваше тя, като изчезва с някакъв куфар, след като Ела им беше оставила стриктни инструкции да не мърдат, докато не поговори с тях?

— Къде може да е отишла?

— Не знам. Спомена, че внезапно изникнала някаква работа. Повикали я, без да я предупредят.

— Мамка му! — изруга Ела и се отпусна на креслото. — Трябва да е било дяволски внезапно. Нямаше ме само двадесет минути.

— Мисля, че така беше. Някакъв полет или нещо подобно. Ти знаеш с какво се занимава.

Ела въздъхна унило.

— Е, добре. Явно ще й разправям, когато се върне. Не й ли беше поне любопитно какво е станало? Оставих ви достатъчно загадъчни бележки.

— Да бе. Нещо от рода, че полицията била овладяла положението и да не мърдаме, докато не ни разрешиш.

Фейт лапна един сладкиш. Със синята си мъхеста пижама и без строгите очила изглеждаше далеч по-млада. И поне тя не се беше измъкнала, оставяйки Ела да умира от желание да разкаже историята си. Фейт вдигна дистанционното и включи телевизора.

— О, какво дават?

— Повторението на „Холиоукс“. — След това явно се сети, че Ела е при нея, и примигна. — Нямаш нищо против, нали? През седмицата го изпуснах.

— Ами…

— Всъщност и аз имам да ти казвам нещо — рече Фейт и неочаквано се усмихна.

— Наистина ли? — попита Ела и се наведе напред. — За снощи? За теб и Пол?

— Пол ли? А, разбирам какво имаш предвид. Но, не, не е това. Той наистина е приятен. Много го харесвам, но не по този начин. Снощи, когато се прибрахме, с Миранда разговаряхме няколко часа за това. Тя също много ми помогна. Каза, че трябва да опитам.

— Какво да опиташ? — ококори се Ела.

— Смятам да уча за ветеринар. За лекар, не за сестра. Пол пръв го предложи, но очевидно Джайлс и Сюзън също смятат, че мога да го направя. А Миранда каза, че ще е глупаво да гния тук цял живот.

— О! — Ела тъкмо започваше да харесва живота си в селото, но разбираше какво има предвид Миранда. После изведнъж осъзна какво означава това. — Искаш да кажеш, че ще отидеш в университет да учиш толкова години?

— Ще трябва — кимна Фейт.

— Да му се не види! — възкликна Ела и отново се отпусна назад. Това не беше част от плана. Поне не от нейния план. — Но това означава, че ще ни напуснеш, нали?

— О, да — кимна щастливо Фейт. — Тоест не веднага, но възможно най-скоро. Миранда казва, че трябва тутакси да се махна. Но трябва да обмисля всичко и след това да кандидатствам. Ще ми помогнеш в това, нали? Все пак си била в университет.

Ела помълча малко, докато смели всичко, после вдигна глава и й се усмихна топло.

— Да, разбира се, че ще ти помогна. Мисля, че това е страхотна идея. Може процедурата да се е променила оттогава, но ще поработим заедно по въпроса.

Тя погледа замислено Фейт. Беше се пльоснала на канапето, хрупаше бисквити и гледаше сериала, както я бе виждала да прави много пъти, но нещо в нея се бе променило. Изглеждаше щастлива, дори докато дъвчеше. Може би Ела трябваше да престане да чувства вина, задето двете с Миранда бяха пренебрегвали нуждите й в началото. Може би все пак присъствието им й се беше отразило добре.

И може би Фейт също им се беше отразила добре. Беше показала на Ела, че независимостта не се състои в това да се разхождаш из Лондон в делови костюм или да спиш с някого само защото така ти е хрумнало. Помнеше как Фейт се бе ужасила, че Мат, един женен мъж, е обект на нейните желания. Тогава си беше помислила, че Фейт е наивна и твърде много си позволява да съди хората, но тя всъщност владееше живота си. Знаеше всичко за подходящите бургии, стъкла и пирони и се грижеше за себе си по-добре от тях. Да, реши Ела, като гледаше с обич Фейт, тя беше най-независимата от трите. Едва сега го разбираше.

— Е, искаш ли да чуеш за моето вълнуващо приключение? — подкачи я Ела.

— О, ами давай.

Ела се наведе напред и започна. Малко по малко Фейт забрави за телевизора и насочи цялото си внимание към нея. Веждите й се повдигнаха, устата й зяпна, а бузите й се зачервиха. Тъкмо когато Ела й разправяше как наркопласьорът е обидил баща й по телефона и Фейт едва се сдържаше да не прихне, на вратата си почука рязко.

Ела млъкна и подви крака под креслото.

— Господи, само дано не е някой репортер. Не мога да говоря за това. Дори не знам какво ми е позволено да кажа.

— Никога нищо не казвай на репортерите — посъветва я мъдро Фейт. — Говориха с мен след изпитите в основното училище и после ме цитираха ужасно.

— Ти отвори — нареди й Ела. — След като не знаеш нищо, нищо и не могат да ти измъкнат.

— Да погледнем.

Фейт се изправи, отиде до предния прозорец, сви се в ъгъла и повдигна леко завеската.

— О!

— Какво?

— Това е онзи, дето си падаш по него.

— Кой… — Ела скочи и изхвръкна в антрето. Дръпна входната врата точно когато Джаз посягаше за втори път към чукалото. Той залитна напред и я погледна с повдигнати вежди. — Здрасти! — каза задъхано тя и отскочи назад, за да му направи път.

Той влезе. Днес носеше сини дънки. Това беше промяна. И носът му изглеждаше почти нормално, което бе голямо облекчение за нея. Когато Джаз последва протегнатия й показалец и тръгна към дневната, тя хвърли един поглед към задните му части. Да, виждаше се защо са го обявили за най-сексапилния мъж в управлението.

— Чай? — попита тя, след като влезе на пръсти след него.

— Ъъъ… не, благодаря. Здравей, Фейт.

Фейт кимна от ъгъла на стаята, като все още държеше пердето.

— Здравей.

— Боя се, че съм дошъл по работа — каза той и погледна Ела. Изглеждаше много, много сериозен.

Тя потисна въодушевлението си и се опита също да бъде сериозна. Но отново го виждаше. Виждаше го след по-малко от двадесет и четири часа и това ужасно я радваше.

— Миранда тук ли е? — попита той.

— Не, страхувам се, че я изпусна — поклати глава Ела.

— С трите ни ли искаше да говориш?

— По дяволите! Кога е излязла?

— Ами преди около половин час, мисля. Фейт знае. — Фейт кимна в знак на съгласие. — Защо?

— Каза ли къде отива? — обърна се Джаз към Фейт с тих, но решителен глас.

— Ами да. Повикали я за някакъв полет. Събра малко багаж в един куфар и тръгна с колата — промълви Фейт с разширени очи.

Ела я погледна озадачено, после се обърна към Джаз, видя напрежението в очите му и сърцето й заби по-бързо.

— Джаз — прошепна тя. — Какво има?

— Хийтроу — изрече той. — Трябваше да се досетя. После се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна към вратата.

— Почакай, Джаз! — извика Ела и го сграбчи за ръката. — Какво става? Какво общо има Миранда с всичко това?

— Много — отвърна мрачно той. — Тя не само е замесена, ами е проклетият ключов свидетел. Вие двете останете тук. Ако се свърже с вас, веднага се обадете на този телефон.

И бутна в ръката й една визитка. След това изхвръкна от къщата така внезапно, както беше дошъл. Пътьом извади мобилния си телефон и започна да говори по него.

— Джаз!

За най-голямо удивление на Ела Фейт я изблъска и се надвеси от вратата. Джаз спря рязко, притисна мобилния телефон с рамо, докато отваряше вратата на колата си, и повдигна въпросително брадичка.

— Мисля… — започна Фейт, после преглътна. — Мисля, че замина за Америка.

— Терминал трети — каза високо той. — Благодаря.

После затръшна вратата, двигателят забръмча, гумите изсвириха и той изчезна от погледите им, оставяйки ги да стърчат като шивашки манекени на прага.