Лесли Д. Гучионе
Омагьосай утрото (5)

Четвърта глава

Паркингът бе охраняван и им докараха колата до хотела. Извиненията на Меган бяха излишни. С течение на вечерта, нещо се бе случило между тях, което Джоди все още не желаеше да назове. Наслаждаваше се на компанията й. Не бе интимност, бе това, което снаха му Холи щеше да нарече взаимно привличане.

— Спи — нареди му Меган и подкара извън града. Той успя да остане буден само до моста Джордж Вашингтон, след което се отпусна назад и затвори очи. Когато Меган стигна до изхода на магистрала номер осемдесет, Джоди вече спеше дълбоко.

Под проблясващите от време на време светлини на насрещните коли по красивото му лице преминаваха сенки. Той спеше, но лицето му съвсем не излъчваше покой. Джоди, когото Меган бе опознала през последните осем часа, просто никога не бе в покой, нито с нея, нито със самия себе си. Умората му бе както физическа, така и душевна. Магистрала номер осемдесет бе тиха и спокойна и след като оставиха града зад себе си, се движеха в пълен мрак. Далеч след полунощ Меган се добра до пътя, който се виеше из планината. Докато се изкачваха нагоре, долината остана на североизток и под тях се разкри впечатляваща гледка. Лунната априлска нощ бе изпълнена с тъмните синкави силуети на боровата гора. Гледката бе изненада за тези, които възприемаха този щат единствено като индустриален замърсител на небето над Ню Йорк. Докато Джоди спеше, Меган се спусна надолу и пое по тесен местен път. Сега съвсем рядко се виждаха фарове на закъсняла кола или мъждукащите светлини от някое крайпътно заведение.

Джоди се размърда, когато колата спря на кръстопътя при Дийнс Корнър. Меган зави надясно и белият лъч от фаровете освети желязната ограда, която отделяше местното гробище от църквата. Зад тях се простираха ливади чак до хълмовете, а надолу по стръмния каменист терен се виждаха стари сгради и тъмни ферми.

Меган направи още един плавен завой и намали достатъчно, за да навлезе по чакълестата алея. Друсането напълно разбуди Джоди и бабуните под колата разсеяха нюйоркската му сънливост.

— Пристигнахме ли? — попита той, надигна се и отвори очи.

— Почти.

Той премигна и се огледа. Пред него през тунел от мрак, жълта светлина осветяваше входна врата и прозорец на първия етаж на голяма каменна къща.

Той погледна подозрително Меган.

— Къде точно се намираме?

— Това е нашата къща. Нямам допълнителна спалня в апартамента и затова те доведох тук. Една от спалните на баща ми е свободна и е по-удобна, отколкото канапето в моя хол. — Даже в неясния полумрак Джоди забеляза подигравателната й усмивка. Тя извади мълчаливо ключа.

— Ако вземем под внимание и разговора ни тази вечер, е и по-подходящо.

Отвори вратата и хладният въздух нахлу в колата.

— Не е кой знае колко комфортно, но ще си починеш истински.

— Меган, вече е един през нощта. Няма ли да събудим баща ти?

— Бъди спокоен, всичко съм уредила. — Тя излезе от колата.

Джоди отвори вратата и се измъкна навън. Лъхна го аромат на свежа пролетна пръст.

— С баща ти си се договорила преди или след като ми предложи да ме доведеш тук?

— Преди. — Тя изтегли куфара си и неговото куфарче и затръшна вратата на багажника. — Обичам да си подготвя предварително нещата, затова му казах, че можем да дойдем тук, ако се наложи. Както се обърнаха нещата, се оказа, че е необходимо.

— Защо, Меган?

Тя изглеждаше удивена от неговия шепот.

— Джоди… Ти и аз… Ти… и аз…

— … се чувстваме по особен начин, нали?

Преди тя да може да отговори, той се наведе и притисна устни към нейните, като остана така достатъчно дълго, за да се наслади на сладката болка, която целувката му причиняваше.

— Джоди!

— Зная. Нарушавам правилата, които сам съм въвел.

— Не бива!

Бе прекалено късно, за да види изражението й, тъй като тя бързо се обърна и се отправи към къщата. Под мъждивата външна светлина Меган отново се бе превърнала в сериозна жена, което може би бе за предпочитане. В неговото състояние всеки ход криеше рискове. Никой от тях не промълви нито дума, единственият звук бяха тихите им стъпки. Когато стигнаха до предната врата, Джоди остави куфара, докато тя пъхаше ключа.

— Моето преспиване тук няма ли да накърни репутацията на любимите дъщери на Хю О’Конър?

Тя го изгледа подигравателно.

— Не ставай смешен! Трябваше ми място, където да пренощуваш, за да си ми подръка и това е всичко.

Той повдигна рамене.

— Сестра ти говори с голяма привързаност за баща ти и за надеждите му по отношение на вас.

— Баща ми е достатъчно либерален. Не забравяй, че Ерин живееше с брат ти Матю в Бостън с пълното одобрение от страна на татко.

Джоди се опря в студената каменна стена на къщата. Беше се разсънил напълно.

— Ерин и нейната приятелка от колежа Нанси Рийд живееха с Мат. Той бе техен ангел хранител и баща ти добре го знаеше, дори възлагаше надежди на Мат.

— Това обаче не попречи на Ерин да се влюби в най-големия ви брат. — Тя спря и наведе очи. — Съжалявам, не биваше да казвам това. Уморена съм. Хайде да влизаме.

Джоди скръсти ръце на гърдите си.

— Зная, че си се опитала да я разубедиш.

— Както вече казах, Ерин няма нужда от моето или от нечие друго одобрение. Спри да ме разпитваш. Чувствам се така, сякаш съм на свидетелския стол.

— Все пак си мислиш, че сестра ти е объркала посоката, нали? Тя бе в Харвардския медицински институт — и това бе само по себе си голямо постижение. Целият свят бе в краката й. Идва някакъв събирач на боровинки с провлечен акцент и мръсотия под ноктите, живеещ в сърцето на пясъчните хълмове и бедната невинна Ерин е отнесена от вихъра. Отказва се от всичко, което има, в името на любовта. Не е ли глупачка?

Меган отвори вратата и го изгледа сърдито.

— Биеш на чувства, а? Прекалено уморена съм, за да ти отговоря. Ерин живее нейния живот, аз — моя.

— Но ти изгуби модела, който следваше в живота си.

Холът бе полумрачен, осветен само от лампата откъм дневната.

— Джоди, какво съм спечелила или загубила, изобщо не ти влиза в работата. Докарах те тук, за да обсъдим опазването на водоизточниците. Спри да се правиш на следовател и ме последвай.

— И ако това не е предизвикателство, пепел му сложи!

— Когато спиш, ми харесваш повече. — Меган го поведе нагоре по стълбите. С безличното „Довиждане до утре сутринта и спи, докогато си поискаш“ тя отвори вратата на спалнята и включи светлината.

— Къде е стаята на баща ти?

— Между твоята и моята.

— Нямаш ли си доверие?

Вместо да го стрелне с поглед, както той очакваше, тя замислено наведе глава.

— Иска ви се, господин адвокат — отвърна тя и посочи към някаква врата в дъното на сумрачния коридор. — Там е банята. Първо влизам аз, а ти стой след това, колкото искаш. — Тя го остави, прекоси хола и затвори вратата на банята след себе си.

 

 

Меган О’Конър бе неотразима. Доста отдавна Джоди не бе променял програмата си и сега го направи, както, за да удовлетвори любопитството си, така и да осигури живот на иначе полезния за обществото проект на Меган.

В тъмнината той лежеше в леглото с ръце под главата и втренчено гледаше в тавана. Ако сложеше ръка на сърцето си, трябваше да признае, че тя бе твърде близо до идеала му — интелигентна и положително мотивирана, но независима, привлекателна и без подчертан интерес към обвързващи отношения.

При нормални обстоятелства, след всичко, което се бе случило между тях тази вечер, Джоди би очаквал да се озове в съвсем различни условия, а не в гостната до стаята на баща й. Като си представи онова, което би могло да бъде, той се размърда неловко от обзелата го възбуда. Но си напомни, че тази синеока красавица би могла да оплете безбройните нишки, които го свързваха с нея, в сложни възли.

Имаше малка, но съществена подробност — Меган О’Конър не проявяваше интерес към него. Целите й бяха пределно ясни и въпреки че не го признаваше, оттам идваше и неодобрението й към решението на Ерин.

Оставаше по-малката сестра О’Конър, Бриджет, която завършваше колеж в Ню Хампшир. Цялата тази решимост и непоколебимост бяха необходими и заради нея. Хю О’Конър бе вдовец, което означаваше, че дъщерите му могат да разчитат единствено една на друга. Може би оттам идваше и разочарованието на Меган от решението на Ерин.

Джоди бе уморен и скоро заспа дълбоко.

 

 

На сутринта той се събуди от слънчевите лъчи, които проникваха между завесите. Бе си донесъл удобни дрехи от Ню Йорк и бързо нахлузи стари панталони от рипсено кадифе и трикотажна риза. Къщата бе необичайно тиха. Чуваше се само скърцането на стъпките му по дъсчения под. Той откри Хю О’Конър в кухнята.

— Винаги съм щастлив да посрещна един Бренигън под покрива ми, макар и само за ден-два — посрещна го сърдечно Хю и стисна ръката на Джоди. — Меган отиде до Хакълстаун да провери за интервюто. Предполагам, казала ти е, че станцията ще бъде продадена? Говори се, че ще докарат технически екип чак от Чикаго да я демонтира.

— Да я демонтира?! Останах с впечатлението, че интервюто й трябва, за да спаси работата си тук.

— Самозалъгване или дезинформация! Този горски пущинак не пасва на грандиозните й идеи. Филиалът е в Плимут. — Той се засмя на изумлението на Джоди. — Меган иска да подготви интервюто с теб като демонстрация на уменията си. Тя е добра. Шефовете й я ценят.

— Демонстрация?

— Аз нямам нищо против да се премести, така ще бъде близо до сестра си. Още не е споделила плановете си с Ерин, но мисля, че би могла да живее при нея до сватбата, след това да остане сама в малката къща, макар да мечтае за луксозен апартамент на Парк Авеню.

Да живее в малка къща в Милбрук?!

— Разбирам — промърмори Джоди.

Хю махна неопределено.

— Харесва ми, че някой ще се грижи за нея.

Джоди преглътна.

— А какво ще стане с „Вали Вю“? Мислиш ли, че някоя от дъщерите ти ще се върне тук?

Хю поклати глава.

— Долината принадлежи на двама ни с брат ми Роб. Неговото семейство ще се погрижи.

Докато подготвяше закуската, Хю разказа за посещението на Кевин по Коледа и сподели колко е щастлив от предстоящата сватба. Той бе колоритен ирландски американец, който бе намерил сродна душа в бъдещия си зет.

Отидоха до хамбара, където Джоди се запозна с Робърт О’Конър и настоя да разгледа фермата. Стадото крави бяха на паша и из пролетния въздух се носеше миризма на тор и сено. След разходката Джоди се върна в къщата, за да поработи.

Денят бе ясен, с ярко слънце и силен вятър. Плодните дръвчета бяха цъфнали, а южната страна на моравата отпред бе осеяна с нарциси, докато пред входа теменужките бяха образували цветен зелено-лилав килим. Далеч откъм хамбара идеше слаба миризма на дим. Печката в кухнята, както и камината в кабинета, бяха запалени. С чаша кафе в ръка, той се задълбочи в проекта на братята си за използване на непроходимите мочурища.

Малко по-късно хвърли няколко цепеници в камината и гласът на Меган го накара да извърне глава към вратата.

Меган също се бе преоблякла в домашни дрехи. Носеше панталони и яркосин пуловер, който подчертаваше прекрасната й фигура и дълбочината на очите й. Те искряха, а косата й блестеше в огненочервени краски. В мига, в който тя влезе в стаята, Джоди долови уханието й. На дневна светлина тя направо приковаваше вниманието. Стори му се много доволна, че е успяла да използва ленивостта му в своя полза.

— Готови сме за записи в студиото. Подготвихме и нови въпроси. — Тя спря до него. — Искам още веднъж да ти кажа, колко високо ценя жеста ти, Джоди! Знаеш колко е сложна нашата работа. Чувствам се виновна, че те докарах тук и провалих почивката ти. Това интервю ми трябва много, иначе не бих настоявала.

— Настояваше, изнудваше ме и ме заплашваше, а аз се надявах да бъда съблазнен…

Тя се засмя мило.

— Зная, че ме ненавиждаш, но още веднъж те моля за извинение.

По лицето й не се четеше никакво чувство за вина.

— Може би ми дължиш благодарности за безкрайния низ от непредвидени обстоятелства.

— Че дори забрави за интервюто ли?

— Да.

Тя се усмихна, но нищо повече. Колко време трябваше да мине, преди да признае истината?