Линда Тейлър
Да започнеш на чисто (11)

Единадесета глава

Първото й усещане, когато отвори очи, бе, че й е студено. Земята под нея беше влажна, а бузата й — долепена до коравия бетон на първото стъпало пред къщата й. Жълтите лъчи на уличната светлина се завъртяха пред очите й, после се укротиха. Тя се надигна на лакът и усети остра болка в слепоочието. Изгледа изумено кофата за смет. Беше катурната, а капакът лежеше няколко метра по-нататък, където се бе изтърколил. На пътеката имаше разсипан боклук. Тя потърка челото си с ръка и усети полепналите по него песъчинки.

— Мамка му! — рече ужасено.

Надигна се бързо, залитна към входната врата и бръкна в чантата си за ключовете. Пулсът й се ускори. Тя пъхна един ключ в ключалката и погледна набързо през рамо. Беше твърде замаяна, за да разбере дали все още някой не се навърта наоколо. Дълго се мота, преди да налучка ключа, после го завъртя, втурна се вътре и затръшна вратата зад гърба си.

Сложи веригата на вратата, врътна ключа и си пое дълбоко въздух. После се заклатушка към дневната, пусна чантата си на пода и грабна слушалката.

Някъде в телефонния указател заедно с менютата на индийския, китайския ресторант и пицарията беше пъхнала и една бележчица с телефона на Джаз. Потърси я с треперещи пръсти и най-сетне я откри. Зачука нервно по бутоните на телефона. Първо попадна на грешен номер — телефонния секретар на един салон за масаж, на който яростно се развика да се разкара от линията — и най-сетне се обади един плътен глас, който просто излая някакво име. Не беше на Джаз.

— Само не ми казвайте, че пак съм сбъркала проклетия номер! Кой сте вие, по дяволите? — викна тя с опънати до скъсване нерви.

— Детектив-полицай Гравъни. Мога ли да ви помогна?

Обзе я облекчение и тя затвори очи. Беше ги намерила. Вече не се чувстваше толкова самотна.

— Извикайте Джаз, моля. Трябва да говоря с него веднага.

— Кой е на телефона?

— Ела Нортън.

— И за какво става въпрос, моля?

— Просто го повикайте, става ли? — кресна тя. — Благодарение на вас ме нападнаха пред собствената ми къща. Кажете му да пристигне веднага и да оправи тази работа! И тогава — добави мислено — ще се почувствам в безопасност. Когато дойде тук.

— Почакайте така.

Искаше й се да изкрещи: „Не, не мога да чакам! Той трябва да тръгне насам още докато говоря!“. Въпреки това задиша тежко в слушалката, усещайки треперенето си. От другия край на линията се чуваха тежки стъпки, тракане и далечни гласове, които бърбореха весело. Ела стисна зъби. Пронизващата болка отново се стрелна над веждите й и тя трепна. Това далеч надхвърляше представите й за граждански дълг. И всичко бе станало по негова вина. Нямаше търпение да му го каже.

Зачака. В слушалката се чуха още някакви приглушени стъпки и шумолене с разни неща. Звучеше й така, сякаш си бяха организирали чаено парти. Дали полицаят не беше забравил, че я е оставил да чака на телефона отчаяна и вбесена? Това вече бе прекалено. Накрая слушалката отново се вдигна и прозвуча един мъжки глас:

— Ало?

— Слушай сега. — Тя се помъчи да се отскубне от алчната паст на канапето. Тази вечер сякаш искаше да я глътне цялата. — Не приемам никакви извинения. Качвай се на колата и идвай веднага!

— Госпожице Нортън? Джаз вече е тръгнал. Звъннах му у тях. Тази вечер не е дежурен, но би трябвало да пристигне при вас съвсем скоро.

— О!

Дишането й се поуспокои. Не беше дежурен. Защо? Е, може би нямаше как да стои там по двадесет и четири часа в денонощието, но именно там си го представяше, че се намира, когато не се спотайва в къщата й. Някъде зад бюро, да пие кафе от пластмасови чашки и да седи до телефона, да не би да му позвънят със спешен случай. Как смееше да си отиде у дома?

Но все пак идваше. Слава богу!

— Благодаря ви.

Тя затвори и отново се почувства нервна. Стана и закрачи из дневната, като разтриваше ръцете си над лактите. Съвсем скоро и останалите щяха да се върнат от кръчмата. Стига да не им хрумнеше да останат за още едно последно питие. Или да отидат някъде на кафе с Джайлс и Пол. Но нямаше да го направят. Фейт беше с тях, а когато не си легнеше преди единадесет, на сутринта имаше изцъклен поглед. Щяха да се върнат всеки момент. Изведнъж се чу драскане по кухненската врата, което скоро се превърна в отчаяно блъскане. Саймън нададе дълъг, протяжен вой.

— О, боже! Саймън, горкото ми мъниче!

Тя се втурна към вратата и му отвори. Откакто му бяха купили голям панер и го бяха застлали с одеяло, то предпочиташе да спи там, макар че се надпреварваха да го канят на канапето. Това бе хубаво от гледна точка на меката мебел, но сега й се искаше да е при нея. Той заподскача около нея, обсипвайки я със слюнки, прегръщаше я с лапи и скимтеше. Ела го сграбчи в обятията си, сякаш беше бебе. При влизането си в къщата бе толкова уплашена, че чуваше само биенето на сърцето си изобщо бе забравила за съществуването му. Все още не можеше да свикне, че имат куче у дома, досега бе живяла съвсем сама. Пък и как можеше да се сети за него, когато я нападаха ровещи в кофите за смет наркодилъри?

Тя отново се строполи на канапето и Саймън впери в нея доволен поглед, докато го гладеше по коремчето. Дано само не се върнеха.

Но те бяха намерили, каквото търсеха, реши накрая Ела и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. В тила, където я бяха ударили, се появи досадна болка. Не ги беше видяла. Нямаше как да ги опише. Нито пък да ги разпознае сред редицата от хора зад стъклото в полицията. Така че нямаха причини да се връщат, за да я очистят. А и ако смятаха да я застрелят или пребият, най-подходящият за това момент беше, докато лежеше в несвяст пред къщата. Фактът, че не го бяха направили, донякъде я успокои. Значи ги беше обезпокоила с внезапното си завръщане. Може би я бяха видели да излиза преди това с Миранда и Фейт.

Мисълта я накара да ахне. Може би пласьорите наблюдаваха всяко тяхно движение от къщата си и изчакваха всички да излязат. Значи с внезапната си поява беше осуетила плана им. Сега си спомняше, че последните няколко метра бе тичала презглава. Трябва здравата да са се уплашили, като са видели някаква луда жена да търчи с всички сили към тях, докато те бъркат в кофата. Може би бяха решили, че тя смята да ги нападне? Ела почти ги съжали. Какъв ли шок е било за тях. Нищо чудно, че се бяха паникьосали.

Загука на Саймън, сякаш той бе уплашеният, и животното изръмжа доволно. Горката гадинка. Той нямаше никаква представа от порочните нрави на човеците. Неговият живот бе далеч по-прост. Никога не се случваше кучетата да се съберат в парка и да си кажат: „Господи, колко е скучно. Да идем да се накъркаме“. Нито пък Саймън можеше да седи до телефона и да се чуди дали всичко едва започва, или току-що е приключило. Той щеше да знае. Избраната от него партньорка щеше или да му даде, или да не му даде, и точка.

Но после тя оставаше с кутретата, които вероятно щяха да са доста. Цяло котило без неговата подкрепа. А той щеше отново да припка с другите в парка, да лае, да души из храстите и пет пари да не дава за нещастното си, страдащо последно завоевание с увиснали до земята цицки, изтощено от самотните грижи за поколението. Ела се намръщи още повече, когато той затвори с наслада очи и пишлето му се показа.

— Можеш да си го прибереш. Ти си егоист, всичките сте егоисти! Абсолютно безпринципни.

Кучето изръмжа доволно в знак на съгласие.

Ела си погледна часовника и задъвка долната си устна с пулсираща от болка глава, без да сваля очи от завеските на предния прозорец, сякаш ако не гледаше постоянно натам, можеше да изпусне нещо.

 

 

Миранда и Джайлс бяха изчезнали. Миранда беше отишла да вземе питиета за всички, а той бе предложил да й помогне, което се стори излишно на Фейт. Миранда можеше да отиде на два пъти или пък да изчака на малкия заден бар, където се намираха, и да повика Кевин. Но двамата бяха изчезнали, оставяйки Фейт да стърчи със стреличките в ръка, да зяпа съсредоточено написаните с тебешир резултати на дъската и да се чуди защо всеки може да събира, но не и да изважда. Беше й писнало от Миранда, която се запъваше на всяко изваждане, и накрая бе започнала да й извиква само числата, които трябваше да се прибавят. На последната игра Миранда дори не правеше опити да смята, само поглеждаше към Фейт.

Пол отпи още една глътка и започна да си играе с колана си. Фейт усещаше, че се чуди какво да й каже. Знаеше, че и на него му е неловко, задето са ги оставили сами. Освен това никой не играеше билярд и беше доста тихо, ако не се смяташе жуженето на разговорите и далечната песен на Роби Уилямс от големия салон. Мозъкът й заработи трескаво, мъчейки се да роди някаква идея. Можеше да си грабне чантата и да отиде до тоалетната. Така щеше да убие няколко минути. Дори можеше да изчака там, докато Миранда и Джайлс се върнат. Щеше да ги завари да си бъбрят и можеше просто да отговаря на въпросите, когато я питаха, или да се засмива, когато някой кажеше нещо забавно. А Джайлс беше забавен, не можеше да не му го признае. Пол също, но не чак дотам. Миранда беше пропуснала някои от забележките на Джайлс, но Фейт ги бе разбрала и те я бяха накарали да се усмихне. Чу как Пол се покашля. Положението бе направо мъчително. Фейт зърна чантата си на един стол и понечи да отиде до нея.

— Ще отскоча до…

— Ходила ли си някога в Хиърфордшир? — попита я той.

Фейт го погледна. Беше наклонил глава на една страна, сякаш я наблюдаваше.

— А-а, не. Преди време ходих в Лондон, на училищна екскурзия.

— Аха. Училищата обикновено не уреждат екскурзии до Хиърфордшир. Струва ми се, че там няма много забележителности.

— Да.

Фейт взе чантата си и я окачи на рамо.

— Там е много хубаво. По нищо не прилича на Оксфордшир. Безлюдни площи, слаба населеност, много крави, ниви и дървета, малко хора. Отначало ми беше трудно да се приспособя. Но сега вече ми харесва. Имаш много време да мислиш. Там темпото на живот е различно. Дори идването тук ми се струва като прилив на адреналин. А представи си как ще се почувствам, ако отида в Лондон.

— О! — Не, не можеше да си го представи, но това вероятно нямаше значение.

— Там е истински хаос. Не го съзнавах, докато не се преместих толкова надалеч. Сега ми става неспокойно само като припаря до предградията. И изпитвам желание да подвия опашка и да се втурна обратно към провинцията.

— Така ли? — примигна Фейт.

Изглеждаше й твърде… е, уверен в себе си, за да си го представи уплашен от Лондон. Само стеснителните хора се чувстваха така, беше сигурна в това. Нейното пътуване до Лондон бе много неприятно. Когато слязоха в метрото, тя пребледня, уплашена от затвореното пространство, а дланите й се изпотиха. Паниката й бе твърде голяма, за да се наслаждава на преживяването. Изпадаше в ужас, дори само при мисълта за това. Може би един ден, ако отидеше с някой, който се чувстваше по същия начин, щеше да й хареса. Но това бе само безпочвено предположение.

— Хмм. — Той разлюля замислено остатъка от бирата в чашата си. — Семейството ми е в Хампшир. Близо до Ню Форест. Когато бях малък, баща ми имаше ферма, но после фалира.

— Каква ферма?

Беше му задала въпрос. И вероятно глупав. Тя притаи дъх.

— Свине.

— Наистина ли? — попита Фейт. Представяше си го с прасетата, както си го представяше да джапа из калните полета на Хиърфордшир. Просто пасваше в картината.

— Мразех тази ферма. Привързвах се към прасенцата. Давах им имена. Прекарвах детството си в игри с тях, а те изведнъж изчезваха.

Той направи тъжна гримаса. Сърцето на Фейт се сви съчувствено.

— Ужасно! — възкликна тя.

— Наистина беше ужасно — кимна Пол. Очевидно не й се подиграваше, а говореше искрено. — Не мога да ти обясня какво облекчение изпитах, когато бизнесът пропадна.

— И аз щях да се почувствам по същия начин — каза му искрено тя.

Пол кимна.

— Затова реших, че вместо да отглеждам животни, ще ги лекувам. И станах ветеринарен лекар. — Той се засмя. — Лекувам ги за други хора, които са им стопани. Звучи глупаво, нали?

— О, не! — възкликна Фейт, като забрави за момент, че е стиснала чантата си и се кани да избяга в тоалетната. — Ти облекчаваш страданията им и решаваш нещата в техен интерес. Не гледаш на тях като на стока, не изчисляваш стойността им. Това, което правиш, има смисъл. Струва ми се, че е чудесно. Най-благородният избор.

Той я погледна сериозно с тъмните си очи, после отново се засмя.

— Не бих отишъл чак толкова далеч. Знаеш, че можеш да запишеш ветеринарна медицина почти на всяка възраст, нали?

Фейт го гледаше неразбиращо.

— Искам да кажа, че в нашия колеж има много студенти, които са по-възрастни, на по двадесет, тридесет и няколко. Решили са да получат сериозно обучение, което досега по различни причини са пропуснали.

Тя продължи да го гледа в недоумение.

— Защо не го направиш?

Фейт съвсем се слиса.

— Просто с Джайлс си говорихме за теб и той ми каза, че си получила три отлични оценки на матурите и никога не си ги използвала.

Тя се вцепени.

— О-откъде е научил това? Искам да кажа, че не може… — И млъкна.

— Не знам — отвърна Пол и сви рамене. — Предполагам, че може да си го написала в молбата или автобиографията си, когато си кандидатствала за работата. Или пък Сюзън му го е споменала. Не мога да си спомня какво ми каза.

— С-сюзън не знае. Искам да кажа… — Тя преглътна. Гърлото й се беше свило.

— Изглежда ми като пропиляване на един способен мозък. Искам да кажа, обичаш работата, имаш опит и Джайлс казва, че сякаш работи с още един ветеринарен лекар. Сюзън пък твърдяла, че за пръв път в живота си среща човек, който я разбира от две приказки. Просто — щрак! — и го запомняш. Идва следващият сценарий и ти вече имаш идеи. Това е направо уникално.

— Аз… — Лицето й гореше от срам. Как можеха да седят и да я обсъждат така? Какво си мислеха изобщо? Защо го правеха?

— Аз май те притесних — рече Пол и й се усмихна нежно.

Очите й се наляха със сълзи. О, боже, само да не се разплаче! Не сега, не пред него. Това беше нелепо. Фейт отново преглътна заседналата в гърлото й буца. Защо беше толкова мил с нея? Да не би това да бе някакъв номер? Затова ли Джайлс и Миранда ги нямаше толкова време? Дали после нямаше да й се смеят всичките? Объркването я погълна.

— Аз… не знам какво да кажа. — Фейт подсмръкна, но отново издаде звук като от задавяне.

— Съжалявам, Фейт. Наистина. Когато смятам нещо за очевидно, направо захапвам темата. Като те гледах как пресмяташ цифрите по време на играта, разбрах колко прав е бил Джайлс. Ти си невероятно интелигентна. Стори ми се съвсем логично да отидеш да следваш.

— Д-да следвам — повтори тя.

Колко глупаво се държеше — повтаряше, заекваше, пелтечеше, изчервяваше се. Но той бе толкова привлекателен, с топлите си очи и прекрасно телосложение. Истински мъж, с мускули и широки рамене, а не слабичък, дребен човечец като баща й. Това съвсем я объркваше. Как можеше да знае какво да прави?

— Виж, мога да ти изпратя телефони и адреси, за да направиш някои проучвания. Това ще ти бъде ли от полза?

— Но…

Всичко се развиваше прекалено бързо. Наистина ли говореше сериозно, че тя трябва да учи за ветеринарен лекар? Тя? Но къде? И как щеше да намери пари за това? Ами ако се окажеше, че не е достатъчно добра? Ами стаята й в къщата на Ела? Беше й трудно да смели всичко наведнъж.

— Виж — рече той и я докосна по лакътя. Фейт погледна ръката му. Имаше мазоли по кокалчетата и здрави, силни пръсти. Стомахът й се обля в топлина, а краката й като че ли останаха без сила. Това усещане й бе непознато и я плашеше. — В отпуска съм, така че ще остана при Джайлс няколко дни. Какво ще кажеш някоя вечер да излезем само двамата, за да го обсъдим както трябва? Можем да вечеряме някъде в Оксфорд, ако желаеш. Ти познаваш града. Ще се радвам, ако препоръчаш някое място. Може би някъде, където не си ходила, но ти се е искало да отидеш. Аз черпя. Току-що взех заплата.

Фейт зяпна от ужас. Беше интелигентна? Можеше да стане ветеринарен лекар? И той искаше да излязат само двамата, за да пийнат нещо и после да я заведе на вечеря?

Сълзите пробиха най-сетне несигурната й защита и рукнаха по бузите й. Тя се обърна и изхвръкна от бара, като блъсна пристигащата Миранда с летящата врата.

— Дявол да го вземе, Фейт! Какво става? — рече Миранда, след като залитна и бирата от халбите, които носеше, оплиска ръцете й.

— Просто… Просто млъкни! — сопна й се Фейт. — Това важи и за теб, Джайлс.

 

 

Ела чу спиращата отвън кола, но остана на мястото си с пулсираща от болка глава, докато не чу звънеца. Преди това театрално положи Саймън върху меките възглавнички на канапето. Кучето се отпусна сънливо. Тя стана и потърка ръце в бедрата си.

— Добре, господин Джаз-мин-бин-зинг. Това беше.

Пое си дълбоко дъх, излезе в антрето и отвори рязко вратата. Джаз я погледна предпазливо изпод вежди. „Така и трябва“, помисли си тя със задоволство. Не за пръв път имаше желание да му дръпне една хубава караница, но сега вече здравата щеше да го насоли.

— Влез — заповяда тя, остави го да мине покрай нея и затвори. Сетне го последва в дневната и затръшна шумно вратата. Саймън навири едното си ухо, но веднага заспа отново.

— Добре ли си? — попита той с ръце на хълбоците.

— Разбира се, че съм добре! — възкликна Ела. — Току-що бях нападната пред собствената си къща. Имам сътресение и не мога да правя нищо. Всичко пред очите ми плува. А ти как си?

— Добре. Виж, хайде да караме по-бавно — рече той, като вдигна ръце.

— Не, изобщо не е добре! — избухна Ела и закрачи из стаята, за да му покаже, че е много, ама много ядосана. През главата й отново се стрелна остра болка, но тя примигна, за да я прогони. — От самото начало се страхувах, но исках да помогна. И какво? Навлякох си някакъв странен мъж, който се спотайва в спалнята ми и коментира как съм щяла да тръгна към банята по бельо. На всичко отгоре ме цапардосаха по главата пред собствената ми врата. Имам камера в стаята си, което означава, че ако лампата е светната, трябва да пълзя на четири крака, защото ми е забранено да спускам завесите докрай. Има вероятност да ме линчуват при всяко излизане от къщата. На това трябва да се сложи край! Искам да откриеш кой го е направил и… и да се погрижиш да не се случва отново.

Тя спря да крачи, понеже получи поредния пристъп на световъртеж. Затвори очи за миг и той премина. Може би я бяха ударили по-силно, отколкото предполагаше.

— Мисля, че трябва да седнеш — рече Джаз и й посочи креслото. — И да отидеш на лекар за главата. Ще направим всичко, каквото е необходимо, но първо трябва да се уверим, че не си получила сътресение.

— Разбира се, че съм получила сътресение! — заяви победоносно тя. Стаята се завъртя пред очите й и отново спря. — Имах чувството, че ме халосаха с бейзболна бухалка. Едва ли бих могла да се размина с някакво охлузване.

— Моля те, Ела — каза той и тръгна решително към нея. — Позволи ми да погледна раната. Може да има нужда от зашиване.

Тя затвори очи. Устата й беше пресъхнала, главата й пулсираше. Имаше чувството, че излиза от упойка. Беше много странно. Може наистина да бе получила сътресение. За пръв път й се случваше. Беше като морска болест на пияна глава, освен това нещо продължаваше да хрущи между зъбите й. В кръчмата беше пийнала едно питие, а после удари една глътка от бутилката вино в хладилника, за да си успокои нервите. Но не помагаше. Тя се олюля и изведнъж откри, че се е подпряла на него.

— Погледни, моля те — промърмори. — Адски боли.

Усети как пръстите му докоснаха тила й, после започнаха да се движат под косата. Излъчваха приятна топлина. Някъде от дълбините на упойката Ела осъзна, че усещането страшно й се нрави. Тя притисна глава до гърдите му и го остави да шари с пръсти и да се рови в косата й.

— Боли ли? — попита той в ухото й.

— Ммм, приятно е. Не спирай. — Усети го как се сковава и прави крачка назад. Тя отвори сънливо очи и му се усмихна. — Беше ми приятно. Е, имам ли сътресение?

Джаз я погледна някак странно. Тази вечер изглеждаше удивително хубав. Обикновено пригладената му синкавочерна коса беше малко разбъркана като разрошени от вятъра пера на врана. Кожата му изглеждаше гладка като тъмнозлатиста коприна, а очите му бяха черни като нощта. Защо не беше забелязала досега колко е красиво лицето му? Някой трябваше да му го каже. Може би той не го знаеше.

— Ти си необикновено красив — пророни Ела и се олюля, но той я подхвана точно навреме.

— Ела — каза вразумително той. — Мисля, че трябва да отидеш на доктор.

— Мъжете обикновено не се опитват да ме вкарат в болница, когато им правя комплименти. Малко си странен.

Усети дъха му на бузата си, когато се засмя тихо и направи още един опит да я изправи.

— Тази цицина на главата ти е сериозна. Кръвонасядането не е много голямо, но вече започва да се подува. Имаш нужда от рентгенова снимка.

— Не, нямам. Имам нужда да ти кажа къде да си завреш проклетата камера.

— После — отвърна той, — след като ти направят снимка. Хайде.

Поведе я към вратата, като пътьом взе чантата й и метна якето й на рамо. Беше добре обучен. Знаеше, че жената не ходи никъде без дамската си чанта. От него щеше да стане чудесен съпруг. Въпреки че беше малко арогантен. Някои жени не обичаха това, но Ела нямаше нищо против. Дори й харесваше. Всъщност от тях двамата можеше да се получи добра двойка.

Тя се извърна, за да го огледа по-добре, докато той я водеше към вратата. Сега го виждаше с четири лица, които се въртяха в кръг. Ела напрегна очи, но броят им не намаля.

— Твоята годеница знае ли какъв късмет е извадила? — попита го тя, сякаш говореше за нещо съвсем обикновено.

— Определено имаш сътресение — отвърна още по-разтревожено Джаз. — Да тръгваме. Притеснявам се за теб.

— Не. — Ела спря на изтривалката. — Не и докато не ми разкажеш за годеницата си. Тя цени ли те? Само това искам да знам.

Джаз въздъхна и я погледна измъчено. Или поне така й се струваше. Макар отново да имаше само едно лице, то изглеждаше някак размазано.

— Почти не познавам годеницата си. Срещали сме се само три пъти. Но, да, мисля, че ме цени, както и аз я ценя. Сега можем ли да тръгваме?

— Почакай! — викна Ела и го хвана за ръкава. — Значи не я обичаш?

Той се плесна отчаяно по челото.

— Боже мой, Ела! Защо е всичко това?

— Е, и с мен си се срещал само три пъти, дори повече, и не ме обичаш. Така че как можеш да обичаш нея?

— Вижте, госпожице Нортън…

— Не ме наричай „госпожица Нортън“! — възкликна ядосано тя.

— Ела, в моята култура има неща, които може би никога няма да разбереш. Предстоящата ми женитба е едно от тях. Срещал съм се със Саша, харесвам я, имаме много общи неща. Няма причини да не се получи. Това е всичко, което мога да кажа. А сега имам сериозна работа и ти правиш всичко възможно да ме затрудниш.

— Наистина ли? — усмихна се замаяно Ела и политна към него.

— Да — отвърна строго той и отново се зае да я бута към входната врата. — Така че, ако нямаш нищо против, ще те закарам до „Бърза помощ“ и когато се уверя, че си добре, ще се постарая да оправя случилото се. Не съм тук като частно лице.

— Така е — съгласи се тя. — Нито пък аз. — После му кимна енергично. — Но щеше ли да ти е приятно, ако беше?

— Моля? — В момента се мъчеше с ключалката, но на лицето му определено бе изписано отчаяние.

— Искам да кажа, ако не беше индиец, ако не ти предстоеше сватба със Саша и ако можеше да решаваш сам, щеше ли да ти е приятно да си тук като частно лице?

— Вече съм решил за Саша — изръмжа той.

Ела се вцепени. Вратата отново заплува пред очите й и тя се люшна към нея.

— Съжалявам — замънка. — Толкова съм нетактична! Не знам какво ми стана.

— Аз пък знам — рече той и я хвана здраво за лакътя. — И когато ти се проясни главата, ще ти се иска да потънеш в земята. Хайде. Да те качим в колата.