Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (15)

Петнадесета глава

— О, боже! Какво направих? — мърмореше си Ела, докато стискаше здраво резачката. — Господи, господи, господи!

Лицето на Мат беше сиво. Беше чела, че има посивели лица, но за пръв път виждаше такова. Обичайният му свеж тен беше изчезнал, очите му гледаха вяло, бузите му бяха хлътнали. Дори косата издаваше отчаянието му.

Малко преди това, когато групата тръгна към опитното поле, за да се упражнява в изкуството на подрязването върху обрасналия жив плет, той я хвана за ръката, дръпна я настрана и впи отчаяно очи в нея.

— Казах на Лорна за нас.

— Какво си направил? — едва не извика тя.

— Напусна ме. Вече го направих, Ела.

Тя го изгледа със зяпнала уста. След няколко ужасни секунди й се прииска да му каже: „Добре, хайде да се върнем и да го направим отново. Ще излезем от къщичката, а после ти ще ме хванеш за ръката и ще ми кажеш: Благодаря ти, Ела, бракът ми се съживи“. Но той продължаваше да стои пред нея и изглеждаше напълно съсипан.

После Мат примигна объркано и закрачи към групата, като се стараеше отново да влезе в ролята си на учител, доколкото му бе възможно при тези обстоятелства, но обичайното му добро настроение липсваше. Другите бяха забелязали това. В клас, когато Пиер го попита нещо, Мат се сопна: „Говори по-ясно, не мога да те разбера“. По-късно Валъри заяви, че винаги има кой да й подстригва живия плет и не вижда как ще държи резачката със слабите си ръце, а той промърмори: „Прекрасно, върви тогава да си лакираш ноктите!“. А когато Джон отново започна с грубоватите си забележки, Мат му отвърна: „Млъкни най-сетне и може да научиш нещо“.

Затова сега представляваха една доста притихнала група градинари, които кимаха покорно, докато преподавателят им показваше различните копчета на резачката, и го гледаха с притаен дъх как дърпа яростно въженцето, мъчейки се да запали мотора на резачката. Накрая се отказа, зачервен и потен, кресна „Мамка му!“ и всички се свиха, наблюдавайки го с напрегнато страхопочитание.

След това им нареди да започнат да подстригват плета. Даде на всеки по около метър и понеже плетът беше повече от два метра висок, успя да изтормози и най-яките от тях. Ела наблюдаваше разсеяно как Пиер, слабичък, елегантен и свикнал да борави по-скоро с шепи билки, отколкото с такива огромни машини, се олюляваше с пластмасовите очила и огромните слушалки, размахвайки назъбеното острие над главата си. Приличаше на мишка сериен убиец. Джон, който беше най-силен, но както винаги в такива случаи имаше желание да е някъде другаде, се справи най-добре — боравеше с резачката, сякаш беше четка за пране, и завърши произведението си с идеално правилен ръб.

След това беше ред на Ела и Мат отново изпълни цялата процедура със стиснати устни. Отказа да й помогне, когато моторът не се запали, и остана да стърчи отстрани със скръстени ръце и празно изражение, сякаш сутринта тялото му бе дошло само, а умът му се бе самоизключил, докато си е миел зъбите в банята.

Докато се нахвърляше с резачката върху коравите листа и правеше огромни дупки сред клоните, Ела осъзна не само че не бива да избира подстригването на живи плетове за своя професия, но и че се е случило нещо ужасно.

— Боже господи! — прошепна тя, отново се хвърли напред и потъна до лакти сред клоните. После се отдръпна и направи втори опит. Не смееше да се огледа наоколо. Със слушалките и стържещия вой на резачката, която заглушаваше всичко останало, тя се намираше в свой собствен свят. Болката в ръцете й я съсипваше. Резачката тежеше цял тон, но сега не можеше да я изключи, да пусне една шега, да направи тъжна физиономия и да заяви, че предпочита да опита нещо друго.

Защо Мат бе решил да каже на жена си, че са прекарали нощта заедно? Какво, за бога, си мислеше? Никога, ама никога не бе попадала в подобна ситуация.

Всичките й досегашни любовници бяха изпечени лъжци. Трябваше да си го признае, макар че не говореше добре за вкуса й към мъжете. Те подхождаха към ситуацията професионално. Бяха майстори на дискретността и двойните стандарти. Дори когато в един или два случая се бяха изпуснали да признаят пред нея, че браковете им висят на косъм, тя не им вярваше и винаги се бе оказвала права. Нито веднъж не се бе случило някой от тях да се прибере у дома и да каже: „Познай къде бях снощи, скъпа!“. От тази мисъл й се повдигна. Какво ли би било да чуеш подобно нещо от собствения си съпруг? От мъжа, на когото имаш доверие, с когото си градила дом и живот, от мъжа, който е баща на децата ти?

Тя размаха резачката, унищожавайки всякакви остатъци от листа по пътя си. Как бе могъл да постъпи така с Лорна? Какво, за бога, можеше да му отговори? Какво се казваше в подобни ситуации?

Ела изскърца със зъби, приближи се още повече до плета и започна да подстригва всичко, до което можеше да стигне. Ръцете й едва удържаха резачката, но тя стисна упорито дръжката и впери поглед напред.

— О, боже!

И така, беше се чудила каква ли двойка ще да бъдат двамата с Мат. Беше се надявала, че в някой момент бракът му може да изчезне. Чисто и просто да изчезне. Сякаш е написал „аз съм женен“ с молив, а после двамата са взели гума и са го изтрили, без да оставят и следа от него. Мислеше си, че ако той бе свободен, вероятно щяха да излизат заедно и можеше да се получи хубава връзка. Той щеше да й дава консултации за нейния разсадник, да наминава, за да я напътства. Ако бизнесът излезеше успешен, можеше да го направи съдружник. Все още щеше да му остава време да преподава, а през почивните дни да й помага в разсадника. Сигурно знаеше всичко за торовете, за почвите и подходящото време за отрязването на калеми, без да става нужда тя да прави справки в многобройните си записки или купищата справочници. Щяха да се смеят заедно в края на изтощителните дни. Това щеше да е хубаво. Но сега той беше съсипал Лорна, художничката, която тя не познаваше, и това бе лошо.

Странно, най-малко за Мат си бе мислила тази сутрин, появявайки се в колежа с половин час закъснение.

Преди по-малко от дванадесет часа бе лежала в прегръдките на Джаз.

На сутринта я беше закарал до вкъщи. Докато пътуваха, бяха доста замислени и не си казаха почти нищо, но мълчанието й се струваше някак уютно. Когато стигнаха, я целуна по устните и каза, че ще дойде по-късно да провери положението в къщата, но тя не обърна голямо внимание на думите му. Цялото й тяло пулсираше след безсънната страстна нощ. Затова само му се усмихна и той й отвърна със същото. Широка, топла, доволна усмивка. Все още стоеше пред очите й. Миранда и Фейт вече бяха тръгнали на работа, затова се приготви набързо и хукна към колежа. Последното нещо, което очакваше, бе Мат да избере именно този ден, за да й съобщи, че Лорна го напуска.

— О, боже!

Тя натисна по-силно резачката и залитна, когато плетът свърши. Отстъпи назад, изключи мотора, смъкна очилата и слушалките и се слиса, когато видя плодовете на усилията си. Беше покосила пет метра плет, без да остави почти никаква зеленина. Не приличаше на жив плет, а по-скоро на редица мъртви клонки с по някое листенце на тях. На тревата имаше висока купчина шума.

Някой издърпа внимателно резачката от ръцете й. Джон й се усмихна объркано.

— Малко се увлече, пате. Не ни ли чу, че ти викаме?

— Дявол да го вземе, не ви чух. Съжалявам.

— Значи за мен не остана много за подрязване, нали? — каза недоволно Ема с ръце на хълбоците.

Ела се обърна и погледна предпазливо Мат. Той дъвчеше долната си устна и зяпаше разсеяно двамата юноши от съседния курс, които се надплюваха в двора по време на следобедната почивка.

— Мат? — пророни тя.

Класът пристъпваше от крак на крак, очаквайки отговора. Той се обърна бавно.

— Ммм?

— Ами аз… свърших.

— Добре, добре. Е, има достатъчно време да отидете в оранжерията. Ерик вече ви чака, за да поработите върху калемите. Тръгвайте.

— Но аз още не съм подрязвала! — възрази Ема. — Трябва да ми дадеш оценка на практическите умения!

— О, добре. Чудесно. Ами ще го направим друг път. А сега вървете. Оранжерията.

Изнизаха се един по един, а Ема изгледа с негодувание Ела и закрачи тежко след другите с подкованите си ботуши. Ела изостана. Пиер я потупа по ръката и каза тихо:

— Мисля, че се е скар-хал с жена си, да?

— О, кой може да знае? — засмя се приглушено Ела, като се престори, че има да оправя нещо на слушалките. — Ти върви, Пиер, ще се видим там след минутка.

Когато другите изчезнаха зад обора, тя най-сетне свали слушалките и остана неподвижна, очаквайки Мат да заговори пръв. Бяха сами и само гърлените шумове от състезанието по надплюване нарушаваха тишината. Той въздъхна пресекливо:

— Какво ще правя сега, Ела?

Тя се приближи до него и го докосна по ръката.

— Ужасно съжалявам, Мат! Нямах представа, че ще го направиш. Казах ти, че идеята не е добра, нали?

— Но все някак трябваше да оправя тази работа. Не можех да харесвам и двете ви едновременно. Това звучи толкова незряло. — Той изсумтя. — Помислих си, че ако й кажа, това ще изиграе ролята на катализатор. Не можех повече да понасям напрежението. Не бях свободен да се срещам с теб и не бях свободен да се радвам на брака си, както правех през последните осем години.

— Осем години? — преглътна с труд Ела.

— Осем години щастие. И накрая всичко отиде по дяволите.

Ела започваше да се чувства все по-жалка, сякаш Мат насочваше резачката към нея и започваше да изрязва всичките й клончета, всичкия й свеж, зелен оптимизъм, оставяйки само изсъхнали голи пръчки.

— Аз… не знам какво да кажа. Никога не ми се е случвало подобно нещо.

Това поне беше истина. И със сигурност никога нямаше да й се случи. Той я погледна тъжно. Никога не беше виждала толкова мъка в очите на мъж. Идеше й да вземе резачката и да направи каквото трябваше с китките си. Наперената ирландска сестра нямаше да успее да ги залепи с пластири.

— Вината беше моя — каза тихо той. — Не се обвинявай. Аз исках това да се случи. Използвах възможността, когато тя замина за няколко дни, и го направих. Дори си помислих, че двамата можем да опитаме. Вероятно в някакъв мой измислен свят.

— Свят, в който Лорна не съществуваше — довърши тя вместо него.

— Но сега не знам. Въобразявах си, че ако й кажа и тя ме напусне, ако остана сам, ще мога да разсъдя по-трезво. Част от мен сякаш й внушаваше да си отиде. Но сега само бродя из къщата и мисля за всичко, което правехме заедно. Снимките, спомените, ваканциите, смехът, общите приятели.

Вече ставаше непоносимо. Ела реши с натежало сърце, че смъртта с резачката е твърде снизходителна участ за нея. Може би трябваше просто да се хвърли към плета и да увисне набучена на острите клони, които беше оставила след себе си, за назидание на всички студентки, които можеха да се появят в колежа и да решат, че Мат е хубавец.

— Снощи отидох в ателието й. Просто седях там с бутилка скоч и попивах всичко, което е останало от нея. Миризмите, триножника, картините по стените. Нейните успехи и провали. Бях част от всичко това.

Не, смъртта върху живия плет не бе достатъчно жестока за нея. Трябваше останалите от класа да я свалят, докато е още жива, и да я пребият безмилостно с лопатите.

— Когато си отиде, плачеше. Целуна ме, каза ми, че съжалява, задето ме е наранила, и замина при сестра си. Дори не зная дали ще се върне.

А след това да я засипят със суров тор, докато още диша.

— Загубих жената, която обичах. Тя беше всичко за мен, а аз го рискувах. Никога няма да си простя.

И накрая да я оставят да се задуши и да си тръгнат.

— А тъкмо се канехме да си направим дете. Тя смяташе, че моментът е подходящ.

— Почакай малко — рече Ела. — Не каза ли, че ти се е извинила, задето те е наранила? Не трябваше ли да е обратното?

Мат я погледна окаяно.

— Не я обвинявам. Понякога думите не са достатъчни, за да изразят онова, което чувстваш.

Ела се намръщи. Звучеше й като рекламен девиз на фирма за доставка на цветя. Идеята да се направи фирма за обслужване на измамени съпруги не беше лоша. Може би дори с бейзболна бухалка, защото „понякога думите не са достатъчни, за да изразят онова, което чувстваш“.

— Мат, какво искаш да кажеш?

— О, просто ми се нахвърли с палитрата. Вероятно не беше много разумно да й го казвам, докато работи. Но бях седнал на перваза на прозореца и я наблюдавах как рисува, както правя понякога, за да се отпусна, и изведнъж го изтърсих.

— А… нарани ли те?

Той я изгледа странно.

— Нищо особено, но ме накара да се превия надве.

— О! Халосала те е в…

— Да. Което е естествено при тези обстоятелства, не мислиш ли?

Ела кимна съчувствено. Предстоеше й да му зададе деликатен въпрос.

— Виж, може да ти прозвучи странно, но тя… тя спортен тип ли е?

Той я погледна недоумяващо.

— Какво?

— Просто се чудех дали тя притежава нещо като… е, например като бейзболна бухалка.

Известно време Мат я гледа измъчено, после отвърна нетърпеливо:

— Не, защо?

— Съжалявам. — Тя отново го хвана за ръката и я стисна. — Наистина съжалявам. Беше само една мисъл. Просто не знам какво да ти кажа, Мат. Потресена съм от случилото се. Аз също не бях се замисляла за последствията и съм сигурна, че ако можехме да върнем времето назад, и двамата нямаше да го направим. Но не можем. Затова трябва да намерим начин да оправим нещата.

Усети прилив на облекчение. Предишната Ела, която умееше да се справя с проблемите, й се притичаше на помощ. В крайна сметка нямаше защо да се самоубива. Тя закима енергично.

— Да, именно това ще направим. Ще й обясним всичко, тя ще разбере, ще ти прости и бракът ви ще стане още по-здрав и щастлив от преди. Това не е краят, далеч не. Нищо не е толкова безнадеждно, че да не може да се поправи, поне това съм научила от работата си. Една чаша е полупълна или полупразна. Твоята определено е от пълните. Повярвай ми. Ще върнем Лорна обратно.

Той се беше вторачил в устните й, сякаш четеше по тях.

— Ние ли? — повтори накрая.

— Ами да. Аз участвах в това и няма да се крия от отговорност. Ако мога да направя нещо, ще го направя.

Той все още я гледаше объркано.

— Наистина — увери го Ела.

— Ела — каза той с търпение, което бе сигурна, че е на свършване. — Ако се доближиш до Лорна на по-малко от сто метра, тя ще те просне с един удар. Не те съветвам да го правиш.

— Е, ако знаеше коя съм, сигурно щеше да го направи — отвърна разсъдливо тя.

— Не, Ела, имай ми доверие. Знае коя си. Поиска ми всички подробности. След като й казах, поиска да разбере с коя, къде, кога и как.

— Къде ли? — повтори немощно Ела.

Той кимна уморено.

— Не можеш да я обвиняваш. В нейното положение и аз щях да направя същото.

 

 

На връщане към дома Ела се отби в „Направи си сам“. Не можа да се сети за нищо, което да й подейства ободряващо, но една бърза обиколка из магазина щеше да свърши работа. Все още имаше в дневната си два еднакви кратера на местата, където се беше опитала да пробие дупки, затова грабна една количка, забута я с мъка, понеже настояваше да криволичи, и извика един продавач.

— Нещо определено ли търсите? — попита я той със съжалителен поглед, с който искаше да й покаже, че се досеща за душевното й състояние. Най-вероятно се дължеше на двете издутини на гръдния й кош, които сами по себе си доказваха, че е жена, сама в този свят и създадена за забавление на мъжете.

— Имате ли лепящи се закачалки? — попита тя.

— Имам нещо такова. Но не е закачалка — ухили се той. Ела го изгледа ледено и усмивката му увехна. — Ще ви покажа къде са.

След като така и така беше дошла, тя взе транспарант за кухнята. Беше в подходящ зелен цвят и щеше да им действа успокояващо. А това щеше да бъде много полезно при създалите се обстоятелства. Тя мина бързо през другите сектори, като се извиняваше всеки път, когато блъснеше нечии крака. Очевидно количката бе направлявана от полтъргайст и участието на Ела бе съвсем минимално. Докато се придвижваше на зигзаг към изхода, й хрумна, че едно огледало в цял ръст ще е добра идея. Можеше да го монтират горе на площадката и всички да го използват. Беше високо колкото нея, но тя направи усилие и успя да го вдигне на количката. След това се отправи към изхода.

Нареди се на опашка от пет-шест души, понеже останалите каси не работеха. От едната й страна бяха подредени кутии с боя. Синьото беше красиво. Щеше чудесно да си отива с онези завеси в спалнята на Фейт. Тя отиде да огледа по-внимателно кутиите и изведнъж се чу писък.

— Гледай какво направи, да те вземат дяволите!

Тя се втурна обратно и видя един вбесен баща, прегърнал хленчещото си дете. Очевидно полтъргайстът бе решил, че сега е моментът да го обезглави, и количката се беше спуснала напред. Е, главата на детето все още си беше върху раменете му, но то очевидно се готвеше да направи шумна сцена.

— Съжалявам — рече тя, но въпреки всичко сложи кутията със синя боя върху останалите си покупки.

— Проклети жени! — изруга бащата, докато пъхаше някакви загадъчни метални неща в сака си. — Не бива да ги пускат тук.

— Отвратително наистина — съгласи се тя, понеже нямаше сили да спори.

— Господи!

Мъжът й хвърли презрителен поглед през рамо, докато вървеше към продавача, който стоеше с гръб към тях до вратата, а детето му отново се удари, този път в рафта с намалени кърпи, и зарева с подновена сила.

— Трябва да внимавате кого пускате тук — каза той на продавача, който се търкаше по рамото, сякаш го болеше. — Някои хора са направо опасни.

Ела бута количката си из паркинга, както й се стори, няколко часа, докато накрая случайно се озова до колата си. Натовари нещата, които беше купила. Огледалото беше доста голямо, но успя да го напъха между задното стъкло и облегалката на предната седалка. Ако не се наложеше да спира рязко, всичко щеше да бъде наред.

 

 

— Добре ли мина денят ти? — усмихна й се Фейт.

Ела се закова на място, а Саймън заподскача около краката й, просейки ласки. Тя клекна и изпълни желанието му, объркана за кой ли вече път. Фейт се беше усмихнала, Фейт я беше попитала дали денят й е минал добре, Фейт си беше сложила грим. Фейт кълцаше лук и никъде не се виждаха консерви със спагети или обвивки от шоколадови десерти. А сега бе започнала да си подсвирква. Вярно, беше „Телефонна връзка“, но си подсвиркваше. И сякаш изглеждаше щастлива.

— Ами не. Мина ужасно. А твоят?

— Страхотно — отвърна Фейт и този път взе да си тананика.

Ела започна да милва Саймън, но изведнъж забеляза нещо.

— О, боже! Саймън вече не е с гипс!

Дори в сегашното си положение изпита дива радост, задето кракът на Саймън е оздравял. Сега вече разбираше защо подскача около нея с необичайно вълнение и защо Фейт е щастлива.

— Та това е страхотна новина! Нали, Сайми? Нали? Да, нали?

— Добре де, добре. Свалихме му го днес. Сега вече можем малко по малко да го водим на дълги разходки. Градината е чудесна, но той ще има нужда от повече движение. Ще направя график и можем да се редуваме за разходките. Имай предвид, че това беше смешно. — И спря, за да се изкикоти.

Ела я изгледа със зяпнала уста. Фейт наистина се кикотеше.

— Бях го извела отзад да си поиграем и Дорис излезе по нощница. Не че беше забавно, но тя действително поговори с мен. Каза, че ако не го искаме, може да го вземе. Аз обаче й обясних, че го искаме, и тя каза, че нямало нищо, знаела колко е трудно да се привържеш към едно куче и после да го дадеш на някой друг. Но беше забавно, че изобщо ме заговори, нали разбираш? Реших тази вечер да сготвя спагети по болонски за всички. Джанет ми даде рецептата. Нали нямаш нищо против?

Ела се слиса. Дали Миранда беше виждала Фейт тази вечер? Какво мислеше по въпроса?

— О, да, страхотно. Миранда върна ли се вече?

— В банята е. От вратата направо се качи горе. Не ми каза и дума. Предполагам, че е в един от онези дни — рече Фейт и отново започна да си тананика някаква песен.

— Така.

Ела гушна Саймън, докато се мъчеше да си събере мислите. Ела, спец по проблемите. Всичко по реда си. Първо най-важното.

— Някакви съобщения за мен на телефонния секретар?

— Не. Никой не се е обаждал.

— О! А… а Джаз беше ли тук?

— Джаз?

— Нали се сещаш, детективът. Помислих, че може да е идвал. И ти да си го видяла, като си се върнала на обяд.

— А, той ли? — рече замислено Фейт и Ела се поизправи напрегнато. — Не — поклати глава Фейт. — Върнах се да взема Сай, но тук нямаше никой.

— И никакви бележки или нещо подобно?

— Не, никакви бележки — отвърна Фейт и изсипа лука в нагорещеното олио. Чу се силно цвърчене.

— Мисля, че няма да е зле да намалиш малко котлона. На бавен огън се готви по-добре.

— О, добре — рече Фейт и покорно завъртя копчето. Дори не се нацупи.

Ела задъвка замислено устна, а Саймън дърпаше връзките на обувките й и ръмжеше доволно.

— И никакви посетители? Никой не е звънял на вратата, докато ме нямаше?

— Кой например?

Фейт набоде една скилидка чесън на върха на ножа и я пусна в тигана.

— Например някакви артистични на вид жени.

Фейт поклати глава, сякаш размишляваше усилено.

— Тц!

— Добре. Само още един въпрос.

— Давай — отвърна Фейт и отиде с подскоци до шкафчето, откъдето извади една зелена чушка.

Но по-късно щеше да се диви на промените в личността на Фейт. Някои неща просто не можеха да чакат.

— Ти познаваш селото, нали? Местни майстори и тям подобни?

— Нещо такова. Защо, какво става?

— Не знаеш ли някой надежден, който да може да смени задното стъкло на колата?