Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (16)

Шестнадесета глава

— Да знаеш, че си направо ужасна!

Фейт взе бутилката с вино от масичката и си наля още малко в чашата. После грабна шепа ядки от купата, върна се до дивана и се стовари на него с такава сила, че Ела си се представи как отлита от другия край, прави салто и се приземява елегантно някъде до Единбург. Но наистина беше ужасна, Фейт бе права, и то по причини, за които тя надали можеше да се досети. В случая обаче ставаше въпрос за задното стъкло на колата.

— Не ми натяквай, става ли? — рече Ела и отпи глътка вино.

— Ако ми беше казала, можехме да вземем микробуса. Мама нямаше да има нищо против. Дори сама щеше да ни го докара.

— Не съм го планирала. И ако онзи не беше спрял така внезапно, всичко щеше да бъде наред.

— Добре поне, че се е случило в селото. Щяха да те смачкат, ако беше на околовръстното.

— Е, може би. — Ела се чувстваше смутена. Смяташе, че това е пресметнат риск, който не е оправдал надеждите й, но не й се нравеше, дето Фейт постоянно я караше да се чувства като безпомощна жена. Навремето бе работила с мъже, беше правила мъжки неща, които Фейт дори не можеше да си представи. — Как постъпват обикновено хората, когато едно стенно огледало им мине през задното стъкло? Щях да се справя.

— Да бе, как ли не! — прихна Фейт и Ела отпи още една глътка вино.

Замисли се върху положението. В него имаше някои предсказуеми неща, но и доста неочаквани. Предсказуемото беше, че Фейт знаеше на кого да се обади за стъклото и, слава богу, всичко бе свършило без усложнения. Ела й бе благодарна за помощта и наистина изпита облекчение, че тя не излезе с бодра походка от входната врата, заявявайки: „Аз ще го оправя. Трябва ти подходящо стъкло“. Не беше задължително хората да разбират за случилото се, освен това сега задното стъкло беше чисто и лъскаво, без птичи курешки. Проблемът беше решен. Практически проблеми като този се решаваха лесно.

Но странно, Фейт продължаваше да е в добро настроение и я наричаше ужасна, вместо да се навърта мълчаливо наоколо, за да види какво ще последва. И още по-странното бе, че говори през цялото време, докато даваха любимия й сериал.

— Както и да е — продължи Ела, като опита да се отпусне в пазвите на канапето и да не мисли, че Мат може да се обади, Джаз може да се обади и дори Лорна може да се обади. — Поне транспарантът е хубав, а и бездруго не ни трябва още едно огледало. Стига ни онова с боядисаната рамка.

Фейт сви рамене.

— Транспарантът е твърде малък за вратата на кухнята, но можем да го отрежем и да го сложим в банята. Ще закача огледалото в антрето, ако наистина е добило окончателния си вид.

Ела сподави една въздишка.

— Поне избрах прекрасна боя.

— Да, хубава е. Къде смяташ да боядисваш?

— Мислех в твоята спалня. Ще ти отива на завесите.

— О, добре.

Фейт млъкна и захруска ядките. Ела се загледа разсеяно в Албърт Скуеър. Фейт не изглеждаше особено въодушевена. Може би бе твърде самонадеяно да й се налага така. Тя отпи още глътка вино.

Не, не беше самонадеяно. Беше невероятно, отвратително самонадеяно. Защо, за бога, не беше отишла с Фейт, за да изберат заедно цвета за спалнята й? Как щеше да се почувства, ако Фейт неочаквано се прибереше вкъщи с кафява бродирана кувертюра и кажеше: „Ето, Ела, купих това за твоята спалня“? И още по-лошо, това бе емоционален шантаж, понеже го беше платила от джоба си и къщата си бе нейна. А като се замислеше още, най-лошото бе, че продължаваше да се чувства виновна, задето двете с Миранда бяха пренебрегнали Фейт в кръчмата, когато щяха да играят на стрелички с Пол и Джайлс. Освен това на никого не беше казала, че е била нападната пред къщата — идея, която Джаз подкрепи, когато го попита за съвет, — така че Фейт и Миранда не знаеха за опасностите, които ги дебнеха всеки път, когато отнесяха торба с боклук до кофата. Никой не я беше попитал къде е била снощи. Просто бяха решили, че си е легнала рано, както първоначално възнамеряваше, и е станала твърде късно. А тя всъщност бе успяла да съсипе един брак и да опетни чистотата на един годеж. И въпреки че това нямаше нищо общо с Фейт, й се струваше, че Фейт е изключително добър човек, а тя — изключително лош.

Хвърли се към бутилката с виното, наля си чашата догоре и се промъкна обратно на дивана, като погледна разкаяно Фейт.

— Наистина съжалявам.

Фейт се обърна към нея с пълна уста.

— За какво?

— Задето купих боя за твоята стая, без да те питам.

— О! — рече Фейт и преглътна сдъвканите ядки. — Странното е, че отначало много ми харесаха тапетите, но сега ми се струва, че и боядисването няма да е зле. Както решиш.

— Наистина ли? — оживи се Ела. Може би все пак не беше чак толкова лоша. Едно случайно добро дело можеше да намали бремето на греховете й.

— М-да. Но само да не е с тази боя.

— А! — отново се оклюма Ела. — Какъв цвят искаш тогава? Само кажи и ще го купя. Можем да идем двете и сама да си го избереш. Черен, червен, сребрист, нямам нищо против. Който поискаш.

— Не, на цвета нищо му няма — обясни Фейт, като я гледаше объркано. — Но мислех, че имаш предвид само первазите на прозорците. Купила си боя за дърво.

— О! — рече Ела с изтънял гласец и отново се сви на канапето. — Но поне взех лепящи се кукички. Хем ще покрият дупките, хем ще закачаме завесите на тях.

Нуждата от одобрение ставаше непоносима. Тя погледна обнадеждено Фейт.

— На първо време стават. Поне няма да изглежда толкова ужасно. Все пак не могат да издържат тежестта на завесите. Сигурно ще се отлепят, но засега можем да ги сложим.

— Благодаря ти. — Ела стисна облекчено ръката й. Фейт я погледна учудено. — Нямаш представа колко неща обърках. Всъщност отдавна съм ги объркала, но едва днес разбрах. И дори лепящите се кукички да не са най-подходящите, поне ще закърпим положението и това е много по-добро от всичко, което ми се случи.

Фейт примигна изненадано. Дори с очилата изглеждаше зашеметяващо привлекателна, компетентна и интелигентна. Несигурността на Ела се удвои. Само да можеше някой да вдигне телефона и да й каже, че е чудесен човек, но просто е направила някои ужасни грешки! Тя отново погледна към телефона, внушавайки му мислено да звънне. Кога щеше да се върне Джаз? Какво ли си мислеше? Какво ли щеше да прави Мат тази вечер? Дали Лорна се беше върнала, или щеше да остане сам, да седи в ателието й, да съзерцава палитрата, с която го беше халосала в слабините, и да я гали със сълзи в очите? Не можеше ли да й звънне, за да й каже, че двамата са се събрали и са щастливи? Защо не можеше Джаз да й звънне, за да й каже, че нощта е била изключителна и смята да се опълчи срещу семейството си и да продължи да се вижда с нея?

Или поне да й звънне, за да й каже, че му е съсипала живота?

— Къде е Миранда? — попита Фейт, като си играеше с дистанционното.

Ела осъзна, че епизодът от любимия й сериал е свършил.

— Още да е в банята? Едва ли. — Ела изпълзя от канапето, излезе в антрето и викна нагоре към стълбите: — Миранда! Тук долу има вино. Защо не дойдеш да го дегустираш?

— Слизам! — викна Миранда след моментна пауза.

— Ето.

Ела се върна на канапето и зае единственото свободно местенце, понеже Саймън беше решил да се настани на средната възглавница. Чуха се стъпките на Миранда и няколко секунди по-късно тя се появи.

— Ето те и теб — рече Ела и посочи бутилката и празната чаша. — Всичкото е за теб. Вземи си и от ядките. Фейт още готви спагетите по болонски.

— Добре. Благодаря.

Ела вдигна изненадано поглед, когато чу тихия й глас. Едва тогава забеляза, че косата й е мокра, няма грим, очите й са зачервени и лицето й е бледо. Беше облечена с кимоното и притискаше някакъв плик до гърдите си. Кимоното й стоеше така, сякаш бе с три номера по-голямо. Тя се домъкна унило до масичката и си напълни една чаша.

— Мръднете малко — каза, когато се приближи до канапето.

Другите две се преместиха покорно. Миранда едва не се стовари върху Саймън, който успя да се измъкне и се изпружи щастливо в скутовете им. Сега трите седяха на канапето една до друга. Това им се случваше за пръв път. Но пък в момента Ела не приличаше на себе си. Миранда също. А Фейт определено беше различна.

— Този сос мирише прекрасно, Фейт. Вероятно бих хапнала малко. Но първо ми се иска да пийна.

Ела и Фейт се обърнаха и я погледнаха слисано, после очите им се срещнаха, понеже Миранда бе съсредоточила цялото си внимание в телевизора.

— Колко бутилки имаме? И не дават ли нещо интересно?

— Какво има тук? — попита Ела и посочи плика.

— О, това ли? Просто решението ми за развод. — Тя измъкна книжата от плика и ги подаде на Ела.

— Но аз мислех, че си разведена!

— Не — отвърна Миранда и сръбна от виното. — Не съвсем, но съвсем скоро ще бъда. За пръв път го виждам черно на бяло.

— Но значи… искам да кажа, значи всичко е свършило, така ли?

— Да — отговори Миранда и пресуши чашата си на един дъх. — Но не в това е въпросът. Все още е ужасно.

— О, съжалявам!

Ела преплете ръката си с нейната. Жестът бе доста необмислен, но Миранда сложи признателно глава на рамото й.

— Благодаря ти. Имах нужда да го чуя.

— И аз съжалявам.

Ела се удиви, когато видя Фейт да преплита ръката си с тази на Миранда. Миранда я погледна, преглътна шумно и премести глава на нейното рамо.

— Благодаря ти, Фейт. Нямаш представа какво означава това за мен.

— Хайде, хайде — рече Фейт и я потупа по ръката. — Един ден всичко ще се оправи. Ще видиш.

Саймън протегна лапи и пръдна звучно.

— Благодаря и на теб, Саймън — рече Миранда и го погали нежно по главата. — Оценявам жеста ти.

Облегнаха се назад върху възглавниците. Ето кое бе главното, реши разчувствано Ела. Три жени, които седят на дивана, толкова различни, че човек никога не би ги събрал заедно и в най-лудите си мечти, но заедно бяха силни. Именно това й беше липсвало през годините в банката, когато живееше заобиколена от мъжки идеали и мъжки ценности. Ставаше дума за женственост. И сестринство. В такива моменти мъжете се превръщаха в абстрактни понятия като серия от платна на Пикасо на изложба, която можеше да разгледаш и оставиш зад гърба си, когато се прибереш у дома.

Миранда се обърна към Фейт.

— Днес Джайлс да ме е споменавал?

— Чакай да си помисля — отвърна Фейт и стисна устни. — Всъщност да, сега, като ми казваш, се сещам. Подхвърли, че смята да ти позвъни и че мога да ти го предам, ако искам. Аз наистина исках, но забравих. Съжалявам.

— Наистина ли? — поизправи се оживено Миранда. — Наистина?

— Да, честно.

— Какво, тази вечер?

— Не знам. Може би. Не каза.

— А каза ли нещо друго?

Фейт се почеса по врата.

— Всъщност не. Попита ме как върви с Пол, но нищо друго.

Миранда кимна и отново се отпусна назад. Ела надникна покрай нея към Фейт.

— А как върви с Пол?

— Ходихме на китайски ресторант — отговори нехайно Фейт и отпи още малко вино. — В събота ще излизаме.

— Значи имаш среща? — попита удивено Ела.

— Е, не. — Фейт почервеня, сякаш хладнокръвното държане бе дошло в повечко на кръвоносните й съдове. — Само като приятели, но е приятно.

— Страхотно! — възкликна Миранда и я шляпна по коляното.

— Благодаря ти, Миранда. — Фейт се изчерви още веднъж, но този път от удоволствие.

— Това означава, че Джайлс ще е свободен. Ще ми се обади да ме пита дали не искам да излезем.

— Няма да ми седите тук цяла вечер и да чакате телефона да звънне, нали? Как ще ви изтърпя цяла вечер с увесени носове? Колко сте слаби! — Фейт се наведе напред и изгледа строго приятелките си. — Хайде вместо това да гледаме видео.

— Аз не съм увесила нос — възрази Ела.

— Да бе, как не! Попита ме дали детективът е звънял, сякаш само за това мислиш. Всички знаем, че си падаш по него. И Миранда иска Джайлс да позвъни. Аз казвам, ако телефонът звънне, да не вдигаме. Така ще прекараме една приятна вечер.

Ела се покашля напрегнато. Миранда се вцепени.

— Можем просто да вдигнем, за да разберем кой е, и после да го отрежем.

— Не! — поклати глава Фейт. — Ако искате вечеря, няма да вдигате телефона.

— Всъщност не звучи чак толкова лошо — рече Миранда и погледна Ела. — Имаме телефонен секретар, така че ще чуем кой е.

— Тц!

Фейт стана и другите две се катурнаха една върху друга, понеже равновесието на дивана се промени рязко. После дръпна щепсела на телефона и го размаха пред очите им. Миранда ахна. Ела сподави един стон. Фейт изчезна с телефона. Скоро чуха ключа на задната врата да се превърта и се спогледаха намръщено. След малко Фейт се върна със зачервено лице.

— Ето. Вече нищо няма да ни разсейва. Ще ви върна телефона утре. Е, какво ще гледаме сега? „Междузвездни войни“ или „Бъгси Малоун“?

Миранда първа успя да се окопити.

— Аз всъщност съм гладна. Щом не ни позволяваш да говорим с никого, поне ни нахрани.

— Да, и аз умирам от глад, Фейт — съгласи се Ела. — Не искаш ли вече да ядем?

— О, добре. А мислите ли, че вече трябва да извадя каймата от фризера?

 

 

В събота вечерта Ела остана сама вкъщи, Фейт наистина излезе с Пол. Беше дошъл да я вземе с такси и тя изхвръкна, докарана в дънков костюм, като извика нещо за довиждане на Ела и Миранда, без да ги остави да изкоментират внезапното й увлечение по „Ливайс“. След нея в антрето остана ухание на парфюм и Миранда го подуши многозначително.

— „Чарли Гърл“ — съобщи тя с повдигнати вежди. — Ходила е в „Супердръг“. Е, все с нещо трябва да се започне.

Малко след това Миранда изчезна горе и се върна облечена в копринена блуза с панталони в цвят каки и кокетни кафяви боти, които изглеждаха страшно секси. Ела подозираше, че не се е пременила току-така.

— И ти ли излизаш?

— Не ти ли споменах? Отивам в „Шелдониан“. Ще свирят Дворжак или нещо подобно. Вече не мога да си спомня.

— Не мислех, че харесваш класическа музика.

— Е, никога не е късно да започнеш с ново хоби, нали? Освен това идеята беше на Джайлс и тъй като от десет години никой не ме е канил на истинска среща, реших, че ще е глупаво да откажа.

Ела се поизправи на канапето и замачка объркано ушите на Саймън.

— Джайлс те е поканил на среща? Искаш да кажеш, както си му е ред?

— Да, Ела — обясни търпеливо Миранда. — На истинска среща. Както би го направил един кавалер. И нещо повече, довечера ще се прибера, преди да съм се превърнала в тиква. Той ми го каза, не направо, а по неговия си начин. И знаеш ли какво? Това доста ми се нрави.

Ела кимна замаяна.

— Е, добре. Много се радвам за теб. Той е чудесен.

— Да — каза замислено Миранда, докато си обличаше якето. — И мисля, че ми е дошло до гуша от бързото хранене. Сега искам да ям бавно и спокойно. И в правилен ред. Нали се сещаш — предястие, основно, десерт, кафе, ментови бонбони, портвайн, пура…

— Разбирам. Не правиш ли винаги така?

— Да, но обикновено в рамките на шест часа. Сега не искам да бързам.

— Добра идея — каза немощно Ела.

Миранда й махна и изчезна. Отвън се чу бръмченето на двигателя. Значи щеше да ходи в Оксфорд, а това означаваше, че вероятно няма да пие и говори сериозно, че ще се върне вкъщи същата нощ. Ела дръпна замислено ушите на Саймън и той я погледна с обожание.

— Толкова със съботната вечер — нацупи му се тя.

После натисна копчето на дистанционното и се втренчи в телевизора. Като цяло седмицата бе ужасна. Джаз още не й се беше обадил. Мат я избягваше старателно и само от време на време въздишаше дълбоко, с което си спечелваше съчувствените погледи на класа. Веднъж го завари сам, но успя само да изпелтечи: „Дали Лорна не е… искам да кажа…“, на което той отвърна „не“ и хукна обратно към къщичката.

„Избягват ме, сякаш съм прокажена“, помисли си тя, за да направи положението още по-болезнено. А сега, когато в къщата беше пусто и тихо и само бърборенето на телевизора й правеше компания, тя се улови, че хвърля погледи към задния двор и размишлява за скрития живот, който кипи в номер единадесети. Именно тези хора бяха изпречили Скотланд Ярд на пътя й, и по-точно детектив-инспектор Джазбиндър Сингх. Е, очевидно Джаз беше решил, че цялата им връзка ще се изчерпи с една нощ неконтролируема страст, и тя не можеше да му се сърди за това. Сигурно го мъчеше ужасна вина. И ако цял живот се бе готвил да приеме един брак по сметка, сигурно бе свикнал да се овладява бързо и решително всеки път, когато загуби контрол. Не че я беше лъгал. Тя знаеше какво е положението и фактът, че не се бе опитал да го замаже или да й подхвърля фалшиви обещания, сам по себе си му правеше чест.

Но той все още имаше работа в дома й и Ела идея си нямаше как ще стане това. Е, поне означаваше, че отново ще го види. А тя копнееше за това.

Ела въздъхна дълбоко и погледна към телефона. Живееше заедно с две приказливи, нахакани жени, но те я бяха оставили и сега се чувстваше самотна. Тя помисли малко, вдигна слушалката и набра един номер.

— Здрасти, мамо.

Отговорът на майка й прозвуча ентусиазирано. Ела се намести на канапето, обхваната от внезапна топлина. Чудеше се защо досега не се бе сетила да позвъни у дома.

— Скъпа! Добре ли я караш?

— Всъщност не толкова добре в момента.

Тя помълча. Никога не си бъбреше с майка си. Отношенията им не бяха такива.

— Ще извикам баща ти — каза както винаги майка й. — Заключил се е в кабинета си и търси нещо в Интернет, но ще побеснее, ако те изпусне.

Ела се канеше да я остави, но изведнъж й хрумна нещо, което я порази. Не искаше да разговаря с баща си. Смяташе, че иска, но не беше така. Имаше нужда да зададе някои въпроси на майка си. И сега, когато го осъзна, не можеше да изпусне тази възможност. Трябваше да проведат този разговор веднага.

— Не, мамо — спря я тя, преди майка й да е оставила слушалката. — Всъщност бих искала да говоря с теб.

— Така ли? — попита удивено другата.

Двете помълчаха нерешително. Ела помачка разсеяно ушите на Саймън. Обикновено разговаряше с баща си надълго и нашироко за работата, живота и амбициите си, а после той разказваше на майка й, когато намереше за добре. Ала едва сега, когато долови удивлението в гласа й, разбра колко грубо е постъпвала.

— За какво искаш да говорим?

— Ами за… всъщност за мъже.

— За мъже? — Отново настъпи мълчание, после майка й се засмя тихо. — Това вече е новина. Мислех, че всичко е под контрол.

— Не, мамо, не се заяждай. Не е под контрол и всичко ужасно се обърка.

— Добре.

Чу се как майка й се настанява удобно, вероятно в креслото в дневната. Щеше да гледа през френските прозорци към вътрешния двор, но какво ли щеше да бъде изражението й? Особено след като чуеше какво се е случило. Ела сви съсредоточено вежди. Какво изобщо правеше? Представа нямаше какво ще й каже. Когато го изтърси, сама се изненада от себе си.

— Аз… виж, мамо, татко изневерявал ли ти е някога?

Мълчанието, което последва, беше оглушително. Ела прехапа устни, притаи дъх, зажумя и без да иска, дръпна силно ушите на Саймън. Когато го чу да квичи, побърза да ги пусне. Никога не беше задавала този въпрос. Тя се размърда на канапето и трепна болезнено, докато чакаше отговора на майка си.

— Почакай малко — каза решително тя.

Стомахът на Ела се сви, когато чу как майка й става от креслото, токчетата й тракат по лакирания дървен под и после вратата се затваря. О, боже, дали не беше отишла да повика баща й? Толкова ли я беше шокирала, че да избяга разстроена? Тя се отпусна отчаяно.

— Така е по-добре — прозвуча отново гласът от другия край на линията, но някак по-високо и звучно. — Не искам баща ти да ни чуе.

Последва още една неловка пауза. Ела затаи дъх.

— Да, Ела, няколко пъти. Защо питаш?

Ела стисна очи, когато сълзите се затъркаляха по бузите й, обърса ги ядосано и отговори със задавен глас:

— Знаех го. Исках просто да се уверя.

— Но те не успяха да застанат между нас — продължи спокойно майка й, макар че Ела я чу как спря и се покашля високо. — Първия път ми дойде като гръм от ясно небе, но след известно време осъзнах, че бракът ни не е застрашен от тази връзка. Никога не е бил.

— Защо? — изтърси Ела с пресекващ глас. — Защо го е правил? Защо си се примирявала? И защо приемаш така спокойно нещата?

Чу как майка й вдишва дълбоко и отново издишва.

— Защото, скъпа, това е формулата, по която работи нашето семейство.

— Работи? — извика Ела. — И двамата сте маниаци на тази тема. Какво става със смеха, с щастието, с любовта? Никога ли не си била влюбена?

— О, да — отвърна тя с равен глас. — Някога бях много влюбена в баща ти. И по-късно отново се влюбих до уши.

— Какво стана с това чувство? Как успя да стане толкова пресметнато, толкова студено?

Чу как майка й отново въздъхва.

— След като се оженихме, баща ти беше много зает. Главно с работата си, а след като ти се роди, и с теб. Нашият брак се превърна в… нещо като делово споразумение. Правех каквото се очакваше от мен и никога не го разочаровах, но той почти престана да се интересува от мен. След това се появи един човек, който прояви интерес. Точно тогава се влюбих отново.

— Какво? — Ела избърса бузи с опакото на ръката си. — Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли Джеймс Бригс?

Ела примигна. Той беше колега на баща й и дългогодишен семеен приятел.

— Да?

— Бяхме влюбени дълго време. Може би все още сме. Но сега те са в Норфолк и двамата с Елизабет добре са се устроили, така че моментът да се направи нещо по въпроса отдавна е отминал. Но, да, бяхме влюбени в продължение на петнадесет години.

— Боже мой! — заекна Ела.

— Все пак не мисля, че баща ти някога е бил истински влюбен. Това не означава, че не го обичам. Ние се уважаваме, Ела. Не се караме, имаме много общи интереси и това ни стига.

— Но…

— Трябва да разбереш, че жените от моята класа са възпитавани да бъдат опора за съпрузите си. Много трудно е да се разчупи този стереотип. Никога не бих поставила баща ти в неудобно положение или пък да предизвикам скандал. Никой не знаеше какво изпитвам, погрижих се да бъда дискретна.

— О! — рече Ела и млъкна. Искаше й се едновременно да плаче, да скимти, да вика и да се взира скръбно в празното пространство.

— Но това не означава, че и твоят живот ще бъде такъв. Ти си млада и свободна. Един ден ще срещнеш някого, в когото ще се влюбиш, и всичко ще бъде прекрасно. Винаги съм ти го повтаряла. И няма нужда някой да ти казва какво става, сама ще го усетиш.

— Да, знам — отвърна Ела с изтънял глас.

— Доколкото усещам, вече ти се е случило, защото за пръв път в живота си разговаряш така с мен.

Ела преглътна мъчително.

— Не знам какво да правя. Той е сгоден, мамо. Няма надежда да излезе нещо. Дори не знам как се случи. Беше толкова бързо. В един момент беше просто непознат и докато се усетя, нахлу в мислите ми и ги завладя. Не мога да проумея, едва го познавам, а не мога да се отърва от чувството, че ще бъде чудесно, ако сме заедно. Никога не съм искала да прекарвам много време с някого. Защо трябваше да ми се случи сега с човек, когото не мога да имам?

— О, глупачето ми! — смъмри я майка й, но в гласа й имаше нежност.

— Толкова грешки направих, мамо! — подсмръкна Ела през сълзи. — Бях лоша, нараних много хора и всичко обърках. Не мога да допусна пак същата грешка, просто не мога.

— Не бива да допускаш същата грешка — съгласи се майка й. — Но не се страхувай да направиш друга.

 

 

След като си поплака по телефона, Ела благодари на майка си в прилив на нежност, задето бе толкова чудесна, отклони предложението да говори с баща си и обеща скоро да им отиде на гости. После затвори, избърса сълзите и отново се отпусна назад със Саймън в скута. Измуча протяжно като сънливо теле. Положението все още изглеждаше неразрешимо, но сега щеше да се изправи пред проблемите с повече смелост. Най-сетне й се беше случило, а това означаваше, че съществува поне малка вероятност да й се случи отново. Един ден. Може би трябваше да чака, докато стане на петдесет. Или на деветдесет. Но щеше да чака и нямаше да се примири с нищо по-незначително или да разклати нечий друг живот. Изобщо не беше студена и практична, това бе лъжа, управлявала живота й в продължение на двадесет и девет години, и вече трябваше да спре. Тя правеше всички наоколо нещастни. Себе си също. Беше време за промяна.

Някой потропа силно на входната врата.

Ела веднага спря мученето и се озърна. Кой можеше да бъде? В събота вечер? По вените й запъпли страх. Да не би да бяха от бандата на Пит Посълтуейт? Дали не бяха видели Фейт и Миранда да излизат? Може би просто проверяваха дали къщичката е празна, за да… за да направят какво? Тя потисна нервността си, стана и поглади джинсите си с длани. Не можеше да се крие вътре. Ако някой си търсеше белята, поне щеше да види, че в къщата има човек, и да се откаже. А и на вратата имаше верига.

Тя сложи внимателно веригата, натисна бравата и много, много бавно отвори. После надникна през цепнатината.

Отвън имаше една жена. Тя се обърна, когато чу вратата да се отваря, и погледна въпросително Ела. Имаше дълга черна и къдрава коса, фино лице и огромни измъчени сини очи. Изглеждаше страшно изтощена.

— Извинете ме, вие ли… — Жената се покашля нервно и преплете тънките си пръсти. — Много се извинявам, че ви безпокоя, но дали Ела живее тук?

Докато я гледаше, Ела усети как кожата й настръхва. След това, без да каже нито дума, тя затвори вратата, свали веригата, отвори широко и отстъпи назад.

— Мисля, че ще е най-добре да влезеш, Лорна.