Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (17)

Седемнадесета глава

— Изобщо не си такава, каквато си те представях — рече Лорна, седнала деликатно на ръба на креслото и притиснала чашката с кафе до гърдите си.

— А ти си точно такава, каквато си те представях — отвърна глухо Ела.

При влизането си Лорна изглеждаше толкова унила, че Ела бе решила да се успокои, като направи кафе и за двете. Лорна изглеждаше объркана от факта, че това е къщата на Ела, че вече е вътре и че двете се намират в една и съща стая. Сякаш си го бе представяла, но не знаеше какво да прави, когато видението се бе превърнало в реалност.

— Мислех, че си руса, миловидна и с тен като онези от „Бейуоч“ — рече Лорна. — И че ще си страшно весела и забавна, а не сериозна като мен. Освен това не предполагах, че ще изглеждаме еднакво уморени и разстроени. — Лорна преглътна и трепна, без нито за момент да сваля огромните си очи от Ела. — Оттогава всеки модел, който видя в списанията, всяка красива жена по телевизията се превръща в теб. Мислех, че се чувстваш като победителка. Но изглеждаш така, сякаш и ти си плакала цяла седмица.

— Не знам какво да кажа. Ужасно, ужасно съжалявам.

— Наистина си хубава, но не както си те представях. Красотата ти е някак по-реална. Може би това е още по-лошо, не зная. Но изглеждаш много силна. Сигурно си много силна.

— Не, не съм. Не. — Ела искаше да каже още нещо, но се спря.

Лорна задъвка устни и очите й станаха още по-големи.

— Влюбена ли си в Мат?

Ела поклати бавно, но решително глава.

— Ни най-малко. Но не очаквам това да облекчи болката ти.

— Разбирам. Можеш ли… тоест искаш ли да ми кажеш какво се случи? Ако не е много нахално от моя страна.

Стори й се дори по-болезнено, отколкото ако я беше ударила по главата с бейзболна бухалка. Тихата съсредоточеност на дребничката жена бе нещо, което никога, никога нямаше да забрави. Тя се опита колебливо да обясни всичко. Не скри много неща. Сега вече можеше да си представи, макар че никога преди не се беше опитвала, нуждата на Лорна да разбере подробностите. След като свърши с обясненията, настъпи дълго мълчание. Лорна отпи няколко глътки от кафето си.

— Благодаря ти за откровеността.

— Никога не е било връзка или дори нещо подобно, само онази глупава нощ на рождения ми ден, когато теб те нямаше. Страшно, страшно съжалявам — повтори Ела и потърка умореното си лице с длани. Вероятно имаше вид, сякаш го бе търкала с пемза, но пет пари не даваше.

— Не, недей да съжаляваш. — Лорна остави чашата си. Сякаш се чувстваше малко по-силна. — Вече разбирам. Мат е толкова глупав, че нищо не може да обясни. Или да каже думите, които една жена има нужда да чуе. Ето защо дойдох тук. Не исках да те стресна. Съжалявам, ако е станало така.

— Да, стресна ме — отвърна Ела. — Но това няма значение.

— През последната година много се отчуждихме. Знаех, че Мат отчаяно иска деца, но не бях готова за това, което създаде доста напрежение между нас. Знаеш ли колко много почивни дни съм отсъствала и съм го оставяла сам? — Ела поклати глава. — Е, няма значение, но твърде много. Това изобщо не ме радва. Не ме разбирай погрешно. Надявам се никога повече да не те срещам и да говоря с теб. — Очите й припламнаха за момент. После Лорна отново се отпусна. — Никога не съм изневерявала на Мат. Нито веднъж, макар да съм имала много възможности. Ужасих се, когато разбрах, че ми е причинил това. Фактът, че отсъствах много, не го извинява. Не мисля, че аз имам вина. Двамата с Мат имаме договор и обещание да се обичаме, каквото и да става. Ако не го мислехме сериозно, никога нямаше да минем през шарадата на брачната церемония. А и той бе този, който искаше венчавка. Аз искрено вярвах, че съм срещнала невероятния мъж. Мъж, който може да се посвети на една-единствена жена въпреки всички пречки. Това, че имахме проблеми, не му дава основание да прескача плета като уличен котарак. Все още ми се повдига, като се сетя.

— Но той не можа… искам да кажа… — Ела изкриви лице. — Беше очевидно, че мислите му са на километри разстояние, Лорна. Не мисля, че Мат може да ти изневери, макар да му е минавала подобна идея. Твърде много те обича.

— Е… — Лорна сведе поглед към ръцете си и Ела изпита облекчение, че се е освободила от хватката на тези огромни очи. — Не бих искала да го чувам от теб, но мисля, че е вярно. Версиите на двама ви съвпадат. И поне не сте стигнали до… до края.

— Разбирам — прошепна Ела.

— Не, не можеш да разбереш. Ти си сама, нямаш ангажименти. Така ми каза той. Надявам се някой ден да ти се случи същото, за да видиш какво е. Това е. Друго зло не ти пожелавам.

Ела се сви в дъното на дивана. Заслужаваше си го, затова трябваше да седи и да търпи. Нямаше друг избор.

— Аз…

Някой задумка силно по входната врата. Отначало Ела бе твърде погълната от разговора, за да му обърне внимание, но думкането се повтори. Сърцето й се сви отчаяно.

— Ще ме почакаш ли да отворя, Лорна? Моля те, не си отивай.

— Няма.

Когато стигна в антрето, Ела спря да се поуспокои. Но нямаше никакъв ефект. Изглеждаше безумно с това зачервено лице, зачервени очи и разчорлена, заплетена на възли коса. Накрая си пое дълбоко дъх и отвори вратата, този път без да слага веригата. Когато видя кой е застанал на прага й, зяпна слисано.

— Мога ли да вляза? Чувствам се ужасно. Сякаш съм в ада.

Беше Мат. Тя продължи да го гледа със зяпнала уста.

— Моля те, Ела! Тя не ми се обади, макар че оставих поне сто съобщения у сестра й. Никой не иска да говори с мен. Майка й просто ми затвори телефона, а брат й ме нарече гнусно копеле. Не ми остана никой, с когото да говоря.

— Аз… Мат, имам гост — заекна Ела.

— О! — Мат прокара ръка през косата си. Приличаше на птиче гнездо. — Тогава мога ли просто да изчакам горе или нещо подобно? Не, не искам да се качвам горе. Градината. Ще ми позволиш ли да мина отзад и да почакам в градината, докато гостът ти си отиде? Не мога повече да стоя сам. Ще полудея.

— Не, не можеш да отидеш в градината, без да минеш през къщата — промълви Ела, хващайки се като удавник за единственото разумно обяснение, което можа да й хрумне. — А и гостът ми е в дневната. Така че не можеш.

— Тогава ще почакам в колата. Мога да седя там, докато той си отиде.

— Не — поклати глава Ела. Когато Лорна излезеше, щеше да го види. Господи, какво ли щеше да си помисли? Че Ела е нагла лъжкиня и Мат идва за интимна среща? Но къде беше колата на Лорна? Не беше ли я видял отвън?

— Тогава просто ще се стопя в облаците над къщата ти — каза ядосано Мат. — Хайде, Ела. Помогни ми. Имам нужда да чуя женската гледна точка. Трябва да ми кажеш какво да правя.

— Лорна кара ли кола?

— Какво? Не, никога не е шофирала. Защо, по дяволите, се интересуваш точно сега?

— Здравей, Мат.

Ела се обърна стреснато и видя, че Лорна стои зад нея. Беше се облегнала на вратата на дневната и гледаше право към Мат. Той извика поразен и притисна ръце до гърдите си, после изблъска Ела и се напъха в малкото антре.

— Къде беше? — Той сграбчи съпругата си за раменете. — Полудях, направо полудях! Не знаех жива ли си, мъртва ли си и какво става с теб. Отчаяно исках да поговорим. Опитах всичко. Никога в живота си не съм се чувствал толкова нещастен.

— Добре — отговори Лорна.

Ела се опита да затвори входната врата. Една жена беше спряла и гледаше към тях. Тя й се усмихна успокоително, после с удивление осъзна, че това е Дорис. Никога не беше виждала Дорис да се разхожда. Освен това беше по нощница и чехли и вървеше по улицата така, сякаш това бе напълно нормално.

— Дявол да го вземе!

— Не ми казвай, че си си отишла завинаги. Моля те, нека поговорим. Моля те, Лорна! Толкова, толкова те обичам! — продължи Мат и избухна в сълзи.

— Ти си пълен глупак — отговори хладно Лорна.

— Дорис! — Ела хукна по пътеката, а Дорис й махна и затътри крака надолу по улицата. — Хей! Дорис! Върни се! — Тя се втурна към входната си врата. Мат я гледаше учудено през рамо. — Влез вътре, Мат. Вземете си каквото ви трябва и се настанете удобно в дневната. Аз само ще отида да…

Дорис вече набираше скорост. Беше подминала съседната градина и продължаваше към номер единадесети.

— Дорис! — извика още по-силно Ела.

Дорис махна с ръка, без да се обръща. Нощницата се развя от вятъра и заплющя около глезените й. После, под ужасения поглед на Ела, на номер единадесети се обърна, внимателно вдигна резето на вратата и тръгна по пътеката към входната врата.

— Не! — викна уплашено Ела и вдигна ръце към лицето си. — Дорис! Не бива да ходиш там!

За момент паниката я скова. Краката й не можеха да се помръднат, но знаеше, че трябва да отиде там, и то много бързо, за да спре Дорис. Накрая, слава богу, успя да се раздвижи и хукна надолу по улицата. При портата на номер единадесети спря, хвана се за дирека за миг и полетя по пътеката. Стигна до вратата и сграбчи Дорис за раменете точно когато тя посягаше с бледия си пръст към звънеца.

— Не! — каза прегракнало тя в ухото на старицата. — Хайде да се върнем обратно. Не ти трябва да правиш това.

— Така ли? — погледна я объркано Дорис със сивите си очи.

— Да — отговори Ела и поклати енергично глава. — Наистина не бива. Хайде да идем у дома, ще ти направя чай. Да се връщаме.

— Но аз дори не зная коя си! — заяви Дорис.

— Виж, наистина съжалявам — успя да каже задъхано Ела. — Казвам се Ела. Трябваше досега да те поканим на гости. Трябваше да ходим да ти пазаруваме, да проверяваме дали си добре и такива неща. Но можем да сложим началото сега. Отсега нататък ще се грижим за теб, обещавам. Но трябва да се махнеш от тази къща. Не бива да натискаш звънеца.

— Но аз трябва да позвъня! — настоя Дорис, като разтърси рамене, за да се освободи от ръцете й. — Трябва да им дам пари. Ако не го направя, ще гладуват. Не могат да се справят без моята помощ. Така ми казаха.

— О, боже! — ахна Ела с пребледняло лице, постепенно осъзнавайки какво става. — Боже, боже! Да се махаме оттук! Ела с мен.

— Но те се нуждаят от парите ми! — възрази Дорис, когато Ела започна да я дърпа.

— Не, не се нуждаят — изсъска Ела в ухото й.

— Да, нуждаят се! — настоя възмутено старицата. — И за коя се мислиш всъщност? За Адолф Хитлер? Пусни ме веднага!

— Не, няма. Това е за твое добро!

Ела успя някак да я обърне към портата. Дорис се отскубна и отново тръгна към входната врата. Ела се хвърли към нея и я прегърна през кръста. Успяха да стигнат до средата на пътеката, когато изведнъж старицата я ритна силно в пищяла с тока на чехъла си. Ела я пусна и сгърчи лице.

— По дяволите, Дорис, опитвам се да ти помогна!

Когато се надигна, готова да се върне и отново да се заеме с Дорис, тя погледна случайно към пътя и замръзна.

Колата, паркирана на тревата от другата страна на улицата, беше хубав спортен модел и тя определено я познаваше. В нея седеше човек, който сякаш разглеждаше пътна карта. Но тя разпозна колата и профила на мъжа веднага щом сетивата й възвърнаха способността си да й служат. Беше колата на Джаз и Джаз седеше в нея.

Тя погледна към прозореца. Джаз вдигна очи към улицата, която водеше навън от селото, после сякаш случайно я погледна през рамо. Тя отвори широко очи, изкриви лице и каза „помощ“ само с устни. Със сигурност я беше видял. Но това беше глупаво, разбира се, че я беше видял. Какво трябваше да направи сега, за бога? И какво правеше той?

Джаз посегна да оправи предпазния колан. За частица от секундата очите им се срещнаха. Ела впи отчаян поглед в него. Той направи някакво движение с ръка, като че ли подмина закопчалката на колана, и махна към предното стъкло.

Ела направи още по-отчаяна физиономия, но той повече не я погледна. Защо, по дяволите, си слагаше колана? Къде смяташе да ходи? Не можеше да ходи никъде. Не и сега.

Той отново махна с ръка и Ела най-сетне осъзна, че й прави някакви знаци. Махаше й надолу към улицата, откъдето беше дошла.

— Е, добре! Защо не го каза от самото начало? — промърмори тя и стисна устни. Джаз сякаш бе подновил разглеждането на картата. Зад гърба й се чу приглушен звън. Тя ахна.

— Ето — каза Дорис, сякаш говореше на себе си. — Може да се мислиш за Мусолини, но не си. Мога да правя, каквото си искам.

— Добре — подвикна й Ела с най-жизнерадостния глас, който успя да извади. — Грешката беше моя, Дорис. Съжалявам за това. Просто ми се струваше, че ти е студено, и исках да те сгрея с чаша чай. — Тя вдигна резето на портата, излезе на улицата и махна дружелюбно на старицата. — Чао тогава. Ако някога ти потрябва нещо, само викни.

— Върви по дяволите! — викна й разлютено Дорис.

— Чудесно. Чао.

Ела надяна на лицето си принудена усмивка и тръгна косо през улицата. Вървеше бавно, сантиметър по сантиметър, клатейки се като патица, и видя с периферното си зрение как вратата на номер единадесети се отваря. Тя спря.

Каквито и знаци да й правеше Джаз, трябваше да види какво ще стане. Дорис беше толкова уязвима по чехли и нощница. Ами ако той гледаше съвсем професионално на това? Ами ако бе готов да пожертва Дорис в преследването на истинската си цел? Ами ако тя бе просто една малка пионка в голямата игра, за която старицата си нямаше и представа? Можеше ли да се довери на Джаз, че ще направи, каквото трябва и в точния момент? Защо изобщо трябваше да му има доверие? Дали не се интересуваше единствено от задачата си и не беше ли готов да остави Дорис на произвола на съдбата? Дали не виждаше нещата в по-голям мащаб? Пожертването на Дорис може би щеше да бъде от полза за стотици хора. Сигурно така разсъждаваше. Но Ела чу Дорис да изграчва нещо и видя как една ръка се протегна и я издърпа вътре за дантелената якичка.

— Не! — В гърдите й се надигна възмущение, което не можеше да бъде спряно от никакви разумни доводи. Тя се обърна рязко и понечи да тръгне обратно.

— Сладката ми!

Някой я сграбчи изотзад и на шията й се залепиха нечии горещи устни.

— Какво, по дяволите…

— Любов моя!

Мъжът я завъртя към себе си и притисна устни в нейните. В същото време ръцете, които я прегръщаха, се втвърдиха като бетон, вдигнаха я на няколко сантиметра от земята и започнаха да я примъкват лека-полека към нейната къща. Тя се втренчи ядосано в отворените черни очи на Джаз. Той й отвърна със също толкова непреклонен поглед.

— О, бебчо, колко ми липсваше! — промълви Джаз и затисна устата й с целувки, докато я влачеше към къщата. — Господи, направо не знам как издържах, докато те видя отново! Ти си истински динамит! Земетресение! Тигрица!

— Е, поне за последното можеш да се обзаложиш — изсъска му тя, като полагаше всички усилия да се отскубне, а той продължаваше да я влачи към къщата.

— Ммм, не знам — каза високо Джаз и отново я целуна.

— Копеле такова! — процеди Ела. — Готов си да пожертваш една старица просто така. Нямаш никакви принципи! Страшно съм се излъгала в теб. Мислиш само за себе си и за резултатите, които ще докладваш. Ти не си герой от Дивия запад, а просто един страхливец, който изпраща някой друг между шамарите. Ти си проклет Хорас Уимп, ето какво си.

— О, да! — промърмори дрезгаво той. — Страшно обичам, когато ми говориш за рок музиката от седемдесетте. Влизай вътре, веднага!

— Не си и помисляй, че можеш да ми нареждаш! Въобще не си го въобразявай. Не мога да повярвам, че ти позволих да ме докоснеш. Ти си просто отвратителен!

— Ти искаше да те докосна — промълви той с крайчеца на устата.

— Тогава да! Но бях объркана и със сътресение. Сега виждам що за стока си.

— Нямаше никакво сътресение. Това беше претекст, за да ме вкараш в леглото си, знаеш го много добре.

— Разкарай се! Тогава не знаех на какво си способен!

— Но беше удивително, невероятно. Никога не съм преживявал нещо подобно — прошепна й той, после каза високо: — Ти си влюбена в мен. Признай си го!

— Не, по дяволите, не съм! — кресна тя в лицето му.

Замята се отчаяно, но ръцете му я стиснаха още по-здраво. Ела побесня.

— Влизай вътре, Ела! — заповяда й шепнешком той.

— Не ми казвай какво да правя!

— Ще ти казвам. Мога да се справя с теб. Знам, че това ти е неприятно, но е истина.

— Не, не можеш!

Тя успя да се отскубне от обятията му точно когато стигнаха входната врата.

— Ти си моята жена! — изръмжа той. — И те искам веднага. Влизай и се качвай горе!

— Ето ти, нагло лайно такова!

Ела замахна с юмрук. Никога в живота си не бе постъпвала така, но сякаш някакво торнадо завладя волята й. Юмрукът й се приземи на носа му. Чу се противно хрущене. Той се преви надве, падна на колене и се закашля, покрил лицето си с длани.

Ела остана на стъпалата, скована от ужас. Всичко наоколо замръзна. Тя сложи бавно ръце на устата си и го погледна. Няколко капки кръв паднаха на асфалтовата алея. Той изпръхтя, поклати глава, примигна, хвана се за коленете и отново заби поглед в земята.

— О! — изстена Ела.

Той подсмръкна, изправи се и залитна. За момент й се стори, че ще се строполи върху нея, но той я хвана за раменете и я изблъска в антрето. Ела се покори. Желанието й да се съпротивлява я беше напуснало. Той я бутна още по-навътре и затвори вратата с ритник. Антрето беше малко и тихо, отникъде не долитаха никакви звуци. Изведнъж Ела се почувства страшно виновна.

Чакаше мълчаливо, все още с ръка на устата. Той извади бавно една радиостанция от вътрешния джоб на якето си и облегна уморено гръб на вратата. После примигна няколко пъти към стълбите, сякаш не я виждаше, натисна бутона с палец и изстена в говорителя:

— Рой?

— Тук — изпращя в отговор нечий глас.

Той въздъхна дълбоко, изправи се и отново проговори:

— Върви. Сега. Не разчитай на мен отпред. Мисля, че носът ми е счупен. Дай ми две минути и ще мина отзад.

— Носът ти ли? Добре ли си, шефе?

— Остави това сега. Върви. Субектът е вътре.

— Прието.

Все още с радиостанцията в ръка, той погледна за момент Ела.

— Ти си просто товар от проблеми. И не се ласкай от мисълта, че това е комплимент.

Тя кимна в знак на съгласие. Все още не можеше да повярва, че е постъпила така. Ръката, с която го беше ударила, я болеше и пулсираше страхотно. Но той сигурно се чувстваше по-зле. Последното нещо, което можеше да очаква от нея, бе да го удари в лицето, когато просто се опитваше да я вкара в къщата, за да не пречи на операцията. Понечи да му се хвърли разкаяно на врата, но той вече вървеше към вратата на дневната. Ела протегна инстинктивно ръка.

— О, не, почакай!

Джаз се обърна. Носът му беше червен, а очите му сълзяха.

— Какво има? — каза троснато. И нищо чудно, че й говореше с този тон.

— Просто Мат и жена му са там. Мат? Спомняш ли си за него? Жененият мъж, с когото…

Изведнъж млъкна и се сгърчи вътрешно. Не просто се сгърчи, направо умря.

— Добре — заяви Джаз. — Пет пари не давам. Мога ли вече да вървя?

— Да.

Той изчезна от очите й.

Ела остана абсолютно неподвижна в сумрачното антре. Адски съжаляваше, че си е изпуснала нервите с Джаз. Че изобщо някога го е виждала. Че изобщо някога е виждала Мат. Че изобщо й е хрумвало, че преместването в провинцията е добра идея. Че изобщо е напуснала банката. Че е била възпитана да вярва, че банковото дело е най-правилният избор за нея. Че изобщо някога се е родила.

Остър лай и злостно ръмжене прекъснаха мислите й. Тя потърка кокалчетата на пръстите си и се заслуша.

— О, не!

Втурна се през дневната. Мат и Лорна ги нямаше никъде. Къде ли се бяха дянали? Тя се закова на място, огледа стаята и изведнъж се смая от догадката си. Дали не се бяха качили горе, за да се сдобрят? Господи, не биха могли да го направят в къщата, където Мат бе изневерил на жена си. Какво ставаше тогава? Ръмженето стана още по-яростно.

— Саймън! — извика тя и се втурна в кухнята.

Джаз беше там, с ръка на бравата. Саймън го беше захапал здраво за крачола на панталоните.

— Ах, ти! — Тя се спусна към кучето и му разтвори челюстите. После го заплаши с пръст. — Лошо момче!

В момента, в който се освободи, Джаз изхвръкна през задната врата. Ела дори не успя да поднесе жалките си извинения. Виждаше следите, които обувките му бяха оставили върху линолеума. И съвсем ясно виждаше капчицата кръв, която сигурно бе паднала от ударения му нос. Тя се измъкна през задната врата, избута Саймън обратно и я затвори.

— Друг път — прошепна му. — Моментът не е подходящ.

После пропълзя покрай навеса.

Зърна Мат и Лорна. Сигурно бяха излезли в градината, за да останат за малко насаме. Стояха в края на моравата и се държаха за ръце. Главите им обаче бяха обърнати към страничната ограда. Ела погледна натам и видя как Джаз се премята през нея и се готви да изчезне.

— Гледай да опазиш Дорис! — викна тя към него.

— Разкарай се — бе отговорът.

Беше тръгнала с намерение да прекоси градината, за да надникне през оградата, когато нещо от лявата й страна изтрещя. Тя се обърна и видя как един мъж в цивилни дрехи скача от градината на Дорис в нейната, притичва през моравата и прехвърля следващата ограда.

Мат и Лорна зяпнаха удивено. Ела опита да им обясни положението, но зад оградата отново изпращя и още един, по-млад мъж скочи в градината й, прекоси с няколко скока моравата и изчезна в съседния двор.

Ела погледна към градината на Дорис. Със сигурност щеше да дойде още някой. Вече й приличаше на Кралските надбягвания. Ако знаеше, че ще дойдат, щеше да изнесе канапето по средата на моравата, за да могат да скачат върху него и да прелитат със салто над оградата, без дори да докосват тревата.

Тя тръсна глава, за да пропъди образа. Това наистина не беше смешно. Мат и Лорна изглеждаха шокирани. За момент всичко утихна, докато тримата гледаха през градинската ограда към къщата с номер единадесет.

После в крехката тишина се разнесе шум от строшено стъкло, последван от оглушително думкане и трясък на избитата дървена врата. Проечаха няколко крясъка. После чу Джаз да вика „Стой!“. Тя повдигна вежди. Значи все пак му се случваше да го употребява понякога. Чу се шум от боричкане.

— Да му се не види! — промълви Ела и трепна, когато чу изтерзан вик. Какво трябваше да направи? Да помогне? Да се сниши? Да сложи чайника на котлона? Тя задъвка яростно устна, като се свиваше всеки път, когато чуеше трясък или вик. Който и да бе вътре, със сигурност нямаше намерение да си излезе мирно, това поне беше сигурно. Дано само Дорис бе жива и здрава. И Джаз също. Но за него можеше да е сигурна. Имаше солидно подкрепление.

След няколко минути всичко притихна.

Сега бе най-подходящият момент да отправи една недоумяваща гримаса към пребледнелите като тебешир Мат и Лорна, да ги покани в къщата и да им предложи кафе и нещо по-силно, преди да си отидат у дома. Или поне възможността да останат още малко заедно, може би в дневната, далече от шума, който долиташе от другата страна на улицата. Все някакво обяснение трябваше да им даде. Тя махна с ръка към Лорна и успя да привлече вниманието й.

— Питах се дали не искате кафе? — извика учтиво към другия край на градината.

Лорна я гледаше, без да разбира нищо. Мат се обърна със същото изражение.

— Ела, какво…

Думите му бяха заглушени от силен трясък, който долетя откъм оградата. Един огромен мъж се преметна през нея, разцепвайки една от тънките дъски. Имаше късо подстригана коса и небръснато лице. От сто километра си личеше, че е от Скотланд Ярд. От градината на номер единадесети долетя вик:

— Влизай вътре, Ела! Той е опасен!

О, да, сигурно, помисли си за момент тя, докато отстъпваше към задната врата. После примигна към внушителната фигура на мъжа, който спря на моравата, обърна се ядосано към прегърнатите Мат и Лорна, а после изгледа Ела, която продължаваше да отстъпва към къщата.

— Ти! — кресна той и закрачи към нея. Ела преглътна мъчително. Не изглеждаше особено дружелюбен. Беше ли видял носа на Джаз? Той ли бе човекът, с когото Джаз бе говорил по радиостанцията? Може би сега идваше хубавичко да я насоли, задето е цапардосала шефа му? Изведнъж я полазиха тръпки. Мъжът изглеждаше много, много по-страшен. После нещо в мозъка й прещрака и тя с ужас осъзна, че този човек няма нищо общо със Скотланд Ярд.

— Влизай в къщата! — кресна той и я бутна към задната врата. Ела го гледаше като хипнотизиран заек и заотстъпва, докато не усети бравата в гърба си. Натисна я и влезе заднешком в кухнята. Саймън използва възможността да се измъкне и заподскача радостно из градината.

Мъжът се хвърли към другия край на кухнята, измъкна ножа за хляб от комплекта „Кухненски дяволи“ и Ела едва се сдържа да не изкрещи, когато го размаха с разтреперена ръка срещу нея.

— Нямам намерение да споря с теб — прошепна тя към червеното, потно лице. Не знаеше какво се прави в подобни ситуации, но усещаше, че няма да е много разумно да се противи на мъж, който държи нож за хляб. Това поне можеше да съобрази.

Задната врата се затръшна зад гърба й. Отвън кипеше оживена дейност. Хората от Скотланд Ярд бяха там. Знаеха, че е вътре с него. Всеки момент щяха да нахлуят в къщата и да я спасят. От нея се искаше само да остане жива. Похитителят огледа трескаво кухнята и я избута в дневната. Откъм предната част на къщата се чу рев на автомобилни двигатели, свирене на гуми и бягащи стъпки.

— Те знаят, че си тук — прошепна смирено тя.

Мъжът гледаше ту към едната, ту към другата врата. Очевидно беше изпаднал в паника. Това не беше хубаво. Особено след като държеше насочен към корема й нож. Телефонът звънна пронизително от масичката за кафе. Тя трепна уплашено. Мъжът го погледна. По горната му устна бяха избили капчици пот.

— Това са те — рече той. — Вдигни!

Тя облиза пресъхналите си устни. Изведнъж й просветна. Беше заложница. Истинска заложница и животът й зависеше от него. Точно това беше. Ела пристъпи предпазливо към телефона и вдигна слушалката.

— Ало? — прошепна глухо.

— Скъпа, пак съм аз. — Беше майка й. — Мислех си дали не искаш да дойдеш утре за неделния обяд?

Похитителят й кимна настоятелно с глава.

— Кажи им да правят, каквото кажа — изръмжа той.

Ела сложи внимателно ръка на слушалката, събра смелост и му прошепна:

— Това е майка ми. Иска да знае дали ще отида утре у тях за обяд. Мислиш ли, че дотогава ще бъда свободна?

— Смахната комедиантка! — Той грабна слушалката и изрева в нея: — Искам да говоря с шефа! Докарай го веднага! — Последва пауза. Ела чакаше със свити от напрежение юмруци. След малко мъжът обърса чело с ръкава си и отново изрева: — А така! Ти! Мислиш се за много умен, а? — Ела се сви болезнено. Чу как от другия край на линията баща й дава някакъв едносричен отговор. — Да, ама не си! Щото си пълен левак, шибано копеле такова! — Последва още една пауза. Баща й се беше впуснал в една от дългите си речи. Похитителят направи гримаса. — Кой си ти, бе? Кой е тоя Доналд Нортън?

— Това е баща ми — каза Ела колкото можеше по-тихо.

Мъжът тресна телефона и я изгледа свирепо.

— Опитай още веднъж нещо такова и ще съжаляваш.

Ела преглътна. Той отново насочи ножа към нея.

— А сега млъкни! Качваме се горе.