Лесли Д. Гучионе
Омагьосай утрото (8)

Седма глава

Трябваше да го предвиди.

— Какво аз?

— Прекалено си див? Прекалено си озлобен, за да може да те укроти жена? Прекалено усърден и…

— … зает!

Меган се протегна, измъкна ръката му от джоба и го притегли към себе си.

— Започвам да вярвам, че е така.

Сърцето му подскочи.

— Меган О’Конър, можеш да вярваш, в каквото си искаш, но мен…

— А ако съм убедена, че твоята заетост е димна завеса?

— Би било глупаво.

— Наближаваш трийсетте, господин „Усърден“. Сигурно някъде по пътя трябва да имаш една-две сериозни връзки.

— Няма такива, с които да не мога да се сбогувам.

— Странно си подбираш думите.

— Всяка фраза отвъд баналното би ми отнела време и енергия. А на мен те все не ми достигат.

— Току-що ми каза, че си продукт на мечтите на Кевин, на неговите представи, дори на амбициите му. Не мога да си навирам носа в неговия живот, затова го навирам в твоя. Заради сестра ми, нали разбираш…

Искаше му се изражението й да му подскаже нещо друго, но тя му напомни, че трябва да вечерят и изприпка към къщата.

Той се спусна от билото на хълма и отиде да потърси мъжката част от семейството, които веднага му намериха работа. Четиридесет и пет минути по-късно Меган още приготвяше вечерята. Беше свалила пуловера си и бе сложила готварска престилка върху бялото поло. Джоди реши да не й казва какво семейно щастие лъха от вида й.

Тя сбърчи нос престорено и рече:

— Давам ви време да се отървете от мириса на крави. Идете да си вземете по един душ. Татко, за пържолите отговаряш ти, а на теб ти оставям салатата, Джоди.

Вечерята беше проста, но вкусна, а десерта изядоха пред камината. Говориха за законите, свързани с опазване на околната среда, предстоящата сватба, за рода Бренигън, за рода О’Конър, за фермата и за журналистиката.

Джоди говори за Милбрук и за възможностите да се направи кариера в Бостън, в случай че страховете на Меган се оправдаят и тя се озове в тамошната радиостанция. Хю им пожела лека нощ и ги остави сами пред огъня. Когато домакинът се отправи към вратата, Джоди се изправи и се премести на дивана до Меган. Тя отклони поглед към бюрото.

— Разкажи ми за работата, която те чака там.

— Просто семеен бизнес.

— Джоди, трябва ли да стана и сама да прочета тези документи?

Той се засмя.

— Само думи! Няма да ти бъде интересно.

Очите й бяха ясни и светли.

— Уважаеми адвокате, снощи разговарях с вас и колегите ви за мочурища. Днес следобед в продължение на часове обсъждахме законодателни проблеми в рамките на интервюто. Откъде ви хрумна, че няма да ми бъде интересно?

Той потъна в погледа й, удивен от дългите й мигли.

— Преди двайсет и четири часа мисълта човек да си изкарва хляба като отглежда боровинки, ти изглеждаше противна.

Тя го докосна по ръката и поклати глава. Косата й нежно се полюшна и обгърна лицето й.

— Никога не съм казвала, че е противна. Все едно да кажа, че ми са противни нашите крави.

— Просто не върви за една О’Конър.

— Отклоняваме се от темата, Джоди. Задавам ти този въпрос, защото ми е интересно какво поглъща времето ти.

Тя наблегна на „ти“ и нервите му се напрегнаха до крайност.

— Свободното ми време — доколкото го имам — е изцяло погълнато в момента от проекта „Тафт“. Дру и Холи искат да разширят мочурищата „Битърсуит“ Закупиха земя от семейство Тафт, запустели боровинкови плантации. Холи и братята ми искат да ги възстановят и да разработят няколко акра нови.

— Звучи съвсем просто.

— По принцип е така. Във всеки случай се счита, че са негодни вече, тъй като не са били в производствен цикъл от три години. Сега трябва да се води огромна преписка. Необходими са разрешителни на всички нива — общинско, щатско и федерално. Намесени са всички — Агенцията за опазване на околната среда, Комисията по консервационните процеси, Отделът за инженерингова дейност на околната среда и т.н. и т.н…

— Сигурно всичко това ти коства много време и нерви.

Той кимна.

— Така е, но предизвикателството ми харесва.

— Въпреки че почти не ти остава време за нещо друго?

— Така поддържам връзки със семейството си и участвам в бизнеса.

— Най-накрая!

Веждите му въпросително се сключиха.

Меган се засмя.

— Ерин ми е разказвала много за гениалните братчета на Кевин. Предполагам, по-големите са те подкрепяли в учението, за да са сигурни, че ще успееш и са те държали настрани от мочурищата, така че да можеш да се концентрираш и да завършиш университета, гледали са да си настрани от дребните битови проблеми на Милбрук.

— Семейството ми смята, че са уредили нещата за мен по възможно най-добрия начин. Трябва да си призная, че така животът ми бе доста облекчен.

— Но сега ти се налага да работиш двойно. Нищо чудно, че си толкова напрегнат.

— Напрегнат ли?

— Не е необходимо да го чуеш от мен. — Гласът й пак зазвуча една октава по-ниско, леко дрезгав, пропит с чувственост.

Меган се облегна върху възглавничките на дивана и той бе обзет от усещане за интимност.

От колко време не бе говорил за себе си и за подкрепата, която му бе оказало семейството му? Имаше нужда да чуе всичко това от нея. С любопитство и объркване следеше дълбочината на своите реакции след всеки неин въпрос. Меган продължи да говори съвсем тихо, сякаш някой бе влязъл в стаята.

— Каква е крайната ти цел, Джоди? Да станеш равноправен партньор в компанията или да започнеш собствен бизнес? Да се кандидатираш за държавен пост? Кевин смята, че си роден за голямата политика и от теб ще излезе чудесен губернатор.

— Случва се и Кевин да изпада в заблуди.

Меган повдигна вежди.

— Значи боровинковият барон е човешко същество в крайна сметка, така ли?

Джоди затвори очи и се облегна назад. Раменете им се докоснаха.

— Отношенията с брат ми нямат нищо общо с любовта му към Ерин.

— Щом ти го критикуваш, страх ли те е, че може и аз да го критикувам?

— Да сменим темата.

— Твърде лична ли ти се струва? Едва ли би била толкова лична за един мъж, който ме целуна задъхан на пасището днес следобед и след това ми изнесе лекция за това колко е прекрасен животът на рода Бренигън в Милбрук. Ти ме разглеждаш като под микроскоп. И аз имам право на известни разсъждения.

Той не полагаше особени усилия да я държи на разстояние от себе си. Чувстваше се спокоен по начин, който сякаш бе забравил, че съществува. Сърцето му биеше лудо, а мозъкът му работеше трескаво.

— Може да се разочароваш.

— Възможно е. Но може и да се изненадам приятно.

— Като мен… — Чу я да произнася, мекият й смях да го обгръща.

— Благодаря. Ти си много повече от това, което очаквах. Всъщност си много по-комплициран като личност, вероятно защото премълчаваш толкова много неща.

Той се замисли върху думите й, но не отговори.

— Трудно ли е да се живее според високите очаквания на другите? — добави Меган.

Измина известно време, преди той да отговори.

— Да — рече Джоди и притвори уморено очи.